РЕШЕНИЕ
№ 120
гр. В., 04.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В., II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:С. Ж. С.
Членове:Г. П. Й.
Н. Д. Н.
при участието на секретаря Н. Ц. К.
като разгледа докладваното от Г. П. Й. Въззивно гражданско дело №
20221300500176 по описа за 2022 година
Производството е по реда на Дял втори ,Глава двадесета ГПК /въззивно
обжалване/.
С решение №42/28.02.2022 г. по гр.д.№698/2021 г. на Районен съд-В. е
признато за установено по отношение на КР. В. Г. от гр. В., ЕГН
**********, че дължи на „Б. ДСК“ АД,ЕИК.. със седалище и адрес па
управление: гр. С. следните суми: сумата от 3 956.53 лв. -главница по договор
за кредит от 13.05.2013 г., сключен със „С. Ж. Е." АД, сумата от 344.06 лв.-
лихва за забава за периода от 31.05.2019 г. до 23.07.2020 г. ,ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 23.07.2020 г. до окончателното
изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед за изпълнение №
1314/27.08.2020 г. по ч. гр. д. № 1425/2020 г. на Районен съд-В.
Обезсилена е частично издадената по ч.гр.д. № 14251/2020 г. по описа
на ВдРС Заповед № 1314 от 27.08.2020 г.. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист,
издаден на 27.08.2020 г.,по отношение на главницата,а именно в частта за
сумата над 3 956.63 лв.
1
Отхвърлен е предявеният от „Б. ДСК“ АД,ЕИК. против КР. В. Г. от гр.
В. ЕГН ********** установителен иск за сумата от 395.65 лв.- договорна
(възнаградителна лихва) за периода от 30.12.2014 г. до 30.05.2019 г.,както и
предявения установителен иск за сумата от 1466.53 лева -обезщетение за
забава (лихвена надбавка за забава) за периода 30.01.2015 г. до 30.05.2019 г.
Осъдена е КР. В. Г. от гр. В., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на „Б.
ДСК“ АД,ЕИК.., сумата в общ размер от 157.44 лв.. направени разноски в
заповедното производство по ч. гр. д. 1425/2020 г. по описа на РС-В.
съобразно уважената част от иска, като е отхвърлено искането в останалата
му част до пълния размер.
Осъдена е КР. В. Г. от гр. В. ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на „Б.
ДСК“ АД,ЕИК.. сумата в общ размер на 157.44 лв., направени в
производството пред Районен съд-В. разноски, но съобразно уважената част
от иска, като е отхвърлено искането в останалата му част до пълния размер.
Така постановеното от първоинстанционния съд решение е обжалвано
от “Б. ДСК” АД, вписано в Търговския регистър при Агенция по вписванията
под ЕИК .. със седалище и адрес на управление: гр.С., представлявано от Д. Д.
М. и С.Л. С. Изпълнителен директори, чрез пълномощника юрисконсулт Т. З.
Х.-Т. ,редовно упълномощен с пълномощно рег. № 772,773/24.01.2022г.,
нотариално заверено от нотариус М. Ш. с рег. № 042 на НК с адрес за
получаване на призовки и съобщения:гр. В. .
Поддържа се ,че обжалваното решение в отхвърлителната част е
неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон,
както и за необосновано. Иска се решението да бъде отменено в
отхвърлителната част и вместо него да бъде постановен акт, с който да бъдат
уважени заявените пред и отхвърлени от първоинстанционния съд суми, а
именно: - възнаградителната лихва за периода 30.12.2014-30.05.2019 г. в
размер на 395,65лв.и обезщетение за забава в размер на 1 466,53лв., дължими
за периода 30.01.2015 г.- 30.05.2019 г.
Поддържа се ,че отделно от посочените по договора лихвени проценти
и видно от приетата и неоспорена от ответника съдебно - счетоводна
експертиза, в заявените от банката периоди за начисляване на лихвена
надбавка и обезщетения за забава нямало едностранно увеличение на
лихвения процент от Кредитора.
2
Изразяват се подробни доводи относно това ,че заявените от Б. ДСК
възнаградителни лихви и обезщетения не са погасени по давност.
С оглед на гореизложеното се иска да се отмени първоинстанционното
решение в частта, в която са отхвърлени заявените за установяване суми -
възнаградителната лихва за периода 30.12.2014- 30.05.2019 г. в размер на
395,65 лв. и обезщетения за забава в размер на 1 466,53лв, дължими за
периода 30.01.2015г,- 30.05.2019г., като постановите ново, с което да се
уважи претенцията на Банката.
Видинският окръжен съд ,след като взе предвид събраните по
делото доказателства и доводите на страните ,прие за установено от
фактическа страна следното :
Пред Районен съд-В. е постъпила искова молба от „Б. ДСК” АД, ЕИК..
със седалище и адрес на управление: гр. С., с която против КР. В. Г. от гр. В.,
ЕГН ********** е предявен иск с правно основание по чл. 422 ГПК, във вр. с
чл. 79 ЗЗД.
Твърди се от ищеца, че на 13.05.2013 г. между „С. Ж. Е." АД /което
дружество е преобразувано чрез вливане в "Б. ДСК" АД/ и кредитополучателя
Г. Н. Г., ЕГН ********** и съдлъжника КР. В. Г., ЕГН ********** е сключен
Договор за кредит Експрссо № 339172 , по силата на който банката е
предоставила на кредитополучателя банков кредит в размер на 5000 лева, с
краен срок за издължаване 30.05.2019 г./72 месеца, считано от неговото
усвояване, съгл. Част I чл. 5 от Договора/. Посочено е ,че падежната дата за
издължаване на месечните вноски е 30-то число на месеца,както и че
договорът за кредит - Част I и Част II /Общи условия/, са в съответствие с
изискванията на ЗПК /чл. 11/, подписани са от кредитополучателя и
съдлъжника, с което последните по собствена воля са обвързани от техните
клаузи.
Излага се, че ответницата в настоящото производство К. В. Г. се е
задължила да отговоря солидарно като съдлъжник с кредитополучателя за
всички негови задължения, произтичащи от горепосочения договор за кредит,
като солидарността е изрично уговорена в разпоредбата на чл. 17 от договора.
3
Сочи се, че съгласно част I чл. 8 от договора, за предоставения кредит,
кредитополучателят и съдлъжникът са поели ангажимент да заплащат на
кредитора възнаградителна лихва в размер на 8,9 % годишно, формирана от
съответния лихвен индикатор, увеличен с надбавка от 3 пункта на
година,както и че по силата на част I чл. 9.1 от договора, при просрочие на
погасителните вноски се начислява наказателна лихва в размер на 6 пункта
над номиналния лихвен процент.
Твърди се,че в случая претендиралият размер на наказателната лихва за
забава е изчислен, като само върху частта от вноската, представляваща
главница, е начислена лихва в размер на 6 %,както и че съгласно част II чл.
10, при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни,
целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и цялата главница
започва да се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за
забава в размер на 6 процентни пункта.
Сочи се,че в случая обезщетението за забава след датата на настъпване
на изискуемост е начислено, като върху цялата главница е начислена законна
лихва за забава,както и че след предявяване на молбата за събиране на
вземането по съдебен ред остатъкът от кредита се олихвява със законната
лихва по чл. 86 от ЗЗД.
Подържа се,че съгласно част II чл. 11 от договора, Кредиторът има
право да превърне кредита в предсрочно изискуем при всяко неплащане в
срок на уговорени те погашения,както и че в настоящия случай, въпреки че
началната дата на просрочието е 30.01.2015 г., кредиторът не се възползвал от
възможността да обяви кредита за предсрочно изискуем, поради което
задължението по процесния договор за кредит е изискуемо на краен падеж,
настъпил на 31.05.2019 г., за което кредиторът не дължи уведомяване на
кредитополучателя и солидарния длъжник.
Поддържа се, че всички средства по отпуснатия кредит са усвоени от
кредитополучателя на 13.05.2013 г. по посочената в част I чл. 6 от Договора за
кредит негова разплащателна сметка при банката,както и че в част I чл. 7.1 от
Договора за кредит страните са уговорили погасяване на кредита с месечни
вноски в размер на 92,73 лева, съгласно погасителен план - приложение към
договора за кредит.
Твърди се, че с предоставяне на кредита по сметка на кредитополучателя,
4
банката кредитор е изпълнила поетия по договора ангажимент и с изправна
страна по него.
Сочи се, кредиторът и съдлъжникът са платили вноските по
погасителен план с падеж до 30.01.2015 г. включително,като неплатени са
останали всички последващи вноски от 30.01.2015 г. до 31.05.2019 г.
Излага се, че кредитополучателят и съдлъжникът не са заплатили
изцяло дължимите към Банката суми и след настъпване на изискуемостта на
кредита на краен падеж, поради което Кредиторът с предприел действия за
снабдяване с изпълнителен лист и принудително събиране на вземанията си.
Сочи се, че ищецът е подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК, въз основа на което е образувано ч. гр. д.
