Определение по дело №337/2013 на Окръжен съд - Благоевград

Номер на акта: 1626
Дата: 25 април 2013 г.
Съдия: Росен Василев
Дело: 20131200500337
Тип на делото: Въззивно частно гражданско дело
Дата на образуване: 15 април 2013 г.

Съдържание на акта Свали акта

Публикувай

Решение № 356

Номер

356

Година

5.10.2011 г.

Град

Велико Търново

Окръжен съд - Велико Търново

На

09.21

Година

2011

В публично заседание в следния състав:

Председател:

Секретар:

Прокурор:

като разгледа докладваното от

Димо Колев

дело

номер

20114100500896

по описа за

2011

година

за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 491/11.05.2011г., постановено по гр.д. № 5651/2010г., В. районен съд е приел за установено по отношение на „С. Т.” Е. със законен представител С. Т., че дължи заплащане, в полза на “К. К.” О. със законен представител Т. Д. Д., на сумата от 2622, 33 лв., представляваща непогасена главница по договор за търговска продажба на тютюневи изделия и извършени доставки в периода юни-август 2010г., сумата от 46,84 лв., лихва за забава върху дължимите суми по всяка доставка от падежа до 15.09.2010г., за което вземане има издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Присъдени са разноски.

Срещу това решение е постъпила въззивна жалба от законния представител на „С. Т.” Е., в която се сочи неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Неправилно районният съд е приел, че управляваната от него фирма е получила стоките описани във фактури от едно до шест изборени в исковата молба. Съдът е основал този си извод, въз основа на счетоводните книги на ищеца и на показанията свидетели заинтересовани от изхода на делото, които сами по себе си са недопустими. Въпросните фактури не са постъпили във фирмата му по надлежния ред, което е видно от воденото там счетоводство. Отправя се искане до съда да отмени обжалвано решение и да постанови друго, с което да се отхвърли исковата претенция за размера над 1068, 89 лв., която сума ответника признава, че дължи. Претендират се лихви и съдебни разноски.

Въззиваемата страна „К. К.” О., чрез процесуалните си представители, в срока по чл. 263 ал.1 изр. 1 ГПК, е депозирала отговор. В същият се излагат съображения за правилност на обжалваното решение. Сочи се, че първите три фактури оспорвани от „С. Т.” Е. са подписани от негов представител. Навеждат се аргументи за нередовно водене на счетоводните книги на ответното дружество, както и за неоснователност на оплакването му за недопустимост на свидетелски показания, тъй като сумите по фактурите са под 5000 лв. Моли се въззивния съд да отхвърли въззивната жалба и да потвърди решението на районния съд. Претендират се разноски за въззивното производство.

В съдебно заседания пълномощника на жалбоподателя поддържа въззивната жалба и претендира разноски. Въззиваемата страна не изпраща представител като е депозирала писмени бележки.

Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, като съобрази наведените в жалбата оплаквания, доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимна страна, която има правен интерес от обжалването. Същата отговаря на изискванията на чл. 260 и 261 ГПК, поради което съдът я намира за допустима и следва да я разгледа по същество.

В изпълнение на задълженията си по чл. 269 ГПК въззивният съд служебно провери валидността и допустимостта на обжалваното решение и приема, че решението е валидно и допустимо изцяло.

ВТОС намира, че първо следва да се произнесе по допустимостта на предявения иск. За да бъде допустим иск по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК следва да се е развило частно производство по издаване на заповед за изпълнение, да е постъпило възражение в двуседмичния срок по чл. 414 ал. 2 ГПК, а в месечния срок по чл. 415 ГПК да е предявен пред първата инстанция положителния установителен иск с посоченото правно основание. Именно тази процедура се установява от приетото като доказателство гражданско дело № 4004/2010г. по описа на ВТРС.

Изложеното поражда правния интерес на ищеца от предявяване на настоящият установителен иск по чл. 415 вр.чл. 422 ГПК вр. чл. 318 вр. чл. 322 ТЗ вр. с чл. 79 ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ал. 1 ЗЗД, поради което съдът намира същият за допустим и подлежащ на разглеждане по същество.

От събраните по делото доказателства се установява следната фактическа обстановка:

С предявяване на процесната претенция въззиваемото дружество - „К. К.”О. иска да се приеме за установено, че „С. Т.” Е. му дължи по 14 бр. фактури сумата от 2 622, 33 лв. /след изменение на иска чрез намаляване на размера/, представляваща цена по договор за продажба на тютюневи изделия и аксесоари, както и сумата от 46, 84 лв. представляваща лихви за забава върху дължимите суми по всяка доставка от падежа до 15.09.2010г. Твърди се, че между двете търговски дружества са сключени договори за продажба на тютюневи изделия, аксесоари за тях и алкохолни продукти, по които продавача „К. К.” О. е изпълнил задължението си да прехвърли собствеността и да предаде във владение на купувача - „С. Т.” Е. посочените по горе изделия, подробно описани в процесните фактури. Твърди се, че купувача не е погасил задълженията си по описаните в исковата молба фактури.

Ответното дружество, в срока по чл. 131 ГПК е депозирал отговор, в който признава, че е получил стоки от ищцовото дружество на стойност 1205, 75 лв. Заплатил бил сумата от 136, 86 лв. и признава предявения иск до размера на 1068, 89 лв. Оспорва посочените фактури в исковата молба от пункт едно до пункт шест като твърди, че те не са му изпращани, не е получавал стоките по тях и не дължи тези суми. В съдебно заседание признанието на иска е намалено до ­азмера на 1018, 05 лв.

От фактическа страна между страните не е спорно, че са търговци по смисъла на чл. 1 ал. 2 ТЗ, както и че „К. К.” О. осъществява търговия с алкохолни напитки, с тютюневи изделия и аксесоари за тях. Не е спорно, че между „К. К.” О. и „С. Т.” Е. са съществували търговски взаимоотношения за доставка на такива продукти през периода юни-август 2010г. От показанията на свидетелите К. и Д. се установява, че доставките на процесните артикули са извършвани от първия свидетел до магазина на ответното дружество в гр. Русе. Първата доставка на стоки била на 17.06.2010г., която била в голямо количество и на висока стойност като за нея били издадени първите три процесни фактури. К. свидетелства, че лично той е осъществил тази доставка като фактурите били подписани при получаване на стоката от представител на ответника. Седмица по късно свид. Д. провела обучение на персонала на купувача как да съхраняват изделията в магазина му. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза е видно, че посочените в исковата молба фактури с номера както следва: */17.06.2010г.,*/17.06.2010г., */17.06.2010г., */17.06.2010г.,*/22.06.2010г., */22.06.2010г., */01.07.2010г.,*/01.07.2010г., */06.07.2010г.; */06.07.2010г.,*/13.07.2010г., */20.07.2010г., */20.07.2010г.,*/29.07.2010г., */29.07.2010г., */03.08.2010г.,*/03.08.2010г., */10.08.2010г. са намерили счетоводно отражение в счетоводните книги и регистрите по ЗДДС и са включени в дневниците за продажби на ищеца – „К. К.” О.. От записванията в счетоводните книги на ищеца се установява, че размерът на задълженията на ответното дружество по фактури с номера */17.06.2010г., */17.06.2010г., */17.06.2010г.,*/22.06.2010г., */22.06.2010г., възлиза на 1604, 28 лв. Според експертното заключение дължимите мораторни лихви, от падежа по всяка една от процесните фактури до момента на завеждане на исковата молба /11.12.2010г./ са в размер на 117, 24 лв. Счетоводните книги на ищеца са водени редовно и хронологично. Посочените в исковата молба фактури са осчетоводени съгласно Закона за счетоводството и Националните счетоводни стандарти като дължимият ДДС е разчетен с бюджета. В същото заключение експерта сочи, че спорните процесни фактури с номера .../17.06.2010 г., .../17.06.2010 г., .../17.06.2010 г., ..../17.06.2010 г., .../22.06.2010 г., .../22.06.2010г. не са намерили отражение в счетоводните книги на ответника и по тях не се води задължение. Неоспорените фактури за периода юли – август 2010г. са осчетоводени и включени в дневника за покупки на „С. Т.” Е. през месец октомври 2010г., но не съществуват записвания, че по тези фактури са получавани стоки от ищеца.

Въз основа на идентична фактическа обстановка, която се споделя от въззивната инстанция, районния съд е направил своите правни изводи, които се явяват логични и обосновани.

Правилен е извода на първоинстанционния съд, че записванията в счетоводните книги на ищеца са годно доказателство за установяване на факта на търговската сделка между ищеца и ответника. До този извод стига и настоящият състав, както с оглед заключението на съдебно - счетоводната експертиза и разпоредбата на чл. 55 ал. 1 ТЗ, така и на основание чл. 182 ГПК, преценявайки счетоводните вписвания наред и с другите обстоятелства по делото.

От доказателствата по делото по категоричен начин се установява, че сделката сключена между страните е търговска, тъй като същите са субекти – търговци по смисъла на чл. 1 ал. 2 ТЗ, а и сделката отговаря на обективния критерий заложен в чл. 1 ал. 1 ТЗ. Правилно районния съд е отчел, че отношенията между страните по делото са възникнали и се уреждат по правилата на търговската продажба, която в конкретния случай се характеризира със своето периодично изпълнение. Договорът за търговска продажба е двустранен, възмезден, консенсуален, комутативен и има облигаторно – вещно действие. Продажбата е комутативен договор, защото страните са наясно с насрещните си задължения още към момента на сключване на договора. Две са основните задължения за продавача: да прехвърли на купувача собствеността върху продадената вещ и да му предаде продадената вещ . Две основни задължения има и купувача: да заплати цената на купената вещ и да получи тази вещ. В конкретния случай съвкупната преценка на събраните доказателства - процесните фактури, вписванията в счетоводните книги на ищеца, които съдът прие за редовни, показанията на свидетелите К. и Д., заключението на съдебно – счетоводната експертиза, както и признанието на иска до размера на 1018, 05 лв., води до категоричния извод, че продавачът – ищец е изпълнил задълженията си по процесния договор за търговска продажба т.е. прехвърлил е собствеността на продадените стоки, подробно описани във фактурите и е предал същите на купувача – ответник. Съдът основава последния си извод най-вече на показанията на разпитаните свидетели, които макар и принципно заинтересовани от изхода на делото, са логични, последователни и свързани. Показанията на двамата свидетели, поради това, че последните са заитересовани от изхода на делото в полза на ищеца, не води априори до изключването им от доказателствената съвкупност. Такива показания съдът следва да прецени с оглед на всички други данни по делото. Ето защо, преценявайки показанията на К. и Д. във взаимовръзката им с вписванията в счетоводните книги на ищеца, които са приети за редовни и като такива имат доказателствено значение съгласно чл. 182 ГПК , съдът счита тези показания за достоверни. Наред с това продавачът е изпълнил задължението си и по чл. 321 ТЗ като е издал фактури за продадената стока, за които не се спори, че отговарят на изискванията на чл. 114 ЗДДС и са надлежно отразени в счетоводството му.

Оплакването на жалбоподателя за недопустимост на свидетелките показания на разпитаните по делото свидетели е неоснователно. Забраната за ползване на свидетелски показания за доказване на изпълнението от страните по договора за търговска продажба е ограничено до погасяване на паричното задължение за плащане на цената, ако договорът е сключен в писмена форма /чл. 164 ал. 1 т. 4 ГПК/ или договорът е на стойност над 5000 лв. /чл. 164 ал. 1 т. 3 пр. 2 ГПК/ и липсва изрично съгласие на страните за събирането на гласни доказателства. В конкретния случай, нито договора е сключен в писмена форма, нито е на стойност над 5000 лв. Ето защо, при доказване на изпълнение на задължението на продавача да предаде стоките законодателна забрана за събиране на свидетелски показания не е въведена, поради което съдът може да гради своите съждения върху показанията на свидетелите К. и Д..

По делото не са ангажирани каквито и да e доказателства от ответната страна, при съобразяване на разпределението на доказателствената тежест в процеса, че същата е изпълнила задължението си към ищеца да плати продажната цена на доставените й стоки по 14 бр. процесни фактури, нещо повече ответното дружество признава иска до размера на 1018, 05 лв. С оглед на всичко това следва, че претенцията на ищеца трябва да бъде уважена изцяло в размера на 2622, 33 лв. Възражението на ответника, че в неговите счетоводни книги не са отразени спорните фактури и това било надлежно доказателство за недължимост на тази част от ищцовата сума е необосновано. Само вписванията в счетоводните книги, които са редовни и преценени с оглед другите обстоятелства по делото могат да имат доказателствена стойност. Видно от експертното заключение в счетоводството на ответника въобще не съществуват записвания за получаване на стоки от ищеца през процесния период, което противоречи на направеното от него признание за част от иска респ. за част от получената стока. Това навежда съда на извода за нередовност на записванията в счетоводството на ответника, а оттам и на липсата на доказателствено значение на тези счетоводни книги. Неоснователно е оплакването на ответника, че оспорените фактури не са му били изпратени с обратна разписка. Такова изискване не съществува, нито в ЗДДС, нито в правилника за прилагането му.

Основателността на главната претенции води до основателност и на акцесорната претенция по чл. 86 ал. 1 ЗЗД, но до размера на 46, 84 лв. и за периода заявен в исковата молба, а именно от деня следващ издаването на всяка от фактурите до 15.09.2010г. В писмените си бележки, по смисъла на чл. 149 ал. 3 ГПК, ищеца се позовава на друг период и на друга сума /109, 20 лв./, според заключението на ССчЕ, което е недопустимо и правилно е отчетено от първостепенният съд.

Гореизложените фактически констатации и правни изводи на въззивната инстанция съвпадат изцяло с тези на първоинстанционния съд и обосновават един и същ извод – за основателност на предявения иск. Ето защо обжалваното решение се явява правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция искането на жалбоподателя за присъждане на разноски се явява неоснователно. ТаÛова искане е направено и от въззиваемата страна, но не са представени доказателства за извършени пред въззивния съд разноски, поради което настоящият състав не може да уважи това искане.

Водим от горното и на основание чл. 271 ал. 1 ГПК, В. Окръжен съд,

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 491 от 11.05.2011г., постановено по гр.д.№ 5651 по описа за 2010г. на В. районен съд.

Решението е окончателно и неподлежи на обжалване. Да се връчи на страните препис от решението.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Решение

2

53B757A1C7584EF5C225791F0038E11A