Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е    №   260178

 

        гр.С.,28.10 .2020 година.

 

В    И М Е Т О   НА   Н А Р О Д А

 

      С. РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, ІІ-ри  граждански състав в публично съдебно заседание на шести октомври през две хиляди и  двадесета година в състав: 

РАЙОНЕН СЪДИЯ:  ПЕТЯ МАНОВА

 

при секретаря В.К., като разгледа докладваното от  р. съдия гр. дело № 5068/2019  г. на СлРС, за да се произнесе,  съобрази следното:

 

Предмет на производството е предявен иск с пр. осн. чл. 422, ал.1 от ГПК.

В исковата молба се твърди, че между ищеца „Райфайзенбанк (България)” ЕАД и ответника - К.Н.Й., на 20.06.2014 г. е сключен Рамков договор № 1406090862056130 за издаване и ползване на международна кредитна карта RaiCARDFix/Visa Classic/ Master Card Gold/ Billa Visa Classic. Одобреният кредитен лимит по договора е в размер на 4 185 лева с дата на първо усвояване - 20.06.2014 г. и дата на последно плащане по кредита - 17.01.2017 г. Ответникът е изпаднал в просрочие на 20.06.2017 г., за което е уведомен на двата адреса, предоставени на банката.

Твърди се, че общият размер на задълженията към 18.02.2019 г., е 5 106,32 лева, от които изискуема главница - 4 185 лева, изискуемата редовна лихва, начислена за периода от 16.01.2018 г. до 18.02.2019 г. в размер на 693,45 лева и изискуема наказателна лихва, начислена за периода от 15.02.2018 г. до 18.02.2019 г. в размер на 227. 87 лева.

Видно от справка по чл. 366 от ГПК, дългът към 01.08.2019 г. е в следния размер: 4185 лева – главница; 921,32 лева – изискуема лихва; 189,49 лева – законна лихва; 295,63 лева – съдебни разноски; 250 лева – юриск. възнаграждение.

Предвид възникналото задължение ищцовото дружество е предприело действия за събиране на дължимите суми, като е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по чл. 417 от ГПК, по което е било образувано  ч. гр. дело № 921/2019 г. по описа на РС-Сливен, като К.Н.Й. е осъден да заплати на ищцовото дружество претендираните суми.

Предвид изложено се моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че К.Н.Й. дължи на „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД  следните суми:

- сумата 4185,00 лева /четири хиляди сто осемдесет и пет лева/ - представляваща главница - задължение по предоставен банков кредит по Рамков договор за издаване и ползване на международна кредитна карта № 1406090862056130 от 20.06.2014 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 19.02.2019 г. до окончателното й изплащане;

- сумата 921,32 лева /деветстотин двадесет и един лева и тридесет и две стотинки/, представляваща изискуема наказателна лихва, начислена за периода от 30.11.2016 г. до 18.02.2019 г.;

- сумата 252,13 лева /двеста петдесет и два лева и тринадесет стотинки/, представляваща разноски по делото в общ размер, от които: 102,13 лева - заплатена държавна такса и 150,00 лева - заплатено юрисконсултско възнаграждение.

Претендират се разноските по делото.

В предоставения  едномесечен срок  е постъпил отговор от ответника, чрез назначения му особен представител – адв. Х. ***, който счита предявения иск за допустим, но неоснователен.

Твърди, че в началото на изложението на обстоятелствата по делото, съдържащо се в исковата молба е посочено, че в проведено заповедно производство ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 921,32 лв. наказателна лихва за периода 30.11.2016 г. - 18.02.2019 г. По-нататък в противоречие с това твърдение е указано, че задължението на ответника включва редовна лихва от 693,45 лв. за периода 16.01.2018 г. - 18.02.2019 г. и наказателна лихва 227,87 лв. за периода 15.02.2018 г. - 18.02.2019 г., като никъде не е посочено, че двата вида лихви са сборувани, което е недопустимо. Освен това за никоя от тях не е посочена датата 30.11.2016 г. като начало на срока, за който е дължима.

Твърди се, че е недопустимо искането за присъждане на законна лихва от 18.02.2019 г. То може да стане само от датата на предявяване на иска при договорни задължения. За да бъде редовна претенцията, трябва да се изчисли мораторната лихва от датата на забавата до датата на предявяване на иска. Така както е формулирано искането може да се претендира лихва само върху претенция за обезщетение от непозволено увреждане, тъй като не е известен предварително неговият размер и е невъзможно изчисляването на мораторната лихва.