№1425/2020 г. по описа на ВРС, и по което е издадена заповед за изпълнение
и изпълнителен лист, срещу които има подадено от ответницата възражение.
Поддържа се, че към датата на подаване на Заявление за издаване на
заповед за изпълнение - 23.07.2020 г. е налице неизпълнение на 53 месечни
вноски /999 дни забава/, като общо претендираната като дължима сума по
кредита към 23.07.2020 г. е в размер на 6280.55 лева, от които: неплатена
главница - 3956.53 лева (в изпълнителният лист и Заповедта за незабавно
изпълнение погрешно е отразена главница в размер на 3986.53 лева),
неплатена договорна (възнаградителна лихва) 395.65 лева за периода от
30.12.2014 г. до 30.05.2019 г., обезщетение за забава (лихвена надбавка за
забава) в размер на 1466.53 лева за периода 30.01.2015 г. до 30.05.2019 г.,
обезщетение за забава след датата на настъпване на изискуемост в размер на
344.06 лева за периода 31.05.2019 г. до 23.07.2020 г. и дължими заемни такси:
117.78 лева.
Твърди се, че претендираната договорна лихва е дължима на основание
част I чл. 8 от представения пред съда договор. В тази връзка началният
момент на претендираната договорна лихва - 30.12.2014 г. е момента от
който, съгласно договора и погасителния план към него, е налице
начисляване па възнаградителна лихва, която не е платена от
кредитополучателя. Посоченият краен момент - 30.05.2019 г. е датата, до
която банката е начислявала възнаградителна лихва, т.е. крайният падеж на
кредита.
Сочи се, че претендираната наказателна надбавка в размер на
5
1. лева за периода 30.01.2015 г. до 30.05.2019 г. представлява обезщетение
за забава, дължимо на основание част 1 чл. 9.1 от договора за кредит.
Размерът на тази лихва е формиран, като само върху частта от вноската,
представляваща главница, е начислена лихва в размер на 6 %.
Излага се, че претендираното обезщетение за забава в размер на 344.06
лева, дължимо съгласно ТР №3/2017г. на ВКС след настьпване на
изискуемост на задължението, е изчислено в размер на законната лихва за
периода от 31.05.2019 г. до 23.07.2020 г.
С настоящия иск не се претендира сумата от 117.78 лева, посочена в
извлечението като изискуеми дължими заемни такси, тъй като ищецът сочи,
че погрешно са добавени в извлечението.
Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено
по отношение на КР. В. Г., че дължи на ищеца "Б. ДСК" АД, като
правоприемник на „С. Ж. Е." АД, в качеството й на съдлъжник по Договор за
кредит Експресо № 339172 от 13.05.2013 г. следните суми: изискуема
главница - 3956.53 лева; изискуема договорна (възнаградителна лихва) -
395.65 лева за периода от 30.12.2014 г. до 30.05.2019 г., изискуемо
обезщетение за забава (лихвена надбавка за забава) в общ размер на
53. лева за периода 30.01.2015 г. до 30.05.2019 г., изискуемо обезщетение за
забава след датата на настъпване на изискуемост в размер на 344.06 лева
за периода 31.05.2019 г. до 23.07.2020 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 23.07.2020 г. (датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното й
изплащане.
Претендират се и направените разноски.
Ответникът в срока по чл. 131 ал. 1 от ГПК, е представил писмен
отговор на исковата молба, като е оспорил исковата претенция. Направено е
възражение за изтекла погасителна давност на претендираното вземане за
главница, на основание чл. 110 ЗЗД, в периода от 19.09.2011 г. настъпването
на предсрочната изискуемост на задължението до депозирането на искането
за издаване на заповед за изпълнение. Направено е възражение, че вземането
за договорна лихва, също е погасено по давност на основание чл. 111,6. „в“ от
ЗЗД. Излага се, че по отношение на вземането за наказателна лихва също е
изтекла погасителна давност, е твърдения, че давността е изтекла в периода
6
от 30.01.2015 г. до 30.01.2019 г. на основание чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Твърди се,
че и вземането за такса изискуемост също е погасено по давност на основание
чл. 110 от ЗЗД.
Оспорват се също така исковете по основание и размер.
По делото са събрани писмени доказателства, назначена и приета е
съдебно-икономическа експертиза, приложено с ч.гр.д. № 1425/2020 г. по
описа на РС-В..
