РЕШЕНИЕ
№…………./……..2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд - Варна, ШЕСТИ КАСАЦИОНЕН СЪСТАВ,
в публичното съдебно заседание на двадесет и девети октомври две хиляди и двадесета
година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР КИПРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА ПОПОВА
МАРИЯНА БАХЧЕВАН
При участието на секретаря ГАЛИНА ВЛАДИМИРОВА и на прокурора
СИЛВИЯН ИВАНОВ като разгледа докладваното от съдия ЕВЕЛИНА ПОПОВА к.н.а.х.д. № 1153
по описа на съда за две хиляди и двадесета година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството по делото е по реда на глава ХІІ АПК вр. чл. 63 ал. 1 изр. второ ЗАНН.
Образувано е по жалба на П.Т.Т. срещу решение № 419/10.03.2020 г. по н.а.х.д. № 743/2020 г. на ВРС, ІV състав, с което е потвърдено НП № 19-0433-00048/29.01.2020 г. на началника на Първо Районно управление при ОД на МВР – Варна, с което на касатора за нарушаването на чл. 6 т. 1 ЗДвП; чл. 137а ал. 1 ЗДвП и чл. 100 ал. 1 т. 1 ЗДвП са наложени административни наказания, както следва: по пункт 1 от наказателното постановление – глоба в размер на 30 лв., на основание чл. 183 ал. 3 т. 5 предл. първо ЗДвП; по пункт 2 от наказателното постановление – глоба в размер на 50 лв., на основание чл. 183 ал. 4, т. 7, предл. 1 ЗДвП и по пункт 3 от наказателното постановление – глоба в размер на 10 лв., на основание чл. 183, ал. 1, т. 1, предл. второ ЗДвП. По подробни съображения, насочващи към приложимостта на касационните основания по чл. 348 ал. 1 т. 1 и т. 2 НПК вр. чл. 63 ал. 1 изр. второ ЗАНН – неправилност на решението поради допуснати при постановяването му нарушения на закона и съществени процесуални нарушения – се иска да бъде отменено от касационната инстанция и наместо него да се постанови друго по съществото на правния спор, с което обжалваното по реда на чл. 59 ЗАНН наказателно постановление също да се отмени, а в отношение на евентуалност – делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на районния съд. Претендира се и отмяна на присъдените с решението разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 120 лв.
В съдебно заседание на 29.10.2020 г. касационната жалба се поддържа от касатора П.Т.Т., който се явява лично. Ответникът по касация – Първо Районно управление при ОД на МВР – Варна, редовно призован, не се представлява. От пълномощника му юрисконсулт К. Л. А.са постъпили писмени бележки с. д. № 11268/16.09.2020 г., с които касационната жалба се оспорва изцяло като неоснователна и се заявява искане обжалваното решение да се остави в сила като в полза на дирекцията да се присъди юрисконсултско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство от юрисконсулт. Представителят на Окръжна прокуратура – Варна също дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
След преценка на процесуалната допустимост и основателност на жалбата, извършена в рамките на касационната проверка по чл. 218 АПК вр. чл. 63 ал. 1 изр. второ ЗАНН, съдът намира следното:
По допустимостта на жалбата: Предявена е срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт съгласно изричната разпоредба на чл. 63 ал. 1 изр. второ ЗАНН, от процесуално легитимирано лице съгласно чл. 210 ал. 1 АПК и в преклузивния срок за упражняване на правото на жалба, визиран в чл. 211 ал. 1 АПК. С нея е сезиран родово и местно компетентният съд. Кумулативното наличие на обсъдените положителни процесуални предпоставки и отсъствието на отрицателни такива обуславя извод за допустимост на касационното производство.
Разгледана по естеството на изложените оплаквания и в рамките на задължителната касационна проверка по чл. 218 ал. 2 АПК, касационният състав намира жалбата за частично основателна.
С потвърденото от районния съд наказателно постановление е ангажирана отговорността на касатора П.Т.Т. по чл. 183 ал. 3 т. 5 предл. първо ЗДвП – за нарушение на чл. 6 т. 1 ЗДвП; по чл. 183 ал. 4, т. 7, предл. 1 ЗДвП – за нарушение на чл. 137а ал. 1 ЗДвП и по чл. 183, ал. 1, т. 1, предл. второ ЗДвП – за нарушение на чл. 100 ал. 1 т. 1 ЗДвП.
За да потвърди наказателното постановление, съдът, въз основа на събраните по делото гласни доказателства /показанията на разпитаните в с.з. на 02.03.2020 г. свидетели С. и К./ и на приложената административнонаказателна преписка, е приел за доказани изложените в АУАН и в НП факти, релевантни за състава на всяко от трите административни нарушения, за които с НП е ангажирана отговорността на жалбоподателя. В подкрепа на извода за законосъобразност на наказателното постановление се е позовал на спазването на сроковете по чл. 34 ЗАНН, на наличието на изискуемите от чл. 42 и чл. 57 ЗАНН задължителни реквизити на АУАН и НП, на дадената от АНО точна правна квалификация на всяко от трите нарушения и на правилното определяне на следващите се за тях административни наказания.
Касационната инстанция намира за правилно въззивното решение в частта, в която е потвърдено наказателното постановление по пунктове 1 и 2, с които е ангажирана административнонаказателната отговорност на касатора по чл. 183 ал. 3 т. 5 предл. първо ЗДвП – за нарушение на чл. 6 т. 1 ЗДвП и по чл. 183 ал. 4, т. 7, предл. 1 ЗДвП – за нарушение на чл. 137а ал. 1 ЗДвП.
За да приеме за доказани фактите, относими към нарушаването на чл. 6 т. 1 ЗДвП и на чл. 137а ал. 1 ЗДвП, въззивният съд правилно е ценил показанията на свидетелите Д. И. С. /актосъставител/ и Р. К. К. – и двамата очевидци на нарушенията и поради това с преки и непосредствени впечатления от тях. Правилно се е позовал и на оборимата доказателствена сила на съставения за нарушенията АУАН № 958152//23.12.2019 г., каквато той притежава като редовно съставен, на основание чл. 189 ал. 2 ЗДвП.
При наличието на безпротиворечиво дадените показания на двамата пътни полицаи, възприели непосредствено нарушението на чл. 137а ал. 1 ЗДвП, съдът аргументирано е приел, че показанията на свидетелката В. В., живееща в едно домакинство с жалбоподателя и майка на детето му, не са достатъчни, за да оборят доказателствената сила на АУАН № 958152//23.12.2019 г. досежно релевантния за това административно нарушение факт, че Т. е управлявал превозното средство без задължителния обезопасителен колан по чл. 137а ал. 1 ЗДвП. Още повече, че както свидетелката В. сама заявява пред съда при разпита й в с. з. на 02.03.2020 г., тя била сигурна, че Т. е бил с обезопасителен колан, защото в колата са били с детето /което е на 4 години/, а то не разрешавало да се тръгне преди всички да си сложат коланите. Похвално е, че детето е възпитавано в спазване на правилата за безопасност в движещо се превозно средство, но е несериозно да се градят убедителни заключения относно фактите въз основа на косвени съждения какво би трябвало да е било в случая действителното поведение на водача предвид изискванията, които е имало към него детето. На законосъобразността на наказателното постановление в тази част не е в състояние да се отрази посоченото във въззивната жалба обстоятелството, че в АУАН и в НП не е конкретизирано предложението от чл. 137а ал. 1 ЗДвП, което актосъставителят и АНО са приели в случая за неспазено. Действително, чл. 137а ал. 1 ЗДвП вменява в задължение на водачите и пътниците в няколко категории превозни средства /М1, М2, М3, N1, N2 и N3/ да използват по време на движението им обезопасителните колани, които са монтирани в тях. Не представлява обаче съществено процесуално нарушение допуснатият в АУАН и в НП пропуск да се посочи точната категория на управляваното от жалбоподателя превозно средство. Същото е индивидуализирано достатъчно ясно в съдържанието на АУАН и НП с марка, модел и регистрационен номер като изрично е посочено, че представлява лек автомобил. Тази индивидуализация е напълно достатъчна, за да се направи обоснован извод, че става въпрос за превозно средство от категория М1 по смисъла на чл. 149 ал. 1 т. 2 б. „а“ ЗДвП. Поради това подобен пропуск в съдържанието на АУАН и НП не би могъл да доведе до ограничаване на правото на защита на наказаното лице в административнонаказателното производство. Съобразен със закона е и изводът на решаващия делото съд, че към установения при проверката факт, че водачът е управлявал превозното средство без изискуемия по чл. 137а ал. 1 ЗДвП обезопасителен колан АНО е издирил и приложил правилно санкционната разпоредба на чл. 183 ал. 4 т. 7 предл. първо ЗДвП, предвиждащ фиксиран размер на глобата от 50 лв. за водач, който не изпълнява задължението за използване на предпазен колан.
По отношение на нарушението по чл. 183 ал. 3 т. 5 пред. 1 ЗДвП следва да се има предвид, че жалбоподателят поначало не оспорва факта, че движейки се по бул. „Сливница“ в посока Центъра, на кръстовището с ул. „Пирин“ е извършил обратен завой при наличието на пътен знак В23. Защитната му теза и в производството по издаване на наказателното постановление, и в съдебната фаза по оспорването се гради изцяло на твърдението, че този пътен знак е бил поставен неправилно – в нарушение на чл. 40 ал. 1 ППЗДвП и на чл. 9 ал. 1 от приетата на основание чл. 14 ал. 1 ЗДвП Наредба № 18/23.07.2001 г., вменяващи изискване пътните знаци да се поставят от дясната страна на платното за движение с лицевата си страна срещу посоката на движение, така че да бъдат лесно разпознавани и своевременно възприемани от участниците в движението. В случая от събраните доказателства и неоспорено касатора е установено, че пътен знак В23 е бил поставен от лявата страна на пътя - на разделителната ивица на бул. „Сливница“, който е с отделни платна за движение, преди кръстовището с ул. „Пирин“, поради което тезата на Т. е, че като неправилно поставен, не е въвел и не би могъл да въведе забрана за водача, който поради тези причини не е осъществил състав на административно нарушение по чл. 183 ал. 3 т. 5 предл. 1 ЗДвП.
Касационната инстанция намира, че това възражение правилно не е зачетено от въззивния съд с решението. С чл. 6 т. 1 ЗДвП е въведено безусловно изискване към участниците в движението, каквито по смисъла на пар. 6 т. 28 ДР ЗДвП са и водачите на ППС, да съобразяват поведението си с пътните знаци и с пътната маркировка. С чл. 47 ал. 3 ППЗДвП, наред с останалите регламентирани в разпоредбата забранителни знаци, е предвиден и забранителен пътен знак В23 за завиване в обратна посока. Предвид безусловното изискване на чл. 6 т. 1 ЗДвП водачите на превозни средства са длъжни да съобразяват поведението си с този забранителен знак като не извършват обратен завой в участъка на пътя, за който е относима забраната. Същевременно чл. 61 ал. 1 от Наредба № 18/23.07.2001 г. на МРРБ регламентира изискване пътните знаци за въвеждане на забрана да се поставят непосредствено преди участъка от пътя, за който се отнася забраната. Предвид това правило и именно с цел своевременно да бъде възприет от водачите на превозни средства, пътен знак В23 е поставен на разделителната ивица в участъка на пътя, в който е забранен обратният завой. Само по този начин той е в състояние да изпълни определеното му с чл. 75 от Наредба № 18/23.07.2001 г. предназначение да създаде необходимата организация на движението. Поставен от другата страна на пътя, така както намира за правилно жалбоподателят, той не би отговарял на въведеното с чл. 61 ал. 1 от Наредба № 18/23.07.2001 г. изискване да е ситуиран точно в забранения за обратен завой участък от пътя. В подкрепа на тезата си жалбоподателят цитира чл. 40 ал. 1 ППЗДвП, регламентиращ изискване пътните знаци да се поставят от дясната страна на пътя срещу посоката на движение, но не отдава нужното значение на въведеното с чл. 40 ал. 2 ППЗДвП изключение от това правило, според което при необходимост пътните знаци се поставят на островите върху платното за движение и в разделителната ивица на път с отделни платна за движение /както е в случая със забранителен знак В23/. Настоявайки, че пътният знак е трябвало да бъде поставен в дясната страна на пътя, а не отляво на разделителната ивица, жалбоподателят тълкува превратно, поради което и се позовава неправилно на чл. 41 ал. 1 ППЗДвП, според който пътният знак, поставен отдясно, е валиден за цялата широчина на частта от платното за движение, предназначена за движение в съответната посока. Жалбоподателят пренебрегва последната пояснителна част на изречението, от която именно става ясно, че валидността на отдясно поставения пътен знак се отнася за цялата широчина на съответната част от платното за движение в зададената за това платно посока. В случая обаче става въпрос за обратен завой, което означава, че посоката се сменя, поради което няма как при позоваването на чл. 41 ал. 1 ППЗДвП да се приеме, че ако пътният знак В23 е поставен отдясно на посоката на движение, така както настоява жалбоподателят, той валидно би въвел за относимия към него участък забрана за обратен завой. Що се отнася до възражението на жалбоподателя, че знакът се намирал на 30 м. преди началото на лентата за завой, поради което не бил поставен непосредствено преди участъка на пътя, за който се отнася, следва да се има предвид, че чл. 14 ал. 1 от Наредба № 18/23.07.2001 г. изрично регламентира изискване към пътните знаци и другите средства за сигнализиране да се поставят по начин, че да са видими от разстояние, позволяващо на водача своевременно да предприеме действия за осигуряване на безопасността на движението. В тази връзка в ал. 2 на същия член са определени минималните разстояния за видимост на пътния знак /в метри/ в зависимост от скоростта на движение на превозните средства /в км/ч/. Съвкупно преценено, всичко това сочи, че като е приел за законосъобразно наказателното постановление в частта за извършеното от водача нарушение на чл. 6 т. 1 ЗДвП и го е потвърдил за наложения за него фиксиран размер на глобата от 30 лв. по чл. 183 ал. 3 т. 5 пред. 1 ЗДвП, районният съд е постановил правилно решение, което и в тази част следва да се остави в сила от касационната инстанция.
Служебно се констатира, че при изписване в диспозитива на обжалваното решение на номера на наказателното постановление районният съд е изпуснал една цифра като наместо № 19-0433-000448/29.01.2020 г. е написал № 19-0433-00048/29.01.2020 г. Грешката е чисто техническа, поради което не е в състояние да се отрази на правилността на решението, в частта с която е потвърдено наказателното постановление по пунктове 1 и 2.
Що се отнася до частта от решението, с която е потвърдено наказателното постановление по пункт 3 досежно наложената глоба на нарушителя по чл. 183 ал. 1 т. 1 предл. второ ЗДвП за нарушението на чл. 100 ал. 1 т. 1 ЗДвП, съдът намира, че тук решението е постановено при допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение. Жалбоподателят е наказан за неносене на контролния талон към свидетелството за управление на МПС, което е негово задължение като водач на ППС, съгласно чл. 100 ал. 1 т. 1 предл. второ ЗДвП. Защитата му и в производството по издаване на наказателното постановление, и в съдебното производство е свързана изцяло с твърдението, че контролният талон към СУМПС му е отнет до приключването на друго административнонаказателно производство, поради което в месечния срок от влизане в сила на издаденото в рамките на това производство наказателно постановление е управлявал, ползвайки него. Подобна защитна теза кореспондира на чл. 157 ал. 6 и ал. 8 ЗДвП. Съгласно чл. 157 ал. 6 ЗДвП при съставянето на акт за нарушение по този закон контролният талон се отнема и се връща на водача след изпълнение на задължението по чл. 190 ал. 3 ЗДвП, като по силата на същата правна норма актът за нарушение заменя контролния талон за срок до един месец от издаването му. Същевременно според чл. 157 ал. 8 ЗДвП издаденото наказателно постановление заменя контролния талон за период от един месец след влизането му в сила, съответно решението или определението на съда при обжалване. След като защитата на жалбоподателя срещу наложеното му с НП административно наказание по чл. 183 ал. 1 т. 1 предл. второ ЗДвП е изградена изцяло на твърдението за отнетия му по реда на чл. 157 ал. 6 – 8 ЗДвП контролен талон, то районният съд е бил длъжен да провери верността на това твърдение и едва въз основа на фактическите си установявания по въпроса, които задължително е следвало да намерят място в мотивите на решението му, е следвало да прецени извършил ли е жалбоподателят нарушението по чл. 100 ал. 1 т. 1 ЗДвП, за което с НП му е наложено административното наказание по чл. 183 ал. 1 т. 1 предл. второ ЗДвП. Като не е сторил това, а е заключил в мотивите на решението, че „обяснението на причини поради което въззивникът не носи КТ към СУМПС при управлението на МПС, по никакъв начин не представлява изпълнение на изискванията на закона“, съдът е постановил в тази част съдебен акт при допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, поради което той следва два се отмени и делото да се върне за ново произнасяне от друг състав на въззивната инстанция, която на основание чл. 226 ал. 3 АПК вр. чл. 63 ал. 1 изр. второ ЗАНН следва да се произнесе и по разноските за водене на делото в двете инстанции /въззивна и касационна/.
Воден от изложеното, съдът
Р Е Ш И
ОТМЕНЯ решение № 419/10.03.2020 г. по н.а.х.д. № 743/2020 г. на ВРС, ІV състав, В ЧАСТТА, в която по пункт трети е потвърдено издаденото от началника на Първо Районно управление при ОД на МВР – Варна наказателно постановление № 19-0433-000448/29.01.2020 г. /погрешно отбелязано в решението като НП №19-0433-00048/29.01.2020 г./, с което на П.Т.Т. за нарушаването на чл. 100 ал. 1 т. 1 ЗДвП е наложено административно наказание глоба в размер на 10 /десет/ лв., на основание чл. 183, ал. 1, т. 1, предл. второ ЗДвП.
ВРЪЩА ДЕЛОТО ЗА НОВО РАЗГЛЕЖДАНЕ в тази част от друг състав на въззивния съд при спазване на дадените в мотивите на решението задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 419/10.03.2020 г. по н.а.х.д. № 743/2020 г. на ВРС, ІV състав, В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ, в която по пункт първи и втори е потвърдено издаденото от началника на Първо Районно управление при ОД на МВР – Варна наказателно постановление № 19-0433-000448/29.01.2020 г. /погрешно отбелязано в решението като НП №19-0433-00048/29.01.2020 г./, с което на П.Т.Т. за нарушаването на чл. 6 т. 1 ЗДвП е наложено административно наказание глоба в размер на 30 /тридесет/ лв., на основание чл. 183 ал. 3 т. 5 предл. първо ЗДвП и за нарушаването на чл. 137а ал. 1 ЗДвП е наложено административно наказание глоба в размер на 50 /петдесет/ лв., на основание чл. 183 ал. 4, т. 7, предл. 1 ЗДвП.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/