№ 814
гр. София, 16.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 64 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:МИРОСЛАВА П. ИЛЕВА
при участието на секретаря ПЕТЯ ЦВ. СЛАВОВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВА П. ИЛЕВА Гражданско дело №
20221110167442 по описа за 2022 година
Производствотo e по реда на чл.310 и сл. ГПК.
Р. Х. А.Л. е предявила искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ срещу
Посолство на Република Турция в Република България за признаване за незаконно и отмяна на
дисциплинарно уволнение, наложено с писмен акт № Z – 20108158-34983963 от 11.10.2022г. на
посланик А.С. за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „административен
секретар“, както и за заплащане на сумата от 20539,62 лева (след допуснато намаляване на размера
на иска по реда на чл.214, ал.1 ГПК с определение, постановено в първото открито съдебно
заседание) – обезщетение за оставане без работа поради уволнението за периода 11.10.2022г. –
11.04.2023г.
Ищцата твърди, че е работила при ответника по трудов договор от 01.01.2012г. Твърди, че
наред с трудовия договор всяка година между страните бил сключван и договор за услуги (за
чуждестранни граждани) от първо до последно число на всяка календарна година. Последният
такъв сключен между страните договор за услуги бил от 01.01.2022г. със срок до 31.12.2022г. при
уговорено месечно възнаграждение с левова равностойност от 3592,86 лева. На 11.10.2022г. на
ищцата било връчено уведомление за прекратяване на трудовото правоотношение, считано от
11.10.2012г. Позовава се на изтекъл срок по чл.194 КТ, като в тази връзка поддържа, че уволнението
е извършено за нарушение през 2021г. Преди налагане на наказанието „дисциплинарно уволнение“
на ищцата на два пъти били искани писмени обяснения – с искане от 30.11.2021г. и искане от
19.09.2022г., за действия по повод службата й. Въпросите касаели изготвяне на документи от
ищцата за предоставянето им пред Дирекция „Държавен протокол“ при Министерство на външните
работи на Република България за издаване на карти на чужденец, акредитиран в РБ, на служители
на посолството и членове на техните семейства. Ищцата отрича да е извършила вменените
дисциплинарни нарушения. Сред кръга на задълженията й в качеството й на административен
секретар се включвала подготовка на необходимите документи за представянето им в МВнР с цел
издаване на лични документи на служители в Посолството. Съгласно българското законодателство
служителите и членове на семейството на Посолството имали различни допълнителни права в
зависимост от това дали чуждите граждани имат и българско гражданство – съгласно Наредба № Н
– 14 от 27.09.2006г. за възстановяване на ДДС и акциз на дипломатическите представителства,
консулства, представителства на междуправителствени организации и членове на техния персонал,
1
Нота № 04-01-11 на МВнР Дирекция „Държавен протокол“, Наредба № I – 181/03.12.2022г. за
регистрация и отчета на моторните превозни средства, собственост на чуждестранни физически и
юридически лица и др. Поради предходен отказ от издаване на определена категория документи от
страна на МВнР на членове на семейството на акредитирани служители, които членове на
семейството имали само българско гражданство, то преди изготвяне на необходимите документи
ищцата попитала съответните служители дали имат и българско гражданство наред с
гражданството на чуждата държава. Ищцата била длъжна да постави посочените въпроси с цел
същите да получат карти за чужденец, акредитиран в РБ, което било в изпълнение на служебните й
задължения. Поддържа, че е изпълнява трудовите си задължения точно и с повишена грижа.
Ответникът е подал отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК, с който оспорва
исковете. Възразява, че българският съд не е международно компетентен с позоваване на уговорена
в чл.13 от сключения между страните договор подсъдност на спорове между страните във връзка с
договора пред съдилищата в гр. Анкара, Република Турция. Освен това и съгласно международното
право, в т.ч. Виенската конвенция за дипломатическите отношения дипломатическата мисия –
Посолството на Република Турция в Република България, имала специален, екстериториален
статут, поради което настоящият спор с членове на административно – технически персонал, към
който се числяла и ищцата, бил изключен от обсега на местното правораздаване. Отделно от това
приложимото право в случая било това на Република Турция, като се позовава на клаузата на чл.15
от сключения на 01.01.2022г. срочен договор за услуги, който представлявал индивидуален трудов
договор с международен елемент, съгласно която страните са направили избор на приложимото
право – турското право, и на чл.8 от Регламент Рим I. Счита, че приложението на разпоредбите на
КМЧП е изключено от Регламент Рим I. Позовава се на нормата на чл.2 от Регламент Рим I,
съгласно която регламентът има универсален характер, т.е. прилага се всяко право, посочено в него,
независимо от това дали е право на държава – членка. Съгласно Регламент Рим I страните по
индивидуалния трудов договор можели да изберат приложимо право и в чл.15 от договора от
01.01.2022г. страните по трудовия договор избрали турския закон. Освен това приложимите
разпоредби на Република Турция в достатъчна степен защитавали трудовите права на
работника/служителя, поради което било изпълнено изискването на Регламент Рим I изборът на
