Решение по дело №16318/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 6502
Дата: 13 септември 2019 г. (в сила от 16 септември 2019 г.)
Съдия: Петър Любомиров Сантиров
Дело: 20181100516318
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 5 декември 2018 г.

Съдържание на акта

                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                РЕШЕНИЕ

 

гр. София, 13.09.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и първи юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

         ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

                    мл.с. ПЛАМЕН ГЕНЕВ

 

при секретаря Елеонора Георгиева,

разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 16318 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 433410 от 19.06.2018 г., постановено по гр. дело № 55129/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 48 състав, е признато за установено по предявените от „Т.С." ЕАД срещу В.С.С. и М.Н.С., пасивно субективно при условията на разделност и кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че В.С.С.  и М.Н.С. дължат на „Т.С.” ЕАД, сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 19.01.2017 г. по ч.гр.д. №75306/2016 г. по описа на СРС, 48 състав, както следва: на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ - сумата от по 1701,83 лв. за всеки ответник, представляваща цена за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. “********, апартамент № 12, аб.№ 354465, за периода 01.05.2014 г. - 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от 22.12.2016 г. до погасяването; на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ - сумата от по 21,19 лв. за всеки ответник, представляваща цена на извършена услуга дялово разпределение за периода 01.05.2014 г. - 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от 22.12.2016 г. до погасяването, като са отхвърлени пасивно субективно при условията на разделност и кумулативно обективно съединени установителни искове по чл. 86,ал.1 ЗЗД за установяване на вземане на сумата от общо 268,19 лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода 15.09.2015 г. - 13.12.2016 г. и иска по чл. 86,ал.1 ЗЗД за сумата от общо 7,88 лв., представляваща мораторна лихва за периода 15.09.2015 г. - 13.12.2016 г. върху вземането за извършена услуга дялово разпределение.Със същото решение ответниците са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 402,46 лв., представляващи разноски в заповедното производство и сумата от 594,10 лв., представляваща разноски в исковото производство, а ищеца е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответниците сумата от 33,37 лв., представляващи разноски в исковото производство, съразмерно на отхвърлената част от исковете.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която са отхвърлени предявените пасивно субективно съединени акцесорни установителни искове, предвид конкретното оплакване в жалбата в тази й част,  е постъпила въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, чрез пълномощника си – юриск. С.Д., с надлежно учредена представителна власт по делото,  с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост. Изтъква, че съгласно разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ОУ за ответниците съществува задължение да заплащат месечните дължими суми в 30 дневен срок, след изтичане на периода, за който се отнасят, поради което и ответниците са изпаднали в забава и дължат пълния размер на предявените искове. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и уважи претенцията. Претендира разноски.

Въззиваемите ответници, не са подали в законоустановения срок отговор на въззивната жалба на ищеца.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която частично са уважени главните пасивно субективно съединени искове, е подадена въззивна жалба и от ответниците, чрез пълномощника им – адв. Н.. Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост. В жалбата се поддържа, че неправилно СРС е приел за доказано твърдението на ищеца, че имат качеството на „клиенти“ на топлинна енергия, а и не било установено законовото изискване за публикуване един на ОУ в централен и местен всекидневник. При евентуалност на оплакванията поддържа, че по делото не било установено точното количество на доставената топлинна енергия. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и отхвърли изцяло предявените искове. Претендира направените по делото разноски.

Въззиваемият ищец не е подал отговор на въззивната жалба на ответниците и не взема становище по същата.

Третото лице помагач на ищеца – „Т.с.“ ЕООД не е подал отговор на въззивните жалби, не изразява становище по същите  и не се представлява в съдебно заседание.

Жалбите са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което са допустими.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивните жалби за неоснователни по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

Във връзка с оплакванията в жалбата на ищеца, касаещи акцесорния иск за изтекла мораторна лихва следва да се отбележи, че съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Нормата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД предвижда, че когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. В рамките на процесния период са действали общите условия на ищцовото дружество, приети с Решение по т. 1 от Прото­кол 53/ 28.03.2013 г. на Съвета на директорите на „Т.С.” ЕАД, одоб­рени е Решение ОУ-02/ 03.02.2014 г. на ДКЕВР на основание чл. 150, ал. 1 ЗЕ. В чл. 33, ал. 4 от тях е посочено, че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на за­конната лихва само върху задълженията по чл. 32, ал. 2, които не са изплатени в срок, а именно само върху общодължимата сума за съответния отчетен период на база на из­равнителната сметка. Следователно по аргумент за противното от чл. 33, ал. 4 ОУ се явява обоснован извода на първостепеннния съд, че клиентите на топлинна енергия не дължат обезщетение за забава върху ме­сечните прогнозни сметки за топлинна енергия, а само за сумите, начислени след из­вършването на изравняването на топлинната енергия. Съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия от 2014 г. и имащи отношение за процесния период от 15.09.2015 г. - 13.12.2016 г. последните суми следва да бъдат заплатени в тридесетдневен срок от датата на публикуването на сметките за тях на интернет-сайта на дружеството, така както и ищецът е твърдял в исковата молба. От страна на ищеца не са ангажирани доказателства за датата, на която сметките на ответниците за периода от 15.09.2015 г. - 13.12.2016 г.  са били публикувани на интернет-страницата му, поради което и с оглед доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК е законосъобразен изводът на СРС, че ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване, че същите  са поставени в забава за изпълнението на процесиите задължения за заплащане стойността на ползваната в имо­та топлинна енергия. Следователно в съответствие с материалния закон първоинстанционният съд обосновано е приел, че ответниците не дължат мораторна лихва върху главното парично задължение за топлинна енергия за периода от 15.09.2015 г. - 13.12.2016 г., поради което и правилно пасивно субективно съединените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за  сумата от 268,19 лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода 15.09.2015 г. - 13.12.2016 г. и за сумата от общо 7,88 лв., представляваща мораторна лихва за периода 15.09.2015 г. - 13.12.2016 г. върху вземането за извършена услуга дялово разпределение са били отхвърлени.

По отношение на наведеното във възивната жалба на ответниците оплакване следва да се отбележи, процесният договор за търговска продажба на топлоенергия се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ /след 17.07.2012 г./ и касаеща процесния имот/ „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” , респективно „битов клиент“ е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. В тази връзка по делото е представен Нотариален акт за продажба на недвижим имот от 14.07.1998 г., по н.д. № 8645/1998 г., неоспорен от ответниците и ползващ се с обвързваща съда материална доказателствена сила, от който се установява, че именно ответниците са собственици на процесния недвижим имот, находящ се в гр. София, ул. “********, апартамент № 12. Следователно, противно на поддържаното във въззивната жалба, по делото е установено, че през процесния период, че именно между страните по делото е възникнало правоотношение по договор за покупко-продажба (доставка) на топлинна енергия.

Неоснователно е и оплакването в жалбата, че ищецът не е представил доказателства, че ОУ са били публикувани в  един централен и в един местен всекидневник, тъй като по делото са представени доказателства за това /лист 33 по делото на СРС/.

По отношение на наведеното във възивната жалба оплакване дали и какво количество топлинна енергия ищцовото дружество е доставяло следва да се отбележи, че от кредитираното от настоящия състав на съда заключение на вещото лице по изслушаната и приета СТЕ се установява, че реално доставената топлинна енергия за процесния период до имота, находящ се на адрес: гр гр. София, ул. “********, апартамент № 12, с аб.№ 354465, е на стойност 3406,64 лв., представляваща сбора между прогнозната продажна цена по издаваните ежемесечно от ищеца фактури и сумите за доплащане по изготвените изравнителни сметки след всеки отоплителен сезон, до какъвто извод е стигнал и първоинстанционния съд. Във връзка с оплакването във въззивната жалба следва се изясни, че изчисленията през процесния период са извършвани от трето на процесното материално правоотношение лице – „Т.с.“ ЕООД, като съгласно заключението на вещото лице по изслушаната СТЕ стойността на доставената топлинна енергия е изчислена въз основа на действащата към този момент нормативна база. Посочено е още, че дружеството, извършващо дяловото разпределение на доставената до абонатите топлинна енергия в края на всеки отоплителен сезон, изчислява реално доставеното количество топлинна енергия в съответствие с нормативните изисквания. Конкретната методология по отчитането и изчисляването на доставената топлинна енергия е описана в заключението на СТЕ, като съдът изцяло възприема фактическите (доказателствените) изводи, до които е достигнала тази съдебна експертиза. От друга страна, вещото лице от допуснатата комплексната СТЕ е анализирало данните, обективирани в главните отчети за процесните периоди и общия топломер в АС, посочвайки че сумите са начислявани в съотвествие с действащата нормативна уредба методология, както и че уредите за топлинно отчитане са минавали през необходимите и задължителни метрологични проверки.

Ето защо са необосновани оплакванията във въззивната жалба, тъй като задължението на ответниците е определено въз основа на реално доставената топлинна енергия до процесния топлоснабден обект, а не по счетоводните записвания в ищцовото дружество. По изложените съображения настоящата съдебна инстанция приема за безспорно установено по делото, че стойността на реално доставената до процесния имот през релевантния период топлинна енергия е общо в размер на сумата 3406,64 лв., като съобразно квотата от съсобствеността /по 1/2/ СРС правилно е определил задължението на всеки един от съсобствениците.

Доколкото във въззивните жалби на страните липсват други конкретни оплаквания и поради съвпадане правните изводи на двете съдебни инстанции решението следва да се потвърди изцяло.

С оглед неоснователността на подадените от страните жалби разноски не следва да им бъдат присъждани.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 433410 от 19.06.2018 г., постановено по гр. дело № 55129/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 48 състав.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – „Т.с.“ ЕООД.

 РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

    ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                ЧЛЕНОВЕ: