№ 1265
гр. Варна, 01.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
десети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Невин Р. Шакирова
Членове:Николай Св. Стоянов
мл.с. Виляна Н. Михалева
при участието на секретаря Галина Г. Славова
като разгледа докладваното от Николай Св. Стоянов Въззивно гражданско
дело № 20233100501516 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Ц. Р. И., ЕГН **********, срещу
Решение №1845/25.05.2023г. по гр. дело №17042/2022г. на ВРС, 25-ти състав,
в частта с което е осъдена Ц. Р. И., ЕГН**********, да заплати на ищеца Й.
И. И., ЕГН**********, сумата от 7802.28лв. (седем хиляди осемстотин и два
лева и двадесет и осем стотинки), представляващи припадащата й се част,
като солидарен длъжник по договор за кредит от 15.12.2007г. с Банка ДСК
ЕАД, от изплатените от ищеца суми по кредита в периода 20.01.2018г. до
30.07.2018г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда 29.12.2022г. до окончателното й
изплащане, на основание чл.127,ал.2 от ЗЗД, и като резултат е осъдена
ответницата съразмерно за разноски пред ВРС.
Решението не е обжалвано в частично отхвърлителните му части.
Във въззивната жалба се твърди, че решението на ВРС, в обжалваната
му част, е неправилно и незаконосъобразно поради следното: Макар вноските
по кредита след развода между страните да са били изплащани от сметката на
ищеца, набирането на средствата по нея е било от приходите от отдаване на
съсобствения на страните, закупен с кредита, имот под наем. Съгласие той да
получава месечните наеми страните постигнали при прекратяване на брака
им. Освен това същата парична претенция И. е заявил и по гр.д. №8556/2022
1
на ВРС. Отделно неправилно ВРС е приложил петгодишна, а не тригодишна
погасителна давност, тъй като спорните вземания произтичат от банков
кредит и са периодични. По същество моли за отмяна на решението в
обжалваните му части и за отхвърляне на иска в тази част. В о.с.з. се
поддържат оплакванията срещу решението и искането до въззивния съд.
В срока по чл.263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна депозира отговор, с
който оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа твърденията си пред
РС за доказаност на предпоставките на предявения иск. Оспорва средствата за
погасяване на кредита да са били общи, след като страните са били разведени;
оспорва идентичност на вземанията по настоящото дело и по гр.д.
№8556/2022 на ВРС; счита правилно приложението на общата давност. По
същество моли за потвърждаване на решението в обжалваните му части и за
съдебни разноски пред ВОС, а в о.с.з. поддържа становището и искането си
до съда.
При извършената служебна проверка по чл.269 от ГПК настоящият
съдебен състав на въззивния съд намира, че обжалваното съдебно решение е
валидно. По останалите въпроси съдът взе предвид следното:
Производството пред ВРС е образувано по иск с правно основание
чл.127, ал.2 от ЗЗД вр. чл.86 от ЗД на Й. И. И., ЕГН**********, за осъждане
на Ц. Р. И., ЕГН**********, да заплати на ищеца сумата 9 969.74лв.,
представляващи припадащата й се, като солидарен длъжник по договор за
кредит, сключен с Банка ДСК ЕАД, част от изплатените от ищеца в периода
м.12.2015г. – 30.07.2018г . задължения към банката, ведно със законната
лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда
29.12.2022г. до окончателното й изплащане.
Ищецът твърди, че ответницата е негова бивша съпруга, като
сключеният между тях брак на 17.08.2007г. бил прекратен с Решение
№4566/18.11.2015г., постановено по гр.д. №7534/2015г. на ВРС, влязло в сила
на 09.12.2015г.
Твърди още,че по време на брака с ответницата, на 15.12.2007г. двамата
съпрузи сключили договор за ипотечен кредит с Банка ДСК ЕАД, чрез който
им била предоставен сумата 46 000лв. за закупуване на недвижим имот.
Сумата, ведно с лихвите и другите задължения по кредита, следвало да бъде
върната на банката на 360 месечни вноски всяка в размер на 315.05лв. На
19.12.2007г. съпрузите закупили Апартамент №185, находящ се в гр.Варна,
ж.к.Владислав Варненчик бл.402, вх.9, ет.3, цената за който платили със
средства от кредита.
Твърди също, че след развода, в периода 09.12.2015г. – 30.07.2018г.,
само ищецът заплатил 31 месечни вноски по 315.05лв. или общо сумата от 9
766.55лв., а през месец юли 2018г. рефинансирал кредита погасил остатъка от
задълженията към банката с превод на сумата от 14 719.24лв. на 30.07.2018г.,
2
като отделно платил и три застраховки на имота по кредита. Така за
посочения след развода ищецът погасил задължения на бившите съпрузи по
договора за банков кредит в общ размер 19 939.46лв., от които претендира от
ответницата припадащата й се 1/2 ид. част от тази сума или 9 969.74лв.
Моли за осъждане на ответницата за тази сума и за съдебни разноски, а
в о.с.з. не се явява, не се и представлява.
В срока по чл.131 от ГПК ответницата депозира писмен отговор, с
който не оспорва, че през 2007г., по време на брака, страните са закупили
процесния апартамент №185, както и че за закупването му са ползвали
средствата от ипотечния банков кредит с „Банка ДСК“ АД от 15.12.2007г. Не
оспорва и че задължението по кредита било поето солидарно от съпрузите и
подлежало на връщане на 360 месечни вноски, всяка в размер на 315.05лв. Не
оспорва и че бракът между страните е бил прекратен с развод, считано от
09.12.2015г.
Ответницата обаче оспорва предявения иск със следните възражения:От
представеното от ищеца банково извлечение било видно, че за периода от
01.12.2015г. до 31.07.2018г. той е заплащал само неговите погасителни
вноски, а дори и по-малък размер от половината от дължимите от него
погасителни вноски по погасителен план. Така за периода м.12.2015г. –
м.07.2018г. той не бил заплащал част от дължимата от ответницата сума, а
дори внасяният от него размер бил под половината от дължимото от него. За
решението да погаси предсрочно кредита ищецът не известил ответницата и
тя не е давала съгласие , като крайният срок на задълженията към банката бил
месец декември 2037г. Отделно от банковото удостоверение не се
установявало банковият кредит да е бил погасен в цялост. Оспорва след
прекратяването на барака ищецът да е заплащал суми по кредита. Твърди, че
ответницата е участвала в плащанията, защото сумите по вноските са били
осигурявани от отдаването от ищеца под наем на съсобствения ап.185 от
месец декември 2015г. до месец април 2022г. В евентуалност прави
възражение за изтекла тригодишна погасителна давност, тъй като последното
плащане по кредита било през м.07.2018г. и така през м. 07.2021г., т.е. преди
предявяване на иска, вземането на ищеца се погасило.
По същество моли за отхвърляне на иска и за разноски, като в о.с.з.
поддържа възраженията и искането си до съда.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и становищата на
страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:
Няма спор и е видно от приетия препис от съдебно решение, че
страните по делото са бивши съпрузи, сключеният между които на
17.08.2007г. брак e бил прекратен с развод с Решение №4566/18.11.2015г. по
гр.д. №7534/2015г. на ВРС, влязло в сила на 09.12.2015г.
Няма спор още и е видно от приетия договор за банков кредит, че на
15.12.2007г. двамата съпрузи са сключили договор за ипотечен кредит с
„Банка ДСК“ ЕАД, чрез който им била предоставен сумата 46 000лв. за
3
закупуване на недвижим имот. Кредитът е подлежал на усвояване както
следва: по сметка на Й. И. за сумата 35 657.50лв. и по сметка на продавача по
предстоящ договор за покупко-продажба на имот Красимир Тодоров Петков в
размер на 10 342.50лв. Заетата сума е подлежала на връщане на 360 месечни
вноски всяка в размер на 315.05лв.
Няма спор още и е видно от приетия НА №159/19.12.2007г., че с
договор за покупко-продажба от тази дата, обективиран в НА, съпрузите Й. И.
и Ц. И. са придобили в режим на СИО правото на собственост на Апартамент
№185, находящ се в гр.Варна, ж.к.Владислав Варненчик бл.402, вх.9, ет.3,
цената за който са платили със средства от кредита от 15.12.2007г.
Във връзка с продажбата и кредита с отразена в НА №159/19.12.2007г.
сделка купувачите и собственици на жилището Й. И. и Ц. И. са учредили в
полза на „Банка ДСК“ ЕАД договорна ипотека върху закупения апартамент за
пълната стойност на усвоената сума от 46 000лв.
Както се посочи разводът на съпрузите е настъпил на 09.12.2015г.
От приетото на л.13 от делото на ВРС преводно нареждане се изяснява,
че на 30.07.2018г. Й. И. заплатил на в полза на „Банка ДСК“ ЕАД сума от
14 719.24лв. с основание „окончателно погасяване на жилищен заем“.
От приетото на л.40 от делото на ВРС удостоверение от „Банка ДСК“
ЕАД се установява, че за периода от месец декември 2015г. до 31.07.2018г. са
били погасени задължения по договор за жилищен и ипотечен кредит от
15.12.2007г. в общ размер 19 936.46лв., в това число: 15 743.17лв. – главница;
3 483.41лв. – лихва, 443.27лв. – заемни такси и 269.61лв. – застраховки за
имота. Всичките погашения са били извършвани от посочена сметка с
титуляр Й. И., за което свидетелства и приложеното извлечение от сметката
(л.42-46 от делото).
Със заявление от 07.08.2018г., тоест точно седмица след получаването
на превода от 30.07.2018г. в размер на 14 719.24лв. от Й. И., „Банка ДСК“
ЕАД е отправило искане до АВп-Варна за заличаване на договорната ипотека
от 19.12.2007г., поради пълно изплащане на задълженията по кредита към
деня на подаване на заявлението (л.25-27 от делото на ВРС).
С нотариална покана от 06.04.2022г. (л.20-22 от делото на ВРС),
връчена на 07.04.2022г., Й. И. е поканил Ц. И. да му заплати сумата от общо
13 860лв., представляваща припадаща се ½ ид.ч. от платените от И.
анюитетни вноски за периода от месец януари 2015г. до месец април 2022г.
по договора за ипотечен кредит с Банка ДСК ЕАД и суми за застраховки за
имота. В поканата изрично е заявено, че за съсобствения апартамент №185
„няма сключен договор за наем“. Отправена е и покана за съвмесно ползване
на жилището от И. и И..
С нотариална покана от 08.04.2022г. (л.54 от делото на ВРС), връчена
на 14.04.2022г. Ц. И. е заявила на Й. И., че през периода 2015-2022г.
съсобствения им имот е бил отдаван под наем, като само И. е получавал
приходите от наемите, с които той е погасявал задълженията им по кредита,
по твърдения на И. в поканата. Заявила е и че е била лишена от достъп до
жилището поради сменени ключалки на входната врата.
4
Други доказателства не са събрани и не са поискани за събиране пред
първата съдебна инстанция.
От приложените пред ВОС писмо с преписи от материали по гр.д.
№8556 за 2022г. на ВРС се установява, че в края на 2022г. апартамент №185,
находящ се в гр.Варна, ж.к.Владислав Варненчик бл.402, вх.9, ет.3, е
допуснат до делба между съделителите Й. И. и Ц. И. при равни квоти. Не е
приета за съвместно разглеждане (в о.с.з. на 13.09.2023г. по втората фаза на
делбата) претенция по сметки на Й. И. за осъждане на Ц. И. за сумата 9000лв.
като регрес по договора за кредит от 2007г.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и приложимата към
нея нормативна регламентация, съдът достигна до следните правни изводи:
Възраженията, че същата парична претенция Й. И. е заявил и по гр.д.
№8556/2022 на ВРС се опровергават от приетото пред ВОС писмо на ВРС,
ведно с преписи от материалите по гр.д. №8556/2022 на ВРС. Видно от тях
след като е допуснат до делба процесния апартамент при равни квоти, във
втората фаза не е приета за съвместно разглеждане (в осз. на 13.09.2023г.)
претенция по сметки на Й. И. за осъждане на Ц. И. за сумата 9000лв. като
регрес по договора за кредит от 2007г. (друг е въпросът, че настоящият иск е
предявен още през 2022г. и не би бил втори заведен по смисъла на чл.126, ал.1
от ГПК). Следователно настоящото дело касае неразгледано от съд парично
вземане, обосновано с твърдения за наличието му, с което и производството,
и решението на ВРС по иска, са допустими.
Съгласно чл.127, ал.2 от ЗЗД всеки солидарен длъжник, който е
изпълнил повече от своята част, има право да получи от другите съдлъжници
разликата, като на осн. чл.127, ал.1 от ЗЗД доколкото не следва друго от
отношенията между солидарните длъжници, платеното на кредитора трябва
да се понесе от тях поравно. Тоест спрямо кредитора всеки от солидарните
длъжници дължи изцяло, но във вътрешните отношения на съдлъжниците те
дължат поравно, освен ако не е установено друго за конкретния случай. За
брачните задължения с разпоредбата на чл.32, ал.2 от СК, аналогична с чл.25,
ал.2 от СК (отм.), също е въведена презумпцията за равна и солидарна
задълженост на всеки от съпрузите за такива парични задължения към трети
лица, поети от един от тях или от двамата заедно, но за задоволяване на
нуждите на семейството. Когато едно задължение е поето от двамата съпрузи
презумпцията действа по право. Когато обаче задължението е поето само от
един от съпрузите следва да се установи по делото наличието на изискуемата
презумпционна предпоставка – за какви цели се поема задължението и дали
то удовлетворява семейни нужди. Самото регресно вземане по чл.127, ал.2 от
ЗЗД е единно и цялостно, защото съдържанието и правопораждащият му
юридически факт са различни спрямо правоотношението по дълга към
третото лице – касае се за специална хипотеза на възстановяване на
неоснователното размесвтване на имуществени балага в отношенията между
еднакво задължени лица, което възниква само след погасяване на
задълженията към кредитора от едно от тях, но в размер по-голям от личния
5
му дял спрямо останалите длъжници. Ето защо регресното вземане не се
отъждествява с вида и характера на задълженията към кредитора.
От тези характеристики на правото по чл.127, ал.1 от ЗЗД следва, че при
съдебен спор между бивши съпрузи за възникнало през брака задължение към
трето лице е в тежест на ищеца да докаже пълно и главно: брачното си
правоотношение с другия съпруг; момента на прекратяването му, евентуално
и момента на фактическата раздяла; сключването на договора (за кредит), или
от двамата съпрузи, като солидарни длъжници, или от единия от тях, но
тогава и предназначението и използването на кредита за нуждите на
семейството; факта и размера на извършените плащания само от единия
съпруг в заявения период след развода или след фактическата раздяла; и в
този смисъл предпоставките на законовата презумпция на ЗЗД и на СК за
паритет помежду съдлъжниците.
В процесуална тежест на ответника е да докаже положителните факти,
на които основава възраженията: за използване и предназначение на кредита
за сочени от ответника лични нужди на ищеца; за изрична договореност, с
която се променя вътрешното съотношение на отговорността между
съдлъжниците; погасяването на регресното задължение по някои от
предвидените способи в закона; и другите съответно заявени в случая.
В настоящия случай няма спор и се установи от приетите доказателства,
че на 15.12.2007г. съпрузите Й. И. и Ц. И. са сключили, като
кредитополучатели, договор за ипотечен банков кредит с „Банка ДСК“ ЕАД, с
цел закупуване на семейното им жилище, придобито чрез предоставените от
банката средства на 19.12.2007г., като усвоената сума от 46 000лв. е
подлежала на връщане на 360 месечни вноски всяка в размер на 315.05лв., а
дългът е бил обезпечен с ипотека върху жилището от 19.12.2007г. При тези
данни не може да възникне съмнение за принципно равната задълженост на
съпрузите помежду тях. Изясни е още, че разводът на съпрузите е настъпил на
09.12.2015г., а по делото не е възведен спор относно погашенията по кредита
до този момент. От което следва изводът, че предмет на преценка по делото
са само извършените плащания по кредита след развода и съпоставката им
квотата на задължения лично платец-бивш съпруг. От тази гледна точка
възраженията на ответницата пред ВРС, че след развода ищецът платил по-
малко от общото му задължение по кредита за всичките отделни вноски са
неотносими към предмета на спора, а не са и въведени пред въззивния съд с
подадената жалба.
Установи се на следващо място от приетото пред ВРС удостоверение от
„Банка ДСК“ ЕАД, че за периода от месец декември 2015г. до 31.07.2018г. са
били погасени задължения по договора за жилищен и ипотечен кредит от
15.12.2007г. в общ размер 19 936.46лв., в това число главница, лихви, такси и
застраховки, като всички плащания са били извършени от Й. И. чрез преводи
от негова банкова сметка. Последното се потвърждава и от приетото
извлечение от неговата сметка и от платежното от 30.07.2018г. на остатъка от
14 719.24лв. по кредита. Същевременно ответницата изобщо не твърди след
развода да е извършвала в полза на банката каквито и да било плащания по
договора за кредит. Поради което се приема за установено от въззивния съд,
6
че точно и само Й. И. е погасявал всички задължения по договора за времето
след развода до 30.07.2018г. Тъй като се касае за плащания за след развода и
предвид твърдението в отговора на исковата молба, че средствата са постили
от отдаване под наем на семейното жилище за след развода (те ще се обсъдят
по-долу), очевидно по делото не се твърди плащанията да са били извършени
с натрупани през време на брака пари. А за това, че с последното плащане на
30.07.2018г е бил окончателно погасен остатъкът по кредита, явно
свидетелства заявлението от 07.08.2018г на „Банка ДСК“ ЕАД до АВп-Варна
за заличаване на договорната ипотека от 19.12.2007г. поради пълно
изплащане на задълженията по кредита към деня на подаване на заявлението.
Относно твърденията на ответницата за източника на средствата, които
са послужили за погасяване на задълженията по кредита за след развода, по
делото няма нито едно доказателство за отдаването на съсобствения имот под
наем, за конкретната договаряна и получавана цена от такова отдаване, за
постъпване на въпросната наемна цена по сметката на ищеца и за сочената
договореност между съпрузите за това. Съгласно чл.154, ал.1 от ГПК всяка
страна следва да докаже в процеса положителните твърдения, на които
основава изгодни за нея обстоятелства, поради което формалната липса на
изрично оспорване може да бъде индиция, но в никакъв случай не е
достатъчно за пълно доказване на сочената последователност от развили се
през близо три години групи факти. В тази връзка представените по делото
нотариална покана и отговор-насрещна покана не потвърждават тезата на
ответницата, защото не съдържат признание на ищеца, дори обратното – в
неговата покана той сочи, че за бившето семейно жилище „няма сключен
договор за наем“, след което претендира от бившата си съпруга ½ част от
платените от него вноски към банката. При това положение твърденията на
ответницата за „съсобствен“ произход на средствата, генерирани след
развода, са недоказани, противно на оплакванията във въззивната жалба.
Нещо повече – твърденията, че парите за плащане от ищеца на вноските
по договора за кредит са били осигурявани от отдаването от ищеца под наем
на съсобствения имот от м.12.2015г. до м.04.2022г., сами по себе си, дори и
да биха били доказани (а не са), не могат да бъдат отхвърлително за
претенцията по чл.127, ал.2 ЗЗД основание, защото не произтичат от това
правоотношение и защото така заявени нямат противопоставим на главния
иск ефект. Когато се касае получени от единия съпруг средства след развода,
въпрос относно тяхна „трансформация“ не може да се обсъжда.Твърденията
за генериране от единия бивш съпруг на приходи от ползването (без
основание) на съсобствена вещ след пракратяване на брака навеждат на
притежавано от другия бивш съпруг парично вземане по чл.30, ал.3 от ЗС.
Това право е съдебно защитимо, но тъй като е самостоятелно и различно от
евентуалното задължение по чл.127, ал.2 ЗЗД, за да има то погасителен ефект
спрямо правото на ищеца по главния иск, то следва да бъде заявено или като
възражение за прихващане, или като насрещен иск. Само в последните два
случая решението би формирално СПН и върху правото по чл.30, ал.3 от ЗС.
Ето защо предвид различните основания и състави на вземанията по чл.127,
ал.2 ЗЗД и по чл.30, ал.3 от ЗС, второто от тях не може да послужи като
7
отхвърлително основание за регреса по ЗЗД, ако просто е заявено като
защитно възражение по осъдителен иск, след което да бъде предявено в
отделно производство, както в случая. Ето защо дори и да биха били
доказани, разглежданите твърдения на ответницата не са годни да обосноват
отхвърляне на предявения иск, само който е въведен като предмет на
настоящото съдопроизводство.
На следващо място ВРС правилно е приел за неотносим и доводът на
ответницата, че не е давала съгласие за предсрочно погасяване на задължения
по кредита. Последното е ирелевантно за възникване на регресното вземане
по чл.127, ал.2 ГПК, а предсрочното погасяване на задълженията към
кредитора поставя другите солидарно задължени лица в по-благоприятно
положение, освобождавйки ги от задълженията за лихви, такси, застраховки и
разноски по кредита до неговия край след години.
Неоснователно на последно място е оплакването във въззивната жалба
за неправилно приложение от ВРС на общата, вместо тригодишната давност.
Както се отбеляза по-горе регресното вземане по чл.127, ал.2 от ЗЗД е единно
и целостно и има различни съдържание, основание и правопораждащ факт от
тези на задълженията по кредитното правоотношение, поради което не може и
не се отъждествява с отделните компоненти на последното. С оглед на това е
трайна и съдебната практика, че тъй като регресното право урежда
вътрешните отношения между солидарните длъжници, то се погасява с
общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, считано от момента на
изискуемостта, за разлика от солидарните задължения към кредитора
(Определение №784/24.06.2013г. по гр. д. №1919/2013г. на ВКС, 3-то ГО;
Решение №279/26.11.2018г. по гр. д. №4694/2017г. на 4-то ГО на ВКС; и
други). Ето защо правилно ВРС е приел, че с плащането на всяка вноска по
кредита след развода за ищеца е възникнало изискуемо вземане от
ответницата за ½ част от него, поради което с оглед на датата на депозиране
на исковата молба в съда 29.12.2022г. възражението за изтекла давност е
частично основателно само за плащанията преди м.12.2007г. и неоснователно
за тези в периода 20.01.2018г. – 30.07.2018г., 1/2 част от които възлизат на
присъдените и оспорени пред ВОС 7 802.28лв.
В заключение по изложените съображения настоящият въззивен състав
намира предявения иск за основателен за горепосочените размер и период на
регресното вземане, поради което следва да бъде съответно уважен. Така и
поради съвпадане на правните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния решението, в обжалваната му част, следва да бъде
потвърдено.
По разноските: С оглед изхода по делото пред ВОС разноските пред
ВРС не следва да бъдат ревизирани.
С оглед изхода по делото пред ВОС на въззиваемия – ищец следва да
бъдат присъдени сторените от него разноски от 600.00лв. за адв. хонорар.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
8
ПОТВЪРЖДАВА Решение №1845/25.05.2023г. по гр. д. №17042/2022г.
на ВРС, 25-ти състав, в частта с което е осъдена Ц. Р. И., ЕГН**********, да
заплати на ищеца Й. И. И., ЕГН**********, сумата от 7802.28лв. (седем
хиляди осемстотин и два лева и двадесет и осем стотинки), представляващи
припадащата й се част, като солидарен длъжник по договор за кредит от
15.12.2007г. с Банка ДСК ЕАД, от изплатените от ищеца суми по кредита в
периода 20.01.2018г. до 30.07.2018г ., ведно със законната лихва върху
сумата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда 29.12.2022г.
до окончателното й изплащане, на осн. чл.127,ал.2 от ЗЗД.
Решението е влязло в сила в останалите му необжалвани части.
ОСЪЖДА Ц. Р. И., ЕГН**********, да заплати на Й. И. И.,
ЕГН**********, сумата 600.00лв. – адвокатски хонорар за защита пред ВОС,
на осн. чл.78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от получаване на съобщението от страните, при наличие на
предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9