приложимо право да не лишава работника/служителя от защитата, която му осигуряват
повелителните норми на правото, което би било приложимо, ако нямаше избор на приложимо
право. По същество оспорва исковете. Поддържа, че поради приложимост на турското право
ирелевантно било позоваването на неспазен срок по чл.194, ал.1 КТ, а отделно от това
предвидените в КТ срокове за налагане на оспореното наказание били спазени. Извършените от
ищцата дисциплинарни нарушения били установени в рамките на проведена по правилата на
турското законодателство дисциплинарно производство, образувано на 30.11.2021г., по повод
получени срещу ищцата жалби от 18.11.2021г. След изискване на писмени обяснения от ищцата на
08.12.2021г. и 19.09.2021г. и в съответствие с други събрани доказателства от дисциплинарната
комисия било взето решение за налагане на процесното наказание на ищцата. При налагане на най
– тежкото дисциплинарно наказание били взети предвид и предходни налагани на ищцата
дисциплинарни наказания. Спрямо ищцата в хода на дисциплинарното производство били
установени следните факти и обстоятелства : демонстриране на поведение, което е далеч от
чувството за дълг и отговорност, въпреки многократните предупреждения; получени редица
оплаквания, че служителят не спазва правилно процесите, свързани с процедури по издаване на
документи за самоличност, възстановяване на данъци, заявление за регистрационни номера на
МПС, което е довело до накърняване и/или загуба на права на членовете и служителите на
дипломатическата мисия; неинформиране на началниците преди предприемане на действия по
важен въпрос, касаещ посолството, като например дипломатически имунитети и привилегии и
предприемане на действия без изрични инструкции, т.е. нарушаване на правилата за субординация;
неизпълнение и нефинализиране на висшестоящи разпореждания по правилен и достъпен начин;
нарушаване на установеното работно време; отсъствие от работа в продължение на два
последователни работни дни без извинение и без разрешение; закъснение или неотговаряне на
телефона в дните на дежурство. В обобщение е посочено, че е налице системно нарушаване на
трудовата дисциплина. При оценка на поведението на ищцата, за което било наложено
дисциплинарното наказание, следвало да се има предвид чувствителният характер на
2
информацията, с която ищцата борави във връзка с изпълняваните от нея служебни задължения, и
потенциалните вреди, които могат да настъпят за работодателя. При това трудовият договор бил
прекратен на посоченото в договора за услуги от 01.01.2022г. основание по чл.6а, т.13 –
установяване на несъвместимо поведение със служебната етика или дисциплината спрямо
членовете на институцията и работодателя. Искът по чл.344, ал.1, т.2 КТ оспорва и с довод, че
трудовият договор е сключен като срочен и предвиденият в него срок е изтекъл. По същите
съображения оспорва и основателността на претенцията за присъждане на обезщетение за оставане
без работа за периода след 31.12.2022г. в случай че съдът признае уволнението за незаконно.
Софийски районен съд, като взе предвид предявените искове, възраженията срещу тях и
доказателствата по делото, намира следното:
Между страните няма спор, а и от събраните писмени доказателства се установява, че на
01.01.2012г. между ищцата Р. Х. А.Л. и ответника – Посолство на Република Турция в Република
България, е сключен трудов договор, по силата на който ищцата е приела да изпълнява длъжността
„административен секретар“ при основно месечено възнаграждение в размер на 2738,16 лева.
Уговорен е 8 – часов работен ден и 40 работни часа за седмица.
Не се спори и че на 01.01.2022г. между страните е сключен договор за услуги, приет като
доказателство по делото (л.8 и сл. от делото). Съгласно същия е уговорен размер на месечно
възнаграждение на ищцата на длъжността „секретар“ в размер на 1837 евро. Уговорен е размер на
социално – осигурителните вноски, дължими от работодателя съгласно местното законодателство.
Уговорена е продължителността на работния ден от 8 часа дневно или 40 часа месечно и
полагаемите отпуски на ищцата. Уговорена е възможност за получаване на бонуси, свързани с
традиционните и правни разпоредби на страната, в която ищцата упражнява дейността си (т.5).
Уговорени са основанията за едностранно прекратяване на договора от страна на ответника и от
страна на ищцата (т.6). Посочено е, че всички спорове, произтичащи от изпълнението и
тълкуването на договора, ще се решават от упълномощените съдилища и служби по изпълнението
на Анкара (т.13). Уговорено е, че договорът е валиден от 01.01.2022г. до 31.12.2022г. (т.14).
Посочено е, че договорът е изготвен съгласно разпоредбите на чл.4/Б от Закон № 657, като по
отношение на въпросите, които не са включени в договора, се предприемат действия в рамките на
разпоредбите на Указ № 7/15754.
Не се спори, а и от доказателствата се установява, че трудовото правоотношение между
страните е прекратено едностранно от ответника с акт № Z – 20108158-34983963 от 11.10.2022г.,
издаден от посланик А.С. приет като доказателство по делото (л.17). Със същия ищцата е
уведомена, че подписаният на 01.01.2022г. трудов договор е прекратен, считано от 11.10.2022г. в
съответствие с чл.6/а, клауза 13 (действия срещу членовете на институцията и работодателите,
действия несъвместими с работната етика и дисциплина) от посочения договор.
