Р Е Ш Е Н И Е
№5055/21.11.2019г.
гр.
Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ
районен СЪД, гражданско ОТДЕЛЕНИЕ, ХХІ състав, в публично заседание на първи ноември, през две хиляди и деветнадесета
година, проведено в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАИЛ МИХАЙЛОВ
при участието секретаря Даяна Петрова, като разгледа докладваното от съдия Михайлов гр. дело №3107 по описа на Варненски районен съд за 2019г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е образувано по
искова молба от „E.M.” ООД ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление *** П. - К.№ 4-6 срещу Д.О.Н. ЕГН ********** ***, за приемане на установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи сумата от 2500лева, представляваща незаплатена част от главница в общ
размер на 12764,51лева по договор за
потребителски кредит от 03.06.2008г., сключен с „Ю.Б.”
АД, като задължението
е прехвърлено на заявителя
„Е.М.” ЕООД с договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 18.01.2016г., както и
сумата от 2000лева, представляваща
част от дължима
договорна лихва в общ размер на 3028,21лева за периода 03.06.2008г. до 18.01.2016г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване
на заявлението- 15.05.2018г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена
заповед за изпълнение за парично задължение по чл. 410 ГПК № 3348/16.05.2018г.,
постановена по ч.гр. дело № 7009/2018г. на ВРС, на осн. чл. 422 ГПК вр. чл. 99 ЗЗД вр.
чл. 430 ТЗ.
В исковата молба се излагат
твърдения, че кредиторът „Ю.Б.”
АД на 03.06.2008г. е
предоставил на длъжника – ответник в производството по делото потребителски
кредит в размер на 15000 лева, за срок от 84 месеца. На 22.12.2014г. между
кредитора и длъжника било постигнато споразумение, съобразно което крайния срок
за изплащане на задължението по договора за потребителски кредит било уговорено
на 20.10.2017г. Твърди, че ответникът не е изпълнил задължението си за плащане,
поради което общия размер на същото по отношение на дължимата главница възлиза
на 12764,51 лева, от които съдебно претендира 2500 лева, съответно от общия
размер на задължението за договорна лихва в размер на 3028,21 лева, за периода
03.06.2008г.-18.01.2016г., претендира сумата от 2000 лева. Претендира заплащане
на дължимата главница и договорна лихва поради изтичане срока на договора.
Твърди, че вземането предмет на цитирания договор за потребителски кредит е
обект на прехвърляне по силата на договор за цесия от 18.01.2016г., по силата
на който ищецът е придобил вземането на кредитора към ответника. Твърди, че
длъжника е уведомен за осъществената цесия на 21.02.2018г.
В срока по чл. 131 ГПК е
депозиран писмен отговор от ответника, с който предявения иск се оспорва по
допустимост и основателност.Сочи, че по същия спор е било образувано друго гр.
дело № 2670/2019г. по описа на ВРС, което е било прекратено. Не се оспорва, че
ответникът е обвързан в облигационно правоотношение по договор за потребителски
кредит от 03.06.2008г. с кредитора „Ю.Б.” АД,
по който са предоставени 15000 лева, за срок от 84 месеца, както и че с
допълнително споразумение страните са уговорили краен срок за изпълнение на задължението до 22.12.2014г.
Излагат се възражения, че ответникът не е уведомен на осн. чл. 99, ал.3 ЗЗД за
осъществената цесия. Посочва, че разпоредбите на чл. 3, ал.1, чл.5, чл.7, ал.2
и чл.9 от договора за потребителски кредит са неравноправни клаузи по см. на
чл.143, ал.1 ЗЗП.С тези клаузи се предвижда банката да има възможност
едностранно да променя размер на БЛП без наличие на ясни правила. Релевират се възражения
за погасяване по давност на задължението, като се позовава на изтичане на
тригодишната погасителна давност.
Съдът, след съвкупна
преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно и по вътрешно
убеждение, приема за установено следното от фактическа страна:
Представен е по делото договор за
потребителски кредит № FL409747/03.06.2008г., въз основа на който „ЮЕДБ“ АД в качеството й на
кредитор отпуска на ответника в качеството му на длъжник сумата от 15000 лева,
като е уговорен срок за погасяване на задължението до 03.06.2015г.
С допълнително споразумение от
22.12.2014г. към договор за потребителски кредит № FL409747/03.06.2008г. страните са
уговорили, че общия размер на задължението възлиза на 17228,72 лева, като
кредитора е поел задължение за опрости половината от задължението или сумата от 8614,36 лева, а длъжникът да
заплати останалата половина с падеж на последната погасителна вноска на
20.10.2017г.
Представен по делото е договор за
цесия от 18.01.2016г., с който „E.M.” ООД е придобил от „ЮЕДБ“ АД вземането срещу длъжника на обща стойност от
15796,72 лева, от които 12764,51 лева – главница и 3028,21 лева лихви, и 4 лева
такси.
Представено е пълномощно рег. №
3787/05.03.2013г., с което „E.M.” ООД упълномощава „Адвокатско дружество – Иванов и Денев“ с правата да
уведомява всички длъжници по вземания предмет на договори за цесия, по които
пълномощникът е страна.
Представено е пълномощно от
06.03.2013г., с което „Адвокатско дружество – Иванов и Денев“ преупълномощава адв. Р. Маврова
да осъществява уведомяване на длъжници по вземания предмет на договори за
цесия, по които „E.M.” ООД е страна.
От заключението на в.л. Д.П. по
назначената съдебно – счетоводна експертиза се установява, че общия размер на
задължението на произтичащо от договора за банков кредит от 2008г. възлиза на
24455,36 лева, от които 15000 лева главница и 9455,36 лева договорна лихва.
Длъжникът е заплатил на кредитора „ЮЕДБ“ АД сумата от 5274,02 лева, от които
2235,49 лева главница, 2028,21 лева договорни лихви, 8,00 лева такси и 2,32
лева олихвяване по кредита.
При тази установеност
на фактите, съдът възприе следните правни изводи:
За успешното провеждане на установителен иск с правно
основание чл.422 ГПК в тежест на ищеца е
да докаже дължимостта на претендираната сума. В срокът по чл. 131 ГПК
ответникът е длъжен да изложи всички свои правопогасяващи или правонамаляващи възражения, под страх от преклузия на тези
му права.
От представените по делото писмени доказателства съдът
прима, че по силата на договор за потребителски кредит № FL409747/03.06.2008г. „ЮЕДБ“ АД в качеството й на
кредитор отпуска на ответника в качеството му на кредитополучател сумата от
15000 лева, като страните уговорят срок за изпълнение на задължението до
03.06.2015г.От представения погасителен план към договора се установява, че е
уговорена месечна погасителна вноска от 291,14 лева. С допълнително
споразумение от 22.12.2014г. между кредиторът „ЮЕДБ“ АД и ответника страните
уговорят, че общото задължение по договора за кредит от 2008г. възлиза на
17228,72 лева, като е уговорено, в случай че длъжникът заплати сумата от
8614,36 лева, която се явява половината от задължението му по договора, то
кредитора ще опрости останалата част от задължението в размер на 8614,36 лева.
Към споразумението е представен погасителен план, съобразно който на датата на
сключване на допълнителното споразумение ответникът следва да заплати сумата от
500 лева, съответно задължението му е разсрочено на 35 месечни вноски от по 232
лева, с падеж на последното плащане на 20.10.2017г. От заключението на в.л. Д.П.,
което се кредитира от съда изцяло като обективно и компетентно дадено се
установява, че до осъществяване предоговаряне на задължението с допълнително
споразумение от 2014г., ответникът е заплатил сумата от 803,49 лева – главница,
съответно 3028,21 лева договорна лихва. След предоговаряне на задължението
длъжникът е заплатил сумата от общо 1432 лева, от които 500 лева първоначална погасителна
вноска и четири месечни вноски от по 233 лева.
Видно от
погасителния план към договора за кредит от 2008г., а и от заключението
на в.л. П., съдът приема, че към момента на възникване на облигационното
правоотношение задължението на кредитополучателя към .„ЮЕДБ“ АД възлиза на 15000 лева – главница и
9455,36 лева договорна лихва, или всичко в размер на 24455,36 лева.
С допълнително споразумение от 2014г. страните са
уговорили, че общия размер на остатъчното задължение по договора за кредит
възлиза на 17228,72 лева, като опрощаването на половината от това задължение е
било уговорено при условие, че кредитополучателя погаси останалата половина от
8614,36 лева, при условия и в срок посочен в допълнителното споразумение, а
т.е. до 20.10.2017г. От представената по делото съдебно – счетоводна експертиза
се установява, че в изпълнение на задълженията си по допълнителното
споразумение към договора за кредит, ответникът е златил общо 1432 лева, при
последно плащане извършено на 26.05.2015г.
Във връзка с неизпълнение задължението на ответника по
допълнителното споразумение от 2014г. се поставя въпроса досежно неговото
действие. Този въпрос съдът посочва, че намира отговор в разпоредбата на чл. 4,
ал.3 от допълнителното споразумение, съобразно която плащането на падеж на
всяка от вноските по погасителния план е условие за действителност на
споразумението. Изрично е посочено, че действието на допълнителното
споразумение ще бъде прекратено при допускане на пълно или частично неизпълнение
в уговорения между страните срок за плащане на съответната погасителна вноска.
Съдът прие, че след постигане на споразумение от 2014г.,
ответникът е заплатил единствено сумата от 1432 лева, която представлява първа
встъпителна вноска от 500 лева и четири поредни погасителни вноски от 233 лева.
След последно установеното плащане на 26.05.2015г., длъжникът е преустановил
изпълнение на задълженията си по договора за кредит и допълнителното
споразумение към него. Така изложеното налага извода, че действието на
допълнително споразумение от 2014г. е прекратено, като няма данни по делото
банката да се е възползвала от правата си по чл. 4, ал.4 от допълнителното
споразумение, съобразно което е уговорена възможността за бъде обявено
вземането за предсрочно изискуемо. При положение, че действието на
допълнителното споразумение е прекратено към момента на сключване на договора
за цесия, то следва размера на задължението на ответника да бъде преценяван
съобразно уговорките и в частност
погасителния план към договора за банков кредит от 2008г., който договор № FL409747/03.06.2008г. с крайна дата на изпълнение на
задължението на 03.06.2015г. е основанието, което е посочено в договора за
цесия сключен между цедента и цесионера, същото видно от Приложение №1 (л.94).
В отговорът на исковата си молба ответникът релевира
възражения за нищожност на клаузи от договора за банков кредит, а т.е. чл.3,
ал.1, чл.5, чл.7 и чл.9, като противоречащи на ЗЗП.
Няма спор,
че ответникът има качество на потребител по см. на §13, т.1 от ЗЗП, според който "потребител" е всяко физическо лице, което придобива
стоки или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна
по договор по този закон
действа извън рамките на своята търговска или професионална
дейност.
В разпоредбата на чл.3, ал.1 от
договора за банков кредит страните са уговорили, че кредитополучателя заплаща
на кредитора годишна лихва в размер на базовия лихвен процент на банката за
потребителски кредити (БЛП) за съответния период на начисляване на лихвата плюс
надбавка от 6,2 пункта.
В хипотезата на чл. 143, т.3 от
ЗЗП се посочва, че неравноправна клауза
в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка
в негова вреда, която не отговаря
на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като поставя изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от условие,
чието изпълнение зависи единствено от неговата воля. В т.10 на цитираната разпоредба
на чл. 143 ЗЗП е включена и възможността, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено
в него основание, а в т.12 условията при които се
предвижда цената да се определя при
получаването на стоката или предоставянето на услугата или дава
право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези
случаи да се откаже от договора,
ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването
на договора.
Разпоредбата на чл. 3, ал.1 от
Договора не противоречи на посочените правни норми на ЗЗП. С разпоредбата на
чл. 3, ал.1 от Договора банката уговаря размера на лихвата (първоначалния
размер), който ответникът в качеството му на кредитополучател дължи на банката
в качеството й на кредитор по повод отпуснатия банков заем. Лихвения процент е
цената, която следва да получи банката за това защото е предоставила посочения в
договора паричен ресурс на кредитополучателя за цели посочени в самия договор.
Не може да бъде прието, че уговорката за лихва е недобросъвестна, както и че
същата е поставена единствено в интерес на банката, като изпълнението на
задължението е поставено в зависимост единствено от волята на банката. Лихвения
процент при първоначално уговаряне е ясен, конкретен и точно посочен в
Договора. Страните уговарят, че освен главницата по
договора за банков кредит ответникът дължи и лихва, която се определя по два компонента,
първия от които е БЛП, който е ясно и конкретно определен към момента на
възникване на облигационното правоотношение на 9,00% и втория компонент -
надбавка върху този БЛП в размер на 6,2 пункта При тези ясни, конкретни и точно
фиксирани към момента на сключване на договора за банков кредит параметри за
определяне на дължимата лихва, не може де бъде прието, че посочената разпоредба
от Договора е нищожна, като противоречаща на посочените разпоредби на ЗЗП.
Приемане на противното би означавало да бъде прието, че между страните по
договора липсват уговорки, с които се определя лихва по кредита, т.е. същия се
отпуска като безлихвен, което не е подкрепено от доказателствения материал по
делото. Не се споделя от съда възражението на ответника за нищожност на
клаузата на чл.3, ал.1 от Договора по см. на чл. 146, ал. 1 и ал.2 ЗЗП.
Задължението за заплащане на лихва по кредита e уговорено в договора от 03.06.2008г.
и то не само като задължение за лихва по принцип, но конкретно посочено и
определено по размер към този момент, а именно както вече съдът посочи в размер
на 9% с надбавка 6,2 пункта.
Хипотезата на чл.5, чиято
неравноправност се посочва в отговора на исковата молба в случая не стои за
разглеждане, доколкото в процесната разпоредба на Договора страните са
уговорили дължимост такси за разглеждане на документи, такса за усвояване на
разрешен кредит и поддръжка на разплащателна сметка, по които искови
претенции не са предмет на настоящия
спор.
В хипотезата на чл. 7, ал.2 от договора
за потребителски кредит е предвидено, че по време на действието му кредитора
може да промени БЛП, размерът на погасителната вноска, определени в
погасителния план при сключване на
договора, която промяна се осъществява едностранно от банката, а
кредитополучателя дава безусловно съгласие. В разпоредбата е посочено, че в
този случай банката следва да изготви и нов погасителен план.
Посочената разпоредба също не е
приложима към конкретния казус. Погасителния план по договора за банков кредит
от 2008г. не е променян, респ. не е променян и БЛП, като същия е идентичен с
този приет по време на сключване на договора за кредит. Доказателства в
противната насока ответникът не ангажира за да бъде обсъждано по същество това
му възражение.
Разпоредбата на чл.9 от Договора
предвижда задължение на кредитополучателя да заплати неустойка за времето на
забава за периода при просрочие на погасителните вноски, както и при обявяване
на вземането за предсрочно изискуемо.
Предмет на спора, за който е
сезиран настоящия съд е дължимостта на главница и договорната лихва –
възнаградителна лихва, а не дължимостта на неустойка в коя да е от посочените в
чл.9 от Договора хипотези. При тези съображения възражението се явява
ирелевантно на спора.
По отношение на възражението за погасяване по давност на вземането на
кредитора:
В отговорът на исковата си молба
ищецът се позовава на тригодишната погасителна давност, с изтичането на която
счита, че вземането е погасено.
По въпроса коя
давност кратката или общата се прилага за погасяване задълженията произтичащи
от договор за заем практиката посочва, че приложение намира общата 5 годишна
давност. Приема се, че в случай, че е уговорено връщането на сумата да стане на
погасителни вноски на определени дати, то това не превръща тези вноски в
периодични плащания. Договореното връщане на заема на погасителни вноски
представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника
на части – аргумент за противното основание от чл.66 ЗЗД. Това
обаче не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява
частични плащания по договора, в който смисъл Решение №261/12.07.2011 по дело №795/2010 на ВКС,
ГК, IV г.о
Съгласно чл.114 ал.1 ЗЗД давността
тече от момента,
в който вземането е изискуемо. Задължението поето от ответника е да внася анюитетните вноски за погасяване на задълженията по договора за кредит
и следователно давността тече отделно за
всяка анюитетна вноска от датата,
на която плащането е било дължимо по
отношение на финансовата институция. Целта на института
на погасителната давност е
да се отрече правото на принудително изпълнение на кредитор, който в определен в закона период от
време е пропуснал да извърши активни действия за събиране
на вземането си. След като кредиторът е имал възможност да предяви вземанията си веднага след
настъпване падежа на съответната вноски и същият е бездействал в срока по чл.