От фактическа страна се установява ,че със заповед за изпълнение на
парично задължение № 1314 от 27.08.2020 г. по чл. 417 от ГПК, издадена по
ч. гр. дело № 1425/2020 г. на РС-В., е разпоредено ответникът да заплати на
ищеца следните суми: 3986.53 лева-главница дължима към 23.07.2020 г.,
395.65 лв.,- договорна лихва за периода от 30.12.2014 г. до 30.05.2019 г.,
1466.53 лв.- обезщетение за забава до датата на настъпване на изискуемост за
периода от 30.01.2015 г. до 30.05.2019 г., 344.06 лв.-обезщетение за забава
след датата на настъпване на изискуемост за периода от 31.05.2019 г. до
23.07.2020 г., 117.78 лв.-дължими заемни такси, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 23.07.2020 г. /датата на подаване на
заявлението/ до изплащане на вземането, както и сумата от 125.61 лв.-
разноски по делото за държавна такса и 100.00 лв юрисконсултско
възнаграждение определено на основание чл. 78. ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 37
от ЗПП и чл. 26 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
От приложеното ч.гр.д. № 1425/2020 г. е видно, че срещу цитираната
заповед от ответника е подадено възражение.
В тази връзка и в срока по чл. 415 ГПК ищцовата страна е предявила
иск по 422 ГПК, като в резултат на това е образувано и настоящето дело.
От представеното заверено от ищеца копие на Договор за кредит
Експресо № 339172, сключен между „С. Ж. Е.“ АД и Г. Н. Г.-
кредитополучател и КР. В. Г.-съдлъжник, е видно, че кредитодателят се е
задължил да предостави на кредитополучателя сумата от 5000 лева, за срок от
72 месеца, при следните условия: номинален лихвен процент-8.9% и ГПР-
12.44 %, такси по кредита в размер на 139 лв., разходи за застраховка- 190.33
лв.
По делото е представен и погасителен план към договора.
Вещото лице по назначената и приета по делото съдебно-счетоводна
7
експертиза е дало заключение, от което е видно, че сумите за главница,
договорната лихва и обезщетенията за забава се дължат в претендиралия
размер.
Вещото лице е посочило, че ответникът е платил вноските по
погасителен план с падеж до 30.01.2015 г. и като неплатени са останали
всички последващи вноски от 30.01.2015 г. до 31.05.2019 г. или общо
неплатени 53 месечни вноски, което сочи, че длъжника е погасил част от
първоначалното си задължение по погасителния план, което от друга страна
се възприема и като факт ,установяващ, че сумата по договора му е
предоставена .
С оглед на така установената фактическа обстановка, Видинският
окръжен съд намира следното от правна страна:
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта му в обжалваната му част, а по
всички останали въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Въззивният съд не може да се произнася по основания за неправилност
на въззивното решение, извън посочените във въззивната жалба, освен в
случаите, когато прилага материалния закон, определяйки сам точната
правната квалификация на предявените искове и на насрещните права и
възраженията на страните. Вън от това той проверява само посочените в
жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата
процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически
констатации на първоинстанционния съд. В този смисъл е и установената
задължителна съдебна практика, обективирана в решения на Върховния
касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 57 от
12.03.2012 г. по гр. д. 212/2011 г. IV г. о.; решение № 230 от 10.11.2011 г. по
гр. д. № 307/2011 г. II г. о., решение № 385 от 18.04.2012 г. по гр. д. №
1538/2010 г.
Съгласно задължителните указания и разясненията относно
правомощията на въззивната инстанция предвид разпоредбата на чл. 269 от
ГПК, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. на ОСГТК, въззивният съд се произнася служебно само по
въпросите относно валидността и процесуалната допустимост на
8
първоинстанционното решение, а при проверката относно правилността на
същото -само за приложението на императивни материал но правни норми и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за
интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при
произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права,
личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното
жилище; като по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от
релевираните във въззивната жалба основания и в рамките на заявеното с нея
искане за произнасяне от въззивния съд.
Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно и
допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на
родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е
подписано. Депозираната срещу него въззивна жалба е подадена в
преклузивния срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес,
поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, въззивната
жалба се явява основателна, поради следните съображения:
Предявен е установителен иск по чл. 422 от ГПК.
Вземанията на ищеца се основават на договор за потребителски кредит,
който поражда задължение за връщане на взетата в заем сума. Безспорно е, че
между страните е възникнало облигационно отношение във връзка с даден
паричен заем.
По несъмнен начин се доказа, че страните са обвързани по силата на
сключения Договор за кредит, въз основа на който кредиторът, е предоставил
на кредитополучателя паричен заем в размер на 5000 лв., а ответницата се с
задължила да отговаря солидарно за всички негови задължения, произтичащи
от договора за кредит.
Безспорно е също така, че в случая е изпълнено задължението за
предоставяне на договорения кредит на кредитополучателя, който го е усвоил
и което се установява от договора и полагането на подпис от страна на
кредитополучателя, включително и от заключението на вещото лице.
От същото е видно, че непогасената главница е в размер на сумата от
3956.53 лв., поради което претенцията в тази й част следва да бъде уважена.
Решението на районния съд в тази му част не е обжалвано ,влязло е в
9
законна сила и не е предмет на въззивното обжалване.
Ответната страна е направила, освен възражение за погасяване на
акцесорните вземания за лихви по давност и възражение за неравноправност
на клаузите относно договорната и наказателната лихва.
В случая Районният съд е приел,че възражението за неравноправност е
основателно и е изложил подробни съображения ,заключаващи се в следното:
„По въпроса относно кога една договорна клауза е неравноправна е
формирана константна практика на ВК/ решение № 77/22.04.2015г. по гр.
дело № 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 424/02.12.2015г. по гр.
дело № 1899/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 51/04.04.2016г. по т. дело
№ 504/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/13.09.2016г. по т. дело №
240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 205/07.11.2016г. по т. дело №
154/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 165/02.12.2016г. по т. дело №
1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о, решение № 201/02.03.2017г. по т. д. №
2780/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и др./.
Приема се,че една договорна клауза е неравноправна при наличието на
следните предпоставки: 1/ клаузата да не с индивидуално уговорена; 2/ да е
сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава
значителна неравнопоставеност между страните относно правата и
задълженията - съществено и необосновано несъответствие между правата и
задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя.
Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението по
чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни
причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги,
а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавния
регулатор. Само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може
да се счита за недобросъвестен по смисъла па общата дефиниция за
неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като
увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от
неговата воля.
За да се прецени дали конкретните клаузи отговарят на този критерий за
изключване на общия принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да
бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят
предварително да е получил достатъчно конкретна информация как
10
търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да
може на свой ред да реагира.
Във формираната постоянна практика е прието, че уговорката в договор
за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна
промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия
договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с
обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата,
е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП.
Съгласно решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. па ВКС,
ТК, II т. о. методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да
съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща
вида. количествените изражения и относителната тежест на всеки от
отделните компоненти - пазарни индекси и/или индикатори. Когато
потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация
за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени
цената па доставената му финансова услуга, както и когато методологията,
създадена от банката - кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е
част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по
смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е
приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП /в решение №
165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на ВКС, ТК, 1 г. о. е прието, че
когато не е указано нито в договора, пито в общите условия как и поради
какви причини, стоящи извън контрола на банката, тя има право да увеличи
базовия лихвен процент, когато липсват критерии, по които банката да
увеличава възнаградителната лихва, разпоредбата на чл. 144, ал. 2 ЗЗП не
може да бъде приложена. В решение № 205/07.11.2016г. по т. дело №
154/2016г. на ВКС, ТК, I т. о. е посочено, че уговорената неиндивидуално в
договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на
банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент,
при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на
договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер
може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на
изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза
изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е неприложимо. Прието е, че
разпоредбата на чл.144, ал.З, т.1 ЗЗП изключва неравноправността при клаузи
11
със смисъла по чл.143, т.7, 10 и 12 ЗЗП, съдържащи се в посочени видове
сделки, чиято цена е обвързана с обективни фактори, които са извън волята и
контрола на търговеца. Когато кредиторът се позовава на такива фактори
/колебания на борсов курс, индекс, размер на лихвения процент на
финансовия пазар/, тяхното влияние по отношение необходимостта от
промяна на цената /лихвата/ не може да е поставено под негов контрол,
защото това отнема характеристиката им на независещи от волята му. Именно
външните причини, които могат да обусловят изменението на цената
/лихвата/, а не субективна власт на търговеца и или доставчика на финансови
услуги, са основанието законодателят да допусне запазването на сделката и
на обвързаността на страните от нея, независимо че ощетената при
увеличение на цената страна, винаги е по-слабата - потребителят, чиито права
са предмет на закрила. Изключението е въведено следователно при
презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т.е. недобросъвестното
му поведение прави неприложимо специалното отклонение от генералната
дефиниция за неравнопоставеност/.
Наличието на добросъвестност е предпоставка за приложното поле на
изключващата неравноправността норма па чл.144,ал.3,т.1 ЗЗП, което следва
както от целта на закона, така и от систематичното тълкуване на разпоредбата
във връзка с чл.144,ал.4 ЗЗП - при клауза в потребителски договор за
индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя „методът
на промяна в цените да е описан подробно и ясно в договора”. Посочването
като част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при
които цената на заетите парични средства може да бъде променена е законово
задължение на банката, произтичащо и от текста на чл.147,ал.1 ЗЗП. То
е гаранция за възможността кредитополучателяг да предвиди както точните
промени, които търговецът би могъл да внесе в първоначално уговорения
размер на лихвата, така и да има предварителна осведоменост каква би била
дължимата от него месечна вноска.
В случая в част I чл. 8 от договора е договорен номинален лихвен
процент,формиран от БЛГ180ЕВ за лева, в размер на 8.9 % годишно,
увеличен с надбавка от 3 пункта на година.В част I чл. 9.1 от договора е
регламентирана и наказателна надбавка,като е уговорено ,че при просрочие
на погасителните вноски се начислява наказателна лихва в размер на 6 пункта
над номиналния лихвен процент по т.8.
12
В чл.4 т.2 от Общите условия е посочено ,че договорения лихвен
процент се променя при увеличение или намаление на размера на БЛП80ЕВ с
повече от 2 пункта спрямо размера му в деня на сключване на договора ,както
и при последваща промяна ,водеща до ново изменение под или над 2 пункта
на БЛП80ЕВ .
При горните данни се налага се извод,че базовият лихвен процент се
определя периодично от кредитора,като същевременно има право да променя
базовия лихвен процент ,което се възприема от съда като възможност за
едностранна промяна на договорените условия,и поради което посочените
клаузи се явяват неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП.
Промяната на базовия лихвен процент е предоставена изцяло на
преценката на банката, без да е посочена методика за промяната му, с която
да може да се аргументира основателна причина по чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП или
зависимост от външни фактори съгласно чл.144, ал.З, т.1 ЗЗП, поради което
по отношения на тези клаузи посочените изключения не са приложими.
Посочено е единствено,че БЛП80ЕВ е референтен лихвен процент,определян
от банката в съответствие с методологията на банката за определяне на
базисните лихвени проценти,без същата обаче да е част от договора.
Липсват,присъединени към договора, алгоритъм и правила, по които базовият
лихвен процент ще бъде променен и съответно правило за обвързаност на
изменението на лихвения процент по кредита,който се определя едностранно
от банката, с изменението на стойностите, които са посочени като основание
за промяната.
По тези съображения следва да се приеме, че клаузите по посочените
по- горе клаузи от договора и ОУ,които не са индивидуални,досежно
възнаградителната и наказателна лихви са нищожни на основание чл.146,
ал.1 33П,поради което исковите претенции за присъждане на договорна
(възнаградителна лихва) в размер на 395.65 лева за периода от 30.12.2014 г.
до 30.05.2019 г.,както и за обезщетение за забава в размер на 1466.53 лева за
периода 30.01.2015 г. до 30.05.2019 г.,следва да бъдат отхвърлени.“
Въззивната инстанция намира ,че изложените от районния съд мотиви
относно наличието на неравноправни клаузи ,представляващи теоретични
постановки и приложима задължителна практика на ВКС са по съществото си
правилни ,но в случая,отнесени към фактите по делото ,са довели до крайни
13
неправилни правни изводи .
Както правилно е посочил районният съд,клаузата трябва да е довела до
вреда на потребителя .Задължителната практика на ВКС приема ,че сама по
себе си клаузата ,даваща възможност на банката едностранно да променя
лихвения процент не е сключена в нарушение на принципа на
добросъвестността; този принцип ще бъде нарушен само и единствено когато
се установи ,че в конкретния случай банката е увеличила лихвения процент
,без това да е предизвикано от промяна в икономическите условия .Само в
този случай тази клауза създава значителна неравнопоставеност между
страните относно правата и задълженията - съществено и необосновано
несъответствие между правата и задълженията на страните.
Видно от приетата и неоспорена от ответника съдебно - счетоводна
експертиза, в заявените от банката периоди за начисляване на лихвена
надбавка и обезщетения за забава е нямало едностранно увеличение на
лихвения процент от Кредитора .Напротив - в проведеното на 27.01.2022 г.
съдебно заседание вещото лице е заявило, че от 01.06.2015 г. лихвеният
процент е бил намален от 8,9% на 6,65%. Намаляването на лихвения процент
е безспорно в полза на потребителя .
В чл.4, част 2 от подписания между страните договор е посочена
методологията за сформиране на лихвения процент, като показателите на
базисния лихвен процент на Банката се публикували периодично на сайта на
Кредитора. Предвидено е ,че при промяна на лихвения процент над 2 пункта
над уговорения,банката е длъжна да уведоми кредитополучателя
допълнително.Видно от заключението на вещото лице, до подобно
увеличение в настоящия случай не само не се е стигнало, но е и допуснато
намаление на месечната вноска за потребителя от 92,73 лв .на 88,83лв.
Предвид гореизложените изводите на съда, досежно наличието на
неравноправни клаузи по процесния договор са неправилни.
За пълнота на изложението по отношение на възражението за изтекла
давност досежно посочените лихви районния съд е посочил,че вземането за
тях е периодично по смисъла на чл.111, б.“в“ от ЗЗД и се погасява с изтичане
на тригодишна давност,като в случая кратката тригодишна давност е
приложима по отношение на договорната/възнаградителна/ и наказателните
лихви, тъй като те имали характер на периодично плащане,и в който смисъл е
14
и трайната съдебна практика.Съдът е посочил,че съгласно чл.422, ал.1 от ГПК
искът за установяване съществуването на вземането се смята предявен от
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и с
тази разпоредба се създава изключение от общото правило, че искът се счита
за предявен от постъпване па исковата молба в съда - чл.125 от ГПК.С
депозиране на заявлението в съда настъпвали и материалноправните
последици, които законът свързвал е предявяването на иска и конкретно се
прекъсва теченето на погасителната давност,като тя се спирала докато
продължава съдебното производство чл.116, б.“б“ и чл.115, б."ж" от ЗЗД.
В случая заявлението по чл.417 от ГПК е подадено на 23.07.2020 и тъй
като по делото са претендирани договорна (възнаградителна лихва) в размер
от 395.65 лева за периода от 30.12.2014 г. до 30.05.2019 г. и обезщетение за
забава (лихвена надбавка за забава) в общ размер на 1466.53 лева за периода
30.01.2015 г. до 30.05.2019 г.,то районният съд е направил краен извод ,че
претенциите, касаещи посочените лихви за периода преди 23.07.2017 г., се
явяват погасени по давност и съответно възражението за давност би било
частично основателно.
Тези правни изводи на съда противоречат с изложени преди това доводи
относно това ,че „съобразявайки обстоятелството,че вземането не е
претендирано предсрочно,а след изтичане на падежа му/30.05.2019
г./,възраженията на ответната страна ,свързани с предсрочната изискуемост,
не следва да взимат предвид,а възражението за изтекла давност по чл. 110
ЗЗД по отношение на главницата е неоснователно,с оглед данните,че крайния
падежен срок по договора е 30.05.2019 г., и от който срок към датата на
подаване на заявлението по чл.417 ГПК безспорно не е изтекъл петгодишен
срок /в решение № 38 от 26.03.2019 г. по т.д. № 1157/2018 г., ТК на ВКС е
посочено кой е началния момент, от който започва да тече давностния срок за
вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит,
като е прието, че приложимата по отношение па тези вземания 5- годишна
давност започва да тече от датата на уговорения краен срок за погасяване на
кредита, а не кратката 3 годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от
датата на падежа на отделните погасителни вноски/“(л.96 от гр.д.698/21 г.)
Въззивната инстанция намира за правилни съображенията ,изложени от
районния съд на л.96 от гр.д.698/21 г.За безспорно в съдебната практика се
15
приема ,че давностният срок за вземания за главница и лихви по погасителни
вноски по договор за банков кредит започва да тече от падежа на цялото
вземане ,като приложимата по отношение за тези вземания 5- годишна
давност по отношение на главницата започва да тече от датата на уговорения
краен срок за погасяване на кредита.Кратката 3- годишна давност по чл. 111,
б. „в“ ЗЗД тече от датата ,на която е станало изискуемо цялото задължение,а
не от датата на падежа на отделните погасителни вноски .
В Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 5/2019
г., ОСГТК, докладчици съдия Л. А. и съдия П. Х. са изложени следните
доводи в тази насока :
Трайно установена е практиката на ВКС, че при разсрочването на едно
парично задължение, което по естеството си е еднократно /плащане на цена,
връщане на заем/, респ. при уговорката плащането да се извършва на вноски с
различни падежи, не се касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111,
б. „в” ЗЗД. Приема се, че в този случай задължението се погасява на части, в
интерес на длъжника и въз основа на изрично дадено съгласие от страна на
кредитора, по аргумент от разпоредбата на чл. 66 ЗЗД.
При договорите с периодично или продължително действие, през всеки
период от време и двете страни по правоотношението престират и за тях
възникват относително самостоятелни задължения с отделни падежи, които
имат общ правопораждащ факт, но не представляват части от едно цяло
вземане. Обратното - при уговорка за разсрочване на части на едно по
правило еднократно задължение, престира само длъжникът, след като вече
кредиторът е изпълнил, а този факт сам по себе си не е достатъчен, за да
определи изпълнението като периодично.
Поради това при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да
е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати, отделните
вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими
плащания. Задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за
погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в
който е обявена предсрочната изискуемост.
ВКС сочи ,че ако се приеме, че шестмесечният срок за предявяване на
иска против главния длъжник тече от падежа на всяка погасителна вноска и
че кредиторът е длъжен, за да запази правата си срещу поръчителя, да води
16
отделен иск срещу длъжника за всяка вноска, приложното поле на
поръчителството като вид лично обезпечение би било неоснователно
ограничено, а функциите му - обезсмислени. Възможно е при дългосрочни
договори погасителният план да съдържа голям брой вноски, включително
такива, дължими през шест или повече месеци. В този случай кредиторът би
бил принуден да води поредица от искове срещу главния длъжник, чийто
брой може да е равен на броя на погасителните вноски, за да запази правата
си срещу поръчителя, което би натоварило страните с неоправдани разноски.
Не на последно място, обезпеченият по реда на чл. 138 и сл. ЗЗД кредитор,
който е предоставил на длъжника възможността да издължава престацията си
на части и така се е отказал от едно свое предимство, гарантирано от закона,
не бива да бъде поставян в по-неблагоприятно положение от кредитора, който
не е разсрочил задължението на длъжника.
От гореизложеното може да се направи извода ,че задължението за
заплащане на главница и лихви по банков кредит продължава да бъде само
едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена
вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост ,защото
ако се приеме ,че давността за непогасените разсрочени плащания по банков
кредит започва да тече отделно за всяка една вноска,то това би принудило
кредитора да предявява иск за всяка една вноска,за да не загуби правата си по
отношение на длъжника.
Приемайки ,че вземането е погасено по давност,Районният съд по
същество е приел ,че вземането е погасено преди да стане изискуемо .
ПО ОТНОШЕНИЕ НА РАЗНОСКИТЕ :
С оглед изхода на делото и на основание Чл.78 ал.1 ГПК КР. В. Г. от
гр. В., ЕГН ********** следва да бъде осъдена да заплати на „Б. ДСК“
АД,ЕИК . със седалище и адрес па управление: гр. С. направените пред
Окръжен съд-В. разноски :37,24 лв.за държавна такса и 150 лв.за
юрисконсултско възнаграждение .
Пред въззивната инстанция не е поискано да се измени
първоинстанционното решение в частта за присъдените разноски пред
районния съд и в заповедното производство ,поради което и с оглед
диспозитивното начало в процеса съдът не дължи произнасяне.
17
Водим от горното и на основание Чл.271 ГПК Съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №42/28.02.2022 г. по гр.д.№698/2021 г. на Районен съд-В.
в частта ,в която е отхвърлен предявеният от „Б. ДСК“ АД,ЕИК . против КР.
В. Г. от гр. В. ЕГН ********** установителен иск за сумата от 395.65 лв.-
договорна (възнаградителна лихва) за периода от 30.12.2014 г. до 30.05.2019
г.,както и предявеният установителен иск за сумата от 1466.53 лева -
обезщетение за забава (лихвена надбавка за забава) за периода 30.01.2015 г.
до 30.05.2019 г.,вместо което ПОСТАНОВЯВА :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на КР. В. Г. от гр. В.
ЕГН **********, че дължи на „Б. ДСК“ АД,ЕИК-.. със седалище и адрес на
управление: гр. С. следните суми сумата от 395.65 лв.- договорна
(възнаградителна лихва) за периода от 30.12.2014 г. до 30.05.2019 г.,както и
сумата от 1466.53 лева -обезщетение за забава (лихвена надбавка за забава)
за периода 30.01.2015 г. до 30.05.2019 г., за които суми е издадена Заповед за
изпълнение № 1314/27.08.2020 г. по ч. гр. д. № 1425/2020 г. на Районен съд-
В..
ОСЪЖДА КР. В. Г. от гр. В., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на „Б.
ДСК“ АД,ЕИК .. със седалище и адрес па управление: гр. С..направените
пред Окръжен съд-В. разноски :37,24 лв.за държавна такса и 150 лв.за
юрисконсултско възнаграждение .
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18