Съдът приема, че трудовото правоотношение е възникнало между страните съгласно
сключения между тях трудов договор от 01.01.2012г. ( л.7 от делото). Съдът приема, че
горепосоченият договор за услуги от 01.01.2022г. има характер на допълнително споразумение към
трудовия договор от 01.01.2012г. Посоченият договор от 01.01.2022г., наименуван „договор за
услуги“, носи характеристиките на трудов договор, след като в него е уговорено работно време,
размер на здравно – осигурителни вноски, дължими от работодателя, размер на отпуските, размер
на месечно възнаграждение, които са характеристики, присъщи на трудовия договор (арг. чл.66 КТ).
Именно по посочените елементи на трудовото правоотношение трудовият договор се отличава от
гражданския договор, поради това съдът приема, че макар и наименуван „договор за услуги“
същият няма характеристиките на договор по чл.258 и сл. ЗЗД, а е допълнително споразумение
(анекс) към вече сключения между страните трудов договор от 01.01.2012г., доколкото няма данни
трудовият договор от 01.01.2012г. да е бил прекратен преди 01.01.2022г., както и поради
обстоятелството, че е недопустимо да се полага труд по повече от един основен трудов договор с
еднаква продължителност на уговореното работно време. При това съдът приема, че с договора от
01.01.2022г. с характер на допълнително споразумение към трудовия договор се предоговаря
размера на основното месечно брутно трудово възнаграждение и се детайлизират елементите на
трудовото правоотношение.
По въпроса за международната компетентност на българския съд :
3
По отношение на международната компетентност на настоящия съд от значение е решение
на СЕС – C – 154/2011, което е задължително за съда съгласно чл.633 ГПК. В същото е прието, че
поначало общопризнатите принципи на международното право в областта на съдебния имунитет
изключват възможността срещу държава да бъде предявен иск пред юрисдикция на друга държава.
Този принцип обаче може да бъде изключен, когато искът се отнася до осъществени действия,
които не се отнасят до упражняването на публична власт. Настоящият случай е такъв – той се
отнася до прекратяване на трудов договор с работник/служител, който не е упражнява публична
власт, като няма спор по делото, а от доказателствата следва, че на ищцата са били възложени
единствено административно – технически функции. При това настоящият спор не засяга съдебния
имунитет на чуждата държава – Република Турция и настоящият спор попада в материалния обхват
на Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година
относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и
търговски дела. Общото принцип съгласно Регламента е, че компетентен е съдът по местоживеене
на ответника (чл.4). При индивидуалните трудови договори са предвидени специални правила и
съгласно чл.20, пар.2 от Регламент 1215/2012, когато работник или служител сключи индивидуален
трудов договор с работодател, който няма местоживеене в държава членка, но има клон, агенция
или друго представителство в някоя от държавите членки, при спорове, възникнали във връзка с
дейността на клона, агенцията или представителството, работодателят се счита за имащ
местоживеене в тази държава членка. Последната разпоредба трябва да се тълкува в смисъл, че
намиращо се на територията на държава членка посолство на трета държава е „представителство“
по смисъла на тази разпоредба в спор относно трудов договор, сключен от посолството от името на
изпращащата държава, когато осъществените от работника или служителя функции не се отнасят
до упражняването на публична власт – в този смисъл е горецитираното решение на СЕС – C –
154/2011. При това ответникът - Посолството на Република Турция в Република България, е
представителство на чуждата държава в България, от което следва, че има местоживеене в
България по смисъла на чл.20, пар.2 от Регламент (ЕС) № 1215/2012. В случая изборът на
компетентен съд в клаузата на чл.13 от договора от 01.01.2022г. не дерогира правилото по чл.20,
пар.2, защото споразумението за компетентен съд не е сключено след възникване на спора – чл.23,
пар.1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012.
По въпроса за приложимото право :
Съгласно чл.2, пар.1 от Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета
(Рим I) договорът се урежда от избраното от страните право, като всяко право, посочено в
регламента, се прилага независимо от това, дали е правото на държава-членка (чл.2 от Регламента).
Изборът трябва да бъде изричен или да следва ясно от условията на договора или обстоятелствата
по случая. В конкретния случай с клаузата на чл.15 от договора от 01.01.2022г. е направено
препращане към разпоредби на закони по турското право. Освен това в договора от 01.01.2022г.
има и други клаузи, които препращат към норми от закони от турското право (чл.4а – по отношение
на годишния отпуск, чл.6, б. „б“ и б.“в“ – по отношение на основанията за прекратяване на
договора; т.7 – дължимо обезщетение при прекратяване на договора, т.10 – дължимо обезщетение
при временно преместване на друго място; т.12 – други задължения по турски закони). При това
съдът намира, че в случая изборът на турското право не е изричен, но имплицитно следва от
условията на договора, като договорът от 01.01.2022г., който има характер на допълнително
споразумение към трудовия договор от 01.01.2012г., е изготвен съгласно закон по турското право
(чл.4/Б от Закон № 657 – т.15) и в него има множество препратки към турското законодателство. В
същото време обаче следва да бъде съобразена и нормата на чл.8, пар.1 от Рим I, съгласно която
въпреки избора на право, този избор не може да води до лишаване на работника от защитата,
предоставяна му от разпоредбите, които не могат да бъдат отклонени чрез споразумение съгласно
правото, което при липса на избор би било приложимо съгласно параграфи 2, 3 и 4 от същия член. В
случая ако нямаше избор на право, това би било правото на Република България – държавата, в
която ищцата полага своя труд – пар.2 на чл.8 на Рим I. В решение на СЕС по съединени дела C
152/20 и C 218/20 (задължително за настоящия съд) е прието, че изборът на уреждащия
индивидуалния трудов договор закон изключва другите закони, които при липса на избор биха били
приложими съгласно параграфи 2, 3 или 4 от член 8, при условие че избраният закон предлага на
работника еднакво или по-високо ниво на защита от предоставяното му от разпоредбите, които не
4
могат да бъдат дерогирани чрез споразумение, на правото, което би било приложимо при липса на
избор.
По съществото на спора :
На първо място неоснователни са възраженията за липса на правосубектност на ответника –
Посолство на Република Турция в Република България. Последното има качеството на работодател
на ищцата (пар.1, т.1 ДР на КТ), защото с него е сключен трудовия договор от 01.01.2012г. и договор
за услуга от 01.01.2022г., за който съдът прие, че има характер на допълнително споразумение към
трудовия договор. Наред с функциите на посолството като дипломатическа мисия, визирани в чл.3
от Виенската конвенция за дипломатическите отношения, Посолството извършва дейности и като
частно правен субект. В това качество Посолството влиза в правоотношения по трудови договори с
местни лица и трябва да се приравни на „служба, агенция, или друго представителство” (чл.20,
пар.2 от Регламент (ЕС) № 1215/2012) на територията на държавата, където се намира в рамките на
спор относно трудов договор, сключен от това Посолство като представител на изпращащата
страна, когато работникът или служителят е бил назначен и е изпълнявал функциите си на
територията на приемащата държава членка. При това Посолството като субект на частното право
се явява процесуално и материално правно легитимирана страна по трудовия спора - това е прието
в решение № 111/15.05.2015г. по гр.д. № 4455/2014г. на ВКС, III ГО.
По довода за неспазен срок по чл.194, ал.1 КТ :
Нормата на чл.194, ал.1 КТ урежда преклузивни срокове за налагане на дисциплинарното
наказание. След изтичане на предвидените срокове - 2 месеца от откриване на нарушението, но не
по – късно от 1 година от извършването му, се погасява дисциплинарната отговорност на
работника/служителя, съответно правото на работодателя да наложи дисциплинарно наказание.
Тази норма е с императивен характер и се отнася до всички видове дисциплинарни наказания,
предвидени по КТ. Видно от представените от ответника извадки от Правилник за
дисциплинарните производства на държавните служители (превод – на л.160 и сл.), по турското
право също са предвидени срокове за налагане на дисциплинарното наказание (чл.32, глава
„Давностен срок“), които са диференцирани съобразно вида на дисциплинарното наказание.
Според посочения турския нормативен акт от датата, на която са станали известни действията и
обстоятелствата, изискващи дисциплинарно наказание, в случай че не е образувано дисциплинарно
производство, правомощието за налагане на дисциплинарно наказание се прекратява в срок от
шест месеца за наказанието „уволнение от държавна служба“ (чл.32, ал.1 б.“б“ от Правилника).
Предвидено е още, че правомощието за налагане на дисциплинарното наказание се погасява, ако
дисциплинарното наказание не бъде наложено в срок от две години от датата на извършването на
действията или обстоятелствата, изискващи дисциплинарно наказание (чл.32, ал.2 от Правилника).
При сравнение на двата закона – турския и българския, от отношение на предвидените срокове, в
които може да се упражни правото за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, става
ясно, че българският закон съгласно нормата на чл.194 КТ дава по – високо ниво на защита на
работника/служителя с оглед предвидените по – кратки срокове, в които може да се упражни това
право, докато според турското право относно държавната служба сроковете са по – дълги (6 –
месеца от узнаването и то ако не е образувано дисциплинарно производство и 2 години от
извършването). При това съгласно нормата на чл.8, пар.1 от Регламент Рим I съдът приема, че след
като българският закон (приложим ако нямаше избор на право) предвижда по – високо ниво на
защита от избраното турско право, в случая следва да намери приложение нормата на чл.194, ал.1
КТ по отношение на продължителността на преклузивните срокове за налагане на дисциплинарно
наказание „уволнение“.
Под „откриване на нарушението“ по чл.194, ал.1 КТ следва да се разбира узнаването от
субекта на дисциплинарна власт (работодателя или лицето, упълномощено по надлежния ред от
работодателя) на съществените признаци на нарушението на трудовата дисциплина – субект на
нарушението, време, място на извършването му и съществените признаци на деянието от
обективна и субективна страна. Извършените нарушения на трудовата дисциплина следва да се
считат открити от органа на дисциплинарна власт след приключване на възложените от
работодателя на специални комисии проверки и довеждане до знанието на работодателя на
констатациите от възложените проверки – в този смисъл е решение по гр.д. № 311/2011г. на ВКС, III
5
ГО. В конкретния случай от доказателствата е видно, че е следвана процедура, предписана в
Правилник за дисциплинарните производства на държавните служители според турското
законодателство. Според посочения правилник налагането на дисциплинарното наказание се
предшества от задължително разследване (чл.28, ал.1 от Правилника), като в тази връзка се
определя разследващ (чл.28, ал.2 от Правилника). Разследващият има право да проучва всички
документи, да снема показания от служителя, срещу когото се води дисциплинарното производство
(чл.29, ал.1 от Правилника), като проверката му приключва с доклад (чл.29, ал.3 от Правилника).
Компетентен да се произнася за налагане на наказанието „уволнение от държавна служба“ е
висшият дисциплинарен съвет на държавната администрация, към която принадлежи служителят
(чл.26, ал.1 от Правилника). Предвидено е дисциплинарно наказание да не може да бъде наложено,
без на служителя да бъде предоставено право на защита, която защита се изисква на последния етап
от процеса на разследване (чл.30, ал.1 от Правилника) и следва да се представи в определен срок
(чл.30, ал.3 и ал.4 от Правилника). След защитата, ако дисциплинарният ръководител заключи, че
следва да се наложи наказание „уволнение от държавна служба“, той трябва да изпрати преписката
на висшия дисциплинарен съвет, който изисква последната устна или писмена защита на
държавния служител (чл.30, ал.6 от Правилника).
Установява се, че писмени обяснения на ищцата са поискани на 30.11.2021г. от
извършващия проверката (л.22 от делото) и на 08.12.2021г. ищцата е представила писмените си
обяснения (л.23). Прието като доказателство е и писмо с номер Z – 20108158-34983963 от
19.09.2022г. (л.25 от делото) от дисциплинарен ръководител – посланик А.С. с което ищцата бива
уведомена, че писмената й защита в рамките на дисциплинарното разследване, образувано на
30.11.2021г., въз основа на оплакване, че е провеждала проучвани срещу свои колеги и е събирала
лична и конфиденциална информация за тях, е проверена. Посочено е, че действията на ищцата са
довели до нарушаване на разпоредбата на чл.6/а клауза 13, която урежда условията за прекратяване
на договора за услуги, поради което се налага прекратяване на трудовия договор. При това е
поискано ищцата да предостави писмена защита до 26.09.2022г. Такава писмена защита е
депозирана от ищцата на 23.09.2022г. (л.27 от делото), с която същата е възразила срещу вменените
нарушения. Приета като доказателство е и извадка от доклад за дисциплинарно производство
(л.254 и сл.), от която е видно, че разследващият е дал заключение за прекратяване на трудовия
договор с ищцата поради извършени от нея дисциплинарни нарушения.
При така събраните писмени доказателства съдът приема, че в случая субектът на
дисциплинарна власт е посланик А.С. – дисциплинарен ръководител, който е наложил и оспореното
уволнение. От писмо с номер Z – 20108158-34983963 от 19.09.2022г. е установено, че на
19.09.2022г. субектът на дисциплинарна власт е узнал съществените елементи от вмененото на
ищцата дисциплинарно нарушение, заради което трудовият договор е прекратен. От 19.09.2022г. до
11.10.2022г. (дата на налагане на наказанието) не са изтекли 2 месеца от откриване на нарушението.
По отношение на спазването на едногодишния срок от извършване на нарушението следва да се
посочи, че този срок ще е изтекъл, ако нарушението е извършено преди 11.10.2021г. (1 година преди
11.10.2022г.). Видно от искането за даване на писмени обяснения (л.22 от делото), вмененото
нарушение се състои в зададени от ищцата въпроси спрямо конкретни служители на посолството
относно тяхното гражданство и това на членове на техните семейства. По делото не са събрани
категорични данни за това кога са извършените тези действия от ищцата, която не отрича задаване
на тези въпроси (видно от писмените обяснения от 08.12.2021г.), но отрича това нейно поведение
да съставлява нарушение на трудовата дисциплина. При това по делото не може категорично да се
приеме за доказано, че е изтекъл едногодишният срок по чл.194, ал.1 КТ към датата на
уволнението.
Предвид горното съдът приема доводът за нарушение на чл.194, ал.1 КТ за неоснователен.
Не следва да бъде разглеждан въведеният едва в първото по делото открито съдебно
заседание от страна на ищцата довод за незаконност на уволнението поради немотивираност на
заповедта за уволнение съгласно изискванията на чл.195, ал.1 КТ. По българския процесуален
закон, който е приложим в случая, съгласно диспозитивното начало (чл.6, ал.2 ГПК) при оспорване
на законността на уволнението ищецът е длъжен да изчерпи доводите си за незаконност на
уволнението в исковата молба. Именно тези доводи, наведени в исковата молба, формират
6
основанието на предявения иск. С иска по чл.344, ал.1, т.1 КТ се отрича съществуването на
потестативното право на работодателя да прекрати едностранно съществуващо трудово
правоотношение, което право се упражнява в срока по чл.358, ал.1, т.2 КТ. По него ищецът е
длъжен още в исковата молба да изложи всички свои възражения срещу съществуването на това
право и надлежното му упражняване. След изтичане на срока по чл.358, ал.1, т.2 КТ възможността
ищецът да се основе на различен факт, непосочен в исковата молба, за да поиска отмяна на
уволнението като незаконно, е преклудирана. В този смисъл е решение № 665/01.11.2010г. по гр.д.
№ 242 по описа за 2009г. на ВКС, IV ГО, решение № 459/27.10.2011г. по гр.д. № 1532 по описа за
2010г. на ВКС, IV ГО, решение № 253 от 18.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1919/2010 г., IV г. о., ГК.
Предвид горното съдът приема, че не следва да разглежда довода за немотивираност на
уволнителната заповед. В случая това не препятства съдебния контрол върху законосъобразността
на оспореното уволнение, защото от събраните по делото писмени доказателства в рамките на
проведената процедура по налагането му става ясно за какво конкретно поведение на ищцата е
наложено дисциплинарното наказание „уволнение“. Това е видно от писмо, с което за пръв път са
поискани обяснения от ищцата на 30.11.2021г. (л.25 от делото), писмо от извършващия проверката
(л.22 от делото) и писмо с номер Z – 20108158-34983963 от 19.09.2022г. (л.25), с което на
финалната фаза на дисциплинарното производство отново са искани писмени обяснения от
ищцата, както и от извадката от доклада по дисциплинарното производство (превод - л.254 и сл.).
Поведението, заради което на ищцата е наложено оспореното наказание, се състои в това, че
същата е задала въпроси на служители на посолството – Ю.Ш. и Б.И. относно тяхното гражданство
и гражданството на членовете на тяхното семейство, както и че при постъпване на искане за
подновяване на лична карта на дъщерята на Б.И.ищцата директно не е извършила необходимата
процедура. В писмените си обяснения в рамките на дисциплинарното производството ищцата не е
отрича, че е попитала посочените служители на посолството за това дали имат българско
гражданство. Това тя направила във връзка с поискано обяснение от колега, на чиято дъщеря била
отказана лична карта от МВнР, тъй като била родена в България, какъвто бил случаят и с Ю.Ш. и
Б.И. Ищцата сочи, че не получила потвърждение относно гражданството, както и че не е споделяла
поверителна информация. Сочи още, че нотата за личната карта на дъщерята на Б.И.била
обработена веднага, след като й били предадени документите. Същото ищцата потвърждава и в
писмените си обяснения от 23.09.2022г.
При тези доказателства съдът намира за безспорно, че ищцата е задала въпрос на служители
на посолството - Ю.Ш. и Б.И. относно тяхното гражданството и това на членове на техните
семейства. Ищцата поддържа, че тези въпроси е задала в рамките на възложените й служебни
задължения по обработване на документи за подаване на заявление до МВнР за издаване на карта
на посочените лица. Според приетото като доказателство описание на длъжността „секретар, нает
по договор“, което има характер на длъжността характеристика, ищцата има задължения да
извършва канцеларски, секретарски и консулски услуги, необходими за ежедневното
функциониране на дипломатическата мисия. Сред възложените функции са и тези за оказване на
съдействие на персонала, назначен в мисията, за издаване и връщане на лични карти („Д“, т. „т“ от
описанието на длъжността). Ответникът признава, че в рамките на възложените й служебни
функции ищцата е изготвяла и попълвала формуляри за издаване на лични документи на служители
на дипломатическото представителство и членове на техните семейства (молба от 07.05.2024г. –
л.224 от делото). Към исковата молба е приложен и съдът прие като доказателство образец на
формуляр за издаване на карта на чужденец, акредитиран в Република България, като не се спори,
че това е одобреният от официалните власти на Република България образец на заявление за
издаване на карта по чл.59, ал.5, вр.чл.14, ал.5 ЗБЛД. От посочения образец на формуляр се
установява, че е предвидено попълване на данни за гражданство на заявителя, както и данни за
гражданството на неговият съпруг/съпруга, родители и на деца, ненавършили 14 – годишна
възраст. При това съдът приема, че след като информацията за гражданство на служителите и
членове на техните семейства, за които ищцата е била натоварена да подаде документи до МВнР за
издаване на карти по ЗБЛД, е изискуем реквизит на заявлението за издаване на личен документ
според местния закон, то ищцата не е превишила правата си, задавайки въпрос относно
гражданството на служители на Посолството и това на членовете на техните семейства. Описаното
поведение е в рамките на възложените на ищцата служебни функции и не може да се направи
7
извод, че същата е направила опит да се снабди с информация за лични данни (относно
гражданството) на служители на посолството и членове на тяхното семейство в нарушение на
служебните си задължения. При това не може да се приеме, че е осъществен състав на
дисциплинарно нарушение според чл.6/а, т.13 от договора за услуга, имащ характер на
допълнително споразумение към трудовия договор, а именно осъщественото от ищцата поведение
да се характеризира като „действия срещу членовете на институцията и работодателя в нарушение
на техните задължения и дисциплина“. По същество вмененото нарушение съответства на
нарушение на задължение по чл.126, т.9 КТ, а именно задължение на работника/служителя да е
лоялен към работодателя, като не злоупотребява с неговото доверие и не разпространява
поверителни за него сведения. Злоупотребата с доверието на работодателя или разпространението
на поверителни за него сведения по българския закон е предвидено като тежко нарушение на
трудовата дисциплина и е уредено като основание за налагане на най – тежкото дисциплинарно
наказание –„уволнение“ – чл.190, т.4 КТ. Злоупотреба с доверието на работодателя означава
използването на оказаното от работодателя доверие за неправомерно извличане на облага от
страна на работника/служителя или за друго лице, като се изисква преднамереност в действията
чрез използване на служебното положение и същото следва да е извършено умишлено. Уронване
на доброто име на работодателя означава злепоставяне на работодателя пред трети лица. В
конкретния случай не се доказва (при тежест на ответника за това – чл.154, ал.1 ГПК) ищцата да е
действала умишлено, като е целяла да се сдобие с информация за гражданството на служители на
посолството и/или членове на техните семейства, за да я изнесе на трети лица и да я използва по
друг начин, извън целите, за които тази информация й е необходима в рамките на изпълняваните от
нея служебни задължения.
Предвид горното съдът приема за недоказано, че ищцата е извършила вмененото
дисциплинарно нарушение, за което е наложено процесното дисциплинарно уволнение. При това
безпредметно е да се разглежда дисциплинарното минало на ищцата (а именно нарушенията, на
които е извършено позоваване в отговора на исковата молба и доклада по дисциплинарното
производство – л.254), защото евентуални предходни дисциплинарни наказания биха могли да се
обсъждат само във връзка с въпроса за съразмерност на тежестта на наложеното наказание (чл.189,
ал.1 КТ) от групата обстоятелства, относими към оценката на поведението на
работника/служителя. След като не се доказа дисциплинарното нарушение, за което е наложено
оспореното наказание на ищцата, е налице основание за отмяна на наложеното наказание.
Предишни евентуални нарушения на трудовата дисциплина биха могли да се обсъждат само при
извод за извършване на конкретното дисциплинарно нарушение, съставляващо основание за
налагане на дисциплинарно наказание въобще, което в случая не се доказа.
Предвид горното уволнението е незаконно и следва да се отмени, като се уважи искът по
чл.344, ал.1, т.1 КТ.
По иска по чл.344, ал.1, т.2 КТ :
От трудовия договор от 01.01.2012г. (клаузата на т.4) е видно, че същият е заключен за
неопределено време. За да обоснове срочност на трудовото правоотношение, ответникът се е
позовал на клаузата на т.14 за срок в „договор за услуги“ от 01.01.2022г., който е уговорен до
31.12.2022г. Така уговорената срочност на договора от 01.01.2022г. съответства на турското
законодателство съгласно посоченото в договора, че се сключва в съответствие с чл.4 Б от Закон №
657, който е Закона за държавните служители, представен по делото (превод – л.155), както и в
съответствие с представената Наредба за договорно наемане на персонал (превод – л.166).
Съгласно чл.5 от Наредбата периодите на договорите са ограничени до финансовата година. Съдът
приема, че уредбата в българското законодателство относно сроковете на трудовите договори е по –
благоприятна за работника/служителя, защото предвижда срочност на трудовия договор само в
изрично изброени хипотези (чл.68 КТ), с което се гарантира правото на труд. При това относно
действието на трудовия договор във времево отношение приложение следва да намери българското
право, гарантиращо по – висока степен на защита на правата на работника/служителя – чл.8, пар.1
от Регламент „Рим I”. В конкретния случай не се твърди и не се установява трудовият договор
между страните да е бил сключен при някои от хипотезите на чл.68 КТ, вр. пар.1, т.8 ДР на КТ. С
оглед изложеното следва да се приеме, че процесният трудов договор е сключен за неопределено
8
време – чл.68, ал.5 КТ. При това неоснователно се възразява, че не би могло ищцата да бъде
възстановена на предишната работа, защото ако не бе уволнението, трудовият договор би бил
прекратен поради изтекъл срок. От изложеното следва, че ищцата следва да бъде възстановена на
заеманата преди уволнението длъжност, като искът по чл.344, ал.1, т.2 КТ следва да се уважи.
По иска по чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ :
В случая приложим е българският закон, съгласно който при незаконност на уволнението
работникът/служителят има право на обезщетение за периода, в който е останал без работа поради
незаконното уволнение, но не повече от 6 месеца, защото не се установява по турския закон да са
предвидени по – благоприятни условия за обезщетяване на работника/служителя при незаконно
уволнение – чл.8, пар.1 от Регламент Рим I.
От събраните по делото доказателства се установява, че ищцата е останала без работа
поради уволнението за периода 11.10.2022г. – 20.02.2023г., като на 20.02.2023г. ищцата е започнала
работа при друг работодател, видно от приетата като доказателство справка от НАП (л.195 от
делото). При това на ищцата се следва обезщетение само за периода 11.10.2022г. – 20.02.2023г.
Ирелевантно е обстоятелството, че сключеният при нов работодател трудов договор е прекратен в
рамките на шестмесечния срок от процесното уволнение, а именно на 28.03.2023г. Оставането на
ищцата без работа за периода 28.03.2023г. (дата на прекратяване на трудовия договор при нов
работодател) – 11.04.2023г. (изтичане на 6 – месечен срок от датата на процесното уволнение) не се
дължи на незаконното уволнение, а на прекратяване на трудовия договор с новия работодател,
поради което за същия период не е налице причинно – следствена връзка между незаконното
уволнение и оставането на ищцата без работа за периода 28.03.2023г. – 11.04.2023г. Размерът на
обезщетението за периода, за който същото е дължимо - 11.10.2022г. – 20.02.2023г., се определя на
база на последното брутно трудово възнаграждение (чл.228, ал.1 КТ), което съгласно договора за
услуга от 01.01.2022г., за което съдът прие, че има характер на допълнително споразумение по
трудовия договор, възлиза на сумата от 1837 евро, чиято левова равностойност е 3592,86 лева. При
това дължимият размер на обезщетението за периода 11.10.2022г. – 20.02.2023г. възлиза на сумата
от 15569,06 лева, определен от съда на основание чл.162 ГПК.
Предвид горното искът по чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ следва да се уважи до размер
на сумата от 15569,06 лева за периода 11.10.2022г. – 20.02.2023г. и да се отхвърли за разликата до
пълния предявен размер и за остатъка от периода.
По разноските :
Ищцата претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3050 лева,
плащането на което е доказано посредством отбелязването върху представения договор за правна
защита и съдействие, който служи и като разписка за плащане на сумата. Ответникът е направил
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение (становище от 07.05.2024г.). Съдът
намира възражението за неоснователно. Неговият размер към датата на сключване на договора за
правна защита и съдействие (08.12.2022г.) надвишава незначително минималния съгласно чл.7, ал.1
НМРАВ, който по неоценяемите искове (чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ) е общо 710 лева и по паричния
иск (чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ) е в размер на 2248,57 лева (чл.7, ал.2, т.3 НМРАВ) или
общо минималният размер на адвокатското възнаграждение по всички искове се равнява на сумата
от 2958,57 лева. Макар съгласно решение на СЕС по дело C – 438/2022г. размерите ма
възнагражденията, определени в НМРАВ, да не са обвързващи за съда, те служат за ориентир, като
в конкретния случай съдът намира, че няма основание да се отклони от така определените
минимални размери на цената на адвокатската услуга, защото делото е с правна и фактическа
сложност около средната за дела със сходен предмет и по делото са проведени три открити съдебни
заседания. При това няма основание за намаляване на адвокатското възнаграждение на ищцата на
основание чл.78, ал.5 ГПК. Съразмерно с уважената част от исковете на ищцата се следват
разноски в размер на 2311,90 лева.
Ответникът претендира разноски, но по делото липсват доказателства за плащане на
адвокатско възнаграждение. Върху представения договор за правна защита и съдействие е
отбелязано, че сумата е платена по банков път, но не е представен банков документ за плащането,
което не позволява съдът да приеме, че разходът за адв. възнаграждение е действително направен в
9
съответствие със задължителните разяснения по т.1 от Тълкувателно решение № 6/2012г. по тълк.д.
№ 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. При това на ответника не се следват разноски.
На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да плати по сметка на
Софийски районен съд разноски за държавна такса съразмерно с уважената част от исковете или
сумата от 698,56 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО и ОТМЕНЯ на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ
дисциплинарно наказание „уволнение“ на Р. Х. А.Л., ЕГН **********, със съдебен адрес : гр.
София, бул. „Мария Луиза“ № 16, ет.4, ап.32 – адв. Д. В., наложено с писмен акт № Z – 20108158-
34983963 от 11.10.2022г. на посланик А.С. по иск, предявен срещу Посолство на Република Турция
в Република България.
ВЪЗСТАНОВЯВА на основание чл.344, ал.1, т.2 КТ Р. Х. А.Л., ЕГН **********, със
съдебен адрес : гр. София, бул. „Мария Луиза“ № 16, ет.4, ап.32 – адв. Д. В., на заеманата преди
уволнението длъжност „административен секретар“ при Посолство на Република Турция в
Република България.
ОСЪЖДА Посолство на Република Турция в Република България, да плати на Р. Х. А.Л.,
ЕГН **********, със съдебен адрес : гр. София, бул. „Мария Луиза“ № 16, ет.4, ап.32 – адв. Д. В.,
на основание чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ, сумата от 15569,06 лева – обезщетение за
оставане без работа поради уволнението за периода 11.10.2022г. – 20.02.2023г., като ОТХВЪРЛЯ
иска за разликата до пълния предявен размер от 20539,62 лева и за периода 21.02.2023г. –
11.04.2023г.
ОСЪЖДА Посолство на Република Турция в Република България, да плати на Р. Х. А.Л.,
ЕГН **********, със съдебен адрес : гр. София, бул. „Мария Луиза“ № 16, ет.4, ап.32 – адв. Д. В.,
на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 2311,90 лева – разноски.
ОСЪЖДА Посолство на Република Турция в Република България, да плати по сметка на
Софийски районен съд на основание чл.78, ал.6 ГПК сумата от 698,56 лева – разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10