110 от ЗЗД, вземанията
му по вноските
с настъпил падеж повече от 5 години
преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение следва да се считат за
покрити с давност. /Решение по гр.д.
№ 6629/2013г. ВКС, IV ГО, решение по т.д.
№ 1153/2014г. на ВКС, II ТО; решение
№83/26.05.2017г. по търг. дело
№50394/2016 ГК; решение №161/08.02.2016г. по търг.
дело №1153/2014, 2 -ро ТК; Решение по възз.т.д №
1457/2018 г. по описа на ВОС/
По отношение на възнаградителната лихва приложение следва да намери също петгодишна
давност по чл. 110 ЗЗД, защото по естеството си
възнаградителната лихва представлява цената, която заемополучателят плаща на заемодателя за предоставените му парични средства,
респ. тя
се плаща независимо от неизпълнението
на главното задължение и се дължи и когато
заетата сума е върната от длъжника
на падежа. И факта,
че погасяването на възнаградителната лихва е уговорено да става на определени вноски по приет от
страните погасителен план, не му придава
характер на периодично вземане по смисъла
на чл. 111, б.“В“ ЗЗД, за да се приеме,
че следва да е приложима кратката тригодишна давност/ така Решение № 540 от 20.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 110/2011г., IV ГО, ГК/.
Гореизложеното
поставя въпроса, като бъде обсъдено от кой момент следва да бъде приложен
института на давността, с оглед събраните по делото писмени доказателства, в
конкретния случай това е допълнително споразумение от 22.12.2014г. във връзка с
процесния договор за потребителски кредит от 03.06.2008г. В разпоредбата на
чл.1 от цитираното допълнително споразумение ответникът признава задължението
си по договора за потребителски кредит от 2008г. към банката в размер на
17228,72 лева. Това споразумение съдът намира, че следва да бъде разглеждано
като признаване на вземането от длъжника по см. на чл. 116 б.“б“ ЗЗД. С
признание на вземането от страна на длъжника се прекъсва изтеклата до този
момент давност, като от признанието насетне започва да тече това давност. Задължението
по договора за кредит е признато на 22.12.2014г., поради което ефекта на
изтичащата давност по отношение на вземането под формата на главница и догорени
лихви е заличен считано от 22.12.2009г. или пет години преди настъпване на
факта по чл. 116, б.“б“ ЗЗД. Не се обхваща от действието на признаване на
вземането периода за погасяване по давност на дължимите вноски по договора от
първоначалната дължима вноска (първа по погасителен план) с падеж 03.07.2008г.
до осемнадесетата такава, с падеж 03.12.2009г. За този период общото задължение
под формата на главница възлиза на 1905,15 лева. От заключението на в.л. П. по
назначената от съда съдебно – счетоводна експертиза за периода 2008г. – 2009г.
общо заплатеното от ответника в полза на банката, отнесено като заплащане по
главница възлиза на 803,49 лева. При така изложеното разликата между дължимата
главница за периода 03.07.2008г. (1-ва вноска) до 03.12.2009г. (18-та вноска) в
размер на 1101,66 лева са явява погасена по давност.
Общото задължение за
периода 03.07.2008г. – 03.12.2009г. за заплащане на договорна лихва възлиза на
3044,24 лева, като от заключението на в.л. П. съдът приема, че за този период
ответникът е заплатил 3028,21 лева, поради което разликата от 16,03 лева се
явява погасена по давност.
От признанието на
задължението по договора за потребителски кредит от 2008г., обективирано в
допълнително споразумение от 22.12.2014г. до депозиране на заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в съда – 15.05.2018г. не са
изминали пет години, поради което в останалата си част възражението за
погасяване по давност на дължимите главница и договорна лихва е неоснователно.
С оглед заплатеното
от страна на ответника по договора и частично уваженото възражение за
погасяване по давност на вземането на кредитора, следва да се отговори на
въпроса в какъв размер възлиза задължението на длъжника. За отговор на този
въпрос съдът кредитирайки заключението на в.л. П. посочва, че общият размер на задължението по договора
възлиза на 24455,36 лева, от които 15000 лева главница и 9455,36 лева договорна
лихва. Общо погасените по главница поради плащане на задължението от страна на
кредитополучателя суми възлизат на 2235,49 лева, като към тази сума следва да
бъдат прибавени и погасените по давност задължение за главница от 1101,66 лева,
поради което разликата от сбора на двете суми възлизащ на 3337,15 лева и
задължението по договор от 15000 лева или сумата от 11662,85 лева
(15000-(2235,49+1101,66)) представлява задължение на ответника по договора за
кредит под формата на главница.
По отношение на
договорната лихва заплатени са 3028,21 лева, погасени са по давност 16,03 лева,
поради което задължението по това перо възлиза на 6411,12 лева (9455,36
–(3028,21+16,03)).
С договор за цесия от
18.01.2016г. кредиторът „Ю.Б.“ АД прехвърля вземането си по договор за
потребителски кредит от 03.06.2008г. в полза на ищцовото търговско дружество.
Конкретния предмет на прехвърленото вземане е посочен н Приложени №1 (л.94), в
който се посочва, че предмет на договора за цесия е сумата от общо 15796,72
лева, от която 12764,51 лева – главница, 3028,21 лева – догорена лихва и 4 лева
такси и разноски. Към момента на сключване на договора за цесия, цедента има
вземане към ответника в размер на 12764,51 лева, която сума съставлява разлика
между дължимата главница от 15000 лева и заплатените по задължение за
главница общо 2235,49 лева. Вземането му
за договорна лихва възлиза на 6427,15 лева, от които предмет на прехвърляне по договора за цесия
за са единствено 3028,21 лева. Поради релевирано възражение за погасяване по
давност и частичното му уважаване от страна на съда и след приспадане на
осъществените плащания от страна на ответникът, съдът достига до извода, че
общия размер на задължението за
заплащане на главница по договора за потребителски кредит от 2008г., което
вземане е прехвърлено с договор за цесия от 2016г. в полза на ищеца, възлиза на
11662,85 лева. Съответно ищцовото дружество се явява носител на вземане за договорна
лихва в размер посочен в Приложение №1 към договора за цесия или сумата от 3028,21
лева, до който размер същото е придобило права по силата на договора за цесия
доколкото се установи, че цедента е притежавал вземане срещу длъжника в размер
на 6411,12 лева, след приспадане на заплатената и погасена по давност част.
На цесионера могат
да се правят всички възражения, които длъжникът е могъл да направи на цедента по време, когато
цесионният договор е бил сключен. Прехвърленото
вземане следва характера на вземането към момента на неговото възникване и цедирането на вземането не променя неговия
характер – в този смисъл Определение № 8 от 4.01.2011 г. на ВКС по т. д. №
751/2010 г., II т.о., ТК.
Допустимо е релевирането на правопогасяващи възражения срещу цесионера,
каквото е възражението за погасяване на вземането по давност. Ответникът в
срока по чл. 131 ГПК се позова на същото, като съдът разглеждайки възражението
на страната частично уважи същото, при което достигна до извод, че размера на
дължимата по договора за банков кредит от 2008г. главница възлиза на 11662,85
лева. По отношение на договорната лихва ищецът е придобил вземане по силата на
договор за цесия от 2016г. в размер на 3028,21 лева, за периода 03.01.2010г. до 18.01.2016г.
По отношение на възражението на ответника, че договорът
за цесия не е съобщен на ответникът, съдът намира следното:
Разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД изисква цесията да
бъде съобщена на длъжника като до датата на съобщаването за прехвърлянето на
вземането няма действие за последния /чл. 99, ал. 4 ЗЗД/. До тази дата
длъжникът не знае за цесията и за него не съществува задължение да престира на
цесионера, а задължението му спрямо него възниква едва след получаване на
съобщението от предишния кредитор.
Уведомяването на длъжника няма отношение към валидността
на договора за цесия, а има отношение за момента, от който новия кредитор може
да поиска изпълнение на вземането си като насочи претенцията си към вече
уведомения длъжник. Съгласно теорията и трайно установената практика
разпоредбата на чл.99 ал.4 ЗЗД предвижда задължение на цедента да съобщи на
длъжника за извършеното прехвърляне на вземането. Преследваната цел с това
уведомяване е да се защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото
задължение, в смисъл да се защити срещу изпълнение на лице, което не е носител
на вземането. Принципно, с оглед характера и естеството на съществувалата до
момента на цесията стара облигационна връзка /стар кредитор (цедент) – длъжник/ и възникналата на базата на договора за
цесия нова облигационна връзка (цесионер-длъжник), в
закона е акцентирано на изискването съобщението за прехвърляне на вземането да
бъде извършено именно от стария кредитор (от цедента). Уведомяването, извършено
по този начин ще създаде в достатъчна степен сигурност за длъжника за
извършената замяна на стария му кредитор
с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му. Поставя се въпроса
дали лично цедента трябва да извърши това съобщаване или може да го възложи
чрез упълномощаване на трето лице или на
цесионера, още повече, че в случая съгласно разпоредбата на чл.4.3 от
договора за цесия е учредено упълномощаване
на цесионера вместо цедента да извърши това съобщаване.
В случая не се оспорва надлежно учредената представителна
власт на цесионера да осъществи уведомяване по 99, ал.3 ЗЗД до длъжника. По
делото е представено известие за доставка № 7100013275746/21.02.2018г. от пълномощник на цесионера, с което
уведомление за осъществената цесия от 2016г. е изпратено на адреса на ответника
посочен в допълнително споразумение от 2014г. Видно от направеното отбелязване
пратката не е потърсена. Съдът намира, че цедента е изпълнил задължението си,
като на посочения от кредитополучателя (ответник в производството
поделото) е изпратил съобщение за
прехвърляне на задължението му, като неполучаването на същото от адресата не
може да бъде прието за неизпълнение на задължението по чл. 99, ал.3 ЗЗД. Следва
да бъде посочено, че цесията се счита за съобщена и към момента на връчване на
препис от исковата молба на ответника, включително и когато в производството по
делото същия е представляван от назначен от съда особен представител. В
настоящата хипотеза препис от исковата молба, към която е представен и договор
за цесия от 2016г., придружен с извлечение - Приложение №1, в което се
индивидуализира вземането предмет на
договора са връчени на упълномощения от ответника процесуален представител на
03.06.2019г., поради което дори и да не бъде прието, че уведомлението е
осъществено с изпращане на писмо с обратна разписка от 21.02.2018г., то следва
да бъде прието, че уведомяване на ответника за осъществената цесия е
осъществено именно с връчване на препис от съдебните книжа.
След сключване на договора за цесия от 2016г. не се
установява плащане от страна на ответника, което обстоятелство се установява от
заключението на в.л. П.. При горепосочените мотиви и доколкото съдът достигна
до извода, че ответникът има незаплатено задължение към ищцовото дружество в
размер на 11662,85 лева, съответно 3028,21 лева –
договорна лихва, произтичащи от договор за потребителски кредит №FL409747/03.06.2008г., което вземане е прехвърлено в
полза на ищеца по силата на договор за цесия от 18.01.2016г., то частично
предявените искове за приемане за установено, че ответникът дължи сумата от 2500
лева – главница и сумата от 2000 лева – договорна лихва, за които суми е
издадена заповед за изпълнение за парично задължение по чл. 410 ГПК №
3348/16.05.2018г., постановена по ч.гр. дело № 7009/2018г. на ВРС, следва да
бъдат изцяло уважени, на осн. чл. 422 ГПК вр. чл. 99 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ.
За пълнота на изложението и с оглед направените от
ответника възражения за депозиране на исковата молба извън рамките на
едномесечния срок, съдът намира следното:
С разпореждане № 32114/13.08.2018г. постановено по ч.гр.
дело № 7009/2018г. на ВРС, заповедният съд е указал на заявителя (сега ищец),
че в едномесечен срок от получаване на съобщението да представи доказателства
за предявен иск срещу длъжника, който е депозирал възражение в срока по чл. 414 ГПК. Това съобщение за задължението си за предявяване на иск е получено от
заявителя на 24.08.2018г. С писмо от 25.09.2018г. – съобразно пощенско клеймо (на
л.8 от исковото производство), заявителя е депозирал молба
вх.№62886/27.09.2018г., с която е релевирал искане втори екземпляр от исковата
молба да бъде заведена в регистратура на ВРС за образуване на дело. Поради
пропуск на съда, едва с разпореждане № 8410 от 25.02.2019г., постановено по
заповедното производство №7009/2018г. на ВРС, исковата молба е докладвана за
образуване в дело, след което е образувано настоящото гр. дело. Задължението на
заявителя да предяви иск, получено от последния на 24.08.2018г. е по време
действието на процесуалната разпоредба на чл. 61, ал.2 ГПК (отм.), която
посочваше хипотези, при които сроковете спират да текат за страните, като в
тази хипотеза се включваше и периода на съдебна ваканция, на осн. чл. 329, ал.1 ЗСВ. По силата на последно цитираната разпоредба съдилищата са в съдебна
ваканция от 15 юли до 1 септември. При така изложеното и доколкото към момента
на получаване на съобщението от 24.08.2018г. едномесечният срок за заявителя не
е започнал да тече, същия съобразно разпоредбата на чл. 61, ал.2 ГПК (отм.) е започнал
да тече на 01.09.2018г., то с депозиране в съда на 25.09.2018г. на настоящата
искова молба по поща не може да бъде прието, че едномесечният срок по чл. 415,
ал.5 ГПК е пропуснат, доколкото пропускът на съда своевременно да насочи исковата
молба за образуване в гр. дело не може да бъде тълкуван в ущърб на
страната.
По отношение на
разноските:
С оглед изходът на спора з полза на ищеца следва да бъдат
присъдени разноски сторени в исковото производство в размер на 310 лева, от
които 90 лева доплатена държавна такса и 220 лева съдебно – деловодни разноски.
В полза на страната следва да бъдат присъдени и разноски сторени в заповедното
производство в размер на 90 лева – заплатена държавна такса.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията
между страните, че Д.О.Н. ЕГН ********** *** дължи на „E.M.” ООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление *** П. - К.№ 4-6 сумата от 2500лева, представляваща незаплатена част от главница в общ
размер на задължението от 11662,85 лева по договор за потребителски кредит № FL409747/03.06.2008г., сключен с „Ю.Б.” АД, което задължение е прехвърлено на „Е.М.” ЕООД с договор
за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 18.01.2016г., както и сумата от
2000лева, представляваща
част от дължима
договорна лихва в общ размер на задължението от 3028,21 лева,
за периода 03.01.2010г. до 18.01.2016г. по договор за потребителски кредит № FL409747/03.06.2008г., сключен с „Ю.Б.” АД, което задължение е прехвърлено на „Е.М.” ЕООД с договор
за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 18.01.2016г., ведно
със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението- 15.05.2018г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена
заповед за изпълнение за парично задължение по чл. 410 ГПК № 3348/16.05.2018г.,
постановена по ч.гр. дело № 7009/2018г. на ВРС, на осн. чл. 422 ГПК вр. чл. 99 ЗЗД вр.
чл. 430 ТЗ.
Осъжда Д.О.Н.
ЕГН ********** *** да заплати на „E.M.” ООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
*** П. - К.№ 4-6 сумата от 310 (триста и десет) лева , от които 90 лева доплатена държавна такса и 220 лева съдебно – деловодни разноски в исковото производство и 90 (деветдесет) лева съдебно –
деловодни разноски в заповедното производство, на осн. чл. 78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на обжалване с въззивна жалба
пред Варненски окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :