Р
Е Ш Е
Н И Е
№260140
гр. Русе, 09.12.2020г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Русенски окръжен
съд гражданска колегия в открито заседание на 6
ноември две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: НАТАЛИЯ
ГЕОРГИЕВА
Членове МАРИЯ ВЕЛКОВА
БОЯН
ВОЙКОВ
при секретаря ЕВА ДИМИТРОВА
и в
присъствието на
прокурора
като разгледа докладваното от съдията
Н. Георгиева в. гр. дело №577 по описа за 2020год., за да се произнесе, съобрази:
Производството е по чл.257 и сл. ГПК.
Адвокат В.В. *** – особен представител
на И.Й. *** е обжалвал решението на Русенският районен съд по гр.д. №
3551/2019г. , с което са уважени предявените от „Теленор – България“ ЕАД –
София установителен иск по чл.422 ал.1 ГПК за сумата 67,59 лв. –незаплатени
далекосъобщителни услуги за периода 25.06.2016г.-24.09.2016г. със
законната лихва от 25.02.2015г. присъдена със заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №
1189/2019г. по описа на РРС и осъдителния иск за сумата 270,81лв. - лизингови
вноски по договор за лизинг от 09.06.2015г.
за устройство“Apple“ модел I Pfone
6 128 GB Silver взето във връзка с мобилен номер *** дължими за периода септември 2016г. - май 2017г.
Излага оплаквания за
неправилност на решението и вместо него – да бъде постановено друго , с което
исковете като неоснователни да се отхвърлят.
Ответникът „Теленор България“ ЕАД – София оспорва
въззивната жалба и моли тя да не се уважава , да се потвърди обжалваното
решение и да му се присъдят разноските за въззивното производство.Прави
евентуално възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
процесуалния представител на жалбоподателката.
Въззивният съд намира жалбата за допустима – подадена е от
заинтересована от обжалването страна , в законния срок , срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт. Разгледана по същество тя е неоснователна.
Районният съд е уважил предявените искове тъй като е приел
, че между страните е налице облигационно връзка произтичаща от сключен помежду
им договор за далекосъобщителни услуги, сключен на 12.02.2015г. по силата на
който ищецът е предоставил на ответницата мобилни услуги, срещу задължението от
нейна страна да заплаща уговорената цена. Жалбоподателката е неизправна страна
по този договор , заради което
ищецът е подал заявление по
чл.410 ГПК да бъде издадена срещу нея заповед за изпълнение на парично
задължение за дължимите от нея суми. По заявлението е образувано ч.гр.д. №
1189/2019г. по описа нае РРС и след като съдът е приел, че искането е
основателно е издал заповед № 616/27.02.2019г., с което е разпоредил жалбоподателката
да заплати на „Теленор България“ ЕАД сумата 338,40 лв. – незаплатени далекосъобщителни
услуги по договор за далекосъобщителни услуги от 12.02.2015г. , за периода
25.06.02016г.- 24.09.2016г, със законната лихва от .
25.02.2019г. до окончателното
плащане , 80,20 лв.-мораторна лихва за периода 11.10.2016-11.02.2019г., както и
направените по делото разноски в размер
на 25 лв. заплатена д.т. и 170 лв. – адвокатско възнаграждение. Заповедта е
връчена на жалбоподателката по реда на
чл.47 ал.5 ГПК , поради което и на
основание чл.415 ал.1т.2 ГПК съдът е указал на заявителя , че може да предяви
иск за вземането с в едномесечен срок от съобщението. „Теленор България“ ЕАД е
предявил иск за част от присъденото
вземане в законния срок , поради което
установителния иск по чл.422 ал.1 ГПК е допустим. Разгледан по същество
той е основателен.
По делото са представени
два договора за мобилни услуги сключени между страните - първия от 12.02.2015г. и втория – от 09.06.2015г. Дори да се приеме
, че част от представения договор от 12.02.2015г. не касае жалбоподателката, предвид разминаването в имената , номера на личната
карта и адресите на потребителя , то на трета страница е налице саморъчно
изписване на нейното име и полагането на
подпис , което обстоятелства не се оспорва. Допълнителното споразумение от
09.06.2015г. е във връзка урежда отношенията между страните , във връзка с
предоставените мобилни услуги , поради
което отношенията между тях за процесния
период се уреждат съобразно това споразумение. При това положение дори и да са
налице някакви пороци в първия договор , то те са преодолени с допълнителното
споразумение, чието съществуване и подписване от жалбоподателката не е
оспорено. Не съществува нормативна уредба , която да задължава страните да преподписват всяка страница от сключеното
помежду им съглашение, поради което обстоятелството , че договорът от
12.02.2015г. не носи подписа на жалбоподателката на всяка страница , не може да
обоснове изводи в подкрепа на твърденията и , че страните не са облигационно обвързани , и че
представените документи касаели различни лица. Аргумент в подкрепа на този
извод представлява и съглашението между страните предмет на споразумението от
09.06.2015г. съгласно което посочения в него мобилен номер цитиран и в договора
от 12.02.2015г. ще бъде ползван при посочените в споразумението ценови
условия , на избраният от потребителя абонаментен план и условия Резерв Стандарт 99,99 Промо 29,90 лв. и ,
че с подписването на това споразумение
се прекратява ползването на всички получавани до момента и неу поменати в него
отстъпки и преференциални условия. По
делото са представени фактури, удостоверяващи вземането – предмет на
установителния иск и тъй като това вземане не е оспорено по размер, съдът не
следва да излага съображения защо претенцията е доказана и по размер. Решението в тази част е правилно и
следва да се потвърди.
С установителния иск по чл.422 ГПК „Теленор България“ ЕАД е предявил и
осъдителен иск за сумата 270,81 лв.-
представляваща незаплатени лизингови вноски по договор за лизинг от
09.06.2015г. В жалбата не се съдържат
оплаквания , че не е налице вземане на дружеството за неплатени лизингови
вноски по процесния договор в присъдения размер , поради което въззивният съд
не следва да обсъжда тези обстоятелства. С исковата молба е представено
споразумението от 09.06.2015г. , с което страните са сключили договор за лизинг
за “Apple“ модел
I
Pfone 6 128 GB Silver взето във връзка с мобилен номер ***. Към споразумението е приложен договорът
за лизинг, като в него са посочени
лизинговите вноски и падежите на всяко от задължението за плащането им. От
погасителния план е видно , че към 09.09.2018г. остатък от задължението по договора за лизинг
е в размер на исковата сума, като същото е следвало да бъде заплатени на равни
месечни вноски с последен падеж-09.05.2017г. Това обстоятелство дава основание
да се приеме , че е налице неизпълнение на задължението по договора за лизинг
на жалбоподателката към м.09.2016г. в
размер на исковата сума и тъй като тя е изпаднала в забава , тя дължи
неплатените месечни лизингови вноски до размера на общата цена посочена в
писмения договор между страните , съгласно чл11 ал.1 т.2 от Общите условия.
Исковата молба ,с която е предявен
осъдителния иск за неплатените лизингови вноски
е подадена на 03.06.2019г.,т.е. преди да изтече тригодишния срок от
възникване на задължението за плащане на остатъка за плащане на лизинговите
вноски и много преди да изтече общата петгодишна давност. Съдът намира
възражението на жалбоподателката . за погасяване на това вземане по давност за
неоснователно, тъй като задължението за заплащане на остатъка от неплатените лизингови вноски не е
периодично плащане за да се погасява с кратката погасителна давност. За това оплакването
за порочност на решението в тази част поради неуважаване на възражението за
погасяване на възражението по давност е неоснователно. Решението и по този иск
като правилно следва да се потвърди , като
върху жалбоподателката се присъди дължимата за въззивното производство д.т. по жалбата, а в полза на „Теленор
България“ ЕАД –адвокатско възнаграждение за въззивното производство , съобразно
приложения към отговора договор за правна помощ . Тъй като тя е представлявана от назначен от съда
особен представител , разноските за който са за сметка на ищеца , върху дружеството следва да се възложи дължимият за
особения представител адв. възнаграждение за въззивното производство . Предвид
неоснователността на въззивната жалба този разход следва да се възложи в тежест на жалбоподателката,
след представяне на доказателства от страна на дружеството за плащането му на
особения представител. На основание
чл.280 ал.3 ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
По изложените съображения Окръжният съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 972/21.07.2020г. на Русенския районен
съд по
гр.д. № 3551/2019г.
ОСЪЖДА „Теленор България“ ЕАД ЕИК ********* да заплати на
адвокат В.В. *** сумата 200 лв.
адвокатско възнажраждение за въззивното производство.
ОСЪЖДА И.Й.П. с ЕГН ********** *** да заплати по сметка на
Русенския окръжен съд 50 лв. държавна такса по въззивната жалба и на „ ТЕЛЕНОР
БЪЛГАРИЯ“ ЕАД ЕИК ********* сумата 180
лв. – разноски за въззивното
производство и 200 лв.-разноски за адвокатско възнаграждение за особения
представител при условие , че бъде представено доказателство за плащането на
сумата от дружеството.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: