РЕШЕНИЕ № 46
гр. Пазарджик, 10.04.2018 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пазарджишкият окръжен съд, търговско отделение, на шестнадесети февруари през две хиляди и осемнадесета
година в публично съдебно заседание в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ
секретар Г.
Младенова
като разгледа
докладваното от съдията търг. дело № 130/2016 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са искове от „Биофуел“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, ул. „Страхил“ №
6, вх. 2, ет. 2, чрез адв. К. Х. ***, срещу
С.М.Б., ЕГН ********** – ЕТ с фирма „Вълчановата
къща – С.Б.“, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район
Триадица, ул. „Цар Асен І“ № 16, за заплащане на сума в общ размер от 176 026.85 лева, от които: 1)
172 170 лева – главница по Договор за заем от 01.10.2015 г.; 2)
1 188.21 лева – договорна възнаградителна лихва в размер на 3 % върху
заемната сума за периода от предоставяне на съответната част от главницата до
датата на падежа за връщане – 31.12.2015 г., както и 3) 2 668.64 лева –
обезщетение в размер на законната лихва за забава по чл. 86 от ЗЗД върху
главницата от 172 170 лева, за периода от 01.01.2016 г. до датата на предявяване на иска – 06.07.2016 г., на
основание чл. 79 вр. чл.
240 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата от
предявяване на иска – 06.07.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. В
условията на евентуалност, ако се
отхвърлят исковете за общо 176 026.85 лева на посоченото договорно основание, ищецът претендира същата тази сума от
176 026.85 лева, на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, като получена без
правно основание. Претендират се съдебно-деловодните
разноски,
направени в настоящото исково и в обезпечителното производство по т.
д. № 106/2016 г. на ОС – Пазарджик.
Предявените искове се основават на следните фактически твърдения:
В исковата молба ищецът твърди, че на 01.10.2015 г. между страните по
делото е сключен Договор за паричен заем по смисъла на чл. 240 от ЗЗД, по
силата на който ищецът, като заемодател, се задължава да предаде на ответника,
като заемополучател, сумата от 150 000 лв., а последният да я върне в срок
до 31.12.2015 г. По-късно страните се договорили устно заемната сума да бъде
увеличена на 183 170 лв., като всички останали уговорки оставали същите.
Тази сума ищецът е предоставил на части по банковата сметка на ответното
дружество в „Първа инвестиционна банка“ АД, като били преведени суми, както
следва: 1/ на 05.10.2015 г. – 29 000 лв. 2/ на 06.10.2015 г. – 29 000
лв. 3/ на 07.10.2015 г. – 25 600 лв. 4/ на 08.10.2015 г. – 29 000 лв.
5/ на 09.10.2015 г. – 29 000 лв. 6/ на 13.10.2015 г. – 13 000 лв. 7/
на 15.10.2015 г. – 28 570 лв. (или общо до този момент 183 170 лева).
На 20.10.2015 г. ответникът е върнал по банков път по сметка на ищеца сумата от
9 600 лв., а на 21.10.2015 г. – още 1 400 лв., като изрично е посочил
в основанието на превода „връщане на заем по договора“, с което ищецът заявява,
че ответникът признавал, че такъв договор съществува между страните. След този
момент няма върнати суми от ответника. Съгласно чл. 1, ал. 3 от Договора за
заем, ответникът дължи 3 % годишна лихва върху заемната сума. Ищецът посочва,
че дължимата договорна лихва за период, считан от всяка вноска – до датата, на
която сумата е следвало да бъде върната в пълен размер, а именно 31.12.2015 г.,
възлиза на 1 188.21 лв. Мораторната лихва върху остатъка от главницата в
размер на 172 170 лв., изчислена на база законната лихва, за периода от
01.01.2016 г. – датата, следваща падежа на задължението за връщане – до датата
на предявяване на настоящия иск 06.07.2016 г. възлиза на сума от 2 668.64
лв. Ищецът излага, че е изпращал покани за връщане на заемните средства до
ответника, чрез писма с обратни разписки, на 26.01.2016 г. и на 16.03.2016 г.,
но без резултат. Моли за осъждане на ответника да изпълни реално задължението
си по договора, на основание чл. 79 вр. чл. 240 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
Претендира се и законната лихва от подаване на иска до окончателно изплащане на
главницата. Ако съдът не приеме за основателна исковата претенция за общо
176 026.85 лева на посоченото
договорно основание, моли съда да уважи иска за същата обща сума от 176 026.85
лева, на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, като получена без правно основание.
В срока по чл. 367, ал. 1 от ГПК
ответникът е подал отговор на исковата молба, в който оспорва исковете,
като заявява, че процесният договор за заем от 01.10.2015 г. е абсолютно
привидна сделка, тъй като страните по него не са желаели каквито и да е било
правни последици от него. За установяване на привидността било съставено
обратно писмо, а именно договор от 05.10.2015 г. за опрощаване на задължението
по договора за заем. Заявява, че договорът за заем бил сключен по молба на
управителя на „Братя Пашкулеви“ ООД, ЕИК ********* – А.И.П., тъй като В. И. В.
(управител на ищцовото дружество) му дължал тези пари, но те нямало как да
бъдат осчетоводени. Получените от ищеца суми, ответникът е превеждал на „Братя
Пашкулеви“ ООД. Ответникът заявава, че се е доверил на А.П., тъй като по това
време са имали бизнес отношения – с „Братя Пашкулеви“ ООД е бил сключен Договор
за СМР от 03.04.2015 г. с предмет „Промяна предназначението и ново строителство
на съществуваща сграда в Къща за гости“ с цена на СМР от 386 025.55 лв.
без ДДС и срок за изпълнение 15.09.2015 г. Понеже ответникът се усъмнил в
думите на А.П. и за да може да докаже, че не дължи тези заемни суми на ищеца,
бил подписан договор за опрощаване на задълженията. Ответникът се консултирал
със своя счетоводител и същият му заявил, че тази привидна сделка не нарушава
финансовото законодателство на Република България. Заявява, че се е доверил на А.П.,
тъй като към него момент той е бил единственият изпълнител по договора за СМР
от 03.04.2015 г. и на когото вече бил заплатил сумата от 110 000 лева, а
от изпълнението на строителния обект в срок е зависело започването на
търговската дейност. Относно сумите, които е върнал на ищеца (частичното плащане),
ответникът твърди, че това е изпълнено отново по молба на А.П., който му
обяснил, че това се налагало, тъй като на ответника била преведена от ищеца
по-голяма сума.
В
срока по чл. 372, ал. 1 от ГПК е постъпила допълнителна искова молба, в която
ищецът оспорва твърденията че е налице симулативност на договора за заем от
01.10.2015 г., като заявява, че изобщо не знае за договор за опрощаване на
задължението и че не е бил подписван такъв договор.
В
срока по чл. 373, ал. 1 от ГПК е постъпил допълнителен отговор на
допълнителната искова молба, в който се поддържа заявеното в отговора.
По допустимостта на производството:
Легитимацията
на страните съответства на твърденията за предоставен паричен заем. Сезиран
е родовокомпетентният
съд – чл. 104, т. 6 вр. т. 4 от ГПК. Без
правно значение е дали претендираната от длъжника С.Б. сума
е в качеството й на едноличен търговец (ЕТ „Вълчановата къща – С.Б.“)
или физическо лице, тъй като за разлика от търговците юридически
лица, при които съществува обособеност на имуществото на дружеството от това на
съдружниците, по отношение на имуществото на ЕТ, ТЗ
не допуска раздвояване на физическото лице в качеството му на такова и в
качеството му на търговец. С регистрирането си като ЕТ
лицето не променя своята правосубектност. Физическото
лице отговаря с цялото си имущество за задълженията, поети в качеството му на
едноличен търговец (в този смисъл са
Решение № 133 от 14.03.2011 г. ВКС
по гр. д. № 2020/2009 г., I г. о., Определение № 43 от 30.01.2009 г. ВКС по ч. гр. д. №
1777/2008 г., IV г. о., Решение № 580 от 6.10.2004 г. ВКС по гр. д. № 1996/2003 г.,
ТК).
Съдът приема от фактическа страна следното:
По делото е приет като писмено доказателство Договор за паричен заем от 01.10.2015 г., сключен в гр. Бургас, по силата
на който ищецът „Биофуел“ ЕООД, представлявано от управителя В.И. В., като заемодател, се задължава да предостави на
ответника ЕТ „Вълчановата къща – С.Б.“, представляван от С.М.Б., като
заемател, паричен заем в размер на 150 000 лева, срещу което заемателят се
задължава да върне кредита заедно с дължимите лихви в срок не по-късно от
31.12.2015 г. – така чл. 1, ал. 1 и чл. 2 от договора. Заемът се предоставя по
разплащателна сметка на заемателя при „Първа инвестиционна банка“ АД. За
предоставената от заемодателя в заем сума е поето задължение за заплащане на
годишна лихва в размер на 3 % върху заемната сума, която се дължи също в
уговорения по договора срок – не по-късно от 31.12.2015 г., съгласно чл. 1, ал.
3 от договора.
След справка от
публичния ТР към Агенция по вписванията се установява, че от 23.05.2012 г. до
16.12.2015 г. едноличен собственик на капитала и управител на „Биофуел“ ЕООД е
бил ВИ. В, а след 16.12.2015 г. до настоящия момент И. В. В..
Съдружници в
„Братя Пашкулеви“ ООД, ЕИК *********, от 13.03.2009 г. до настоящия момент са А.И.П.
и ДИ.П., като същите са и управители, действащи заедно и поотделно.
С протокол от 24.09.2015 г. едноличният собственик на
капитала на „Биофуел“ ЕООД В.В. е взето решение да се предостави заем на
ответника в размер на 150 000 лева.
С нотариален акт № 191/02.12.2011 г. за
учредяване право на пристрояване и надстрояване, по описа на нотариус В., рег.
№ 545 НК, на ЕТ „Вълчановата къща – С.Б.“ е учредено право на
пристрояване, преустройство и надстрояване, съгласно одобрен архитектурен
проект за изграждане на „Къща за гости“, на собствен на „Вълчановата къща“ ООД
недвижим имот, построен в УПИ VІІ-130-ресторант, кв. 20 по плана на с.
Фотиново, общ. Батак, област Пазарджик.
По силата на Договор от 03.04.2015 г. ЕТ „Вълчановата
къща – С.Б.“, като възложител, възлага на „Братя Пашкулеви“ ООД, ЕИК 11069083,
действащо чрез управителя А.П., като изпълнител, извършването на СМР с предмет
„Промяна предназначението и ново строителство на съществуваща сграда в къща за
гости“ и в УПИ VІІ-ресторант, в кв. 20 по РП на с. Фотиново, съгласно
количествена сметка по проект на възложителя, както и доставяне на битово
обзавеждане и оборудване, срещу заплащане на цена, включваща и възнаграждението
на изпълнителя, в размер на 386 025.55 лева без ДДС, или 463 230.66
лева с вкл. ДДС. Срокът за изпълнение на работата е до 15.09.2015 г. Плащанията
са обвързани с извършената работа, която се удостоверява с двустранно подписани
протоколи и представяне на оригинална фактура. Привличане на подизпълнител е
допустимо със съгласие на възложителя – чл. 14.
Видно от
Удостоверение № 16 от 28.09.2015 г., строеж „Промяна предназначението и ново
строителство на съществуваща сграда в къща за гости и заведение за хранене“ в
УПИ VІІ-ресторант, кв. 20 по РП на с. Фотиново, е въведен в експлоатация.
По делото е приет като писмено доказателство Договор от 05.10.2015 г., сключен в гр. Казанлък, по силата на който „Биофуел“ ЕООД,
представлявано от управителя В. И. В., като
кредитор, опрощава на ЕТ „Вълчановата къща – С.Б.“, представляван от С.М.Б., като длъжник,
задължението му по договор за паричен заем в размер на 150 000 лева, сключен в гр. Бургас на 01.10.2015 г., а
длъжникът приема с благодарност опрощаването. Съгласно чл. 1, ал. 3 от
договора, длъжникът се задължава да изпълни другите задължения към кредитора по
договора, който е породил опростеното задължение.
Като писмени
доказателства по делото са приобщени Договор от 09.10.2015 г. за предоставяне
на потребителски кредит от „ОББ“ АД на С.М. за 52 250 лева, обезпечен със
залог върху вземанията на А.И.П. към същата банка в размер на 55 000 лева,
за което е сключен отделен договор за залог от същата дата 09.10.2015 г.
От дадените
обяснения от ответника С.Б. в производство по чл. 176 от ГПК се установи, че твърдяната
от ищеца сума от 183 170 лева е
предоставена на ответника във връзка с процесния договор за заем. Сумите са
преведени по банков път. Заявява се, че договорът за заем и договорът за
опрощаване са подписани в един и същи ден – на 5 октомври 2015 г. в гр. Казанлък.
Твърди се също така, че между И. В. (син на В. В. – тогава едноличен собственик
на капитала и управител на ищцовото дружество) и А.П. е имало някакви отношения
и за да стане А.П. гарант на едноличния търговец пред ОББ АД и Пощенска банка е
било необходимо да се сключи процесният договор за заем и за опрощаване, за да
може парите да се превеждат по банков път. С.Б. обяснява, че процесните парични
средства тя е получавала от А.П., след което ги е предавала на В. В., той ги е
превеждал по банков път по сметка на ответника, след което ответникът отново по банков път ги превеждал
на А.П. – на основание договора за строителство. Това били условията, за да
стане А.П. гарант на ЕТ за отпуснатите кредити от банките. Отношенията на
ответника с А.П. са възникнали от нуждата от инвеститор за завършване на
сградата („къща за гости“) в срок. Паричните затруднения са настъпили в
резултат на искането на А.П. да получи предварително плащане по договора за
строителство. Банките отказали на ответника да му предоставят кредит и това го
принудило да потърси вариант с гарант в лицето на П.. В резултат на това А.П. е
станал гарант на ответника пред банките за суми, които ответникът е получавал,
но предавал на него.
От изслушаното
по делото заключение на вещото лице по назначената съдебно-графологична
експертиза, прието от съда за обосновано и компетентно изготвено, неоспорено от
страните, се установи, че договорът за опрощаване на задължение представлява
единно цяло, не е манипулиран след принтирането му, няма открити физически
намеси по него. Подписът, положен за кредитор в договора за опрощаване на задължение
от 05.10.2015 г., е на И. В не е пренесен със сканиращо устройство. Датата на
договора – „05.10.2015 г.“ е поставена чрез тампонен печат.
От изслушаното
по делото заключение на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна
експертиза, прието от съда за обосновано и компетентно изготвено, неоспорено от
страните, се установи, че по разплащателната сметка на ответника в „Първа
инвестиционна банка“ АД (ПИБ АД), посочена и в договора за заем от 01.10.2015
г., в периода 05.10.2015 г. – 15.10.2015 г. ищецът е превел сума общо в размер
на 183 170 лева, както следва: 1/ на
05.10.2015 г. – 29 000 лв. 2/ на 06.10.2015 г. – 29 000 лв. 3/ на
07.10.2015 г. – 25 600 лв. 4/ на 08.10.2015 г. – 29 000 лв. 5/ на
09.10.2015 г. – 29 000 лв. 6/ на 13.10.2015 г. – 13 000 лв. 7/ на
15.10.2015 г. – 28 570 лв. с основание „по договор за заем“. От своя
страна ответникът е превел по разплащателната сметка на ищеца обща сума от
11 000 лева, а именно: на 20.10.2015 г. – 9 600 лева и на 21.10.2015
г. – 1 400 лева, с посочено основание на превода „връщане на заем по договор“.
Договорната възнаградителна лихва в размер на 3 % върху заемната сума за
периода от предоставяне на съответната част от главницата до датата на крайния
падеж за върщане на заемната сума – 31.12.2015 г. възлиза на сумата от
1 200.18 лева. Обезщетението за забава в размер на законната лихва върху
главницата от 172 170 лева за периода от 01.01.2016 г. – датата, следваща
падежа на задължението за връщане – до датата на предявяване на настоящия иск
06.07.2016 г. възлиза на сума от 9 009.08 лева. В ПИБ АД са отразени
парични преводи от ответника в полза на „Братя Пашкулеви“ ООД по сметката му в
ОББ АД в общ размер от 463 230.66 лева с основание „По договор от
03.04.2015 г.“, както следва: 1/ на 25.09.2015 г. – 110 000 лева, 2/ на
30.09.2015 г. – 20 000 лева, 3/ на 02.10.2015 г. – 25 000 лева, 4/ на
05.10.2015 г. – 28 000 лева, 5/ на 07.10.2015 г. 2 превода –
27 669.68 лева и 25 000 лева, или общо 52 669.68 лева, 6/ на
09.10.2015 г. – 29 000 лева, 7/ на 12.10.2015 г. – 29 000 лева, 8/ на
13.10.2015 г. – 49 000 лева, 9/ на 14.10.2015 г. – 68 000 лева, 10/
на 15.10.2015 г. 2 превода – 24 000 лева и 28 560.98 лева, или общо 52 560.98
лева – л. 200 от делото. Осчетоводени са 2 фактури в счетоводството на „Братя
Пашкулеви“ ООД във връзка с изпълнението на Договора от 03.04.2015 г., а
именно: ф-ра № 1380/25.09.2015 г. с основание „Плащане по договор от 03.04.2015
г. и Протокол за приемане на извършени СМР № 1/25.09.2015 г.“ на стойност
210 669.66 лева и ф-ра № 1381/07.10.2015 г. с основание „Плащане по
договор от 03.04.2015 г. и Протокол за приемане на извършени СМР № 2/07.10.2015
г.“ на стойност 252 560.98 лева. Фактура № 1380/25.09.2015 г. е платена в
периода 25.09.2015 г. – 07.10.2015 г., а фактура № 1381/07.10.2015 г. в периода
07.10.2015 г. – 15.10.2015 г.
От събраните
гласни доказателства се установи следното:
Св. М. Сц К.
дава показания, че е служител в „Братя Пашкулеви“ ООД от 1998 г. до настоящия
момент с изключение на 3-годишен период 2002-2004 г. Твърди, че от началото на
пролетта (април) 2015 г. в офиса на „Братя Пашкулеви“ ООД почти ежедневно идвал
П.В., живеещ на съпружески начала с ответницата С.М., за да моли строителството
на обекта – хотел „Вълчановата къща“ да продължи и проектът да бъде завършен.
Спомня си, че преди „Братя Пашкулеви“ ООД е имало друг строител, който обаче е
спрял да работи по обекта. Молбата му била да се продължи строителството, за да
може да се предаде обекта пред ДФ Земеделие. Бил сключен договор и „Братя
Пашкулеви“ ООД започнало изпълнението по договора. Проблемите възникнали когато
настъпил моментът за плащане по този договор за строителство. Тогава П.В.
помолил А.П. „Братя Пашкулеви“ ООД да стане гарант на ответника по кредит от
банка. А.П. се съгласил и „Братя Пашкулеви“ ООД станало гарант на П.В. по два договора
за кредит. Свидетелката твърди, че ответникът ЕТ в отношенията си с „Братя
Пашкулеви“ ООД по повод сключения договор за строителство е бил редовен платец,
същият е плащал това, което е трябвало „по фактура“, но благодарение на отпуснатите кредити от
банките и поради това, че „Братя Пашкулеви“ ООД е бил гарант по тях. Не знае дали е бил платен аванс по договора за
строителство. Платените по този договор парични средства отново не били
достатъчни и една вечер през септември-октомври 2015 г., към 21 часа, П.В. и С.М.
посетили офиса на „Братя Пашкулеви“ ООД с молба да им се съдейства за намиране
на заемодател. Същата вечер в офиса на дружеството дошъл и И.В., чийто баща В.
В. по него време бил собственик на „Биофуел“ ЕООД. И.В.предложил на П. и С. да
им даде заем, понеже имал свободни пари, да си свършат работата, а после да му
ги върнат. Обсъжданата заемна сума била около 100 000 лева, не знае точно.
Знае, че парите са предоставени, но не знае дали са върнати. Свидетелката
заявява, че П.В. е движел всичко, но официално не е работил при „Братя
Пашкулеви“ ООД, въпреки че се е водел надзорник на обекта. Бил е технически
ръководител, който следи за изпълнението на работата. Между ищцовото дружество
и „Братя Пашкулеви“ ООД имало и други търговски отношения, още преди работата
по обекта „Вълчановата къща“. Св. К. твърди, че с А.П. живее на семейни начала.
Твърди, че е всеизвестно, че за да се кандидатства по проект пред ДФ Земеделие
е необходимо кандидатът да е изряден към строителя и да е платил всичко дължимо по договора с него.
Св. А.И.П.
заявява, че април 2015 г. в офиса на управляваното от него дружество дошли П.В.
и С.М., за да обсъдят възможността „Братя Пашкулеви“ ООД да изпълни обект,
който те са „спечелили“ от ДФ Земеделие – обектът е „Вълчановата къща“. Молбата
им е била да се довърши обекта в срок до 15.06.2015 г., за да могат те да си
отчетат парите пред фонд Земеделие. Това е датата, до която те е трябвало да
отчетат платените на строителя средства и да бъде пуснат обекта в експлотация.
Понеже оставащият едномесечен срок се сторил твърде малък, А. П. не могъл да се
ангажира с работата и първоначално отказал. Впоследствие, след като някой му се
обадил и го помолил да помогне, и след като от ДФ Земеделие удължили срока за
приключване на обекта до 15.09.2015 г. А.П. се съгласил да поеме
строителството. Договорът за строителство бил подписан април месец 2015 г.
около 15-16 април, по спомен на свидетеля. Относно необходимите за
строителството на обекта парични средства, П. и С. му заявили, че като си получат
парите от ДФЗ ще върнат натрупаната към него сума. Строителството започнало без
заплащане на аванс. През м. септември 2015 г. били преведени на строителя около
100 000 лева, които свидетелят твърди, че са предоставени на ЕТ от фонда. Тогава
обектът бил почти завършен. Стойността на строителството била над 400 000
лева. Била издадена фактура за над 200 000 лева, а заплатената сума била
около 100 000 лева. Документите били подадени до ДФЗ и се очаквало
плащане. Остатъкът от 370 000 лева е трябвало да се изплатят на строителя
„Братя Пашкулеви“ ООД от ЕТ към октомври 2015 г. Тогава А. П. заявил на С., че
следва да се осигури финансиране. Банките отказвали да предоставят кредит и А.
П. станал гарант на ЕТ по два кредита от Пощенска банка и ОББ, за сумата от
120 000 лева. Получените от банката пари ЕТ ги изплащал на „Братя
Пашкулеви“ ООД като строител. По договора за строителство останала дължима сума
и тогава инцидентно се провела среща между П.В.С.М., А. П., И. В. и М.К., на
която И. В. е предложил на П.В.С.М. да им даде в заем пари, тъй като имал
свободни средства. След 5-10 дни цялата дължима сума от ЕТ към „Братя
Пашкулеви“ ООД по договора за строителство била платена. На срещата П. и С.
заявили на И. В., че ще му върнат парите, когато получат пари от ДФЗ.
Обсъжданата заемна сума била около 100-150 000 лева. Не знае дали са
сключвали договор за заем. Категорично заявява, че не е имало уговорка първо да
се построи обекта и едва след получаване на парите от ДФ Земеделие, тогава да
бъде платено на строителя. П.В. не работи в „Братя Пашкулеви“ ООД като
технически ръководител, тъй като дружеството има технически ръководител в
лицето на Д. В..
Св. П.К.В.,
живеещ на семейни начала със С.М. от 7-8 години, дава показания, които съдът
съобразява при условията на чл. 172 от ГПК с оглед евентуалната му
заинтересованост. Заявява, че с „Биофуел“ няма нищо общо преди А.П. да го
запознае с В.В. и сина му И.В.. Твърди, че с А.П. са водили разговор да поеме
довършването на строителството на обекта „Вълчановата къща“, но П. му заявил,
че не може сам да завърши работата. Свидетелят твърди, че е подписвал всички
актове като технически ръководител, въпреки че няма договор със строителя
„Братя Пашкулеви“ ООД. Свидетелят твърди, че сам е осигурявал средствата само и
само да бъде довършен обекта, който бил по програма 312 от ДФ Земеделие. Поддържа,
че е поел риск, за да може да помогне на С.М.. А.П. е станал гарант по кредит
за 50 000 лева на св. В. от Пощенска банка, а на С. гарант по кредит също
за 50 000 лева. По този начин се осигурявало финансирането на строежа. ЕТ
отделно има кредит и към ПИБ АД. Когато трябвало да се подготвят документите, А.П.
му заявил, че имало много добър вариант, за да си оформят „нещата“, а именно
всички пари, които се дължат на строителя да бъдат платени по банков път, понеже
такова било изискването на ДФЗ. А.П. имал негова „близка фирма“, която му
дължала пари и така ще бъде изчистен въпросът и с плащането по строителството. Сочи,
че още при започване на строителството С.М. е заплатила на строителя „Братя
Пашкулеви“ ООД 110 000 лева, това било пролетта на 2015 г. „Биофуел“ се
появил, когато всичко било вече построено, но свидетелят не си спомня дали
всичко е било платено. По договора за заем между ЕТ и „Биофуел“ ЕООД,
процесните парични средства са били превеждани от ЕТ по сметка на „Братя
Пашкулеви“ ООД, А.П. е теглил парите на каса, предавал е парите на ръка на св. П.В.
и той ги е предавал също на ръка на В. В.. В.В. ги внасял по банковата сметка
на „Биофуел“ в ПИБ АД и ги е превеждал на ЕТ. Твърди се, че „Биофуел“ никога не
са давали пари за строителството. Парите, които са превеждали на „Братя
Пашкулеви“ са от кредити и от фонд Земеделие. От сметката на ЕТ е плащано на
„Братя Пашкулеви“ и така задълженията по договора за строителство били
официално уредени. Свидетелят твърди, че са имали притеснения и П. е предложил
варианта с договора за опрощаване. Договорът за заем и за опрощаване се
подписали в един и същи ден в гр. Казанлък.
Свидетелят Г.Т.С.,
счетоводител на ЕТ, заявява, че знае, че има сключен договор за заем между ЕТ и
„Биофуел“ ЕООД, но същият бил фиктивен, във връзка с някакви отношения между П.
и „Биофуел“ ЕООД.
Правни
изводи:
Предявени са искове с правно основание чл. 79 вр. чл. 240 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска – 06.07.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. В условията на евентуалност е предявен и иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.
В производството по иск с
правно основание по чл. 240, ал. 1 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената
тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска,
ответникът установява възраженията си: че средствата са дадени на друго
основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други
факти съобразно наведените възражения.
Заемът за потребление е неформален и реален
договор, който се счита сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие
между страните по него, едната страна даде, а другата получи в заем парична
сума. Когато такова реално предаване на сумата липсва, фактическият състав на
сделката не е осъществен.
Между страните безспорно се установи,
че е подписан договор за заем за сумата от 150 000 лева. Формално
договорът е от дата 01.10.2015 г., но по делото се въведоха твърдения, че
подписването му е осъществено по-късно на 05.10.2015 г. Доколкото, както се
посочи, договорът за заем е реален договор и сключването му е в момента на
получаване на паричната сума, дори да се приеме, че е подписан на 01.10.2015 г.
това не променя извода, че за дата на сключване следва да се приеме 05.10.2015
г., тъй като именно на тази дата е преведена първата частична сума от 29 000
лева. От обясненията на ответника, дадени по реда на чл. 176 от ГПК, а и от ССчЕ,
се потвърждава изложеното от ищеца, че цялата преведена сума в общ размер от 183 170 лева е предоставена на ответника във
връзка с подписания на 01.10.2015 г. договор за заем. Или, независимо, че
първоначално договореният заем е бил за сумата от 150 000 лева, за
разликата до 33 170 лева, е налице признание на ответника, че касае същият
този договор, поради което съдът приема, че договорът за заем, подписан на 01.10.2015
г. и сключен на 05.10.2015 г. е за сума в общ размер от 183 170 лева.
Ответникът оспорва действителността
на договора за заем, като заявява, че в него е обективирано изявление, което
действително принадлежи на С.М. в качеството й на ЕТ с фирма „Вълчановата къща – С.Б.“, но това
изявление не е вярно, защото не съответства на обективната действителност, тъй
като външно изявената от нея (а и от другата страна по договора) воля, била привидна. Тоест твърдението е, че този
документ е истински по смисъла на чл. 193 от ГПК, но с невярно съдържание по
смисъла на чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК. Когато страната, подписала договора, твърди, че отразената в
документа сделка е симулативна, същата се домогва да опровергае съдържанието на
изходящ от нея частен документ.
Процесуалният закон забранява
опровергаване на съдържанието на изходящ от страната частен документ да се
извършва със свидетелски показания (чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК), т. е.
твърденията за симулация на волеизявлението трябва да се доказват с документ. Изключение
от този принцип е въведено с правилото на чл. 165, ал. 2, изр. 1 от ГПК, което
допуска страната да доказва симулацията със свидетели, когато по делото има
начало на писмено доказателство. В съдебната практика се прави разлика между т. нар. „обратно
писмо” и „начало на писмено доказателство”. Обратното писмо (контра летр),
разкриващо съдържанието на един прикрит договор, съдържа волеизявлението на
всички страни по прикрития договор и служи за пълно разкриване на симулацията, поради което свидетелските
показания са недопустими. Началото на писмено доказателство се състои в
документ, изхождащ обикновено
от една от страните по делото (противната страна) или пък
удостоверяващ нейно изявление пред държавен орган, от което може да се заключи,
че симулацията е вероятна, в който
случай, за да се постигне пълно доказване на симулацията, се допускат
свидетелски показания (в
този смисъл са Решение № 890/06.10.2008 г., по гр. д. №
2746/2007 г., III г. о.; Решение № 1449/14.01.2009 г., по гр. д. №
4699/2007 г., IV г. о.; Решение № 120/16.02.2009 г., по гр. д. №
5226/2007 г., IV г. о.; Решение № 464/16.06.2010 г. по гр. д. №
1069/2009 г., I г. о.,
Решение № 544/06.01.2011 г., по гр. д. № 1053/2010 г., II г. о.).
Или, когато е издадено писмено
изявление, в което привидността е ясно и категорично призната, то този документ
съставлява обратно писмо. С него
симулацията се разкрива пълно. За да
се третира изявлението като обратно писмо не е необходимо то да е съставено
писмено от всички страни по оспорената сделка, а е достатъчно да изхожда от
страната, която оспорва доводите за привидност.
От друга страна, начало на писмено доказателство е този документ, в който
привидността не е призната, но са обективирани други изявления, които създават
индиция, че е възможно сделката да е
симулативна. В съдържанието е разликата между началото на писменото
доказателство и обратното писмо, а не в това, кой е издател на документа.
В настоящия случай, на първо място
следва да се направи преценка дали изслушаните по делото свидетелски показания
са допустими.
Съдът намира, че страните по спора
неправилно възприемат подписания договор от 05.10.2015 г. за опрощаване на
задължението по договора за паричен заем в размер на 150 000 лева, сключен на 01.10.2015 г., като обратно писмо
(така го назовава и ищецът в допълнителната искова молба), тъй като изявленията
в същия не са насочени към пълно разкриване на симулацията, а само създават индиция,
че е възможно сделката да е симулативна. Това е така, доколкото ищецът не
изложи каквито и да е доводи защо 4 дни след подписване на договора за заем, и
то в деня когато е превел на ответника сумата от 29 000 лева, сключва договор
за опрощаване на задължението по него, за сума от 150 000 лева, която към него
момент все още не е била предадена. Наред с това, след датата на извършеното
опрощаване до 15.10.2015 г. ищецът е наредил още 6 банкови превода в полза на
ответника за суми в общ размер от 154 170 лева с основание „договор за заем“. На
това основание, съдът приема, че договорът за опрощаване съставлява начало на
писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 от ГПК, което позволява
изслушване на свидетелските показания с цел пълно разкриване на твърдяната
симулация.
В тежест на
страната, която претендира, че сделката е привидна е да докаже симулацията, при
условията на пълно и главно доказване (така Решение № 48 от 13.03.2012 г. на ВКС по гр.
д. № 959/2011 г., II г. о., Решение № 163 от 15.06.2011 г. по гр. д. №
1536/2009 г., ІV г. о.).
Доказването е пълно когато се цели създаването на
сигурно убеждение у съда за истинността или неистинността на съответно фактическо
твърдение, да се създаде абсолютна достоверност за дадения факт. Непълното
доказване цели да се създаде вероятно, не напълно сигурно убеждение на съда, че
даден факт е настъпил. Доказването е главно, когато тежестта на доказване е на
доказващия, т. е. на този, който твърди изгодния за него факт.
По делото се излагат твърдения
за наличие на облигационна връзка между ответника и Държавен фонд Земеделие, от
която произтича необходимостта за завършване на преустройството на обекта,
наричан от страните „Вълчановата къща“, в определен срок с удостоверяване на плащанията
към строителя по банков път.
За установяване на това твърдение, ответникът не е
посочил и представил нито едно доказателство – заявление до ДФЗ, договор,
кореспонденция или друго. Независимо от това, с оглед разпитаните свидетели и
на двете страни, този факт не се отрича.
Договорът за извършването
на СМР с предмет „Промяна предназначението и ново строителство на съществуваща
сграда в къща за гости“ е от 03.04.2015 г. със стойност на работите в размер на
463 230.66 лева с вкл. ДДС, които са
платени от ответника на „Братя Пашкулеви“ ООД по банков път чрез 12 превода в периода от 25.09.2015 г. до 15.10.2015 г.
По делото ответникът
не успя да докаже, че процесните парични средства в общ размер от 183 170 лева
не са реално предоставени в заем, а по
естеството си представляват или средства на
самия ответник (от банкови кредити или от фонда), или че са суми,
дължими от „Биофуел“ ЕООД на А.П., респ. на „Братя Пашкулеви“ ООД, които обаче
до него момент не са били официално удостоверени.
Това е така,
доколкото макар преведената от ответника на строителя сума в общ размер от 463
230.66 лева по договора за строителство да надхвърля процесната от 183 170
лева, то предвид обясненията за начина на предаване на парите (от сметката на ЕТ по банковата сметка на „Братя
Пашкулеви“ ООД, след което А.П. теглил парите на каса, предавал парите на
ръка на св. В. и той ги е предавал също на ръка на В.В., съответно В. В. ги
внасял по банковата сметка на „Биофуел“ в ПИБ АД и ги е превеждал по банков път
на ЕТ с основание заем, след което от
сметката на ЕТ е превеждано отново на „Братя Пашкулеви“ ООД по договора за строителство) следва, че обективно трябва да са
налични два банкови превода от сметката на ЕТ в полза на „Братя Пашкулеви“ ООД,
и то за едни и същи суми. Такива данни не се установяват от приетата ССчЕ.
Относно
твърдението, че В. В.внасял
отделните суми (получени от ответника на ръка) по банковата сметка на „Биофуел“
в ПИБ АД и ги е превеждал по банков път на ЕТ с основание заем, видно от представените по делото извлечения от
сметка, единствено на дати 06.10.2015 г., на 08.10.2015 г. и на 09.10.2015 г.
преди да нареди паричния превод към ЕТ с основание заем, представляващият
ищцовото дружество В. В. е внасял на каса същият размер на сумата, която
впоследствие в същия ден превеждал на ответника. Това частично съвпадение на
суми обаче, не може категорично да се свърже с изложената организирана между ответник-строител-ищец
схема на плащане, още повече, че касае само 3 от общо 7 превода от ищеца към
ответника, а съвпадение в размера на сумата, преведена от ответника по сметка
на „Братя Пашкулеви“ ООД се открива само на 09.10.2015 г. Изложеното налага
извод, че това съвпадение може да е резултат на посочената от ответника схема,
но може и да не е, а да се дължи на друга причина. Както се изложи, тежестта на
доказване е върху твърдящия симулативността и то при доказване абсолютна достоверност на дадения факт. В случая изложеното от
ответника е възможно, но не е сигурно установено.
Наред с това,
липсват твърдения, че договорът от 03.04.2015 г. за строителство е антидатиран
и в общата сума от 463 230.66 лева е включена и тази сума (183 170 лева), която
„Биофуел“ ЕООД дължи на А. П.и последният не можел официално да осчетоводи.
По делото не са
представени други съставяни между страните документи – напр. за разписки за
получени суми, които да допринесат за извода, че процесните частични заемни
суми са предоставени на ответника, но по естеството си представляват средства на самия
ответник или че са средства на „Биофуел“ ЕООД, предавани на строителя „Братя
Пашкулеви“ ООД, чрез посредничеството на ответника.
Дори и съдът въпреки
липсата на документи да прие, че е налице обвързаност на ответника с ДФЗ, то
липсата им не установява изискванията на фонда за плащания, срокове и т. н. Не
са представени и доказателства за получени от ответника суми от фонда. Не са
представени и документи за установяване на твърдяните кредити (представен е
само договор за кредит с ОББ АД, а се твърдят и други – с ПИБ АД). Всичко това
възпрепятства попълване на делото с относими за спора доказателства, което е в
тежест на твърдящия изгодния за него факт. Съдът е разпределил
доказателствената тежест и в открито съдебно заседание е дал възможност на
страните да изчерпят всичките си доказателствени искания по реда на чл. 146,
ал. 3 от ГПК. Бездействието на страната води до извод за недоказаност на
твърдяните факти.
От друга
страна, разминаванията между защитната позиция на ответника, изложена в
отговора на исковата молба, обясненията му по чл. 176 от ГПК и показанията на изслушаните
свидетели, води до заключението, че в отношенията между страните съществуват и
други обстоятелства, които не са изложени пред съда.
Като обобщение
съдът намира, че представените по делото доказателства от страна на ответника
не установяват при условията на пълно и главно доказване симулативността на
сделката за заем.
При това условие следва да се зачете действието на договора за
опрощаване на задължението от 05.10.2015
г.
Опрощаването
е договор между кредитора и длъжника, с който кредиторът се отказва от
вземането си. Предмет на опрощаване е вземане (задължение), но не и бъдещо задължение, или правни очаквания (така Решение
№ 78 от 14.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 605/2010 г., I т. о., Решение № 32 от 30.05.2016 г. на ВКС по
т. д. № 95/2015 г., I т. о.).
Доколкото, както се изложи вече,
договорът за заем за потребление е реален договор, който се счита сключен в
момента на предаване на заетата парична сума, към момента на сключване на
договора за опрощаване – 05.10.2015 г. конкретното задължение за връщане
представлява сумата от 29 000 лева и на това основание следва да се приеме, че опрощаването,
извършено от ищеца касае именно тези 29 000 лева, а не и бъдещите задължения,
възникнали от преводите, осъществени на последващите дати – на 06, 07, 08, 09,
13 и 15.10.2015 г.
От общо преведената сума от 183 170
лева се установи, че 11 000 лева са върнати на заемодателя, поради което, и
след приспадане на опростените 29 000 лева, искът по чл. 240 от ЗЗД се явява
основателен за сумата от 143 170 лева,
ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на иска – 06.07.2016
г. до окончателното плащане.
Искът за
присъждане на договорната възнаградителна лихва от 3 % годишно върху
предоставените 143 170 лв. (183 170 лв. – опростените 29 000 лв., при
съобразяване върнатата от длъжника сума от 9 600 лева на 20.10.2015 г. и
1 400 лева – на 21.10.2015 г.) за периода от предоставяне на съответната
част от главницата до датата на падежа за връщане – 31.12.2015 г. е в размер
общо на 992.35 лева, съгласно ССчЕ. В
останалата част до претендираните 1 188.21 лева искът подлежи на
отхвърляне.
Искът по чл. 86
от ЗЗД за присъждане на обезщетение в размер на законната лихва за забава върху
главницата от 143 170 лв. за периода от 01.01.2016 г. до датата на предявяване на иска – 06.07.2016 г. е
основателен до размер на 7 491.61 лева (изчислен чрез програма Апис), но
предвид диспозитивното начало същият следва да бъде уважен само до
претендирания размер от 2 668.64
лева.
Доколкото исковете
за главницата и за възнаградителната лихва са частично отхвърлени поради
неоснователност на фактическо основание, а не поради липса на договор,
евентуалните искове, основани на неоснователно обогатяване, не следва да се
разглеждат по същество.
По разноските:
Съгласно
чл. 78, ал. 1 от ГПК, заплатените от
ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се
заплащат от ответниците съразмерно с уважената част от иска. Видно от представените от ищеца договори за правна помощ, страна по тях са двама адвокати, като
доколкото не е посочено възнаграждението на отделния адвокат, както и
дали е налице друга уговорка между страните, съдът приема, че възнагражденията
на двамата адвокати са равни, т. е. от по
1 500 лева за всеки адвокат. Уговорената услуга не
изключва възможността да бъде договорен втори адвокат, но изключват
възможността да бъде възмезден платения хонорар за втория адвокат (Определение № 436/22.12.2014 г. на ВКС по
ч. гр. д. № 6923/2014 г., ІІ г. о.).
Ищецът е представил
списък по чл. 80 от ГПК, в който два пъти претендира
адвокатско възнаграждение за изготвяне на молбата в
обезпечителното производство – т. 2 и т. 6, което би
било основателно само за едната претендирана сума – тази по т. 2, доколкото са
представени доказателства за плащането й и няма основание да се отрече
дължимостта й. Съгласно т. 5 от ТР № 6/2012 г. на
ОСГТК на ВКС, направените
от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с
окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайният му
изход. Всички претендирани суми за разноски са
реално заплатени. Ответникът е направил възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК. Видно от чл. 7,
ал. 2, т. 5 и ал. 7 Наредба № 1/2004 г. за минималните адвокатски
възнаграждения, възнаграждението за исковия процес от 1 500 лв. и за представителство, защита и съдействие
в производства за обезпечаване на бъдещ иск от 1 500 лева, не са
прекомерни. Доколкото
исковете за главницата и възнаградителната лихва са частично уважени,
разноските, които следва да се присъдят в полза на ищеца са в общ размер от 8 750.96
лева.
Ответникът също има право да иска заплащане на
направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска – чл. 78,
ал. 3 ГПК. Претендират се разноски общо в размер
на 1 120 лева, от които в полза на ответника следва да се присъдят 162.47
лева, или след компенсация ответникът следва да бъде осъден да плати на ищеца
разноски в размер общо на 8 588.49 лева (8 750.96 лв. – 162.47 лв.).
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА С.М.Б. – ЕТ с фирма „Вълчановата къща – С.Б.“, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Цар Асен І“ № 16, да плати на „Биофуел“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, ул.
„Страхил“ № 6, вх. 2, ет. 2, сумата от 143 170 лв (сто четиридесет и три хиляди сто и седемдесет лева), представляваща
дължима главница по Договор за заем от 01.10.2015 г., сумата от 992.35 лева (деветстотин деветдесет и
два лева и 35 стотинки), представляваща договорна възнаградителна годишна лихва
в размер на 3 % върху заемната сума за периода от предоставяне на съответната
част от главницата до датата на падежа за връщане – 31.12.2015 г., както и
сумата от 2 668.64 лева (две
хиляди шестстотин шестдесет и осем лева и 64 стотинки), представляваща обезщетение
в размер на законната лихва за забава по чл. 86 от ЗЗД върху главницата от 143 170 лв., за периода
от 01.01.2016 г. до датата на предявяване
на иска – 06.07.2016 г., на основание чл. 79 вр. чл. 240 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху
главницата от 143 170 лв. от предявяване на
иска – 06.07.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 143 170 лв. до претендираните 172 170 лв., представляваща дължима главница по Договор за заем от
01.10.2015 г., както и иска за разликата
над 992.35 лв. до претендираните
1 188.21 лв., представляваща
договорна възнаградителна годишна лихва в размер на 3 % върху заемната сума за
периода от предоставяне на съответната част от главницата до датата на падежа
за връщане – 31.12.2015 г., като неоснователни.
ОСЪЖДА С.М.Б. – ЕТ с фирма „Вълчановата
къща – С.Б.“, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Цар Асен І“ № 16, да плати на „Биофуел“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Бургас, ул. „Страхил“ № 6, вх. 2, ет. 2, след
компенсация сумата от 8 588.49
лева (осем хиляди петстотин осемдесет и осем лева и 49 стотинки), представляваща съдебно-деловодни
разноски за настоящата инстанция.
Решението
може да бъде обжалвано пред Пловдивския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: