№ 182
гр. гр. Д., 01.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Д. в публично заседание на седемнадесети ноември
през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Диана Г. Дякова
Членове:Галина Д. Жечева
Жечка Н. Маргенова Томова
при участието на секретаря Павлина Ж. Пенева
като разгледа докладваното от Галина Д. Жечева Въззивно гражданско дело
№ 20213200500567 по описа за 2021 година
за да се произнесе,съобрази следното:
Производството е по реда на глава ХХ,чл.258 и сл. от ГПК.Подадена е
въззивна жалба от „***“ АД-гр.Д. срещу решение №298/26.07.2021 г. по гр.д.
№1786/2021 г. на Д.кия районен съд,с което е признато за незаконно
уволнението на С. С. С. с ЕГН ********** от с.Ф.
Д.,общ.Д.,обл.Д.,извършено на основание чл.188 т.3 от КТ вр.чл.190 ал.1 т.2
от КТ и чл.330 ал.2 т.6 от КТ /неявяване на работа в периода 09.04-20.04.2021
г./;отменена е като незаконосъобразна заповед №ЛС-05-495/13.05.2021 г. на
изп.директор на дружеството-въззивник и С. С. С. е възстановен на заеманата
от него преди уволнението длъжност „***“ с място на работа в район Д.
ІІ,респ. дружеството-въззивник е осъдено да заплати на С. С.С. 780 лв
адвокатско възнаграждение с вкл.ДДС и по сметка на ДРС държавна такса в
размер на 100 лв.Според въззивника първоинстанционното решение е
неправилно,поради което настоява за отмяната му и за отхвърляне на
предявените искове.Посочено е най-общо,че районният съд не преценил
правилно събрания доказателствен материал по делото.Жалбата съдържа
изложение по същество на спора,което е напълно идентично по съдържание с
1
отговора на исковата молба,подаден от въззивника в първата
инстанция.Въззивникът претендира сторените от него разноски в двете
инстанции.Навежда възражение за прекомерност на изплатеното от
насрещната страна адвокатско възнаграждение.
В писмен отговор и в хода на въззивното производство въззиваемият С.
С. С. изразява становище за неоснователност на жалбата и настоява за
потвърждаване на обжалваното решение,респ. за присъждане на сторените от
него разноски във въззивната инстанция.Счита жалбата за бланкетна,тъй като
в нея не били посочени конкретни основания за незаконосъобразност на
атакуваното решение и не било уточнено кои доказателства не били
преценени правилно от първоинстанционния съд.
Като постави на разглеждане въззивната жалба,Д.кият окръжен съд
установи следното:
Жалбата е депозирана в рамките на преклузивния срок по чл.259 ал.1 от
ГПК във връзка с чл.315 ал.2 от ГПК /първоинстанционното решение е
обявено на 26.07.2021 г.,а жалбата срещу него е подадена чрез куриер на
03.08.2021 г. при изтекъл за страната срок за въззивно обжалване на
09.08.2021 г./.Жалбата е процесуално допустима предвид горното и
подаването й от активно легитимирано лице-страна в производството по
делото-с правен интерес от атакуване на неизгодното за него
първоинстанционно решение.Разгледана по същество,същата е
неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно като постановено от законен
състав на районния съд в рамките на правомощията му,в изискуемата
форма,мотивирано и разбираемо.Същото е допустимо като постановено по
предявените допустими искове.Атакуваното решение е и правилно и следва
да бъде потвърдено,като съображенията за горния извод са следните:
Гр.д.№1786/2021 г. на ДРС е образувано по повод искова молба,с която
са предявени обективно кумулативно съединени искове от С. С. С. от с.Ф.
Д.,общ.Д. срещу „***“ АД-гр.Д.,а именно иск на основание чл.344 ал.1 т.1 от
КТ за отмяна като незаконосъобразна на заповед №ЛС-05-495/13.05.2021 г. на
изпълнителния директор на ответното дружество,с която е прекратено
трудовото правоотношение с ищеца „на основание чл.188 т.3 от КТ във
връзка с чл.190 ал.1 т.2 от КТ във връзка с чл.192 ал.1 от КТ и чл.330 ал.2 т.6
2
от КТ“ поради наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ заради
неявяване на работа в течение на повече от два последователни работни
дни,считано от датата на връчване на заповедта-14.05.2021 г. /връчена на тази
дата при оформен отказ за получаване с подписите на двама свидетели/,и иск
на основание чл.344 ал.1 т.2 от КТ за възстановяване на ищеца на заеманата
от него преди уволнението му длъжност „***“ в район Д.-2.Изложено е в
исковата молба,че горната заповед е незаконосъобразна още на процесуално
основание,като се твърди немотивираност на заповедта /нарушение на чл.195
ал.1 от КТ/;несъобразяване на наказанието с критериите по чл.189 ал.1 от КТ-
тежест на нарушението,обстоятелства по извършването му и поведение на
работника/служителя /нарушение на чл.190 ал.2 от КТ/ и неизпълнение от
работодателя на задължението му да събере и оцени всички доказателства
преди налагане на наказанието /нарушение на чл.193 ал.1 от КТ/.По същество
е изложено,че уволнението е незаконосъобразно поради издаване от
работодателя на неясна,противоречива и незаконосъобразна заповед за
командироване на ищеца,а такава заповед не подлежала на изпълнение от
работника/служителя.Неявяването на ищеца на работното място,в което бил
командирован с горната заповед,не представлявало поради изложеното
виновно неизпълнение на трудовите задължения.Неявяването се дължало на
това,че работодателят не създал условия на ищеца за изпълнение на
трудовите му задължения.Била налице злоупотреба с права от страна на
работодателя,който само ден преди командироването на ищеца предложил на
последния да му бъде прекратен трудовият договор на основание чл.331 от
КТ,но поради неприемане на това предложение ищецът веднага бил
командирован при знание от работодателя,че заповедта за командироване
няма как да бъде изпълнена от ищеца поради невъзможността му да се
придвижва от населеното място,където живее,до населеното място,където е
командирован,поради липса на осигурен транспорт.Целта на работодателя
била чрез заобикаляне на закона и при използване на законната възможност
за уволнение да постигне конкретно уволнението на ищеца.
Безспорно е установено по делото,че ищецът С. С. С. е бил зает по трудов
договор за неопределено време с ответното дружество на длъжността „***“ в
район Д.-2.Постъпил е на работа по силата на трудов договор №75/18.10.2013
г. /лист 45 от делото на ДРС/ със срок за изпитване,сключен на основание
чл.70 ал.1 от КТ,който очевидно не е бил прекратен в срока за изпитване и се
3
е трансформирал в окончателен безсрочен такъв на основание чл.71 ал.2 от
КТ.Със заповед №ЛС-05-495/13.05.2021 г. на изпълнителния директор на
ответното дружество е прекратено трудовото правоотношение с ищеца „на
основание чл.188 т.3 от КТ във връзка с чл.190 ал.1 т.2 от КТ във връзка с
чл.192 ал.1 от КТ и чл.330 ал.2 т.6 от КТ“ поради наложено дисциплинарно
наказание „уволнение“ заради неявяване на работа в течение на повече от два
последователни работни дни през периода от 09.04.2021 г. до 20.04.2021 г.
В случая формално процедурата за дисциплинарно уволнение е спазена
от работодателя,поради което атакуваната заповед не е незаконосъобразна на
процесуално основание.Преди налагане на дисциплинарното наказание
работодателят в съответствие с разпоредбата на чл.193 ал.1 от КТ е отправил
покана до ищеца С. изх.№ВиК-1308/27.04.2021 г. /на лист 24 от делото на
ДРС/,връчена на последния на 27.04.2021 г.,да даде обяснения във връзка с
конкретното нарушение на трудовата дисциплина,за което е предприета
процедурата,а именно относно неявяването му на работа през периода
09.04.2021 г.-20.04.2021 г. в район Г.Т.,където е бил командирован със
заповед №РД-03-57/08.04.2021 г.Ищецът С. С.С. е депозирал писмени
обяснения вх.№ВиК-1308#1/07.05.2021 г. /на лист 22 от делото на
ДРС/.Писмените му обяснения ведно с останалите събрани доказателства
/доклад вх.№ВиК-1270/21.04.2021 г. на *** район Г.Т. С. И. на лист 25 от
делото на ДРС/ са обсъдени и взети предвид от работодателя в изпълнение на
разпоредбата на чл.193 ал.1 от КТ,като същите са цитирани и в самата
уволнителна заповед.Заповедта за налагане на дисциплинарно наказание
„уволнение“ е достатъчно мотивирана според изискванията за задължителни
реквизити на същата по чл.195 ал.1 от КТ.Наказанието е наложено при
спазване на срока по чл.194 ал.1 от КТ.
Заповедта за уволнение обаче е незаконосъобразна поради недоказано от
работодателя виновно неизпълнение от страна на ищеца С. на трудовите му
задължения.Доказателствата сочат,че неявяването на С. на работа в район
Г.Т. на ответното предприятие през периода 09.04.2021 г.-20.04.2021 г. не се
дължи на негово виновно поведение,а се дължи на липсата на създадени от
самия работодател условия за осъществяване на трудовата функция през
визирания период.Със заповед №РД-03-57/08.04.2021 г. на изпълнителния
директор на ответното дружество /на лист 9 от делото на ДРС/ ищецът С. е
бил командирован на основание чл.121 ал.1 от КТ /поради нужди на
4
предприятието/ за периода 09.04.2021 г.-08.05.2021 г. вкл. да изпълнява
трудовата си функция извън мястото на постоянната му работа,а именно в
район Г.Т..Не е спорно по делото,а е и видно от депозираната от самия
работодател справка /на листи 70 и 71 от делото на ДРС/,че С. обичайно е
отговарял за с.Ф.Д. /селото,в което живее/ и с.А.,като според приложението
на лист 71 инцидентно е отстранявал аварии и в други села.Постоянната му
месторабота обаче е била в първите две посочени села.Заповедта за
командироването му в друг район-Г.Т.-за продължителен период от време /30
календарни дни/ действително не отговаря на изискванията на чл.9 ал.1 от
Наредбата за командировките в страната.В нея не се съдържат изискуеми
реквизити като задачата,за която лицето се командирова;командировъчните
дневни,пътни и квартирни пари;начин на пътуване и други данни,имащи
значение за определяне правото и размера на командировъчните пътни
пари;необходимостта и видът на отчета на извършената работа.Липсата на
реквизита относно начина на осъществяване на придвижването на ищеца С.
от населеното място,в което живее-с.Ф.Д.,до гр.Г.Т. е наложила допълнителна
кореспонденция между него и работодателя.С писмо до изпълнителния
директор вх.№РД-03-57#1/08.04.2021 г. /на лист 27 от делото на ДРС/ в деня
на издаване на командировъчната заповед ищецът С. е уведомил
работодателя,че в заповедта не е записано как ще пътува до гр.Г.Т.,както и че
не разполага със собствен транспорт,респ. че няма обществен
транспорт,който да му осигури своевременно придвижване.В отговор на
писмото работодателят му връчва на 14.04.2021 г. /при условие на
отказ,удостоверен с подписите на двама свидетели/ уведомително писмо изх.
№РД-03-57#2/13.04.2021 г. /на лист 26 от делото на ДРС/,че следва да пътува
до гр.Г.Т. с обществен транспорт,за чието разписание следва да се осведоми
от гише „Информация“ на Автогара-гр.Д..Посочено е,че пътните разходи ще
се поемат от работодателя.След като е бил надлежно уведомен от
работника,че няма удобен обществен транспорт,чрез който същият да се
придвижва от с.Ф.Д. до гр.Г.Т.,за да изпълнява възложената му работа в
гр.Г.Т. в продължение на 8 работни часа,работодателят е следвало да осигури
на ищеца необходимия транспорт,за да гарантира изпълнение на
командировъчната заповед.Твърдението на ищеца С. за липса на удобен
обществен транспорт се подкрепя от данните в справката на „Пътнически
превози“ ЕООД-гр.Д. /на листи 68-69 от делото на ДРС/.В нея е посочено,че
5
от и до Автогара-Д. не се изпълняват маршрутни линии гр.Д.-с.Ф.Д. и
обратно.През април 2021 г. е имало само транзитно преминаващи курсове
през разклона за с.Ф.Д.,т.е. непреминаващи през самото село,по направление
с.Коларци-гр.Д. и обратно и гр.Тутракан-гр.Д.-гр.Варна и обратно.Тези
курсове обаче не са могли да гарантират своевременно пристигане на ищеца в
гр.Г.Т. в 08,00 ч. сутрин.Курсът от с.Коларци за гр.Д. е тръгвал в 08,00 ч. и е
пристигал в гр.Д. в 09,00 ч.,а курсът от гр.Тутракан към гр.Д. е пристигал в
гр.Д. в 09,55 ч.Обратните курсове от гр.Д. към с.Коларци и към гр.Тутракан
са тръгвали съответно в 11,30 ч. и в 15,29 ч.Същевременно след пристигането
си сутрин в гр.Д. ищецът е следвало да ползва и друг курс до гр.Г.Т.,тъй като
няма директен обществен превоз между с.Ф.Д. и гр.Г.Т..При посочения в
справката часови график на курсовете е очевидно,че С. не е можел чрез
обществения транспорт да пристигне навреме сутрин в гр.Г.Т. в 08,00 ч. и
след работа да отпътува от гр.Г.Т. след 17,00 ч.,да пристигне в гр.Д. и да
ползва друг превоз от гр.Д. до с.Ф.Д.,за да се прибере у дома.Както бе
посочено,единствените възможни курсове от гр.Д. до с.Ф.Д. са били в 11,30 ч.
и 15,29 ч.
Самата командировъчна заповед като несъдържаща изискуемите
реквизити и неуреждаща всички въпроси,касаещи нормалното протичане на
командировката,се явява незаконосъобразна,а според разпоредбата на чл.126
ал.1 т.7 от КТ работникът е длъжен да изпълнява само законните нареждания
на работодателя.Неизпълнението на незаконно разпореждане не може да
обоснове дисциплинарна отговорност на работника,доколкото и разпоредбата
на чл.187 ал.1 т.7 от КТ сочи като дисциплинарно нарушение неизпълнението
на законни нареждания на работодателя.В случая неявяването на ищеца С. в
мястото на командировката през посочения в заповедта за уволнение период
не се дължи на негово виновно поведение,а на поведението на самия
работодател,който не е осигурил нужните условия за изпълнение на
възложената на ищеца задача,в частност не му е осигурил транспорт,чрез
който да се придвижва ежедневно до новата си месторабота в друго населено
място,респ. не му е осигурил квартира в гр.Г.Т.,нито е поел задължение за
заплащане на квартирни пари,за да може ищецът да нощува в мястото на
командировка за срока на последната.
При настоящата хипотеза уволнението е незаконно и по причина на
установена злоупотреба от страна на работодателя с правото му на
6
уволнение.Горната констатация навежда на извършено от работодателя
уволнение на ищеца в нарушение на разпоредбата на чл.8 ал.1 от
КТ,изискваща добросъвестно упражняване на правата и задълженията по
трудовите правоотношения.При наведен от ищеца довод за злоупотреба с
право от страна на работодателя съдът следва да извърши проверка дали
командироването на ищеца е извършено поради нужди на предприятието или
е продиктувано от други най-често субективни обстоятелства във връзка с
конкретния служител/работник.Практиката приема,че злоупотреба с право на
уволнение е налице,когато се установи,че със законово допустими средства
работодателят цели да постигне единствена цел-прекратяване на трудовия
договор с конкретен работник/служител.В случая един ден преди издаване на
заповедта за командироване работодателят е отправил до ищеца предложение
изх.№ВиК-1115/07.04.2021 г.,връчено на С. на 07.04.2021 г.,за прекратяване
на трудовия му договор на основание чл.331 ал.1 от КТ срещу заплащане на
обезщетение.Очевидно ищецът не е приел предложението /това му становище
личи от писмото му до работодателя от 08.04.2021 г. на лист 27 от делото на
ДРС по повод на командировъчната заповед/.След неприемане на
предложението работодателят е предприел процесното
командироване,знаейки че ищецът няма как да изпълни заповедта поради
липсата на превоз и неосигуряването на квартира/квартирни пари,целейки да
го постави в положение на неизпълнение на трудовите му задължения и да го
санкционира с най-тежкото дисциплинарно наказание
„уволнение“.Работодателят не е изложил твърдения и не е депозирал
доказателства какви конкретни производствени нужди са наложили
командироването на ищеца в друго населено място за такъв дълъг период.Не
е обосновал смислени мотиви за командироването,опровергаващи
твърдението,че единствената му цел е била уволнението на ищеца.
Следователно първоинстанционният съд правилно е приел,че
уволнението на ищеца е незаконно и е отменил заповедта за прекратяване на
трудовото правоотношение между страните,респ. е възстановил ищеца на
заеманата от него преди уволнението длъжност.
Въззивната жалба е неоснователна и решението на районния съд, с което
предявените срещу въззивника искове по чл.344 ал.1 т.1 и 2 от КТ са
уважени,следва да бъде потвърдено,вкл. в частта за разноските и държавната
7
такса,възложени в тежест на ответника.Съответно на изгодния за него
резултат на основание чл.78 ал.1 от ГПК в полза на ищеца-въззиваем следва
да се присъдят сторените от него разноски във въззивната инстанция,които
изрично е претендирал,а именно платено от него адвокатско възнаграждение
съгласно отразеното в договора за правна защита и съдействие на лист 30 от
делото на ДОС в размер на 780 лв с вкл.ДДС.Възражението по чл.78 ал.5 от
ГПК на въззивника „В и К Д.“ АД за прекомерност на горното адвокатско
възнаграждение е неоснователно и не следва да се уважава.Съгласно
разпоредбата на чл.7 ал.1 т.1 от Наредба №1/09.07.2004 г. по дела за отмяна
на уволнение и възстановяване на предишната работа за една инстанция се
дължи минимално адвокатско възнаграждение в размер не по-малък от
минималната за страната работна заплата към датата на сключване на
договора за правна защита,т.е. 650 лв.При начисляване на ДДС върху тази
сума минимумът се равнява на 780 лв,колкото е платено от ищеца и
въззиваем за настоящата инстанция.Следователно платеното адвокатско
възнаграждение е равно на минимума по горната Наредба и не подлежи на
намаляване.
При този изход от спора въззивникът и ответник по делото „***“ АД-
гр.Д. няма право на разноски нито за първата,нито за настоящата
инстанция,респ. такива не следва да му се присъждат.
Водим от гореизложеното,Д.кият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №298/26.07.2021 г. по гр.д.№1786/2021 г. на
Д.кия районен съд.
ОСЪЖДА „***“ АД-гр.Д.,***,с ЕИК *********,да заплати на С. С. С. с
ЕГН ********** от с.Ф. Д.,общ.Д.,*** сторени във въззивната инстанция
съдебно-деловодни разноски в размер на 780 лв /седемстотин и осемдесет
лева/ адвокатско възнаграждение с вкл.ДДС.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
обявяването му,т.е. от датата 01.12.2021 г.,пред ВКС на РБ при условията на
чл.280 ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
8
Членове:
1._______________________
2._______________________
9