РЕШЕНИЕ
№ 767
гр. Пловдив, 13.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Цвета Б. Борисова
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Величка П. Белева Въззивно гражданско дело
№ 20245300501008 по описа за 2024 година
Производство по чл. 258 от ГПК, образувано по жалба на ответника по спора
Фератум България ЕООД, ЕИК ********* срещу Решение № 554 от 07.02.2024 г. по гр.д. №
14 706/2023 г. на РС – Пловдив, с което са уважени предявените от П. И. Б. срещу
въззивника обективно съединени искове като е признато за установено, че Б. не дължи на
дружеството сумата 1 450 лв., представляваща вноски по сключен между тях Договор за
потребителски кредит № 731 796/14.03.2019 г. и е осъдено Фератум България ЕООД да
заплати/върне на Б. на основание чл. 55 ал. 1 предл. първо от ЗЗД сумата 1 910 лв. –
недължимо платена по същия договор.
За постановяването на този резултат районният съд е приел, че казания договор за
потребителски кредит, от който процесните вземания произтичат е недействителен на
основание чл. 22 вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, а заплащането на гаранция за поръчителство в
размер на 2/3 от предоставения кредит е на две самостоятелни основания нищожна – в
разрез с добрите нрави и на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК като водеща до нарушаване на
императивната разпоредба на чл. 19 ал. 4 от ЗПК / ГПР по договора е в размер надвишаващ
пет пъти законната лихва/.
Въззивникът претендира за отмяна на решението и отхвърляне на исковете, като
поддържа следните доводи за неправилност на решението:
Неправилен е извода на съда за нарушение на чл. 10 ал. 1 от ЗПК. Счита, че разп. на
чл. 22 от ЗПК визира недействителност на това основание само при кумулативно
неизпълнение на всички изисквания на чл. 10 ал. 1 от ЗПК;
Неправилен е извода на съда, че таксата за гарант / поръчител следва да се включи
1
при изчисляването размера на ГПР. Счита, че този разход е за допълнителна услуга,
която не е задължителна за потребителя Б., т.к. при кандидатстването си за кредита
той е имал избора да посочи свой поръчител, а не да приема предложения му такъв от
въззивника – кредитодател; сумата по гаранцията е дължима на трето за договора за
кредит юридическо лице - самостоятелен юридически и икономически субект, във вр.
със сключен между него и въззиваемия договор за поръчителство, за който договор
няма законова забрана да е възмезден.
Поддържат се оплаквания за неправилност на решението и в частта за разноските на
самостоятелно основание – 1 / не били доказани предпоставките за оказване на безплатна
адвокатска защита, визирани в чл. 38 ал. 1 от ЗА и конкретно за затруднено материално
положение на въззиваемия – ищец, в случай на каквото и той разполагал с процесуалната
възможност по чл. 95 от ГПК; присъденото на адвоката възнаграждение било прекомерно.
Оплакването срещу решението в частта му за разноските не налага връщане на
делото на първоинстанционния съд за провеждане на производство по чл. 248 от ГПК, тъй
като възнаграждение по чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 от ЗА не е претендирано, нито присъдено с
обжалваното решение, като и в производството въззиваемият – ищец е бил представляван от
своя баща, за който не са налице данни да е адвокат.
В жалбата не са заявени доказателствени искания.
Въззиваемият е депозирал отговор за неоснователност на жалбата. Поддържа да е
правилен извода на съда, че разхода „ гаранция/възнаграждение за поръчител „ следва да
бъде посочен в общата дължима по кредита сума и взет предвид при определяне размера на
ГПР, т.к. като договора за гаранция/поръчителство, който обезпечава вземанията на
кредитора по договора е възведено от последния задължително условие за предоставяне на
заемните средства на потребителя. Съответно правилен е и извода на съда за нищожност на
клаузата на основание чл.19 ал. 5 от ЗПК. Цитира практика на СЕС.
В отговора не са заявени доказателствени искания.
Съдът установи следното:
Производството пред районния съд е образувано по предявени от П. И. Б., ЕГН -
********** срещу Фератум България ЕООД, ЕИК ********* обективно съединени искове
за признаване за установено, че Б. не дължи на дружеството извънсъдебно претендирана от
последното сума в размер на 1 450 лв. като непогасени вноски по сключен между тях
Договор за потребителски кредит № 731 796/14.03.2019 г. и е осъдено Фератум България
ЕООД да заплати/върне на Б. на основание чл. 55 ал. 1 предл. първо от ЗЗД сумата 1 910
лв. – недължимо платена по същия договор за кредит над главницата по кредита от 4000
лв.
И двата иска се основават на твърдения за недействителност на договора за кредит на
основание чл. 22 вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК и на свързания с него договор за
поръчителство.
По делото е безспорно установено, че между страните е сключен Договор за
потребителски кредит № 731 796/14.03.2019 г. по силата на който ответното Фератум
България ЕООД е предоставило на ищеца Б. заемни средства в размер на 4 000 лв.,
подлежащи на връщане чрез 8 месечни погасителни вноски, ведно с лихва лева в размер на
620 лв. – фиксиран лихвен процент 15,50%, и при ГПР – 48,76%. Общата дължима сума по
кредита е посочена в размер на 4 620 лева. Погасителния план се съдържа в договора,
посочен е размера на всяка погасителна вноска и каква част от главницата и
възнаградителната лихва включва този размер. Като задължително условие за
предоставянето на кредита е договорено неговото обезпечаване в полза на кредитододателя
2
посредством посочен от него поръчител - Ferratum Bank „ – чуждестранно юридическо лице.
Договора за поръчителство не е представен, но няма спор между страните поръчителството
да е дадено и че за него кредитополучателят дължи възнаграждение на поръчителя за така
предоставената услуга / гаранцията / в размер на 2 580 лв., платимо на кредитодателя. В
договора за кредит този разход не е посочен и не е включен в общата дължима сума.
По делото е безспорно установено, че ответното дружество е небанкова финансова
институция по чл. 3 от ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, а ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора не е действало в рамките на
осъществявана от него професионална или търговска дейност. Следователно страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и кредитор по смисъла на чл. 9
ал. 4 от ЗПК, а договорът е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ал. 1 от ЗПК и
следва да отговаря на императивно установените от този закон изисквания относно неговото
съдържание.
Съгласно заключението на ССчЕ – неоспорено от страните, кредитните средства по
процесния договор в размер на 4 000 лв. са усвоени от ищеца, извършените от него
погашения по договора са в общ размер от 5 190 лв., които въззивникът е отнесъл за
погасяване на главницата до размер на 2 834, 63 лв., възнаградителна лихва – 601, 42 лв.,
такси по тарифа – 160 лв. и възнаграждение за услуга поръчителство – 2 313, 95 ева.
Осчетоведено е непогасено задължение в общ размер от 1 450 лв. – за главница – 1 165, 37
лв., за възнагр. лихва – 18, 58 лв. и за възнаграждение за услуга поръчителство – 266, 05
лева. Възнаграждението по договора за поръчителство не е включено в ГПР по кредита,
като при включването му в него ГПР възлиза на 451,61%.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на посочените в нормата
разпоредби, сред които и тази по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК договорът за потребителски
кредит е недействителен.
Споделя се извода на районния съд за нарушение на чл. 11 т. 10 от ЗПК. Посочените
в процесния индивидуален договор обща дължима сума по него от потребителя и ГПР не са
действителните такива по причина че в тях не е включено дължимото се от потребителя
възнаграждение по договора за поръчителство, както и защото при включването на същото
в ГПР неговият размер надвишава максимално установения от императивната разпоредба на
чл. 19 ал. 4 от ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 19 ал. 1 от ЗПК ГПР по кредита изразява общите
разходи на кредита за потребителя, настоящи и бъдещи / лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. и дължимите на посредниците
за сключването на договора /, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно § 1 т.1 от ДР на ЗПК „ общ разход на кредита за
потребителя „ са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, вкл. и разходите за допълнителни услуги по договора -
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаването на
кредита.
Възражението на въззивника че договора за поръчителство с Фератум Банк не е
задължително условие за получаването на кредита, доколкото ищецът е можел да посочи и
избрано от него лице за поръчител, е неоснователно. Няма спор и е установено по делото –
вкл. и от представените Общи условия на въззивника, че обезпечаването чрез поръчителство
е задължително условие за сключването на договора за кредит и предоставянето на
кредитните средства, като изборът на ищеца в тази насока се е свеждал до това дали
3
поръчителят да бъде посочен от кредитодателя такъв – Фератум Банк, или избрано от него
лице / което разбира се кредитодателя следва да одобри /. Факта, че той е избрал
поръчителят да бъде посоченото и предварително одобрено от кредитодателя лице и
договорът за кредит е сключен при предоставено от това лице поръчителство не променя
извода че договора за поръчителство с Фератум Банк е задължително условие за
получаването на кредита и като така задължителен за потребителя разход е дължимото се от
него на гаранта възнаграждение по сключения между тях договор за поръчителство,
съответно същото е следвало да бъде включено при определянето на ГПР по кредита като
разход по договор за допълнителна услуга, която е пряко свързана с договора за кредит и е
задължително условие за получаването на кредита – чл. 19 ал. 1 от ЗПК вр. § 1 т. 1 от ДР на
ЗПК. Посочването в договора за кредит на по - нисък от действителния ГПР представлява
невярна и следователно измамна информация относно общите разходи по кредита, което
поведение следва да се окачестви като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.
6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялни търговски практики, тъй като заблуждава или е
възможно да заблуди средния потребител по отношение на съществен елемент на договора –
неговата цена, и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка,
което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно
общия размер на подлежащата на връщане сума по кредита от потребителя е неравноправна
по смисъла на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора за
кредит в неговата цялост. В този смисъл, неяснотата относно включените в ГПР компоненти
съставлява и нарушение на основното изискване по чл. 145 ал. 2 от ЗЗП клаузите,
определящи основния предмет на договора да са ясни и разбираеми.
Така правилно е прието да е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11 ал. 1 т. 10
от ЗПК договорът, на който въззивникът основава правата си. Правилно е прието и че
заплащането на гаранция за поръчителство в размер на 2/3 от предоставения кредит е на две
самостоятелни основания нищожна – в разрез с добрите нрави и на основание чл. 19 ал. 5 от
ЗПК като водеща до нарушаване на императивната разпоредба на чл. 19 ал. 4 от ЗПК / ГПР
по договора е в размер надвишаващ пет пъти законната лихва/. Освен това, в насока
недължимостта на възнаграждението за поръчителство следва да се отбележи, че съгласно
разп. на чл. 138 ал. 2 изр. 1 от ЗЗД поръчителството може да съществува само за
действително задължение. Следователно, щом договорът за кредит е недействителен, то
действително задължение по него, което да бъде обезпечено не съществува и като така
договорът за поръчителство не може да породи своето действие. Вземането на кредитора по
чл. 23 от ЗПК - в случаите на непогасена чиста стойност на кредита, не е в изпълнение на
договора, а е на принципа за неоснователно обогатяване – за връщане на даденото по
недействително правоотношение, поради което и няма как да бъде обезпечено чрез договора
за поръчителство, съответно да се се счита, че същият е в обезпечение на действително
задължение.
Съгласно чл. 23 от ЗПК в случаите, когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви
или други разходи по кредита. От заключението на ССчЕ е установено, че предоставените
кредитни средства са платени/върнати от потребителя, като е и надплатена от него сума в
размер на претендираната такава с иска по чл. 55 ал. 1 предл. 1 от ЗЗД. Следователно този
иск правилно е бил уважен. Правилно е уважен и установителния иск за недължимост на
извънсъдебно претендираната от въззивника искова сума от 1 450 лв. като дължима се от
въззиваемия в изпълнение на процесния недействителен договор за кредит.
За пълнота следва да се отбележи, че е неотносимо към спора оплакването на
въззивника за неправилен извод на съда за нарушение на чл. 10 ал. 1 от ЗПК. Нарушения на
изискванията по тази норма не са възвеждани от въззиваемия - ищец по делото, съответно
не са изследвани, нито съдът е обсъждал и приемал наличието на такива в решението си.
4
Разноски от въззиваемата страна за настоящата инстанция не са направени и не се
претендират.
Предвид изложеното съдът
РЕШИ:
Потвърждава Решение № 554 от 07.02.2024 г. по гр.д. № 14 706/2023 г. на РС –
Пловдив.
Решението не подлежи на касационно обжалване и е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5