РЕШЕНИЕ
№ 260080 / 17.8.2021
г., град
Карнобат,
В ИМЕТО НА НАРОДА
КАРНОБАТСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД І граждански състав
На деветнадесети юли, две хиляди двадесети
първа година
В публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Татяна Станчева
Секретар: Веска
Христова
като разгледа докладваното от съдия Т.Станчева
гражданско
дело номер 917 по описа за 2020 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по исковата
молба на С.Д.С., ЕГН **********,***, с пълномощник адв. Д.В. против З.Р.Г.,
ЕГН **********, с адрес: ***, с която е предявен установителен иск за
признаване за установено, че ответницата дължи на ищцата сумата от 3500 лева. В
исковата молба се твърди, че ищцата С.С. и ответницата З.Г. са работили в „Изи
кредит“ АД и били в близки приятелски отношения. В края на месец юли 2016г.
ищцата предоставила в заем на ответницата парична сума в размер на 3500 лева, с
уговорката ответницата да върне заема до края на 2016г. Ответницата не върнала
заема, въпреки, че в разговори с ищцата не отричала, че й дължи пари. Ищцата се
снабдила със заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. Срещу издадената заповед
постъпило възражение от ответницата в срока по чл.414 от ГПК и съдът указал на
ищцата, на основание чл.415 от ГПК, в едномесечен срок от уведомяването да
предяви иск за установяване дължимостта на вземането си срещу ответницата.
В писмен отговор, постъпил в срока по чл.131 от ГПК, ответницата С.Д.С., чрез пълномощник си адв.М. П., оспорва иска. Твърди,
че от м.юни на 2014г. не е в трудови правоотношения с „Изи кредит“ АД и работи в друго дружество. След
прекратяване на трудовото си правоотношение с „Изи кредит“ АД, ответницата не
поддържала контакти с ищцата и не е получавала от ищцата през м.юли 2016г. заем
в размер на 3500 лева.
Страните ангажират доказателства. Претендират
разноски по делото.
От събраните по делото доказателства съдът приема
за установено от фактическа страна следното:
На 21.08.2020г. ищцата С.С. подала заявление по
чл.410 от ГПК в РС-Карнобат срещу ответницата З.Г. и се снабдила със заповед за
изпълнение № 416/17.09.2020г., издадена по ч.гр.дело № 636/2020г. за сумата от 3500
лева, дадена като заем от С.С. на З.Г.. Заповедта е връчена на ответницата на
26.09.2020г. На 05.10.2020г. З.Г. подала възражение срещу заповедта, за
недължимост на претендираната сума, което обосновава правният интерес на ищцата
от предявяване на настоящия иск срещу З.Р.Г. за установяване дължимостта на
вземането към С.Д.С..
По делото беше представен договор за кредит за
текущо потребление, сключен между ищцата
и Банка ДСК ЕАД на 21.07.2016г., с който банката предоставила на ищцата кредит
в размер на 25900 лева за срок от 120 месеца.
По делото бяха разпитани свидетелите св. П. Д. –
майка на ищцата и св.С. С.- съпруг на ищцата, които съдът цени съобразно
разпоредбата на чл. 172 от ГПК, предвид заинтересоваността им от изхода на
спора. Св.П. Д. свидетелства, че дъщеря й взела кредит от БДС около 20000 лева и
приготвила сумата от 3500 лева за да я предаде на ответницата. П. Д. не е
свидетел на предаването на парите, не знае времето и мястото на предаването на процесната
сума от дъщеря й на ответницата. Св.С. С. твърди, че съпругата му е дала на
заем на ответницата сумата от 3500 лева. Това знаел от съпругата си и от
съобщенията в месинджъра й, тъй като през м.юли 2016г. той и съпругата му не са
се познавали(протокол от с.з. 31.05.2021г.).
Свид.С.В. Д. и св. М.Х.П. свидетелстват, че са в
приятелски отношения с ответницата З.Р.Г.. Св.Д. е работила с ищцата и
ответницата в „Изи Кредит“ до 2014г. След това свидетелката Д. и ответницата
работили в „Сити Кеш“, а ищцата работила в „Ти Би Ай Банк“. Свидетелката сочи,
че съпругът на ответницата бил жив през 2016г., получавал заплата около 3500
лева и семейството не било финансово затруднено. Знае, че съпругът на З.Р.Г.
имал кредити и след смъртта му една част били погасени от застраховка, а друга
част ответницата погасила. Св. М.Х.П. твърди, че семейството на ответницата
било в много добро финансово състояние през 2016г. Пред свидетелката ответницата З.Г. не е споделяла,
че дължи пари взети на заем от С.Д.С., а
последната не е заявявала, че ищцата й дължи пари които е взела на заем.
Съгласно заключението на допуснатата СТЕ на предоставения
от ищцовата страна оптичен диск CD-R в същия се съдържат снимки формат „jpg“ на
кореспонденция чрез приложението „месънджър“. При изследването не са установени
прекъсвания, изтривания, заличавания, наслагвания и др. действия, водещи до
съмнение за извършени корекции или други технически интервенции или монтаж върху
снимките, записани на диска. Снимките са правени чрез използване на функцията
„sreenshots“ с мобилен телефон на ищцата на кореспонденцията й с потребител „З.“
по приложението „mesisenger“. Профилът с потребител „З.“ към настоящия момент не
съществува. Съществува друг профил на З.Г., но с друго съдържание. Според вещото лице не е възможно да
се установи дали действително кореспонденцията е водена между ищцата и
ответницата чрез профила „З.“, тъй като чрез „чата“ не е възможно да се
индивидуализира конкретно лицето, от чието име са изпратени съобщенията чрез
профила „З.“.
При
така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
Предявеният
иск е с правно основание чл.422 от ГПК, във вр. чл.240 ал.1 във вр. чл. 79,
ал.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Фактическият състав на договора за заем,
регламентиран в разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, се състои от няколко
елемента, които следва да бъдат доказани в производството по иска за връщане на
предоставената на заем сума, респективно по установителния иск по чл. 422, ал.
1 ГПК във връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД: съгласие на страните за предаване от
заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на
заемателя да я върне при настъпване на падежа; реално предаване на тази сума от
заемодателя на заемателя. Посочените елементи от фактическия състав на договора
за заем, както и настъпването на падежа за връщане на заема, следва да бъдат
установени при условията на пълно и главно доказване, като доказателствената
тежест се носи от ищеца – заемодател, защото той извлича изгода от сключения
договор за заем с ответника – заемател и търси изпълнение на договорно
задължение на заемателя.
В настоящото производство ищцата не доказа, че в
края на м. юли 2016 година е сключила с ответницата твърдяния в исковата молба
устен договор за заем, въз основа на който й е предала сумата от 3500 лева, а
ответницата се е задължила да я върне до 31.12.2017г. На тези обстоятелства
ищцата е основала предявеният по делото иск за признаване за установено, че
ответницата й дължи сумата от 3500 лева, ведно със законната лихва от подаване
на заявлението по чл.410 от ГПК в съда до изплащане на вземането. Ищцата не
доказа сключването с ответницата на такъв заем. Не доказа предаването на сумата
от ищцата на ответницата и поемане на задължение от ответницата да й върне
сумата.
Неоснователни са твърденията на процесуалният
представител на ищцата, че кореспонденцията между страните по делото
представлява електронен документ, съдържащ електронно волеизявление, тъй като както
беше посочено по-горе от кореспонденцията т.нар. „чат“ не могат да
индивидуализират лицата осъществили комуникацията.
По изложените съображения предявеният иск следва да
бъде отхвърлен като недоказан.
Предвид изхода на спора и в полза на ответника
следва да се присъдят разноски по делото.
В
последното съдебно заседание, пълномощникът на ответницата адв.П. представи
списък на претендираните разноски в размер на 1458,46 лева, от които 650,00
лева –адвокатско възнаграждение и 808,46 лева – транспортни, командировъчни и
квартирни разходи. Пълномощникът на ищцата направи възражение за прекомерно
завишено адвокатско възнаграждение, с оглед липсата на правна и фактическа
сложност на делото, както и възрази срещу останалите претендирани разноски – пътни и командировъчни. Според съда
възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно,
тъй като по делото са проведени 5 съдебни заседания, от които само едно е
отложено, по уважителни причини - заболяване на адв.П.. В хода на съдебното
дирене са разпитани четирима свидетели и
е изслушано заключението на СТЕ.
Възражението
срещу претенцията от 808,46 лева за транспортни, квартирни и командировъчни
разходи е основателно. Трайна е практиката на ВКС, че тези разходи –пътуване на
адвоката, ползване на хотел не съставляват съдебноделоводни разноски и не могат
да се претендират на основание чл.78 от ГПК, тъй като довереник и доверител
имат възможност при уговаряне на възнаграждението да предвидят неговия размер и
с оглед предстоящите пътни и квартирни разходи (в този смисъл е съдебната
практика: решение № 192 от 25.06.2014 г. по гр. д. № 5663/2013 г., IV г. о. на
ВКС Определение № 379 от 16.10.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3121/2018 г., III
г. о Определение № 697 от 29.10.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3880/2015 г., IV
г. о., ГК, решение № 189 от 20.06.2014 г. на ВКС, IV -то го, по гр. д. №
5193/2013 г.).
Водим от горното съдът
ОТХВЪРЛЯ иска на С.Д.С., ЕГН **********,***, срещу
З.Р.Г., ЕГН **********,***, с правно основание по чл.422 от ГПК, във вр. чл.240 ал.1 във вр. чл. 79, ал.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД за приемане за установено, че З.Р.Г.,
ЕГН ********** дължи на С.Д.С., ЕГН **********, сумата от 3500,00 лева, ведно
със законната лихва от 21.08.2020г. до окончателното плащане на вземането, за
което вземане в полза на ищцата е издадена заповед за изпълнение №
416/17.09.2020г. по ч.гр.дело № 636/2020г.
ОТХВЪРЛЯ претенцията на С.Д.С., ЕГН **********,***
за осъждане на З.Р.Г., ЕГН **********,*** да плати разноски по заповедното
производство в размер на 270,00 лева.
ОСЪЖДА С.Д.С., ЕГН **********,*** да плати на З.Р.Г.,
ЕГН **********,*** разноски по делото в размер на 650,00 лева, като не уважава
претенцията за разноски до претендирания размер от 1458,46 лева.
Решението подлежи на обжалване с
въззивна жалба пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му
на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: