№ 67
гр. София, 06.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Ванина Младенова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Иванка Иванова Въззивно гражданско дело №
20211100512480 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 20169767 от 09.08.2021 г., постановено по гр. д. №
15593/2020 г. по описа на СРС, І ГО, 120 състав, е признато за установено в
отношенията между „Ю.Б.“ АД и М. Л. Н., че последната дължи на „Ю.Б.“
АД, на основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.240 ЗЗД вр.
с чл.430 ТЗ и чл.86 ЗЗД, сумата от 14 730 лв., ведно със законната лихва за
периода 04.05.2012 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер
на 1 127, 07 лв. за периода 01.03.2011 г. – 24.04.2012 г., като искът е
отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 1 129, 36 лв., както и е
отхвърлен за наказателна лихва в размер на 36, 13 лв. лв. за периода
01.09.2011 г. – 24.04.2012 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по ч. гр. д. № 22179/2012 г. по описа на СРС, І ГО, 120
състав. Обявено е за недоказано оспорването по реда на чл.193 ГПК на
автентичността на подписа на М. Л. Н., положен за кредитополучател с
имената М. Л. Б. по договор за потребителски кредит № FL568000 от
01.02.2010 г. Ответницата е осъдена да заплати на ищеца, сумата от 1 107, 52
лв., представляваща разноски в исковото и заповедното производство,
съразмерно с уважената част от исковете и след извършена компенсация с
дължимите от ответника разноски, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Ищецът е
осъден да заплати на СРС сумата от 3 лв. – разноски, извършени от бюджета
на съда в полза на ответника за депозит за графологическата експертиза в
исковото производство, на основание чл.78, ал.6 ГПК вр. с чл.83, ал.2 ГПК.
Решението е постановено при участието на „Е.М.“ ЕООД.
Срещу постановеното съдебно решение в частта, с която са уважени
1
предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ответницата М. Л. Н..
Излага съображения, че решението в обжалваната част е необосновано и
неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.
Счита, че решаващият съд не е обсъдил всички релевирани по делото
възражения срещу преядените искове. Неправилно решаващият съд е приел,
че макар, че кредитът не е обявен за предсрочно изискуем преди завеждане на
делото, се дължи заплащане на законна лихва за периода 04.05.2012 г. до
окончателното изплащане. Счита, че решаващият съд не е съобразил
задължителните разяснения, дадени с ТР № 3/27.03.2019 г. по търк. Д. №
3/2017 г. на ВКС, ОСГТК.счита, че по делото не е доказано обявяването на
кредита за предсрочно изискуем преди завеждане на делото. направеното
изявление в исковата молба, че обявява кредита за предсрочно изискуем не
може да доведе до целения правен ефект, тъй като вземането е прехвърлено на
„Е.М.“ ЕООД, което дружество е конституирано като трето лице – помагач на
ищеца. След като цедентът е изгубил качеството си на кредитор, същият не
може да прави материалноправни изявления и да обяви кредита за
предсрочно изискуем. По делото не са ангажирани доказателства за
възникнали задължения за авансови такси и изкупени разноски, поради което
неправилно е прието от съда, че със сумата от 1 069, 69 лв. са погасени
сумите от 601, 78 лв. - лихви, изкупени разноски в размер на 395, 01 лв. и
авансови такси по изпълнително дело № 02516/2019 г. в размер на 72 лв.
Излага съображения, че приложима в случая е 3 – годишната давност по
отношение на претендираните от ищеца лихви. Поддържа, че прекъсването на
давността от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
незабавно изпълнение възниква, само ако изпълнението е предприето
действително незабавно, респ. в разумен срок и при липса на бездействие от
страна на кредитора, в каквато насока е формираната съдебна практика. По
делото не са представени доказателства за спиране или прекъсване на
давността. С оглед на това счита, че вземането за претендираната от ищеца
главница е погасено по давност. Счита, че предявеният в условията на
евентуалност осъдителен иск е недопустим поради липса на процесуална
легитимация на ищеца, предвид извършената на 18.01.2016 г. цесия на
процесните вземания в полза на третото лице – помагач на ищеца. Моли съда
да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявените искове.
Претендира сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор на
въззивната жалба ищецът „Ю.Б.“ АД оспорва същата. Излага съображения, че
решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно. С обжалваното
решение съдът е достигнал до обосновани изводи. Окончателният падеж на
вземането е настъпил преди устните състезания. Също така уговорките за
настъпване на предсрочната изискуемостта постигнати през 2011 г., а ТР №
4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК не може да има обратно
действие, на основание чл.14 ЗНА. Счита, че процесните суми са установени
и от допуснатата и изслушана съдебно – счетоводна експертиза. Твърди, че
изпълнителният лист е издаден през 2016 г. В установения 5 – годишен
давностен срок е образувано изпълнително производство. На основание
чл.116, б.“в“ ЗЗД от значение за прекъсване на давността е изявлението на
кредитора, с което се иска принудително удовлетворяване на вземането му.
Срокът на погасителната давност спира да тече от деня на предявяване на
2
иска чрез подаване на искова молба. Счита, че давността не е изтекла към
момента на депозиране на заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнени, към датата на образуване на изпълнителното производство, както
и към момента на приключване на устните състезания. Моли съда да
потвърди решението в обжалваната част претендира сторените по делото
разноски, включително юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение
за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от
насрещната страна.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235,
ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с установителен иск с правно
основание чл. 422, ал.1 ГПК вр. чл. 415, ал.1 ГПК вр. с чл.430 ТЗ вр. с чл.79,
ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.86 ЗЗД. Ищецът
твърди, че на 01.02.2011 г. е сключил договор да потребителски кредит
FL568000, по силата на който предоставил на ответницата кредит в размер на
14 730 лв., срещу насрещното й задължение да върне сумата с 5 %
възнаградителна лихва за първите девет месеца, а след този период лихвата е
променлива. Годишният процент на разходите възлиза на 13, 21 %,като
ответницата следва да върне сумата от 26 898, 04 лв. Страните са уговорили,
че погасителните вноски по кредита се заплащат ежемесечно на първо число
на съответния месец. Крайният срок за издължаване на кредита е 01.02.2021
г. В чл.15, ал.5 от договора е предвидено, че при непогасяване изцяло или
отчасти на която и да е вноска от главницата или лихвата по кредита, както и
при неизпълнение на което и да е друго задължение по договора вземането на
банката по кредита автоматично става изцяло предсрочно изискуемо без да е
необходимо каквото и да е волеизявление на страните. Считано от 01.09.2011
г. е налице неизпълнение на дължимите погасителни вноски, поради което
кредитът е станал предсрочно изискуем. Дори правото на кредитора да
направи кредита предсрочно изискуем да не е надлежно упражнено преди
подаване на заявлението, същото може да бъде упражнено и осъществено в
хода на исковото производство. В случай, че съдът приеме, че кредитът не е
надлежно обявен за предсрочно изискуем преди подаване на заявлението, то с
исковата молба отправя изрично изявление в този смисъл и обявява
задължението на ответника по процесния договор за предсрочно изискуемо.
Това обстоятелство следва да бъде зачетено на основание чл.235, ал.2 ГПК.
Въз основа на заявление е постановена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.417 ГПК срещу ответницата за сумата от 14 730 лв. –
главница, 1 129, 36 лв. – договорна лихва за периода 01.03.2011 г. – 24.04.2012
г. и 36, 13 лв. – наказателна лихва за периода 01.03.2011 г. – 24.04.2012 г.
Ответницата е депозирала възражение срещу постановената заповед.
Претендира установяване на вземанията му, за които е постановена заповедта
за изпълнение, а в условията на евентуалност – осъждане на ответницата да
заплати посочените суми. Отправено е искане за конституиране по делото на
трето лице – помагач – „Е.М.“ ЕООД, тъй като по силата на сключен на
18.01.2016 г. договор за прехвърляне на вземания е прехвърлил на посоченото
дружество всички свои вземания по отношение на ответницата, произтичащи
от процесния договор за потребителски кредит. На основание чл.99, ал.3 ЗЗД
уведомява длъжника за извършеното прехвърляне на вземанията.
3
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата
молба ответницата оспорва предявения иск. На 17.08.2010 г. е сключила с
ищеца договор за потребителски кредит № FL 546279, по който е извършвала
плащания. Оспорва сключването на процесния договор от 01.02.2011 г.
оспорва обявяването на кредита за предсрочно изискуем по надлежния ред.
Твърди, че не е надлежно уведомена от кредитора за това. Счита, че към
02.09.2011 г. не са били налице предпоставките за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем, тъй като ищецът се позовава на неизпълнение за
периода 01.09.2011 г. – 01.04.2012 г. не е налице възможност за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем със задна дата. В исковата молба е
направено волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем без
са посочени основанията за това. През 2017 г. е уведомена от „Е.М.“ ЕООД,
че претендираните от ищеца вземания се водят в посоченото дружество.
Твърди, че е платила сумата от 879, 39 лв. излага съображения, че
неравноправни са клаузите на чл.3, ал.2; чл.3, ал.6 и чл.6, ал.2 от процесния
договор, тъй като липсва информация за това как банката ще промени
базовия лихвен процент, размера на лихвата по кредита и размера на
месечните вноски на кредитополучателя. На кредитополучателя не са
известни предпоставките, при наличието на които банката едностранно може
да промени отделни клаузи от договора. Счита, че посочените клаузи са
сключени във вреда на потребителя. Позовава се на изтекла погасителна
давност. На 27.04.2016 г., след близо 4 години от постановяване на заповедта
за изпълнение, заявителят е върнал издадения през 2012 г. изпълнителен лист.
На 05.05.2016 г. СРС е анулирал оригиналите и е издал нова заповед за
изпълнение и на 17.05.2016 г. е издал нов изпълнителен лист. „Е.М.“ ЕООД, в
качеството му на цесионер, е образувал изпълнително производство на
19.08.2019 г. Едва пред 2020 г. е узнала за постановената заповед срещу която
е депозирала възражение. Счита, че поради бездействието на кредитора,
продължило близо 8 години, след завеждане на заповедното производство
давност не е текла с оглед на това към момента на предявяване на иска
давността е изтекла и не може да започне да тече нов давностен срок. Моли
съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск. Претендира
сторените по делото разноски.
Въз основа на заявление от 04.05.2012 г., подадено от „Ю.И Е.Д. Б.“
АД, на 23.05.2012 г. е постановена заповед за изпълнение на парично
задължение по ч. гр. д. № 22179/2012 г. по описа на СРС, І ГО, 120 състав,
срещу М. Л. Б. за сумата от 14 750 лв. – главница, ведно със законната лихва,
считано от 04.0.2012 г. до окончателното изплащане на сумата, договорна
лихва в размер на 1 129, 36 лв. – договорна лихва за периода 01.03.2011 г. –
24.04.2012 г., наказателна лихва в размер на 36,13 лв. за периода 01.09.2011 г.
– 24.04.2012 г. и разноски по делото в размер на 317, 91 лв. – държавна такса
и 567, 91 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
На 23.05.201 г. е издаден изпълнителен лист въз основа на
постановената заповед.
На 06.06.2012 г. заявителят е получил заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист.
С молба от 07.06.2012 г. заявителят е топравил искане към съда да
отстрани допусната очевидна фактическа грешка в заповедта за изпълнение и
издадения изпълнителен лист, като неправилно е посочен месеца, от който
4
започва да се изчислява законната лихва, която се начислява от 04.05.201 2г.
С разпореждане от 19.06.2012 г. съдът е указал на заявителя да върне
оригинала на изпълнителния лист.
На 05.05.2016 г. е постановена нова заповед за изпълнение, в която
правилно е посочен началния момент, от който се дължи заплащане на
законна лихва – 04.05.2012 г.
На 17.05.2016 г. е издаден изпълнителен лист, който е получен от
заявителя, заедно с постановената заповед за незабавно изпълнение.
На 03.02.2020 г. ответницата е депозирала възражение срещу
постановената заповед за изпълнение, както и е отправила искане за спиране
на принудителното изпълнение на постановената заповед за незабавно
изпълнение.
С определение от 27.02.2020 г. съдът е постановил спиране на
изпълнението на заповедта за незабавно изпълнение от 23.05.2012 г.
Ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по
исков ред в срока по чл.415, ал.4 ГПК.
С определение от 23.09.2020 г. съдът е конституирал като трето лице
– помагач на страната на ищеца „Е.М.“ ЕООД.
Третото лице – помагач на ищеца е депозирало по делото становище,
с което отправя уведомление до ответницата за прехвърляне на процесните
вземания, на основание упълномощаване от ищеца. Счита, че кредитът е
обявен за предсрочно изискуем преди завеждане на заповедното
производство. В случай, че съдът приеме противното, то отправя
волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Ако съдът
приеме, че не са налице последиците на предсрочна изискуемост на
задължението, следва да присъди онези погасителни вноски, за които е
настъпил падежа към момента на устните състезания по делото. към момента
на завеждане на заповедното производство погасителната давност не е била
изтекла, поради което възражението на ответницата счита за неоснователно.
Между страните в производството е сключен договор за
потребителски кредит № FL568000/01.02.2011 г., по силата на който банката
се е съгласила да предостави на ответницата кредит в размер на 14 730 лв. за
пълно предсрочно погасяване на задълженията по договор за потребителски
кредит № FL 546276/17.08.2010 г., срещу насрещното й задължение да върне
ползвания кредит, заедно с дължимите лихви, в сроковете и при условията на
договора. Страните са уговорили фиксирана лихва от 5 % за първите девет
месеца от срока на издължаване на кредита. В чл.3, ал.2 е предвидено, че за
периода след първите девет месеца до крайния срок на издължаване на
кредита кредитополучателят дължи на банката променлива годишна лихва,
формирана от сбона на базовия лихвен процент на банката за потребителски
кредити (БЛП) за съответния период на начисление на лихвата плюс
договорна надбавка в размер на 1, 250 пункта. Към момента на сключване на
договора БЛП на банката за потребителски кредити е в размер ан 12, 750
пункта. В чл.3, ал.6 от договора е предвидено, че БЛП се определя от Съвета
на директорите на банката или от комитет към Съвета на директорите (към
датата на подписване на договора от Комитета по управление на активите и
пасивите), като отразява пазарните (бенчмаркови) лихвени мерители
(Софибор, Юрибор, Либор); рисковата премия, приложима за банката при
привличане на финансов ресурс; директните нелихвени разходи на банката
5
по привличане на финансов ресурс; оценка под формата на лихвена премия на
нивото на риска при най-кредитоспособните клиенти; както и временните
пазарни сътресения в лихвените нива в размер до 0, 5 % (на годишна база).
БЛП подлежи на ежемесечно преразглеждане, като при промяна на един или
повече от изброените в предходното изречение показатели е налице
основание за актуализация на БЛП. Промяната в БЛП и датата на
одобрението на промяната от компетентния орган на банката се публикуват
на интернет страницата на банката и обявление за промяната се поставя на
видно място в офисите на банката с указание за датата на влизане в сила на
новия размер на БЛП. Банката уведомява клиента за промяната в БЛП
включително и за правата му по чл.10 и чрез изпращане на писмо с обратна
разписка на посочения в договора адрес. В чл.6, ал.2 е предвидено, че ако по
време на действие на договора банката промени БЛП по реда на чл.3, ал.5,
като това води до необходимост от съответна промяна в размера на
погасителните вноски, определени в погасителния план при сключването на
договора, размерът на вноските се променя едностранно от банката, а
промените се отразяват при изчисляването на дължимата лихва по кредита,
считано от падежна на първата вноска след датата на промяна на БЛП, за
което кредитополучателят с подписването на договора дава своето изрично
съгласие. В този случай банката изготвя нов погасителен план за остатъка от
дълга, съобразен с променения размер на лихвите, като кредитополучателя се
задължава да продължи погасяването на кредита в съответствие с новия
погасителен план, независимо от упражняването на правото си по
предходното изречение. В тези случаи клиентът има и правата по чл.10..
Страните са уговорили, че погасителните вноски съгласно погасителния план
се изплащат от кредитополучателя по банковата сметка, посочена в договора
в брой до първо число на месеца. Крайният срок за погасяване на кредита,
включително дължимите лихви, е до 01.02.2021 г.
Представен е един погасителен план към горепосочения договор за
потребителски кредит. Не са ангажирани погасителни планове във връзка с
промяна на първоначално уговорения лихвен процент.
По силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания от
16.01.2016 г. ищецът е прехвърлил на „Е.М.“ ЕООД вземания по договори за
кредит, сред които и процесните вземания.
От заключението на вещото лице В.Д.П. по изслушаната пред СРС
съдебно - счетоводна експертиза се установява, че задълженията на
ответницата за главница за периода 01.12.2011 г. – 01.08.2013 г. възлизат на
3 418, 69 лв. Задълженията за лихва за периода 01.09.2011 г. – 01.07.2013 г.
възлизат на 3 430, 20 лв. Отпуснатият на ответницата кредите предоставен в
пълен размер и е напълно усвоен на 01.02.2011 г. До 18.01.2016 г.
извършените от ответницата плащания възлизат на 365 лв., от които: на
04.04.2011 г. – 70 лв.; на 02.06.2011 г. – 75 лв.; на 18.07.2011 г. – 150 лв.; на
19.08.2011 г. – 70 лв. С отпуснатата сума по процесния договор в размер на
14 730 лв. са рефинансирани задълженията на ответницата по договор за
потребителски кредит № FL546276 от 17.08.2010 г., сключен между страните
в производството. След погасяване на тези задължения по разплащателната
сметка на ответницата има остатък в размер на 40, 62 лв. Тази сума е
използвана за погасяване на задълженията по процесния кредит. Така общият
размер на сумата, използвана за погасяване на задълженията на ответницата,
6
възлиза на 405, 62 лв. Общият размер на задължението на ответницата по
процесния договор за потребителски кредит възлиза на 15 895,49 лв., от
която: 14 730 лв. – главница; 1 129, 36 лв. – договорна лихва и 36, 13 лв. –
наказателна лихва. Към датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 04.05.2012 г., задължението на ответницата възлиза
на 15 895, 49 лв., от които: 14 730 лв. – главница; 1 129, 36 лв.- договорна
лихва и 36, 13 лв. – наказателна лихва. Към датата на подаване на исковата
молба – 10.04.2020 г., задължението е в същи размер. Към 11.01.2021 г.,
когато е изготвено експертното заключение, задължението на ответницата е в
общ размер от 23 409, 47 лв., от която: 14 730 лв.- главница, 563, 71 лв. –
лихва, 7 485, 77 лв. – законна лихва, 640, 09 лв. – разноски Ответницата е
заплатила доброволно на 18.01.2016 г., извън изпълнителното производство,
сумата от 1 069, 69 лв. с тази сума са погасени следните задължения на
ответницата: 601, 78 лв. – лихва, 395, 01 лв. – изкупени разноски и 72, 90 лв. –
авансови такси в изпълнителното производство.
При изслушването на вещото лице в открито съдебно заседание
същото е пояснило, че липсват доказателства по делото относно
задълженията за разноски и разноски по исково производство от „Е.М.“
ЕООД и авансови такси. На вещото лице са предоставени счетоводни
справки, от които е видно как са ги отнесли сумите.
Във връзка с открито производство по оспорване автентичността на
подписа на ответницата, положен за кредитоискател с имена М. Л. Б. по
договор за потребителски кредит № FL568000 от 01.02.2011 г. за сумата от
14 730 лв., по делото е допуснато изслушването на съдебно – графическа
експертиза. От заключението на вещото лице И.Х.П. се установява,че
подписите за кредитополучател на стр.140-149 от делото са положени от М.
Л. Н..
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от
правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от
легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по
същество, жалбата е частично основателна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2
ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.4 ГПК срок, в приложимата към
момента на завеждане на делото редакция. Целта на ищеца е да се установи
със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на
вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Страните в производството са били обвързани от договор за потребителски
кредит № FL568000/01.02.2011 г., по силата на който банката е предоставила
на ответницата потребителски кредит в размер на 14 730 лв., срещу
насрещното й задължение да върне кредита, ведно с уговорената лихва, в срок
7
до 01.02.2021 г.
В настоящото производство страните не спорят относно обстоятелството, че
към момента на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение банката не е отправила изявление до длъжника за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем. Налице е спор относно последиците от това
Съгласно задължителните разяснения, дадени с горепосоченото тълкувателно
решение, т.18, в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК за вземане,
произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става
предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при
други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да
уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или
настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си
да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника
предсрочната изискуемост. В хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК
вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако
кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем.
Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на
определени обстоятелства или се обявява по реда на чл.60, ал.2 ЗКИ, правото
на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил
длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. С
подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение кредиторът
упражнява правото си да иска принудително изпълнение на непогасеното си
вземане, но волеизявлението, че счита кредита за предсрочно изискуем, дори
и да се съдържа в заявлението, не означава, че е съобщено на длъжника, тъй
като препис от заявлението не се връчва. Длъжникът узнава за допуснатото
незабавно изпълнение с връчването на заповедта за изпълнение - чл. 418, ал. 5
ГПК, поради което задължението за остатъка от кредита, така както е заявено,
не е изискуемо към момента на подаване на заявлението.
Ответникът по жалбата поддържа, че тези разяснения не следва да намерят
приложение в разглеждания случай, тъй като цитираното тълкувателно
решение е прието след сключване на процесния договор за потребителски
кредит и на основание чл.14 ЗНА не може да му бъде придадено обратно
действие.
На основание чл.124, ал.1 ЗСВ при противоречива или неправилна практика
по тълкуването и прилагането на закона се приема тълкувателно решение от
общото събрание на съответната колегия на ВКС или ВАС. По правило
първоначално приетите тълкувателни решения, респ. ППВС имат обратно
действие, доколкото даденото с тях тълкуване важи от момента, в който
правната норма е влязла в сила. Още от този момент тълкуваната норма е
имала съдържанието, разяснено в тълкувателните актове. Нормата на чл.14,
ал.1 ЗНА, на която се позовава ответникът по жалба, не намира приложение
по отношение тълкувателната практика на ВКС, тъй като се отнася до
нормативните актове, какъвто характер нямат тълкувателните решения.
По изложените съображения въззивният съд счита, че към момента на
завеждане на заповедното производство, както и към момента на завеждане
на исковото производство предсрочната изискуемост на задължението на
жалбоподателката не е обявена от банката по надлежния ред.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с тълкувателно решение № 8 от
8
02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК на ВКС, т.1 допустимо е
предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде
уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не
е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за
банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за
вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено
нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз
основа на документ по чл.417 ГПК.
В разглеждания случай крайният срок за погасяване на кредита е настъпил на
01.02.2021 г. – преди провеждане устните състезания пред първата съдебна
инстанция, поради което и на основание чл.235, ал.3 ГПК и дадените с
цитираното тълкувателно решение разяснения, това обстоятелство следва да
се съобрази при преценка основателността на исковата претенция.
По силата на сключения на 16.01.2016 г. договор за цесия между ищеца –
цедент и „Е.М.“ ЕООД – цесионер, вземанията на банката, произтичащи от
процесния договор, са прехвърлени на цесионера. Тъй като прехвърлянето е
извършено в хода на заповедното производство, банката е надлежно
легитимирана да предяви иска, предмет на делото. Съгласно мотивите на ТР
№ 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, т.10б, в
хипотезата на частно правоприемство по договор за цесия, цесионерът няма
качеството на заявител и указанията по чл.415, ал.1 ГПК се дават от съда на
цедента, който е легитимиран да предяви иска. С предявяването на иска е
създадена висящност на исковия процес от момента на подаване на
заявлението, към който момент цедентът е носител на спорното право, поради
което същият не предявява чужди права пред съд. В течение на делото той е
праводател на прехвърленото спорно право и първоначална страна по смисъла
на чл. 226, ал. 1 ГПК.
Жалбоподателката е надлежно уведомена за извършената цесия от банката, с
предявената искова молба, както и от цесионера – с депозираната на
16.10.2020 г. молба, въз основа на извършено упълномощаване от цедента.
Препис от уведомлението от цесионера, ведно с договора за цесия и
пълномощно от цедента в негова полза, са надлежно връчени на
жалбоподателката чрез съда в проведеното на 23.11.2020 г. открито съдебно
заседание. Ето защо и на основание чл.99, ал.4 ЗЗД извършената цесия има
действие спрямо жалбоподателката.
Във въззивната жалба са изложени оплаквания, че решаващият съд
неправилно е приложил института на погасителната давност, като не е отчел
бездействието на кредитора след издаване на изпълнителния лист.
Съгласно разясненията, дадени с решение № 118 от 12.12.2019 г. по т. д. №
2288/2018 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, постановено по реда на чл.290 ГПК, при
спазен едномесечен срок по чл.415 ГПК за предявяване на иска по чл.422
ГПК, прекъсването на давността от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за незабавно изпълнение възниква само ако изпълнението
е предприето действително незабавно, респективно в разумен срок и при
липса на бездействие от страна на кредитора. Разяснено е, че при издаването
9
на заповед за незабавно изпълнение на основанията, посочени в чл.417 ГПК,
едновременно със заповедта се издава и изпълнителен лист (чл.418 ГПК).
Заповедта за изпълнение в този случай се връчва на длъжника от съдебния
изпълнител, след образуване на изпълнително дело (чл.418, ал.5 ГПК), по
почин на кредитора. Следователно времето от момента на издаване на
заповед за незабавно изпълнение, ведно с изпълнителен лист, до
предприемане на действия по връчването й на длъжника зависи от волята на
кредитора. Ето защо правилото, че погасителната давност се прекъсва с
предявяване на иска за съществуване на вземането, но към минал момент -
този на подаване на заявлението, ако искът е предявен в срока по чл.415 ГПК,
съгласно прогласеното в чл.422, ал.1 ГПК обратно действие на исковата
молба, може да важи безусловно само за заповедите, издадени по чл.411, ал.3
ГПК. В случаите по чл. 418 ГПК (които показват по-голямо сходство с
предходната процесуална уредба на ГПК от 1952 г. - отм. за издаване на
изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание), бездействието на
кредитора да предприеме действия за връчване на заповедта чрез съдебния
изпълнител, с което да започне да тече както срокът на длъжника за
възражение по чл.414 ГПК, така и срокът на кредитора за предявяване на иска
по чл.415 ГПК, следва да бъде зачетено в производството по чл.422 ГПК като
факт с правно значение по смисъла на чл.235, ал.3 ГПК. Ако заявлението по
чл.417 ГПК е уважено, но въпреки това кредиторът бездейства - не получава
издадения в негова полза изпълнителен лист, не образува изпълнително
производство въз основа на него, респективно не овластява съдебния
изпълнител да връчи заповедта за незабавно изпълнение и по този начин
препятства осъществяване в пълнота на фактическия състав на заповедното
производство и стабилизирането на заповедта, то тогава се касае именно за
бездействие по смисъла на т.10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г., което не може да
има за последица прекъсването на давността.
В настоящия случай е налице бездействие от страна на кредитора.
Изпълнителният лист е издаден на 23.05.2012 г. и е получен на 06.06.2012 г.
Заявителят своевременно е констатирала допусната техническа грешка в
постановената заповед за изпълнение и изпълнителен лист при посочване на
месеца, от който започва да тече законната лихва, като с молба от 07.06.2012
г. е сезирал съда за отстраняването й. С разпореждане от 07.06.2012 г.,
съобщено на заявителя на 26.06.2012 г., съдът е указал същият да върне
оригинала на изпълнителния лист за отстраняване на грешката. Банката е
сторила това едва на 27.04.2016 г. – близо 4 години по–късно.
Предприемането на действия по образуването на изпълнително производство
е сторено през 2019 г. (номерът на изпълнителното дело е 2516/2019 г. по
описа на ЧСИ Стоян Якимов), а връчването на заповедта на длъжника е на
20.01.2020 г., т. е. седем години и половина след издаването й. При това
положение следва да се приеме, че са основателни възраженията на
жалбоподателката, че е налице неоправдано бездействие на кредитора в
периода от издаване на заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителен
лист и връчването на постановената заповед на длъжника. Ето защо и с оглед
разясненията, дадени с цитираната съдебна практика, макар исковата молба за
установяване съществуването на вземането да е предявена в срока по чл.415
ГПК, тя не може да прекъсне изтеклата към този момент погасителна давност.
Този факт с правно значение следва да се съобрази, на основание чл.235, ал.3
10
ЗЗД.
Задължението на жалбоподателката за връщане на главницата по
предоставения банков потребителски кредит се погасява с установения в
нормата на чл.110 ЗЗД срок – 5 години, а задължението за заплащане на лихви
се погасява с изтичане на 3 – годишен давностен срок, на основание чл.11,
б.“в“ ЗЗД.
Към момента на завеждане на исковото производство 10.04.2020 г., погасена с
5 – годишна давност задължения за главница са в размер на 3 418, 69 лв. за
периода 01.12.2011 г. – 01.04.2015 г. Погасени по давност вземания за редовна
лихва към същия момент са в размер на 3 430, 20 лв. за периода 01.09.2011 г.
– 01.04.2017 г. По делото не са ангажирани доказателства за прекъсване на
давността в предходен момент.
Предвид обстоятелството, че общият размер на задължението за главница
възлиза на 14 730 лв., а покрита по давност е сумата от 3 418, 69 лв., то
задължението на жалбоподателката възлиза на 11 311, 31 лв.
Ищецът претендира установяване на вземане за лихва в размер на 1 127, 07
лв. за периода 01.03.2011 г. – 24.04.2012 г. Съгласно изложените по – горе
съображения това вземане е покрито от изтекла погасителна давност.
За изчерпателност на изложението следва да се отбележи, че
жалбоподателката релевира оплакване, че неправилно съдът е възприел
извършеното осчетоводяване от ответника на платените от нея доброволно
суми в общ размер от 1 069, 69 лв., при липса на доказателства за наличие на
задължения за изкупни разноски и авансови такси.
При изслушване на вещото лице процесуалният представител на
жалбоподателката е направил оспорвания в тази насока. Насрещната страна
не е ангажирала доказателства относно наличието на изискуеми и ликвидни
вземания за изкупени разноски и авансови такси по изпълнителното дело. С
оглед на това и на основание чл.76, ал.2 ЗЗД платените суми, осчетоводени
при ответника като изкупни разноски и авансови такси по изпълнителното
дело, следва да се отнесат към дължимите лихви. Доколкото обаче
претендираните по делото лихви са погасени по давност, това обстоятелство
не рефлектира върху основателността на тази искова претенция.
По изложените съображения въззивният съд счита, че жалбоподателката
дължи на банката сумата от 11 311, 31 лв. – главница.
Доколкото не се е сбъднало въведеното от ищеца вътрешно процесуално
условие – отхвърляне изцяло на предявените искове, не следва да се
разглежда предявеният в условията на евентуалност иск и съответно не
следва да се обсъждат доводите относно допустимостта на същия.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат частично,
обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която е уважен
предявеният иск за установяване съществуването на вземане за главница в
размер над 11 311, 31 лв. до 14 730 лв., както и в частта, с която е уважен
предявеният иск за установяване съществуването на вземане за лихва.
Въззивният съд констатира, че в обжалваното решение е допусната
техническа грешка в титулната му част при посочване номера на делото, като
вместо 15593/2020 г. е посочено 15306/2020 г. С оглед на това след влизане в
сила на настоящото решение делото следва да се върне на СРС за евентуално
развитие на производство по реда на чл.247 ГПК.
По разноските по производството:
11
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на
жалбоподателката следва да се присъдят сторените във въззивното
производство разноски по съразмерност. Техният пълен размер възлиза на
1 006 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
Ответникът по жалбата е направил възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение.
В нормата на чл.78, ал.5 ГПК е регламентирано, че ако заплатеното
от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по
искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в
тази им част, но не по - малко от минимално определения размер съобразно
чл.36 ЗАдв.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 6 от 06.11.2013
г. по т.д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.78, ал.5 ГПК се
свежда до преценка на съотношението на цената на адвокатската защита и
фактическата и правна сложност на делото, като съдът следва да съобрази
доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и
дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е
различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се
изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на
защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява
договорения адвокатски хонорар.
В случая обжалваемият интерес възлиза на 15 859, 36 лв. Съгласно
нормата на чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, в приложимата към момента на
сключване на договора за правна помощ редакция, минималният размер на
адвокатското възнаграждение възлиза на 1 005, 78 лв. Доколкото заплатеното
адвокатско възнаграждение възлиза на 1 006 лв., то неговият размер не е
прекомерен, а е равен на минимално установения размер. Ето защо
възражението на ответника по жалбата се явява неоснователно. С оглед на
това в полза на жалбоподателката следва да се присъди сумата от 216, 86 лв. –
сторени разноски във въззивното производство по съраземрност.
Тъй като ответникът по жалбата е защитаван от юрисконсулт във
въззивното производство, без явяване в открито съдебно заседание и на
основание чл.78, ал.8 вр. с ал.3 ГПК, в негова полза следва да се присъди
сумата от 39, 22 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за
процесуално представителство в настоящата съдебна инстанция.
Обжалваното решение следва да се отмени и в частта, с която в
тежест на ответницата са възложени по компенсация разноски в размер над
513, 38 лв. до пълния присъден размер от 1 107, 52 лв.
На основание чл.78, ал.6 ГПК ищецът следва да заплати по сметка на
СРС сумата от още 73, 29 лв. – разноски за вещо лице.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20169767 от 09.08.2021 г., постановено по гр.
12
д. № 15593/2020 г. по описа на СРС, І ГО, 120 състав, В ЧАСТТА, с която е
признато за установено в отношенията между „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, с
адрес гр. София, ул. „******* и М. Л. Н., ЕГН **********, с адрес гр. София,
ж. к. „******* и съдебен адрес гр. София, ул. „*******, партер, офис 1 – адв.
Х. Х., че М. Л. Н., ЕГН **********, дължи на „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, на
основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.240 ЗЗД вр. с
чл.430 ТЗ и чл.86 ЗЗД, сумата над 11 311, 31 (единадесет хиляди триста и
единадесет лева и тридесет и една стотинки) лв. до 14 730 (четиринадесет
хиляди седемстотин и тридесет) лв., ведно със законната лихва за периода
04.05.2012 г. до изплащане на вземането, както и договорна лихва в размер на
1 127, 07 (хиляда сто двадесет и седем лева и седем стотинки) лв. за периода
01.03.2011 г. – 24.04.2012 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по ч. гр. д. № 22179/2012 г. по описа на СРС, І ГО, 120
състав, както и В ЧАСТТА, с която М. Л. Н., ЕГН **********, е осъдена да
заплати на „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, сумата над 513, 38 (петстотин и
тринадесет лева и тридесет и осем стотинки) лв. до 1 107, 52 (хиляда сто и
седем лева и петдесет и две стотинки) лв., представляваща разноски в
исковото и заповедното производство, съразмерно с уважената част от
исковете и след извършена компенсация с дължимите от ответника разноски,
на основание чл.78, ал.1 ГПК, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете, предявени от „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, с
адрес гр. София, ул. „******* срещу М. Л. Н., ЕГН **********, с адрес гр.
София, ж. к. „************** ап.6 и съдебен адрес гр. София, ул. „*******,
партер, офис 1 – адв. Х. Т. Х., с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с
чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.240 ЗЗД вр. с чл.430 ТЗ и чл.86 ЗЗД – за признаване
за установено, че М. Л. Н., ЕГН **********, дължи на „Ю.Б.“ АД, ЕИК
*******, която е цедирала вземанията си с договор за продажба на везмания
от 16.01.2016 г., сумата над 11 311, 31 (единадесет хиляди триста и
единадесет лева и тридесет и една стотинки) лв. до 14 730 (четиринадесет
хиляди седемстотин и тридесет) лв., както и договорна лихва в размер на
1 127, 07 (хиляда сто двадесет и седем лева и седем стотинки) лв. за периода
01.03.2011 г. – 24.04.2012 г., по договор за потребителски кредит №
FL568000/01.02.2011 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по ч. гр. д. № 22179/2012 г. по описа на СРС, І ГО, 120
състав, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20169767 от 09.08.2021 г.,
постановено по гр. д. № 15593/2020 г. по описа на СРС, І ГО, 120 състав, В
ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, с адрес гр. София, ул.
„*******, да заплати на М. Л. Н., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж. к.
„************** ап.6 и съдебен адрес гр. София, ул. „*******, партер, офис 1
– адв. Х. Т. Х., на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 216, 86 (двеста и
осемнадесет лева и осемдесет и шест стотинки) лв., представляваща сторени
разноски във въззивното производство по съразмерност.
ОСЪЖДА М. Л. Н., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж. к.
„************** ап.6 и съдебен адрес гр. София, ул. „*******, партер, офис 1
– адв. Х. Т. Х., да заплати на „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, с адрес гр. София, ул.
„*******, на основание чл.78, ал.8 вр. ал.3 ГПК, сумата от 39, 22 (тридесет и
девет лева и двадесет и две стотинки) лв., представляваща юрисконсултско
13
възнаграждение за процесуално представителство във въззивното
производство по съразмерност.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, с адрес гр. София, ул.
„*******, да заплати по сметка на СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, на
основание чл.78, ал.6 ГПК, сумата от още 73, 29 (седемдесет и три лева и
двадесет и девет стотинки) лв., представляваща разноски за възнаграждение
на вещо лице по съраземрност.
ВРЪЩА гр. д. № 15593/2020 г. на СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, І
ГО, 120 състав, за евентуално развитие на производство по реда на чл.247
ГПК във връзка с допусната техническа грешка в титулната част на
решението относно номера на делото.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач
„Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******.
Решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е
влязло в сила като необжалвано.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 ГПК, на основание
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14