Счита, че сключеният между страните договор е нищожен, като противоречащ на закона. Клаузите на възнаградителната лихва били неравноправни, прекомерни по размер и нищожни като накърняващи добрите нрави.  В договора се съдържали клаузи, подробно описани в допълнителния отговор противоречащи на ЗЗП, ЗПК и ЗЗД, които нарушения водели до нищожност на сключения между страните договор.

В с.з. ищцовото дружество, редовно призовано не изпраща представител.

В с.з. ответникът не се явява и не се представлява. Постъпил е отговор от особения му представител, в който сочи, че не може да се яви в с.з. Не възразява да бъде даден ход на делото. Не оспорва заключението на вещото лице. В случай, че съдът даде ход по същество, моли да се съобрази с направените възражения в допълнителния отговор относно нищожността на рамковия договор и в съответствие с тях да се отхвърлят изцяло предявените искове. Ако съдът намери това становище за неоснователно, то моли исковете да бъдат уважени в размерите съобразно заключението на вещото лице по т.2, като се съобрази с ТР № 3 от 27.03.2019 г. по търг. дело № 3/2017 г. на ОСГТК.

     След преценка на събраните по делото доказателства, съдът установи следното от фактическа страна:

На 20.06.2014 г.  между „Райфайзенбанк (България)” ЕАД и ответника - К.Н.Й. е сключен Рамков договор № 1406090862056130 за издаване и ползване на международна кредитна карта RaiCARDFix/Visa Classic/ Master Card Gold/ Billa Visa Classic. Одобреният кредитен лимит по договора е в размер на 4 185 лева с дата на първо усвояване - 20.06.2014 г. и дата на последно плащане по кредита - 17.01.2017 г. Ответникът е изпаднал в просрочие на 20.06.2017 г., за което е уведомен на двата адреса, предоставени на банката.

Предвид възникналото задължение ищцовото дружество е предприело действия за събиране на дължимите суми, като е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по чл. 417 от ГПК, по което е било образувано  ч. гр. дело № 921/2019 г. по описа на РС-Сливен, като К.Н.Й. е осъден да заплати на ищцовото дружество претендираните суми.

По делото е назначена съдебно-икономическа експертиза, от заключението на която е видно, че към 20.02.2019 г. – датата на подаване на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение, задължението по Рамков Договор № 1406090862056130 за издаване и ползване на международна кредитна карта RaiCARDFix/Visa Classic/ Master Card Gold/ Billa Visa Classic, съгласно извлечение за движението на банкова сметка *** ***, с титуляр К.Н.Й., клиентски № Е10578 е в размер на 5 106,32 лева и включва: главница по Договор – 4 185,00 лева; договорна лихва за периода от 16.01.2018 г. до 18.02.2019 г. – 693,45 лева; наказателна лихва за периода от 15.02.2018 г. до 18.02.2019 г. – 227,87 лева.

Към 20.06.2017 г. усвоената и непогасена главница Рамков Договор № 1406090862056130 от 20.06.2014 г. е в размер на 3 746,06 лева.

Законната лихва върху усвоената и непогасена главница 3 746,06 лева, за периода от 21.06.2017 г. до 18.02.2019 г. е в размер на 632,68 лева.

     Установеното от фактическа страна мотивира следните правни изводи:

     Предявеният иск за установяване вземането на ищцовото дружество  срещу ответника е основателен и доказан и като такъв следва да се уважи.

     Предмет на иска е установяване вземането на кредитора, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК. По този иск кредитора - ищец следва да докаже факта, от който произтича вземането му и неговия размер и следва да проведе успешен установителен иск срещу ответника. В негова тежест е да докаже фактите, пораждащи претендираното и оспорено право.

Безспорно се установи в производството, че на 20.06.2014 г. между страните е сключен на Рамков договор № 1406090862056130 за издаване и ползване на международна кредитна карта RaiCARDFix/Visa Classic/ Master Card Gold/ Billa Visa Classic.

От представения по делото договор се установи, че между страните са възникнали валидни облигационни правоотношения, в изпълнение на които банката ищец е предоставила на ответника сумата от 4185 лева, като за ответника е възникнало насрещно задължение да върне така предоставената му сума в определения в договора срок и вноски, а именно на месечни погасителни вноски в размер, не по-малък от МПВ, която е в размер на 5% от общо дължимата сума /усвоен кредитен лимит с добавени лихви, такси и комисионни/ плюс непогасени вноски от предходен период, плюс сумата на надвишението на кредитния лимит, но не по-малко от 10 лева/пет евро/. Срокът за плащане съгл. чл. 46 от договора е първият ден от месеца,, следващ месеца в който изтича отчетният период. Картодържателят не дължи лихва върху сумата, ако погаси цялата дължима сума, посочена в извлечението до последния ден от месеца, в който изтича отчетния период. Съгласно чл. 47 от договора при цялостно или частично неплащане на посочения срок банката начислява обезщетение за забава съгласно тарифата върху забавената дължима от картодържателя сума, като в чл. 50 страните са се договорили, че месечната погасителна вноска погасява вземанията на банката в последователност: лихви, такси теглене на пари в брой, покупки.

Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. Доказването следва да изключва всякакво съмнение относно осъществяването на правопораждащи факти в обективната действителност.

В допълнителен отговор, особеният представител на ответника прави възражение за нищожност на сключения рамков договор, поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД.

Съгласно чл. 1 от процесния договор за издаване и ползване на международна кредитна карта същият е сключен по предложение /искане/ направено от картодържателя на карта с отпуснат от банката кредитен лимит, от което може да се направи извод, че му е дадена възможност да влияе върху съдържанието на клаузите на договора. Съдът приема, че ответникът не е бил поставен в положение на по-слаба страна от гледна точка на степента на информираност и на възможностите, които му се предоставят да преговаря. Между страните е постигнато съгласие по всички клаузи на договора, за кооте са положени подписи.

По отношение твърдяното от ответника противоречие с добрите нрави на разпоредбите на договора за кредит, уреждащи определянето на лихвения процент, то следва да се посочи, че за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използува се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг. Съдът счита, че не се установява по делото и противоречие с императивните разпоредби на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗЗД с разпоредбите на договора, касаещи определяне на лихвения процент. Съгласно чл. 10 ЗЗД лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерския съвет. С оглед липсата на определен максимален размер на договорната лихва, то няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва /чл. 240, ал. 2 ЗЗД/ или неустойка за забавено изпълнение на парични задължения /чл. 92 ЗЗД/ над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. По действащото българско право максималният размер на договорната лихва /възнаградителна или компенсаторна/ е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. ( в този смисъл Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о.)

На основание изложените съображения съдът счита, че между страните е сключен валиден договор за кредит, по силата на който ищецът е предоставил на ответника заемна сума, която последният се е задължил да върне в определен срок на месечни вноски, при договорена лихва и ясни условия за изчисляване на размера на тази лихва.

Съгласно разпоредбата на чл. 143 З. неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/Е.. Неравноправният характер на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 З. неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 З., което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 З., индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 4 З., тежестта за установяване на обстоятелството, че договорна клауза е индивидуално уговорена, е върху кредитора.

Съдът приема, че ответникът не е бил поставен в положение на по-слаба страна от гледна точка на степента му на информираност и на възможностите, които му се предоставят да преговаря.

От заключението на приетата по делото съдебно- икономическа експертиза се установява, че  непогасената главница по договора е в размер на 4185 лева Договорна лихва за периода от 16.01.2018 г. до 18.02.2019 г. е в размер на 693.45 лева и наказателна лихва за периода 15.02.2018 г. до 18.02.2019 г. е в размер на 227.87 лева.

Видно от клаузите на договора чл. 147 договорът е прекратен с изтичането на срока, за който е сключен -20.06.2017  г., тъй като последното плащане е извършено на 17.01.2017 г. и не са налице основания за подновяване съгласно чл. 148 от Рамковия договор.

Ищецът с исковата молба моли съда да постанови решение , с което да признае за установено по отношение на ответника , че дължи сумите, съответстващи на посочените в заповед за изпълнение и изпълнителен лист от 21.09.2019 г., издадени по ч.гр.д. № 921/2019 г. на СлРС.

Видно от приеложеното ч.гр.д. № 921/2019 г. , заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК е издадена за сумата 4 185 лева главница и 921.32 лева , представляваща изискуема наказателна лихва за периода от 30.11.2016 г. до 18.02.2019 г.

Съдът намира иска за сума в размер на 921.32 лева, претендирана като изискуема наказателна лихва за периода от 30.11.2016 г. до 18.02.2019 г. за частично  основателен по следните съображения: в заповедното производство по частното гражданско дело за издаване на заповедта за изпълнение, изрично се посочва от ищеца, че конкретната претенция представлява претенция за присъждане на наказателна лихва. Наказателната лихва по същността си има обезщетителна функция за вредите на кредитора от забавата при неизпълнение на парично задължение. Тоест касае се за лихва, която не се дължи при нормално развитие на облигационното отношение – при срочно изпълнение на паричното задължение. В случая обаче, видно и от заключението на вещото лице, сумата от 921.32 лева не представлява единствено наказателна лихва договорна лихва за периода от 16.01.2018 г. до 18.02.2019 г.- 693.45 лева и наказателна лихва за периода от 15.02.2018 г. до 18.02.2019 г. В тази връзка очевидно ищецът, в лицето на банката, не прави разграничение между задължението за лихва, уговорено в договора и представляващо възнаграждение за ползването на паричната сума(възнаградителната лихва) и наказателната такава, която има обезщетителна функция. Ето защо съдът намира, че в настоящото производство следва да бъде установено единствено дали се дължи от страна на ответника наказателна лихва, съответно нейния размер, доколкото, в противен случай, би било налице несъответствие между основанието, на което претенцията се основава съобразно заявеното в заповедното производство и настоящото такова, и евентуално присъденото. Тоест съдът следва да се произнесе по дължимостта само на заявените претенции, които всъщност са били предмет на заповедното производство и за които е издадена заповед за изпълнение.

Дори и да се приеме, че се касае за неточно формулиране от страна на ищеца на претенцията и че всъщност се претендира договорна(възнаградителна) лихва, то същата би могла да бъде начислявана само за срока на действие на договора, но не и след този момент, доколкото не се твърди от ищеца договорът да е бил продължен за нов тригодишен период, нито са били налице уговорените в договора предпоставки за автоматичното му продължаване..

В този смисъл претенцията за наказателна лихва, следва да се посочи, че би била дължима от датата на изтичане на срока на договора  до датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, тоест от 20.06.2017 г. до 18.02.2019 г. Вещото лице е дало заключение, че размерът на наказателната лихва за периода от 15.02.2018 г. до 18.02.2019 г. е 227.87 лева и в този размер следва да се уважи установителният иск за дължимост на наказателна лихва, а в останалата си част да се отхвърли като неоснователен и недоказан.  

От приетата и неоспорена по делото съдебно-икономическа експертиза се установи, че към 20.02.2019 г. задължението на ответника за  главница по Договор е в размер на 4 185 лева, като няма данни задължението да е погасено, поради което претенцията за главница ще се уважи като основателна и доказана.

            Предвид изложеното предявеният от ищеца положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи сумите по издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 875/2019 г. на СлРС се явява основателен за сумата 4 185 лева главница и 227.87 лева наказателна лихва.

          На осн. чл. 78, ал.1 от ГПК ответникът следва да заплати на ищцовото дружество разноски в размер на 108.70 лева д.т 250 лева възнаграждение за вещо лице и 450 лева възнаграждение за особен представител в исковото производство и 88.24 лева д. такса и 150,00 лева юриск. възнагражедение в производството по издаване на заповед за изпълнение.

            Мотивиран от гореизложеното, съдът

 

Р        Е        Ш       И   :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на К.Н.Й. с ЕГН ********** ***, ЧЕ ДЪЛЖИ на „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Лозенец”, бул. „Никола Вапцаров” № 55, Експо 2000, както следва:

- сумата 4185,00 лева /четири хиляди сто осемдесет и пет лева/ - представляваща главница - задължение по предоставен банков кредит по Рамков договор за издаване и ползване на международна кредитна карта № 1406090862056130 от 20.06.2014 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 19.02.2019 г. до окончателното й изплащане;

- сумата 227.87 лева /двеста двадесет и седем лева и 87 ст./, представляваща изискуема наказателна лихва, начислена за периода от 15.02.2018 г. до 18.02.2019 г.

за които суми е издадена Заповед за изпълнение № 635/21.02.2019 г. по ч.гр.д. № 921/2019 г. на СлРС.

 

ОТХВЪРЛЯ предявеният установителен иск за наказателна лихва над размера на сумата 227.87 лева като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

 

ОСЪЖДА  К.Н.Й. с ЕГН ********** ***, ЧЕ ДЪЛЖИ на „РАЙФАЙЗЕНБАНК (БЪЛГАРИЯ)” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Лозенец”, бул. „Никола Вапцаров” № 55, Експо 2000 разноски в исковото производство в размер на 108.70 лева д.т 250 лева възнаграждение за вещо лице и 450 лева възнаграждение за особен представител, както и разноски в производството по ч.гр.д. 921/2019 г. на СлРС в размер на 238.24 лева.   

 

Решението подлежи на обжалване пред Сливенски окръжен съд в  двуседмичен  срок от връчването на страните

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: