Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.Ловеч,
14.02.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД ЛОВЕЧ, гражданско отделение,в
публичното заседание на тринайсети януари през две хиляди и двайсета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА,
при секретаря ГАЛИНА
АВРАМОВА,като разгледа докладваното от председателя гр.д.№341/2018г.по описа на съда, за да се произнесе,
съобрази:
Производство по чл.49 във вр.с чл.45 и чл.84,ал.3 от ЗЗД.
Предмет на разглеждане е претенция на Х.А.Х. срещу
Министерство на правосъдието,с правно основание чл.49, във вр.с чл.45 и чл.84,ал.3
от ЗЗД, с искане за присъждане на обезщетение в размер на 1 000 000 лв. за претърпени неимуществени вреди за времето от
16.03.2017г. до 16.04.2017г., изразяващи се в липса на желание за живот,
притеснения, яд, нерви, безпокойство, стрес, обективна защитна реакция на
организма при болка и стрес – сълзене на очите /плач/, причинени от отказа на
ДСИ при РС–Търговище да спре или прекрати изп.д.№28/2012г. по описа на ДСИ,
след представяне на влязло в сила съдебно решение по гр.д.№637/2016г. на
Апелативен съд – Варна, ведно със законната лихва от датата на постъпване на
исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и сумата
100 000 лв.- мораторна лихва за забава от датата на увреждането-
16.03.2017г. до датата на постъпване на исковата молба в съда.
По реда на чл.213 от ГПК към настоящето дело е
присъединена за разглеждане и претенцията на Х.А.Х. срещу
Министерство на правосъдието,с правно основание чл.49, във вр.с чл.45 и чл.84,ал.3
от ЗЗД,с искане за присъждане на обезщетение в размер на 1 000 000 лв. за претърпени неимуществени
вреди за времето от 16.07.2015г. до 07.08.2015г., изразяващи се в липса на
желание за живот, притеснения, яд, нерви, безпокойство, стрес, обективна
защитна реакция на организма при болка и стрес – сълзене на очите /плач/,
причинени от отказа на ДСИ при РС–Търговище да спре изпълнението и след като
изпълнителното дело не е прекратено на основание чл.433,ал.1,т.8 от ГПК, е
наложен запор, със запорно съобщение с изх.№3496/16.07.2015г. по
изп.д.№28/2012г.по описа на ДСИ-Търговище, при вече отпаднало основание, както
и сумата 100 000 лева - мораторна лихва за забава от датата на увреждането 16.07.2015г. до датата на
постъпване на исковата молба в съда (първоначално образувана по
гр.д.№199/2018г.на ОС-Ловеч).
Фактите и обстоятелствата,на които основава
претенциите си ищецът са идентични по
двете претенции. Ищецът сочи,че пред ДСИ при РС-Търговище е образувано
изп.д.№28/2012г. по описа на службата. Обяснява,че с иск по реда на чл.439 от ГПК е оспорил изпълнението по това производство,като с постановеното по
гр.д.№637/2016г.по описа на АС-Варна
решение съдът е установил,че изпълнителният лист,въз основа на който е
образувано изпълнителното производство,е обезсилен. Обяснява,че изпълнението на
решението на АС-Варна не е било спряно по реда на чл.282, ал.2 от ГПК. На
16.03.2017г. е представил на ДСИ решението по гр.д.№637/2016г. на АС-Варна,но държавният
съдебен изпълнител отказал да изпълни решението и не спрял или прекратил
изп.д.№28/2012г.на СИС при РС-Търговище. Твърди, че за периода от 16.03.2017г.
до 16.04.2017г. поради неизпълнението на влязлото в сила съдебно решение по
гр.д.№637/2016г. на АС-Варна, е понесъл значителни неимуществени увреждания,
описани по-горе.
Претенцията си срещу Министерството на правосъдието
обосновава с нормата на чл.265 от ЗСВл. Сочи,че държавният съдебен изпълнител е
в трудови правоотношения с Министерството на правосъдието съгласно чл.278 от
ЗСВл. Позовава се на т.6 от ТРеш.№3/2004г.на ОСГК на ВКС,в което е прието,че
пасивно легитимиран по искове е държавният орган-юридическо лице, с което
съответното длъжностно лице-пряк причинител на вредата,се намира в трудови или
служебни отношения. Съгласно чл.49 от ЗЗД който е възложил на другиго някаква работа,отговаря за вредите,причинени от
него при или по повод изпълнение на тази работа.
Гаранционно-обезпечителната отговорност
на Министерство на правосъдието произтича от неправомерни действия на държавния
съдебен изпълнител,който се намира в трудови и служебни правоотношения с
Министерството.
По претенцията за периода от 16.07.2015г. до
16.08.2015г. ищецът излага, че от
образуването на изп.д.№28/2012г.по описа на ДСИ при РС-Търговище на
14.02.2012г. до 14.02.2014г. взискателите не са поискали извършването на
изпълнителни действия. Поради това счита,че на основание чл.433,ал.1,т.8 от ГПК
изпълнителното производство се прекратява. На
16.07.2015г. съдебният изпълнител е извършил действия по изпълнение, въпреки
наличието на вече отпаднало основание, като е наложил запор със запорно
съобщение с изх.№3496/16.07.2015г. Позовава се на т.10 от
ТРеш.№2/26.06.2015г.,пост.по т.д.№2/2013г.на ОСГТК на ВКС, където е прието, че
налагането на запор представлява изпълнително действие, което след 14.02.2014г.
съдебният изпълнител не е имал право да извършва. Определя действията на
съдебния изпълнител като незаконни и твърди,че е понесъл значителни
неимуществени увреждания в посочения период.
Петитумът е да се осъди Министерството на
правосъдието да заплати на ищеца за всеки от посочените периоди (от
16.03.2017г. до 16.04.2017г. и от 16.07.2015г. до 16.08.2015г.) обезщетение от
по 1 000 000 лева за претърпените неимуществени вреди,описани по-горе,
както и върху всяко от обезщетенията да се присъди мораторна лихва от датата на
забавата –съотв.от 16.07.2015г. до окончателното изплащане на сумата и от
16.03.2017г.до окончателното изплащане
на сумата, като е определил размерите на тези си претенции от по 100 000
лева всяка.
Първоначално
като ответници са били ангажирани и Република
България-представлявана от Министъра на финансите и Европейския съюз, представляван
от Европейската комисия. Поради неотстраняване на нередовности на претенциите срещу
тези ответници по реда на чл.129,ал.3 от ГПК производството по отношение на тях
е прекратено. Частна жалба на ищеца срещу прекратяването е върната обратно като
просрочена,а разпореждането не е обжалвано и е влязло в законна сила.
От отв.Министерство на правосъдието, представлявано
от главен юрисконсулт Л.Д., е представен отговор. Излага аргументи за нередовност на исковата
молба,като счита,че не е уточнен началният и краен момент на
увреждането,периодът на незаконосъобразните действия, кой е незаконосъобразният
акт/ве, от които ищецът твърди,че търпи вреди,не са представени и доказателства
дали незаконосъобразните актове са обжалвани и били ли са отменени по
предвидения ред.
На следващо място счита претенциите за недопустими,тъй
като липсват предпоставки за ангажиране отговорността на ДСИ по реда на ЗОДОВ-по
реда на чл.1, тъй като дейността им не е с административен характер.
Следващ довод за недопустимост извежда от постановената
с Решение 0170/17.09.2018г.,пост.по гр.д.№2382/2017г.на ВКС-ІV ГО, отмяна на
Решение №24/12.02.2017г.,пост.по гр.д.№637/2016г.на АС-Варна и отхвърляне на
иска на Х.А.Х. с правно основание чл.439 от ГПК за признаване за установено, че
предявено срещу него парично вземане по издаден Изпълнителен лист от
18.04.2000г., въз основа на влязла в сила Присъда №24/20.10.2000г.,пост.по НОХД
№72/2000г.по описа на ОС-Търговище,в частта му срещу солидарния длъжник Х.А.Х.,в
размер на 28 525.66лв., както и претенцията в размер на 56 854.40лв.,
не съществуват, поради погасяването им по давност.
Твърди,че претенциите са недопустими и тъй като не е
налице пасивна процесуална легитимация на министъра на правосъдието.
Излага,че Министърът на правосъдието
изпълнява правомощията си определени в Конституцията чрез дейностите, предвидени
в ЗСВл. Съгласно чл.265 от ЗСВл държавните съдебни изпълнители се назначават от
министъра на правосъдието след провеждане на конкурс. Заключава,че те не са
служители на Министерството на правосъдието,тъй като изпълняват трудовите си
функции в районните съдилища и получават възнаграждение от бюджета на съдебната
власт. Счита,че министърът има ограничени и формални правомощия, изразяващи се
в контрол по възникване,изменение и прекратяване на трудовото правоотношение.Не
разполага с такива за осъществяване на контрол върху дейността на държавните съдебни изпълнители, поради
което и няма основание да е пасивно легитимиран ответник. Счита,че Министърът
на правосъдието не е възложител по см.на чл.49 от ЗЗД. Позовавайки се на
нормата на чл.435 и сл.от ГПК твърди,че контрол върху дейността на съдебните
изпълнители осъществява окръжният съд по мястото на изпълнението.
На следващо място счита,че претенциите са недопустими,
тъй като ищецът разполага с друг ред за защита,а именно процедурата по чл.435
от ГПК да обжалва незаконосъобразните действия на съдебните изпълнители.
Довод за недопустимост извежда и от липса на
предпоставки за реализиране на претенция на ищеца по реда на чл.2 от ЗОДОВ,доколкото липсва признаване с влязъл в сила съдебен акт на
незаконосъобразност на акт, действие или бездействие на съотв.орган/длъжностно
лице.
Излага подробни мотиви и за неоснователност на
претенциите по основание и размер.
На първо място сочи,че в момента са образувани други
2 производства със същите страни и на същото основание-гр.д.№3683/2017г.на СГС
и гр.д.№36036/2018г.на СРС.
Излага хронологията на принудителното изпълнение по
издадения изпълнителен лист и твърди,че въпреки прекратяването на
първоначалното изпълнение (изп.д.№635/2002г.на СИС при РС-Търговище)
изпълнителният лист не е обезсилен и на 13.02.2012г. отново инициирано
принудително изпълнение-по изп.д.№28/2012г. на СИС при РС-Търговище.
Счита,че не са
налице предпоставките на чл.49,във вр.с чл.45 от ЗЗД, тъй като не е доказано
конкретно действие на съдебния изпълнител, установено по надлежния ред,от което
пряко и непосредствено да са причинени вреди на ищеца в посочения размер.
Твърди,че кумулативните предпоставки на
чл.49 от ЗЗД не са доказани от ищеца. Не са ангажирани и доказателства за
причинените му преки и непосредствени неимуществени вреди. При преценката на
характера и степента на такива вреди следва да се съди от обстоятелствата по
конкретния случай и влиянието им върху ищеца. Твърди,че действията на съдебния
изпълнител са били законни и не може да се приеме,че от тях са произлезли
твърдяните от ищеца неимуществени страдания. Добавя,че за да е налице
неизпълнение на съдебно решение,за каквото се твърди, е нужно на първо място то
е влязло в сила към претендирания период. Следва да се съобрази,че решението на
АС-Варна е било в последствие отменено и претенциите на Х.Х.-отхвърлени изцяло.
Като трети лица-помагачи по реда на чл.219 от ГПК,са
конституирани и Държавен съдебен изпълнител при РС-Търговище М.А.М. и Държавен
съдебен изпълнител при РС-Търговище-В.К.В.,на страната на Министерство на
правосъдието.
Приети са за съвместно разглеждане в процеса при
условията на евентуалност, предявени от Министерство на правосъдието към
третите лица, обратни искове. (Претенцията към третите лица е била образувана
първоначално като самостоятелна по гр.д. №1350/2019г. по описа на РС-Ловеч, но
с Определение №882/02.08.2019г. по това дело, е присъединено към настоящето.)
Постъпил е отговор от
третото лице-помагач на ответника- В.К.В.-ДСИ в СИС при РС-Търговище. Счита,че претенциите срещу Министерството на
правосъдието са неоснователни и недоказани,като споделя изложените от
привляклата го страна аргументи.
По предявения обратен иск счита,че евентуални
претенции спрямо него следва да се реализират по реда на чл.203,ал.2 от КТ-
чрез регресен иск на работодателя. Дори и да се установи по основния иск,че
ищецът е претърпял вреди в следствие на наложен запор по изп.д.№28/2012г.на СИС
при РС-Търговище, твърди,че липсват доказателства тези действия по изпълнение
да са извършени от съдебните изпълнители умишлено или в резултат на
престъпление, при или по повод на изпълнение на трудовите им функции,в които
случаи отговорността се определя по гражданския закон. Възразява,че от страна
на работодателя му не е инициирана процедура по търсене на ограничена
отговорност по реда на чл.210 от КТ в предвидените срокове, поради което
регресният иск е недопустим. Акцентира,че като ДСИ не е извършил налагане на
процесния запор от 16.07.2015г.,от който ищецът твърди, че е претърпял вреди,не
е извършил и други процесуални действия/ бездействия, довели до настъпване на
вреди. Обяснява, че на 19.03.2015г.по искане на взискателите по
изп.д.№28/2012г.по описа на СИС при РС-Търговище, се е отстранил от делото и
всички изпълнителни действия след това са извършвани от друг съдебен
изпълнител. Счита,че обективно не може да отговаря за наложения запор или други
действия,от които се твърди,че са
настъпили вреди за ищеца.
Моли да се отхвърли главния иск и предявения обратен
срещу него.
Отговор е постъпил и от М. А.М.-***,в качеството й на трето лице-помагач на ответника,
представлявана от адв.М.-САК.
Оспорва изцяло претенциите,счита ги за неоснователни
и моли да се отхвърлят. Твърди,че исковете са недопустими, предвид наличието на
други висящи производства между същите страни,
със същия предмет пред СГС и СРС,описани в отговора на Министерството на
правосъдието.
За неоснователен приема и предявения срещу нея обратен
иск,тъй като ако са настъпили вреди,то редът за реализирането на претенция за
обезщетението им е чл.278 от ЗСВл,която препраща към КТ. В случай на евентуално
доказани вреди за ищеца,служителят би следвало да отговаря в размерите на
чл.206,ал.1 от КТ и то след доказано реално обезщетяване от страна на
работодателя на пострадалото лице. Счита,че нормата на чл.54 от ЗЗД е
неприложима при наличието на специални разпоредби на закона. Позовава се на
влязлото в сила решение на ВКС с
отхвърляне на претенцията на ищеца по реда на чл.439 от ГПК и твърди,че като
съдебен изпълнител е действала правилно и законосъобразно в изпълнителното
производство и не е налице вредоносен резултат от действията й. Не е налице
виновно поведение както по см.на чл.54 от ЗЗД,така и на чл.206,ал.1 от КТ.
Оспорва претенциите и по размер, като счита,че са прекомерни,не е съобразен
принципът за справедливост и съответствие с конкретните обещствено-икономически
условия в страната. Заявява и възражение за погасяване по давност на претенциите
за мораторна лихва.
Моли да се отхвърли както главния,така и предявения
срещу нея обратен иск и се присъдят направените разноски. Претендира присъждане
на адвокатско възнаграждение за пълномощника й,което се присъди на основание
чл.38,ал.1,т.3 от ЗАдв.и съобразно чл.7 от Наредба №1/2004г. на ВАС,е в размер
на 22 530лв.
В съдебно заседание ищецът се явява лично, поддържа
претенциите си и моли да бъдат уважени изцяло.
Ответникът Министерство на правосъдието се
представлява от гл.юрисконсулт Д.,който поддържа отговора. Представя писмена
защита.
Третите
лица-помагачи на ответника,не се явят. Пълномощникът на М.М. представя
писмено становище по спора.
От представените по делото писмени
доказателства- копие от Решение №133/29.06.2016г.,пост.по гр.д.№5002/2014г.,на
ВКС,ІІІ ГК, Декларация за материално и гражданско състояние на Х.А.Х., Определение от 30.06.2017г.,пост. по гр.д.№1125/2017г.на
РС-Ловеч, Запорно съобщение с изх.№6103/01.12.2015г., Запорно съобщение с изх. №6102/01.12.2015г.-
двете по изп.д.№28/2012г.на СИС при РС-Търговище, Решение
№129/19.08.2015г.,пост.по гр.д.№17982015г. на ОС-Търговище,писмо с
изх.№1645/02.10.2018г.на ОС-Търговище,Разпореждане №197/02.10.2018г., пост.по
гр.д.№152/2019г.на ОС-Търговище,Решение №170/17-09.2018г.,пост.по
гр.д.№2382/2017г.на ВКС,ІV ГО, Определение от 20.11.2017г.,пост. по
гр.д.№1125/2017г. на РС-Ловеч, писмо с изх.№23010/12.06.2019г. от СГС, справка
по дело,писмо с изх.№1350/16.07.2029г.от РС-Ловеч, писмо с изх. №334/15 от
24.09.2019г.от МП-ГД”ИН”-Затвора-Ловеч, писмо с изх. №5210/30.09.2019г. от
ОС-Търговище, Молба с вх.№1125/19.03.2015г. от Н.Ф.Т.по изп.д.№28/2012г.по
описа на СИС при РС-Търговище, писмо с вх.№8469/10.12.2019г. от ОС–Търговище,с
приложени към него Искова молба на Х.А.Х., Определение №193/ от 08.10.2018 г.
по делото, Определение № 756/22.11.2018г. по в.ч.гр.д.№608/2018г. на АС–Варна, Определение
№49/29.01.2019г. по ч.гр.д.№257/2019г. на ВКС-ІІІ ГО, писмо с вх.№8746/19.12.2019г.
от СГС, писмо №11/02.01.2020г. от СГС, писмо вх.№8847/30.12.2019г. от СРС, справка
от сайта на СРС, копие от изп.д.№28/2012г.по описа на СИС при РС-Търговище, гр.д.№1350/2019г.по
описа на РС-Ловеч, в.ч.гр.д.№506/2018г. на АС-Велико Търново, гр.д.№199/2019г. по
описа на ОС-Ловеч, преценени по отделно и в съвкупност, съдът приема за
установено следното от фактическа страна:
Не се спори по делото,че пред СИС при
РС-Търговище, на 13.02.2012г., е било образувано изп.д.№28/2012г. по описа на Службата.
Взискатели са Н.Ф.Т.и А.А.З.(като наследници на Ф.Х.З.). Основават вземането си
на Изпълнителен лист от 18.04.202г., издаден по НОХД №72/2000г.по описа на
ОС-Търговище,с който е разпоредено на Х.А.Х. и М.И.И.солидарно да заплатят на Ф.Х.З. и А.А.З., на основание
чл.45 от ЗЗД обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на сина им
Ю.З.,в размер на по 20 000лв. за всеки от тях,ведно със законната лихва с
начало от 05.10.1999г. до окончателното изплащане,както и направените по делото
разноски в размер на 100лв.
След образуване на делото от съдебния
изпълнител В.В.са предприети действия за установяване имуществото на
длъжниците, изпратени са покани за доброволно изпълнение. По искане на
взискателите са извършвани множество справки за притежавано имущество,за
трудови доходи или такива от работа в затвора,където в хода на изпълнението се
е установило,че се намира длъжникът Х.Х.. С разпореждане от 19.03.2015г. по
реда на чл.22 от ГПК по искане на взискателите съдебният изпълнител Владимиров
се е отстранил от разглеждане на делото.
За докладчик е определена съдебният
изпълнител М.М., която също е предприела действия по издирване на имуществото
на длъжниците. С Разпореждане от 14.04.2015г. на ДСИ е наложен запор на
вземането на Х.Х., постановено от ЕСПЧ по негова жалба с №4374/2005г.-запорно
съобщение от 14.04.2015г. С Молба с вх.№2981/15.07.2015г. длъжникът Х.Х. е
поискал от ДСИ да му бъде изготвено копие на изпълнителното дело,както и
сведение „защо не е прекратено по чл.433,т.3 от ГПК тъй като изпълнителните
листи са обезсилени понеже са изтекли давностите за вземанията-чл.171,ал.2 от ДОПК и чл.110 от ЗЗД.”. На длъжника е изпратено копие от изпълнителното
производство и отговор на поставените въпроси(изх.№3495/15.07.2015г.). Това
действие на ДСИ е обжалвано по реда на чл.250 от АПК пред АС-Търговище,като по
образуваното ч.адм.д.№100/2015г. съдът е оставил без разглеждане искането на Х.Х..
Обжалвано е и по реда на чл.435,ал.2 от ГПК-по
в.гр.д.№179/2015г. по описа на ОС-Търговище,където с Решение
№129/19.08.2015г. жалбата на Х. е
оставена без уважение. За наложения запор на вземанията на длъжника Х. ***, където
е бил преместен-с резолюция на ДСИ от 07.08.2015г. По разпореждане на ДСИ
постъпилата сума от 7 823.32лв. е изплатена на взискателя Несрин Терзиева
на 03.09.2015г. Нови запорни съобщения са издадени от 01.12.2015г. върху бъдещи
вземания на Х.Х. и изпратени на Министерство на правосъдието и ГД”Изпълнение на
наказанията”, също с №7686 от 19.12.2016г.-върху вземане по присъденото му
обезщетение по адм.д.№758/2014г.на АС-Плевен.
На 10.03.2017г. по делото е постъпила
молба от Х.Х.,с която на основание
чл.282,чл.402,чл.432 и чл.433 от ГПК моли да се прекрати изпълнителното
производство и отменят наложените запори,като се позовава на Решение
№24/22.02.2017г.,пост.по в.гр.д.№637/2016г. по описа на АС-Варна,с което след отмяна
на първоинстанционното решение на Ос-Търговище в отхвърлителната част,е
признато за установено по предявения от Х.А.Х. иск с правно основание чл.439 от ГПК,че вземанията срещу него, основани на Изпълнителен лист от 18.04.2002г. по
Присъда №24/20.10.2000г., пост.по НОХД №72/2000г.на ОС-Търговище, не съществуват
поради погасяването им по давност. От ДСИ на длъжника е указано да представи
съдебния акт с отбелязване влязъл ли е в сила- с разпореждане от 22.03.2017.,
за което е уведомен. Ново идентично искане е постъпило от Х. на 30.03.2017г.,на
което отново е отговорено от ДСИ с указание за представяне на съдебния акт с
отбелязване влязъл ли е в сила. Х. е сезирал с искането си и Министерство на
правосъдието-рег.№94-х-99/15 с последвал отговор от ДСИ(изх.№2419/12.05.2017г.).
ДСИ е представил и становище по казуса в образуваната пред Министерството
преписка с рег.№92-32-57/2017г. С Разпореждане от 10.08.2017г. ДСИ М. е
отказала да прекрати изп.д.№28/2012г.по описа на СИС при РС-Търговище с мотив
„..до влизане в сила на съдебен акт,обезсилващ издадения изпълнителен лист..”
Не се спори по делото,че на
17.09.2018г. по гр.д.№2382/2017г.по описа на ВКС-ІV ГО,е постановено Решение
№170,с което е отменено Решение №24/12.02.2017г.,пост.по в.гр.д.№637/2016г.на
АС-Варна и са отхвърлени изцяло исковете на Х.А.Х. с правно основание чл.439 от ГПК за признаване за установено,че паричните вземания,установени по
Изпълнителен лист от 08.04.2002г.,издаден по НОХД №72/2000г.на ОС-Търговище, не
съществуват в посочените размери,като погасени по давност. Решението е
окончателно.
Ищецът твърди,че от отказа на ДСИ при РС–Търговище да
спре изпълнението и да прекрати изпълнителното дело на основание
чл.433,ал.1,т.8 от ГПК, като е наложен и запор със запорно съобщение с
изх.№3496/16.07.2015г. по изп.д.№28/2012г.по описа на ДСИ-Търговище, при вече
отпаднало основание, за времето от 16.07.2015г. до 07.08.2015г., е претърпял
неимуществени вреди, изразяващи се в липса на желание за живот, притеснения, яд,
нерви, безпокойство, стрес, обективна защитна реакция на организма при болка и
стрес – сълзене на очите /плач/, като претендира обезщетение за тях в размер на
1 000 000лв.,като търси и
мораторната лихва за времето от датата на увреждането- 16.07.2017г. до датата
на постъпване на исковата молба в съда.
Твърди също,че в резултат на отказа на ДСИ при
РС–Търговище да спре изпълнението и да прекрати на основание чл.433,ал.1,т.8 от ГПК производството по изп.д.№28/2012г.по описа на СИС, след представяне на влязло
в сила съдебно решение по гр.д.№637/2016г. на Апелативен съд – Варна, за
времето от 16.03.2017г. до 16.04.2017г., е претърпял неимуществени вреди изразяващи
се в липса на желание за живот, притеснения, яд, нерви, безпокойство, стрес,
обективна защитна реакция на организма при болка и стрес – сълзене на очите
/плач/,като претендира обезщетение за тях в размер на 1 000 000лв.,като търси и мораторната лихва за времето от
датата на увреждането- 16.03.2017г. до датата на постъпване на исковата молба в
съда.
При така установената фактическа обстановка,съдът
приема,че е сезиран с две претенции с правно основание чл.49,във вр.с чл.45 от ЗЗД и чл.84,ал.3 от ЗЗД, предявени от Х.А.Х. срещу Министерство на
правосъдието, в качеството му на възложител на работата на държавните съдебни
изпълнители-третите лица-помагачи ДСИ М. А.М. и ДСИ В.К.В.-при СИС в
РС-Търговище, с искане да се присъди обезщетение за неимуществени вреди-описани
по-горе, претърпени в периодите- от 16.07.2015г.до 16.08.2015г. и от 16.03.2017г.
до 16.04.2017г.,които са последица от действията на съдебните изпълнители по изп.д.№28/2012г.по
описа на СИС при РС-Търговище.
Производството се разглежда с участието
на трети лица-помагачи на ответника- М.А.М. и В.К.В.-в качеството им на
държавни съдебни изпълнители при РС-Търговище,за които се твърди,че са
извършили процесните вредоносни действия и бездействия.
По допустимостта.
Съдът приема,че искът е допустим при
заявените факти и обстоятелства, на които се основават претенциите. За
надлежната процесуална легитимация на Министерството на правосъдието са
достатъчни твърденията, че ищецът го намира за отговорно по деликтно вземане.
Дали ищецът е правоимащ на такова вземане срещу Министерството на правосъдието
и дали между страните съществува правоотношение, което урежда такова вземане, е
въпрос на материалноправна легитимация по иска, предмет на произнасяне по
съществото на спора.
Възраженията на отв.Министерство на правосъдието
съдът намира за неоснователни.
На първо място-възражението за наличие и
на други идентични спорове-на същото основание и страни,след проверката по
сочените производства, съдът констатира,че действително са заведени такива с
подобен предмет, в които се търси идентично обезщетение,но за други периоди, различни от разглежданите тук. Също
така съдът съобразява и приетото по в.ч.гр.д.№506/2018г.по
описа на АС-Велико Търново,където с Определение №415/04.01.2019г. съдът е
приел,че липсва идентичност между тези
спорове и е отменил Определение №785/31.10.2018г.,пост.по настоящето дело за
прекратяване на производството на основание чл.126,ал.1 от ГПК.
Неоснователно е и възражението за
недопустимост с оглед отхвърлянето на исковете за оспорване на изпълнението с
правно основание чл.439 от ГПК на Х.Х.,по процесното изпълнително
производство,тъй като въпросът касае съществото на спора.
Не може да се сподели и
възражението,основано на съществуващата и друга възможност на длъжника да се
защити от действията на съдебния изпълнител –по реда на чл.435 от ГПК,тъй като
се касае за производство от друг характер и последици,различни от търсените в
настоящето. Въпросът дали длъжникът се е възползвал от възможността да атакува
действията по изпълнението по реда на чл.435 от ГПК не е процесуална
предпоставка да упражни правото си да търси обезщетение по избрания ред на
чл.49 от ЗЗД.
При заявените от ищеца факти и
обстоятелства,на които основава претенциите си,не може да се приеме,че следва
да реализира претенцията си по реда на ЗОДОВ,поради което и това възражение за
недопустимост се явява неоснователно.
По изложените съображения съдът
приема,че претенциите са допустими и следва да се разгледат по същество.
По същество:
При
произнасянето си съдът съобразява,че отговорността по чл.49 от ЗЗД е
отговорност за репариране на вреди, причинени от чужди действия или
бездействия, осъществени при и по повод изпълнение на възложена работа.
Отговорността на възложителя е обезпечително-гаранционна, обективна, безвиновна
и е производна от отговорността на прекия извършител. Фактическият състав на
отговорността по чл.49 от ЗЗД включва кумулативно наличие на следните елементи:
възлагане на работата от ответника, противоправно деяние на изпълнителя-пряк
причинител,извършено при или по повод изпълнението на възложената работа, вреди
за ищеца,които са в причинна връзка с деянието(действие/бездействие) и вина на
извършителя.
По отношение първата
предпоставка-възлагане на работа,съдът съобразява нормата на чл.265 от
ЗСВл.,постановяваща,че държавните съдебни изпълнители се назначават от
Министъра на правосъдието (след провеждане на конкурс), което определя и качеството
му на възложител на работата по отношение на държавния съдебен изпълнител.
Деянията,от които ищецът твърди,че е претърпял вреди,а именно- наложен запор на
вземания на ищеца, отказ да се прекрати изпълнителното производство на сочените
от Х. основания, представляват действия, които са част от преките правомощия на
съдебния изпълнител по осъществяване на принудителното изпълнение. Или-може да
се приеме,че тези две предпоставки са доказани.
Не е така,обаче по отношение на
изискването за противоправност на деянието. Известно е,че противоправността
произтича от констатирано противоречие на деянието (действие/бездействие) с установено
в правна норма правило или на общото забрана да не се вреди другиму. В случая
ищецът твърди,че в нарушение на нормата на чл.433,ал.1,т.8 от ГПК към 16.07.2015г.
ДСИ не е имал основание да извършва действия по изпълнение на вземанията,тъй
като е настъпила т.н.перемпция. Твърди,че от образуване на делото на
14.02.2012г. до 14.02.2015г. не са извършвани изпълнителни действия.
Съдът не споделя тези доводи.Известно
е,че в хипотезата на чл.433,ал.1,т.8 от ГПК,за да настъпи санкцията следва взискателят
да не е поискал извършване на изпълнителни действие в продължение на 2 години. При
запознаване с приложеното изпълнително производство съдът не открива доказателства
за приложение на тази законова хипотеза. Установява се,че с образуване на
делото по искане на взискателите съдебният изпълнител е предприел редица
действия за иницииране на принудително изпълнение. По искане на взискателите са
извършвани множество справки за притежавано имущество,за трудови доходи или
такива от работа в затвора, където в хода на изпълнението се е установило,че се
намира длъжникът Х.Х.. Справките са извършвани периодично,независимо от
еднотипните отговори за липса на декларирано имущество на името на длъжниците. Отново
по искане на взискателите е инициирано изпълнение върху присъдени на ищеца
обезщетения от други съдебни производства (молба от 19.03.2015г.). Въз основа
на тези проучвания с разпореждане от 14.04.2015г. е наложен и запорът на
вземането на ищеца за обезщетение,постановено от ЕСПЧ по негова жалба с
№4374/2005г. При тези данни съдът приема,че не са били налице условия за
прекратяване на делото и перемпция не е настъпила,тъй като с активните си
действие взискателите са поддържали висящността на изпълнителния процес, инициирали
са справки за имотното състояние на длъжниците,а исканите изпълнителни способи
не са се осъществили само и единствено поради констатациите за липса на
декларирано движимо и недвижимо имущество на длъжниците. Неуспехът при
осъществяването на предприетия изпълнителен способ не обосновава липса на
активност на взискателите за извършване на принудителното изпълнение,съотв.на
съдействие от съдебния изпълнител(в т.см.т.10 от ТРеш.№2/26.06.2015г., пост.по
т.д.2/2013г.на ОСГТК на ВКС). Видно е,че веднага след като е установяването
наличието на изплатено обезщетение, в изпълнение на искането на взискателите, ДСИ
е наложил запор и реално се е стигнало до изплащане в последствие на част от
вземането им.
По изложените съображения съдът
приема,че действията на ДСИ са били в пълно съответствие с задълженията и
правомощията му по принудителното изпълнение и като такива не могат да се
определят като противоправни.
Не е налице противоправност и в
действията му по втората претенция-за времето от 16.03.2017г. до 16.04.2017г.
Представеното от ищеца Решение №24/22.02.2017г.,пост.по в.гр.д.0637/2016г. на
АС-Варна не е основание за исканото прекратяване,а дори и спиране на
принудителното изпълнение. Сочената от ищеца норма на чл.282,ал.1от ГПК не дава
основание за предприемане на такива действия. Съдът напълно се съгласява с
мотива на ДСИ за постановения отказ да прекрати производството-тъй като не е налице
влязъл в сила съдебен акт,постановяващ обезсилване на изпълнителното основание.
Решението,което ищецът счита за основание за отричане на вземането срещу
него,не е било влязло в законна сила към момента на искането му,тъй като е било
инициирано касационно обжалване.В последствие е и отменено и окончателно е
отхвърлена претенцията му да се признае за несъществуващо задължението му по
процесния изпълнителен лист.
Не може да се сподели и довода на
ищеца,за нереализирана възможност от взискателите да искат спиране на
изпълнението на соченото основание–чл.282,ал.2 от ГПК,тъй като тази възможност
е предвидена единствено за осъдителните въззивни решение,съгласно
чл.404,ал.1,пр.2-ро от ГПК. Видно е, че искът,с който е сезирал съда, е
отрицателен установителен и постановеното въззивно решение за уважаването му не
притежава тази привилегия.
По изложените съображения съдът
приема,че не е налице противоправност на извършените от държавните съдебни
изпълнители действия по
изп.д.№28/2012г.по описа на СИС при РС-Търговище в сочените от ищеца периоди. Действията
им са в пълно съответствие както с нормативните изисквания за водене на
изпълнителния процес,така и не нарушават общата забрана да не се вреди другиму.
Затова съдът приема,че предпоставката ”противоправност” не е налице и това е
достатъчно основание за отхвърляне на претенцията без да се разглеждат
останалите елементи на иска по чл.49 от ЗЗД.
За пълнота съдът намира за нужно да отбележи,че от ищеца не са ангажирани
своевременно никакви доказателства за твърдяните претърпени неимуществени
вреди. Негова е доказателствената тежест и в хода на производството
нееднократно му е давана възможност да ангажира доказателства, но не е сторено.
Заявяването и формулирането на определени
негативни изживявания не е достатъчно за обосноваване на реално
претърпяни вреди. При това положение не може да се изследва и налице ли е
изискваната причинно-следствена връзка с противоправното деяние.
По изложените съображения съдът
намира,че исковете на Х.А.Х. против Министерство на правосъдието,с правно
основание чл.49,вр.с чл.45 от ЗЗД,като неоснователни и недоказани ,следва да се
отхвърлят.
Като последица следва да се отхвърлят и
акцесорните претенции за присъждане на лихва за забава по чл.84,ал.3 от ЗЗД.
Следваща последица е липса на основание
за разглеждане на предявените обратни искове към третите лица-помагачи на
ответника,а именно държавните съдебни изпълнители М. А.М. и В.К.В..
По разноските.
С оглед изхода на спора следва да се
разгледа претенцията на отв.Министерство на правосъдието за присъждане на
направените разноски.
Съдът намира искането за основателно. С
оглед отхвърлянето изцяло на претенциите на ищеца,в негова тежест е да заплати
направените от ответника разноски. По аргумент от чл.78,ал.6 от ГПК освободената
от заплащане на разноски поради затрудненото си материално положение страна,
претърпяла негативен изход от съдебния процес, дължи възмездяване на разноските
на противната. Възраженията на ищеца,че е бил освободен от ангажимента по реда
на чл.83,ал.2 от ГПК,е неоснователно. Известно е,че облекчението на чл.83,ал.2
от ГПК е въведено като гаранция за упражняване конституционното право на защита
на всеки на нарушени или застрашени негови права или законни интереси,
предоставяйки му равна възможност за иницииране и водене на съдебно
производство, независимо и въпреки затрудненото му материално положение. Това
право,обаче не може и не следва да се упражнява в ущърб на ответника,тъй като противоречи
на принципа на справедливостта. По въпроса ВКС е имал възможност да се
произнесе многократно и категорично приема,че кумулирането на чл.83,ал.2 и
чл.78,ал.3 от ГПК е не само допустимо, но и справедливо (в т.см. Реш.№148/19.10.2012г. на ВКС по т.д.№39/2012г., II
ТО, Реш.№111/01.07.2011г. на ВКС по т.д.№676/2010г., II ТО и др.),
Ответникът претендира присъждане на
юрисконсултско възнаграждение, което по правилото на чл.78,ал.8 от ГПК следва
да се определи съгласно ЗПП и Наредба за заплащането на правната помощ. На
основание чл.25 от НПП ищецът следва да се осъди да заплати на Министерство на
правосъдието сумата 250лв.,представляваща дължима с оглед изхода на спора юрисконсултско
възнаграждение.
Претенцията на М.А.М. за присъждане на
разноски не следва да се уважава на основание чл.78,ал.10 от ГПК, постановяваща,че
на третото лице-помагач не се присъждат разноски.
По изложените съображения ОС-Ловеч
намира,че предявените от Х.А.Х. искове с правно основание чл.49,във вр.с чл.45
от ЗЗД и чл.84,ал.3 от ЗЗД, срещу Министерство на правосъдието, в качеството му
на възложител на работата на държавните съдебни изпълнители-третите
лица-помагачи ДСИ М. А.М. и ДСИ В.К.В.-при СИС в РС-Търговище, с искане да се
присъди обезщетение в размер на 1 000 000
лв. за претърпени неимуществени вреди за времето от 16.03.2017г. до
16.04.2017г., изразяващи се в липса на желание за живот, притеснения, яд, нерви,
безпокойство, стрес, обективна защитна реакция на организма при болка и стрес –
сълзене на очите /плач/, причинени от отказа на ДСИ при РС–Търговище да спре
или прекрати изп.д.№28/2012г. по описа на ДСИ, след представяне на влязло в
сила съдебно решение по гр.д.№637/2016г. на Апелативен съд – Варна, ведно със
законната лихва от датата на постъпване на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата, както и сумата 100 000 лв.- мораторна лихва за забава
от датата на увреждането- 16.03.2017г. до датата на постъпване на исковата
молба в съда, както и за присъждане на обезщетение в размер на 1 000 000 лв. за претърпени неимуществени
вреди за времето от 16.07.2015г. до 07.08.2015г., изразяващи се в липса на
желание за живот, притеснения, яд, нерви, безпокойство, стрес, обективна
защитна реакция на организма при болка и стрес – сълзене на очите /плач/,
причинени от отказа на ДСИ при РС–Търговище да спре изпълнението и след като
изпълнителното дело не е прекратено на основание чл.433,ал.1,т.8 от ГПК, е
наложен запор, със запорно съобщение с изх.№3496/16.07.2015г. по
изп.д.№28/2012г.по описа на ДСИ-Търговище, при вече отпаднало основание, както
и сумата 100 000 лева - мораторна лихва за забава от датата на увреждането 16.07.2015г. до датата на
постъпване на исковата молба в съда, като неоснователни и недоказани, следва да
се отхвърлят. Ищецът следва да се осъди да заплати на отв.Министерство на
правосъдието сумата 250лв.,представляваща разноски на основание чл.78,ал.10,във
вр.с чл.78,ал.6 от ГПК.
По изложените съображения ОС-Ловеч
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявените от Х.А.Х. с ЕГН ***********, с адрес ***,ХІ група, искове с правно основание чл.49,във вр.с чл.45 от ЗЗД и чл.84,ал.3 от ЗЗД, срещу Министерство на правосъдието, в качеството му на
възложител на работата на държавните съдебни изпълнители-третите лица-помагачи
ДСИ М. А.М. и ДСИ В.К.В.-при СИС в РС-Търговище, с искане да се присъди
обезщетение в
размер на 1 000 000лв. за претърпени
неимуществени вреди за времето от 16.03.2017г. до 16.04.2017г., изразяващи се в
липса на желание за живот, притеснения, яд, нерви, безпокойство, стрес,
обективна защитна реакция на организма при болка и стрес – сълзене на очите
/плач/, причинени от отказа на ДСИ при РС–Търговище да спре или прекрати
изп.д.№28/2012г. по описа на ДСИ, след представяне на влязло в сила съдебно
решение по гр.д.№637/2016г. на Апелативен съд – Варна, ведно със законната
лихва от датата на постъпване на исковата молба до окончателното изплащане на
сумата, както и сумата 100 000 лв.- мораторна лихва за забава от датата на
увреждането- 16.03.2017г. до датата на постъпване на исковата молба в съда, както
и за присъждане на обезщетение в размер на 1 000 000 лв. за претърпени неимуществени вреди за времето от
16.07.2015г. до 07.08.2015г., изразяващи се в липса на желание за живот,
притеснения, яд, нерви, безпокойство, стрес, обективна защитна реакция на
организма при болка и стрес – сълзене на очите /плач/, причинени от отказа на
ДСИ при РС–Търговище да спре изпълнението и след като изпълнителното дело не е
прекратено на основание чл.433,ал.1,т.8 от ГПК, е наложен запор, със запорно
съобщение с изх.№3496/16.07.2015г. по изп.д.№28/2012г.по описа на
ДСИ-Търговище, при вече отпаднало основание, както и сумата 100 000 лева -
мораторна лихва за забава от датата на
увреждането 16.07.2015г. до датата на постъпване на исковата молба в
съда, като неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА
Х.А.Х. с ЕГН ***********,с адрес ***,ХІ
група, ДА ЗАПЛАТИ на Министерство на
правосъдието сумата 250 (двеста и петдесет)лева, представляваща
разноски на основание чл.78,ал.10,във вр.с чл.78,ал.6 от ГПК.
Решението е
постановено при участието на трети лица-помагачи по реда на чл.219 от ГПК,са конституирани
и Държавен съдебен изпълнител при РС-Търговище М.А.М. и Държавен съдебен
изпълнител при РС-Търговище-В.К.В.,на страната на Министерство на правосъдието.
ОТХВЪРЛЯ
искането на М.А.М.,като третото
лице-помагач, за присъждане на разноски, като неоснователно.
Решението
може да се обжалва пред Апелативен съд-Велико Търново, в двуседмичен срок от
получаване на съобщението от страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: