Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 24.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на четвърти юни през 2019
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
БОРЯНА ПЕТРОВА
при
секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражд.
дело № 4391 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 25.01.2019
г. на ищеца З. „Б.И.” АД против решението от 20.12.2018 г. по гр. дело № 31744/2018
г. на Софийския районен съд, 79 състав, с което са отхвърлени предявените от
жалбоподателя срещу С.О.исковете с правно основание чл.213, ал.1 КЗ /отм./ и
чл.86, ал.1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 370,32 лв., представляваща регресно
вземане за платено застрахователно обезщетение по застраховка „Автокаско” за
вреди на МПС, марка „Опел”, модел „Астра”, с рег. № *******и разноски за
определянето му в размер на 15,00 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба-18.05.2018 г. до окончателното изплащане и на сумата от
108,48 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 20.03.2015 г. до
17.05.2018 г. С решението жалбоподателят е осъден да заплати на ответника разноски
по делото в размер на 160,00 лв.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно
поради нарушение на материалния закон и необсъждане на представените по делото
доказателства за установяване на твърдението на ищеца за наличие на валидна
имуществена застраховка между ищеца и увреденото лице към момента на настъпване
на застрахователното събитие. Според въззивника неправилни са изводите на съда,
че това обстоятелство не е доказано от ищеца. Действително по делото не е
представен застрахователния договор по застраховка „Автокаско”, но е
представено удостоверение от 22.05.2018 г. на Дирекция „Управление на
собствеността и социалните дейности” към МВР, в което се съдържа информация, че
процесното МПС е било обект на застрахователна закрила по риск „Автокаско” при
ищцовото дружество. Според въззивника това доказателство, преценено в
съвкупност с другите представени от него доказателства за образувана щета и
отремонтиране на МПС от застрахователя, обоснована извод, че застрахователно
правоотношение е съществувало към датата на събитието. С оглед изложеното моли
решението на СРС да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с
което предявените искове да бъдат уважени изцяло.
С въззивната жалба е направено
доказателствено искане за допускане на съдебно – счетоводна експертиза със
задача да даде отговор на въпроса заплатени ли за премиите по договор
„Автокаско” с № 1213000000010123477.Това доказателствено искане е оставено без
уважение, като въззивният съд е приел, че не е налице хипотезата на чл.266,
ал.3 ГПК.
Въззиваемата страна – ответник С.О.е
депозирала отговор на въззивната жалба, в който изразява становище, че същата е
неоснователна. Излага доводи, че с оглед разпоредбата на чл.184, ал.3 КЗ
/отм./, СРС правилно е приел, че по делото не е установено от страна на ищеца
обстоятелството, че между нето и увреденото лице е съществувало застрахователно
правоотношение по застраховка „Автокаско” към момента на настъпване на
застрахователното събитие. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемата страна, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Същото е и правилно като въззивният съд споделя мотивите
на първоинстанционния съд, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към
същите. Във връзка с доводите за неправилност на решението, изложени в жалбата
следва да се добави следното:
Видно от доклада на СРС, обективиран в
определение на СРС от 28.08.2018 г., на ищеца са дадени указания, че не сочи
доказателства за наличието на застрахователно правоотношение по договор за застраховка
„Автокаско” по отношение на увредения автомобил, който факт изрично е оспорен
от ответника в отговора на исковата молба. Във връзка с дадените от съда
указания, ищецът е представил в първото по делото открито съдебно заседание
удостоверение от 22.05.2018 г., издадено от директор на Дирекция „Управление на
собствеността и социални дейности” към МВР, удостоверяващо, че лек автомобил
марка „Опел”, модел „Астра Класик” с ДК № ********, през 2013 г. е ползван в
структурите на МВР и е бил с валидна застраховка „Каско” по силата на договор
рег.№ ОП-73-Д-179/14.11.2012 г., сключен между Дирекция Управление на
собствеността и социални дейности” към МВР и З. „Б.И.” АД. Посоченият в
удостоверението договор не е представен.
За
да отхвърли предявените искове с правно основание чл.213, ал.1 КЗ /отм./ и чл.86,
ал.1 ЗЗД, първоинстанционният съд е приел, че с оглед релевираното от ответника
в отговора на исковата молба възражение, че между ищеца и увреденото лице не е
налице валидно застрахователно правоотношение по договор за имуществена
застраховка „Автокаско”, ищецът не е ангажирал доказателства, установяващи по
безспорен начин наличието на такова към датата на настъпване на ПТП. По
отношение на приетото по делото удостоверение от 22.05.2018 г. е изложено, че
това писмено доказателство не е от естество да установи твърдяното от ищеца
обстоятелство относно наличието на валидно възникнало и съществувало към
момента на настъпване на ПТП , застрахователно правоотношение по договор за
имуществена застраховка „Автокаско”, тъй като този документ има характер на частен
свидетелстващ документ и не се ползва с обвързваща съда материална
доказателствена сила..
Настоящият въззивен състав споделя изводите
на СРС, които са съобразени с константната съдебна практика на ВКС, постановена
по реда на чл.290 ГПК по въпроса за доказателствените средства, с които е
възможно да бъде установено валидното сключване на договора за имуществена
застраховка. Императивните разпоредби на чл.184, ал.1 – ал.3 КЗ /отм./, налагат
категоричния извод, че предвидената в закона писмена форма е условие за
действителността на този договор, а не за неговото доказване. Доказването на
спазването на писмената форма за действителност на застрахователния договор и
валидното възникване на застрахователно правоотношение се извършва чрез
поставяне на самата застрахователна полица, съответно писмения акт, с който е
сключен договорът. Кодексът за застраховането от 2006 г. изрично предвижда и
други документи, които служат за доказване на договор за застраховка без да е
необходимо представянето на самата застрахователна полица, обективираща
договора - застрахователно удостоверение, сертификат или друг писмен документ,
удостоверяващ сключен застрахователен договор. Тези документи обаче служат за
установяване на наличието на застрахователния договор в полза на застрахования,
когато последния следва да удостовери това обстоятелство пред трети лица.
Застрахователят не може да се легитимира
пред трети лица като титуляр на права, произтичащи от застрахователен договор с
издадено от самия него удостоверение, доколкото последното се издава от него и
се предава на застрахования. В конкретния случай представеното от страна на
ищеца доказателства не удостоверяват сключването на договор за имуществено
застраховане на процесния автомобил в установената от закона форма за действителност.
Спазването на предвидената форма за действителност не може да бъде установено с
други частни свидетелстващи документи, съставени впоследствие от страните по
застрахователния договор или от една от тях. Представеното от МВР, Дирекция
„УССД“ представлява частен свидетелстващ документ, който установява
благоприятни факти за издателя му, като неговата доказателствена сила е в
рамките, установени в разпоредбата на чл.180 ГПК. В конкретния случай
ответникът, който е трето лице по отношение на застрахователното правоотношение
е противопоставил на застрахователя възражение за липса на валиден
застрахователен договор, поради което в тежест на ищеца е било да установи
сключването на застраховка „Каско“ на процесния автомобил между него и
увреденото лице, което той не е направил чрез представяне на застрахователната
полица, съответно писмения акт, с който е сключен договорът.
Ето защо предявените искове с правно
основание основание чл.213, ал.1 КЗ /отм./ и чл.86, ал.1 ЗЗД, се явяват
неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. Тъй като изводите на въззивната
инстанция съвпадат с тези на СРС, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
При този изход на спора, жалбоподателят няма
право на разноски. На въззиваемата страна следва да се присъдят своевременно
поисканите разноски за юрисконсултско възнаграждение, чиито размер съдът
определя на 150,00 лв. на основание чл. 25, ал.1 от Наредба за заплащането на
правната помощ вр. чл. 78, ал.8 ГПК.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 20.12.2018
г. по гр. дело № 31744/2018 г. на Софийския районен съд, 79 състав.
ОСЪЖДА З. „Б.И.“ АД, ЕИК ********да
заплати на Столична община, ЕИК ********, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата
от 150,00 лв.-разноски за настоящата инстанция.
Решението не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
.