Р Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
№………….
Гр.С., 17.01.2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА
КОЛЕГИЯ, IV” в” състав, в открито съдебно заседание,
проведено на петнадесети
октомври две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Албена
Александрова
ЧЛЕНОВЕ: Елена
Иванова
Златка Чолева
при участието
на секретаря Вяра Баева като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева гр.дело №
13548 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
чл.273 от ГПК.
Обжалва се решение
№ 448065 от 10.07.2018год, постановено по гр.д. № 49 734/ 2017г., по описа на СРС, 120 състав в
частта, с която са отхвърлени предявените по реда на чл.422,ал.1 от ГПК от „Т.С.“
ЕАД осъдителни искове, както следва: 1/ срещу ответницата Д.Р.С. – иск с правно
основание чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с
чл.150 от ЗЕ - за разликата над уважения
размер от 337,39лв.- до пълния предявен размер от 558,04лв.– главница , претендирана като
стойност на топлинна енергия за периода м.03.2013г. – м.05.2014г., като погасена по давност и 2/ срещу ответника Р.С.С.:
иск с правно основание чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.150 от ЗЕ – за сумата от 186,01лв.- претендирана като главница,
представляваща неизплатена стойност на доставена топлинна енергия за периода
01.05.2014г.- 30.04.2016г., ведно със законната лихва от 21.07.2017г.- до
изплащане на вземането и иск с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД- за сумата от
23,90лв., претендирана като мораторна лиххва върху главницата от 186,01лв.,
натрупана за периода 14.09.2014г.- 16.06.2017г., както и иск с правно основание
чл.79,ал.1 от ЗЗД – за сумата от 3,40лв., претендирана като стойност на
услугата за дялово разпределение, ведно със законната лихва от 21.07.2017г.- до
окончателното изплащане и иск с правно
основание чл.86,ал.1, от ЗЗД- за сумата от 0,52лв.- мораторна лихва върху
главницата от 3,40лв. Решението се обжалва и в частта за разноските.
Въззивникът, „Т.С.“ ЕАД поддържа доводи за
незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение. Твърди, че
неправилно от първата инстанция е прието, че искът за главницата за топлинна
енергия срещу ответницата Д.С., дължима за периода м.05.2013г.- м.05.2014г. е
неоснователен, поради изтекла погасителна давност. Поддържа, че вземанията му за главници за
тази част от процесния период са обективирани във фактури: № **********/ 31.07.2014г., издадена със срок
за плащане 15.09.2014г., фактура № 000065129219/ 31.07.2016г., издадена със
срок за плащане 15.10.2014г. и фактура № **********/ 31.07.2016г., издадена със
срок за плащане 15.11.2014г. Твърди, че именно от посочените дати за плащане във
фактурите започва да тече 3 годишната давност и тя не е изтекла към датата на
подаване на исковата молба 21.07.2017г. Твърди, че съгласно чл.71,ал.2 от
Наредбата за топлоснабдяването при дялово разпределение прогнозното количество
ТЕ се определя от лицето по чл.139б,ал.1 от ЗЕ след изготвяне на окончателната
годишна изравнителна сметка за предходния отчетен период. Твърди, че претендираните суми са за реално
потребената топлинна енергия , съдържащи се в общите фактури , описани по-горе,
издадени след приключване на отоплителния сезон 2013г.-2014г. и отоплителния
сезон 2014-2015г. въз основа на реалните отчети по издадените изравнителни
сметки, поради което те са станали изискуеми
през м.07.214г., м.07.2015г. и м.07.2016г. Поддържа неправилност на извода на първата
инстанция, с който е прието, че по делото не е доказано ответникът Р.С.С. да
има качеството на потребител на ТЕ. Твърди, че от представения по делото
договор да продажба на жилище по чл.117 от ЗТСУ се установява, че процесният
имот е закупен от Д. С. и С. С., а видно от удостоверението за наследници на С.
С.- негови наследници са освен ответницата Д.С. и ответникът Р.С.. Фактът, че ответникът Р.С. живее на друг
адрес счита, че е ирелевантен. С изложените доводи, въззивникът –ищец мотивира
искането си за отмяна на решението на първата инстанция в обжалваната част и
уважаване на предявените срещу ответниците искове в пълните им заявени размери. Претендира присъждане на направените
по делото разноски.
Въззиваемите страни , Д.Р.С. и Р.С.С. оспорват жалбата
като неоснователна и заявяват искане за потвърждаване на решението на първата
инстанция в атакуваните от ищеца части по съображения, подробно развити в
депозираните от тях писмени отговори на жалбата в срока по чл.263,ал.1 от ГПК.
Претендират заплащане на разноските, направени от тях във въззивното
производство.
Третото
лице- помагач на ищеца „Т.с.“ ЕООД – не заявява становище по жалбата.
Софийски градски съд, като взе предвид
становищата на страните и след като обсъди събраните по делото доказателства в
рамките на въззивната жалба, приема за установено следното:
При извършената
проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен състав
установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо, съдът дължи
произнасяне по съществото на правния спор, в рамките на доводите, заявени с
въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на
чл.269,изр.последно от ГПК.
Настоящият
съдебен състав споделя изводите на първата инстанция, с които е прието, че
вземането на ищеца за главница- стойност на ТЕ срещу ответницата Д.С. за частта
от процесния период м.05.2013г.- м.05.2014г. е погасено по давност, както и изводите
на СРС , с които е мотивирана неоснователността на предявените срещу
ответника Р.С. искове за главници и лихви, ето защо и на основание чл.272 от ГПК – препраща към тях. В допълнение на мотивите на първата инстанция и във
връзка с доводите, заявени с възззивната жалба на ищеца, настоящият съдебен
състав приема следното:
По жалбата на ищеца срещу решение в частта, с която е
отхвърлен като погасен по давност искът с правно основание чл.79,ал.1 от ЗЗД,
вр. с чл.150 от ЗЕ срещу ответницата Д.С. - за разликата над сумата от
377,39лв.- до пълния предявен размер от 558,04лв., претендирана като стойност
на доставена ТЕ за периода м.05.2013г.- м.05.2014г.
Настоящият съдебен състав намира за нeоснователен
довода на въззивника –ищец, за неправилно приложение на нормата на чл.111,б.“в“
от ЗЗД по отношение на вземанията му за
главница, представляваща стойността на доставената ТЕ за периода м.05.2013г. –
м.05.2014г. Законосъобразно с
обжалваното решение е прието, че вземането на „Т.С.” ЕАД представлява
задължение за периодично плащане по смисъла на чл. 111 от Закона за
задълженията и договорите, по отношение на което се прилага тригодишен
давностен срок, като това е и разрешението на задължителната съдебна практика- ТР № 3/ 18.05.2012г. по т.дело № 3/2011г. на
ОСГТК на ВКС. Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да
тече от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения
/каквито са процесните за главница/, давността тече от деня на падежа. В чл. 33
ал.1 от Общите условия за 2008г.,/ приложими към вземанията за главницата за частта
от процесния период м.05.2013г.- м.01.2014г./ ,
е предвидено, че купувачите са длъжни да заплащат месечните си
задължения за доставена топлинна
енергия в 30–дневен срок след изтичане
на периода, за който се отнасят. От горното следва, че задължението на
ответницата за заплащане на сумата за месец 05. 2013г.– първият от претенцията
за главницата, е с падеж – 30.05.2013г.
и от деня, следващ тази дата /31.05.2013г./
тече погасителната давност за това вземане. Исковата молба е предявена на 21.07.2017г., поради което към този момент в обхвата на
изтеклата тригодишната погасителна давност попада както вземането за главницата
за м.05.2013г., така и останалите вземания за главницата, представляваща
стойност на ТЕ за частта от исковия период до 31.01.2014г.
/включително/. Що се отнася до вземанията
за главницата, представляваща стойността на доставена ТЕ за м.02.2014г.,
м.02.2014г.,м.04.2014г. и м.05.2014г. , съдът приема, че за тях приложение
намира правилото на чл.114,ал.2 от ЗЗД по следните съображения. Тези вземания
са възникнали при действието на ОУ за
продажба на ТЕ за битови нужди на „Т.С.“ ЕАД от 2014г., одобрени с решени на ДКЕВР
№ ОУ-02/ 03.02.2014г. – в сила от 12.03.2014г. Изискуемостта на стойността на доставената ТЕ
по тези ОУ е установена на клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2. С посочените
договорни клаузи е регламентиран падежът
за изпълнение на задължението за плащане на стойността на ТЕ. Настоящият
съдебен състав намира, че клаузите на чл.33,ал.1 и чл.33,ал.2 от ОУ от 2014г.
са нищожни, на основание чл.146,ал.1,предл.1 от Закона за защита на
потребителите, като неравноправни - противоречащи на общия принцип за
добросъвестност, установен от нормата на чл.143,ал.1 от ЗЗП и водещи до
значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца – търговец и тези на
потребителя /купувач/ - ответник по делото.
С клаузата на чл.33, ал.1 от ОУ от
2014г. е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за ТЕ, определени
по прогнозен дял /по чл.32,ал.1 от ОУ/- в 30дн.срок от датата на публикуването
им на интернет страницата на продавача. А с клаузата на чл.33,ал.2 от ОУ е
установен падеж за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за
доплащане, след изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32,ал.2 от ОУ/ -
отново в 30 дн.срок след публикуването на интернет страницата на продавача „Т.С.“
ЕАД. Настоящият съдебен състав приема, че така обвързаното настъпване на падежа
на задължението за плащане, с
притежаването на специално техническо средство от страна на потребителя
/компютър или смартфон /, което да му дава възможност за достъп до интернет,
както и задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и самата
възможността за достъп до интернет, го поставя в значително неравностойно
икономически положение спрямо търговеца. Съдът приема, че потребителят не може
да бъде задължен да направи значителни по размер икономически инвестиции за
снабдяване с посочените технически средства и отделно от тях – да направи и
допълнителни парични вложения, които да
му гарантират достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния
договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. Ето защо, настоящият
съдебен състав приема, че клаузите на чл.33,ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014г.
противоречат на императивната норма на чл.143,ал.1 от Закона за защита на
потребителите и като последица от това, на основание чл.146,ал.1, предл.1 от
ЗЗП – са нищожни. Ето защо, по отношение
на вземанията на ищеца за дължимата
стойност на ТЕ за периода м.02.2014г.-
м.05.2014г., които попадат в приложното поле на ОУ от 2014г. /в сила от
12.03.2014г./, съдът приема, че при липса на договорен падеж и като последица
от това- настъпване на изискуемост на вземането след покана, съгласно нормата
на чл.114, ал.2 от ЗЗД, давността е започнала да тече от датата на възникване на
задължението. Датата на възникване на задължението е първият ден, след изтичане на месеца, в който
е извършена доставката на ТЕ. За вземането за главницата – цена на ТЕ за м.05.2014г., 3 годишната давност е започнала
да тече на 01.06.2014г. и е изтекла на 01.06.2017г.- преди датата на
предявяване на исковата молба на 21.07.2017г., като към последния момент
съответно е изтекла давността и за вземанията за главниците за предходните
месеци 02., 03 и 04.2014г. Неоснователно
е възражението на ищеца, че вземанията за главниците за частта от исковия
период м.05.2013г. – м.05.2014г. са станали изискуеми считано от датата на
издаване на посочените в жалбата общи фактури. Фактурирането на стойността на
реално доставеното количество ТЕ след приключване на отоплителния сезон, на
база на данните по издадените изравнителни сметки , не установява нов падеж на
периодичните задължения за плащане на стойността на доставената ТЕ /по
прогнозен дял или на равни месечни вноски – чл.155,ал.1 от ЗЕ /, тъй като задълженията
са станали изискуеми, съответно- възникнали в предходен момент, с оглед гореизложените
мотиви. Тези фактури имат правно
значение за възникване и съответно – настъпване изискуемост само вземането на
ищеца за конкретни суми, подлежащи на доплащане от ответника-
потребител на ТЕ в резултат на изравняването и издадената изравнителна сметка
за съответния отоплителен сезон. При настоящия казус ищецът не твърди и по
делото не се установява фактурите, на които се позовава ищецът /непредставени
по делото/, да касаят конкретни суми за доплащане от потребителя, съгласно
издадените изравнителни сметки. Предвид изложените съображения, настоящият
съдебен състав намира за неоснователно твърдението на ищеца, че изискуемостта
на претендираните по настоящото дело суми е настъпила от датата на издаване на
горепосочените фактури.
Поради съвпадане на изводите на
настоящата инстанция с тези на първата относно частичната неоснователност на
претенцията за главницата срещу ответницата Д.С. , поради погасяването й по давност -
за разликата над сумата от 3 77,39лв.- до пълния предявен размер от
558,04лв., представляваща стойност на доставена ТЕ за частта от процесния
период м.05.2013г.- м.05.2015г., обжалваното решение в частта, с която искът е
отхвърлен за посочената разлика и период следва да бъде потвърдено.
По жалбата срещу решението в частта на отхвърлените
искове срещу ответника Р.С.
Жалбата не неоснователна. Правилно с обжалваното
решение е прието, че от ищеца в съответствие с носената от него доказателствена
тежест по чл.154,ал.1 от ГПК , не е доказано наличието на облигационно
правоотношение между него и този ответник, поради недоказано качество на
потребител /клиент на ТЕ на този ответник за исковия период от време. По делото
е представен договор за покупко-продажба на жилище , сключен по реда на чл.117
от ЗТСУ от 05.05.1988г., с който Д.Р.С. и С. Славчев С. са придобили
собствеността върху процесния топлоснабден имот. Доказателства, обаче, че
ответникът Р.С. се явява наследник по закон на собственика С. С. – както се
твърди от ищеца, по делото /надлежно номеровано , без нарушена последователност
на номерацията/ липсват. Ето защо , недоказано е твърдението на ищеца, че по
делото е доказано качеството на собственик и съответно в това му качество – и
на потребител на ТЕ за процесния имот на ответника Р.С.. Като последица от това – предявените искове
срещу този ответник правилно са отхвърлени с обжалваното решение, поради
недоказана пасивна материално-правна легитимация на ответника да отговаря по
тях.
При
горния изход на делото и на основание чл.78,ал.3 от ГПК въззваемите-ответници
имат правото на разноски по делото за въззивното производство в размер на по
300,00лв.- за всеки от ответниците поотделно, представляващо заплатено от тях
адвокатско възнаграждение. Съдът намира за неоснователно заявеното от
въззивника-ищец възражение по чл.78,ал.5 от ГПК, тъй като заплатеното от
въззиваемите-ответници адвокатско възнаграждение е в рамките на минималния
размер от 300,00лв. по Наредба № 1/2004г.
Воден от горните мотиви Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 448065 от 10.07.2018год, постановено по гр.д. № 49 734/ 2017г., по описа на СРС, 120 състав в обжалваната част, с която са
отхвърлени предявените по реда на чл.422,ал.1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД осъдителни
искове, както следва: 1/ срещу ответницата Д.Р.С. – иск с правно основание
чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.150 от
ЗЕ - за разликата над уважения размер от
337,39лв.- до пълния предявен размер от 558,04лв.– главница , претендирана като
стойност на топлинна енергия за периода м.03.2013г. – м.05.2014г., като погасена по давност и 2/ срещу ответника
Р.С.С.: иск с правно основание
чл.79,ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.150 от ЗЕ – за сумата от 186,01лв.- претендирана
като главница, представляваща неизплатена стойност на доставена топлинна
енергия за периода 01.05.2014г.- 30.04.2016г., ведно със законната лихва от
21.07.2017г.- до изплащане на вземането и иск с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД- за сумата от 23,90лв., претендирана като мораторна лихва върху главницата
от 186,01лв., натрупана за периода 14.09.2014г.- 16.06.2017г., както и иск с
правно основание чл.79,ал.1 от ЗЗД – за сумата от 3,40лв., претендирана като
стойност на услугата за дялово разпределение, ведно със законната лихва от
21.07.2017г.- до окончателното изплащане и
иск с правно основание чл.86,ал.1, от ЗЗД- за сумата от 0,52лв.-
мораторна лихва върху главницата от 3,40лв, както и в частта за разноските.
В останалата част, като необжалвано,
първоинстанционното решение е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД да
заплати на Д.Р.С. и Р.С.С. – на
всеки поотделно сумата от по 300,00лв.- разноски по делото за въззивното
производство, на основание чл.78,ал.3 от ГПК.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
/о.м./ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/
Особено
мнение на съдия А.Александрова по решението от
17.01.2020 г. по гр.д.№ 13548/18 г., СГС, IV-В
с-в:
Не съм съгласна със
становището на мнозинството на съдебния състав в частта, с която е прието, че
клаузите на чл.33, ал.1 и 2 от ОУ са нищожни.Съгласно
разпоредбата на чл.143, ал.1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с
потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.Обвързването на срока
за изпълнение на задължението за заплащане на месечните дължими суми с датата
на публикуването им на интернет страницата на търговеца не поставя
потребителя в неравностойно икономическо положение и не го задължава да се
снабдява с техническо средство за достъп до интернет.При съвременните условия
достъпът до интернет не е свързан непременно с притежаването на специално
техническо устройство, тъй като всеки потребител може да направи справка за
месечните дължими суми както на места със свободен достъп до интернет услуги,
така и и на местата за заплащане на дължимата сума.Публикуването на сметка на
интернет страницата на дружеството създава допълнително удобство, а не вреда за
потребителите, поради което не е нарушен и принципа за добросъвестност.Това
становище не променя крайния извод поради липса на доказателства по делото дали
и на коя дата ищецът е изпълнил задължението на ищеца да публикува фактурите за
дължимите суми в страницата си в интернет.
СЪДИЯ:
А.Александрова