Р Е Ш Е Н И Е
Номер 03.06.2021г. Град София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД,
Първо ГО, 30 състав
На шестнадесети април Година 2021
В
публичното заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕРИЯ БАНКОВА
и
секретар ДИАНА БОРИСОВА
като разгледа докладваното от съдия Банкова гр. дело N 3957 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищeцът „Ю.Б.“ АД излага в исковата молба, че има качеството на кредитор по отношение на ответницата Б.М. по два договора за кредит. Вземанията на банката възлизат на стойност 189 125,38 швейцарски франка по единия и респективно 6 703,89 швейцарски франка по втория договор за кредит. С договор за прехвърляне на вземане от 30.01.2020г. ответницата М. цедирала на ответницата И.П. вземанията си, присъдени й с решение от 29.01.2020г. по в.гр.д. №3661 по описа за 2019г. на САК, ГК, 12 с-в на стойност 30 905,47 лв., ведно със законната лихва от 28.04.2017г., за което банката била уведомена на 03.02.2020г. Счита, че действията на първата ответница го увреждат, т.к. с договора за цесия тя е намалила имуществото си и е създала затруднения за удовлетворяване вземанията на кредитора. Сочи, че втората ответница е недобросъвестна, тоест е знаела, че с действията си М. уврежда интересите на банката. В тази връзка сочи, че цесията е уговорена като възмездна, но цена не е посочена и не става ясно дали такава въобще е била уговорена и заплатена. Ето защо, моли въпросният договор за цесия от 30.01.2020г. да бъде обявен за недействителен спрямо банката.
С молба от 08.09.2020г. ищецът е посочил, че на 27.08.2020г. e получил уведомление за последваща цесия, с която ответницата П. е прехвърлила процесното вземане по атакуваната сделка на нов цесионер – Я.Ц.П.. Моли последният да бъде конституиран като страна по делото, предвид правния интерес на ищеца да бъде установена спрямо него недействителността и на последващата сделка.
В преклузивния срок по чл.131 от ГПК първоначалните ответници подават писмен отговор. На първо място, правят искане за спиране производството по делото, доколкото вземането на банката по единия от цитираните в исковата молба договор за кредит е оспорено от ответницата М. и понастоящем е предмет на висящ съдебен процес. Считат, че продължаването на съдопроизводствените действия при наличие на основание за спиране би довело до постановяването на недопустимо съдебно решение. Впоследствие, чрез процесуалния си представител адв. Г., не поддържат заявеното искане за спиране. По същество, оспорват иска като неоснователен. На първо място, оспорват качеството на кредитор на ищеца. Сочат, че с решение на САС от 29.01.2020г. по в.гр.д.№ 3661/2019г. клаузите, въз основа на които банката претендира да има вземане, са прогласени за нищожни и Б.М. е станала кредитор на банката за вземания от неоснователно обогатяване. Оспорват процесната цесия да е увреждаща за ищеца поради намаляване на имуществото на ответника. Сочат, че договорът е възмезден, цената е 25 000лв. и с нея е направено прихващане със задължение, което М. имала към П. по сключен между тях през 2010г. договор за заем на стойност 30 000 лв., от които към момента на сключване на сделката били погасени 4 000лв. Ето защо, сочат, че с процесната цесия М. е постигнала премахване на пасив от имуществото си, което не може да се определи като увреждащо спрямо интереса на кредитора. Освен това, сочат, че евентуални вземания на банката по процесния договор за кредит, са обезпечени с ипотека върху недвижим имот, чиято стойност надвишава неколкократно размера на цедираното вземане, поради което не може да се приеме, че за евентуалния кредитор са създадени каквито и да било пречки за реализация на правата му. Излагат доводи, че завеждането на делото представлява злоупотреба с право от страна банката. Сочат, че не е налице знание у ответницата – цесионер за увреждане на кредитора, доколкото последната е знаела единствено, че М. е надплатила суми на банката, които последната дължи да й върне. Не е налице никаква недобросъвестност в действията и на двете страни по договора за цесия.
С
определение на съда от открито съдебно заседание, проведено на 09.10.2020г. по
делото е конституиран новият ответник Я.П.. В депозиран по делото отговор на
искова молба / л.181/ същият заявява, че я оспорва и моли предявеният иск да
бъде отхвърлен като неоснователен.
Съдът обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства, след което приема за установено от фактическа страна следното:
Установява се от приетите по делото доказателства, че на 01.09.2008г. между ищеца и ответницата М. е бил сключен договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит от други банки № HL 43101, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя кредит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 104 119 евро за рефинансиране на жилищен кредит в „Пиреос България“ АД. Уговорено е, че разрешеният кредит се усвоява по сметка на Б.М. в ищцовата банка след предоставяне на уговореното обезпечение, а именно – сключване на договор за ипотека относно следния недвижим имот: апартамент №47, находящ се в гр. София , ул. „Ген Суворов“ 28А, удостоверение за тежести, писмено искане за усвояване и молба за превалутиране по образец на банката. Уговорена е възнаградителна лихва, която се формира от БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарки франкове, валиден за съответния период за начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 1 пункт. Уговореното обезпечение е учредено с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот от 10.08.2008г. / л.56-57 от делото/. Условията по договора са били неколкократно изменяни чрез подписването на допълнителни споразумения. Крайният срок за издължаване на кредита е 360 месеца, считано от датата на усвояване, като погасяването е уговорено на равни месечни вноски, съгласно погасителен план.
От договор за цесия, сключен на 14.11.2008г. между ищеца и „Б.Р.С.“ АД, се установява, че ищецът е прехвърлил на посоченото лице всички свои вземания по договори за жилищни и потребителски кредити, обезпечени с ипотека. От договор за цесия, сключен на 10.10.2014г. между същите страни, се установява, че „Б.Р.С.“ АД е прехвърлило на ищцовата банка изрично посочените в приложения към договора за цесия вземания, произтичащи от договори за ипотечни кредити, сред които и процесното вземане по договор № HL 43101/ 01.09.2008г.
На 04.09.2008г. между страните е сключен договор за потребителски кредит № 43519, по силата на който банката е предоставила на ответницата М. потребителски кредит за текущи нужди в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 4 494 евро при годишна лихва, формирана от БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарки франкове, валиден за съответния период за начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 2.2 пункта. За обезпечаване на вземанията по кредита е уговорено и учредено същото обезпечение чрез сключване на договорна ипотека върху описания по-горе недвижим имот. Крайният срок за издължаване на кредита е 300 месеца, считано от датата на усвояване, като погасяването е уговорено на равни месечни вноски, съгласно погасителен план.
С покана за изпълнение, връчена на ответницата М. на 15.11.2017г., поради неплащане на десет вноски по посочените договори за конкретизирани в поканата периоди, вземанията по същите са обявени за предсрочно изискуеми и в седмодневен срок от получаването на поканата кредитополучателят е приканен да заплати сума в общ размер на 186 220,84 CHF по договор № HL 43101/ 01.09.2008г. и съответно 6 703,89 CHF по договор за потребителски кредит № 43519/04.09.2008г.
Във връзка с вземанията по договор за кредит № HL 43101/ 01.09.2008г., между страните са образувани следните съдебни производства:
- гр. дело №5345/2017г. на СГС, ГО, I-14 с-в, по което с Решение от 07.03.2019г. по
предявени от Б.М. против „Ю.Б.“ АД обективно съединени искове с правно
основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД във вр. чл.20 и чл.20а от ЗЗД и във вр.
чл.26 ЗЗД, чл.146 и чл.143 от ЗЗП, са прогласени за нищожни като неравноправни
по смисъла на чл.143, т.18 от ЗЗП клаузите на чл.6, ал.2 и чл.23 от договор за
кредит № HL 43101/01.09.2008 г., и е осъден ответника на осн. чл.55, ал.1, пр.1
от ЗЗД да заплати на ищеца сумата от 30 905,47 лева /с равностойност 15801,72
евро/, представляваща надплатена за периода от 02.05.2012 г. до 16.02.2017 г.
сума по кредита, вследствие на валутна разлика между швейцарски франк/евро,
ведно със законната лихва от 28.04.2017 г. до изплащане на вземането, като е
отхвърлен предявеният от ищцата акцесорен иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 5 686,90 лв./с равностойност 2907,67 евро/, представляваща
обезщетение за забава върху надплатената сума, за периода от 28.04.2014 г. до
28.04.2017 г.; признато е за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата
от 16722,89 швейцарски франка, представляваща капитализирана лихва, начислена за
периода от 05.10.2011 г. до 02.12.2014 г. по договор за кредит №HL
43101/01.09.2008 г. и допълнителни споразумения по него, като са осъдени
страните да заплатят разноски по съразмерност. По въззивни жалби на
страните срещу така постановеното решение е образувано в.гр. д. №3661/2019г. по
описа на САС за 2019г., като с Решение от 29.01.2020г. първоинстанционното
решение е изцяло потвърдено. Въз основа на решението на въззивната инстанция Б.М.
се е снабдила с изпълнителен лист от 14.02.2020г. за сумата от 30 905,47 лева,
представляваща надплатена за периода от 02.05.2012г. до 16.02.2017г. сума по
договор за кредит №HL 43101/01.09.2008 г. и допълнителни
споразумения по него, вследствие на валутните разлики между швайцарския франк и
евро, ведно със законната лихва от 28.04.2017г. до изплащане на вземането. Въз
основа на изпълнителния лист е било образувано изп. дело № 202078004000053 при
ЧСИ В.Л., което се установява от покана за доброволно изпълнение / л.12 от
делото/.
По искова молба на „Ю.Б.“ АД е образувано гр. д. №4548/2020г. На СГС, I – 2 с-в с предмет искове с пр. осн. чл.430 от ТЗ, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД за суми, както следва: 128 000 швейцарски франка, представляващи част от 174 731,13 швейцарски франка – незаплатена главница в периода 02.02.2017г. - 23.01.2018г. Няма данни към датата на приключване на устните състезания за постановяване на решение по това дело.
С писмо
от 05.02.2020г. ищцовата банка е уведомена, че вземането по подлежащото на
принудително изпълнение въззивно решение на САС по в.гр.д. №3661/2019г. е
цедирано на И.М..
По делото е приет договор за прехвърляне на вземане от 20.01.2020г., сключен между ответниците Б.М. и И.М.П., съгласно който първата ответница като цедент прехвърля на втората ответница като цесионер вземането си по подлежащото на принудително изпълнение въззивно решение на САС по в.гр.д. №3661/2019г., а именно за сумата от 30 905,47 лв., ведно със законната лихва от 28.04.2017г. до окончателното плащане, както и за разноски в размер на 8 857,70 лв. за първа инстанция и 5 489,39 лв. за въззивна инстанция. Цената на така прехвърленото вземане е уговорена в Приложение №1 към договора.
От представеното от ответниците Приложение №1 се установява, че на 30.01.2020г. страните по посочения по-горе договор за цесия са се споразумели за следното: Като вземат предвид, че прехвърленото вземане подлежи на принудително изпълнение, което може да доведе до допълнителни разходи за цесионера и забавяне на събирането му, страните определят цена по договора за прехвърляне на вземане в размер на 25 000 лв., с която се извършва погасяване чрез прихващане на задължение на цедента към цесионера в размер на 26 000 лв., представляващо непогасен остатък от дълга по договор за заем от 21.02.2010г. “разписка“ между И.П. като заемодател и Б.М. като заемополучател за сума в размер на 30 000 лв., от които до момента са погасени 4 000лв. С прехвърлянето на вземането се погасяват изцяло задълженията на М. по така посочения договор за заем, както и задължението на П. за цената по договора за цесия.
Приета по делото е и Разписка /на л.91/, съгласно която на 21.02.2010г. Б.М. е получила сумата от 30 000 лв., която се задължава да върне на И.П., когато има възможност, но не по-късно от 10 години от датата на получаването. Разписката е подписана двустранно от ответниците М. и П..
След като с обезпечителна заповед от 05.05.2020г., издадена от САС, ТК, 15 с-в по ч.гр.д. №1356/2020г. по молба на ищцовата банка за допускане на обезпечение на бъдещ иск с пр. осн. чл.135 от ЗЗД, е било допуснато обезпечение чрез спиране на изпълнението по посоченото по-горе изп. дело №53/2020г. по описа на ЧСИ В.Л., установява се от приетите по делото доказателства – договор за цесия от 10.08.2020г. и покана за доброволно изпълнение /на л. 140 от делото/, че въпросното вземане е било прехвърлено от ответницата И.П. на ответника Я.П. с последваща цесия. Цената, по същия начин, както и при първоначалната цесия, е уговорена не в самия договор, а в Приложение №1. Цедентът П. се е задължила да предостави изпълнителния лист в оригинал на цесионера.
Това задължение е било очевидно изпълнено, доколкото по делото са налице данни за образуване на ново изпълнително дело въз основа на същия изпълнителен лист – с номер 20209250400182 по описа на ЧСИ Р.Г.-Ч.. На ищцовата банка е била връчена покана за доброволно изпълнение на 03.09.2020г. Видно от постановление от 27.08.2020г. /л.141 от делото/ на ЧСИ В.Л. първоначалното изп. дело с взискател И.П. и длъжник – ищеца, е било прекратено въз основа на постъпила молба от взискателя в този смисъл.
От Приложение №1 към договора за цесия, сключен на 10.08.2020г. между ответниците П. и П. се установява, че в същото страните са посочили, че цедентът П. има задължение към цесионера П. в размер на 28 000 лв. по договор за правни услуги от 03.02.2020г. С прехвърлянето на вземането по договора от 10.08.2020г. задължението на П. по договора за правни услуги се погасява чрез даване вместо изпълнение и страните взаимно декларират, че нямат последващи претенции една към друга във връзка с изпълнението на задълженията си по посочените договори, които считат за изцяло погасени.
Ищецът е поискал по реда на чл.176 от ГПК ответникът П. да се яви лично и да де обяснения по изрично поставени въпроси. С молба по делото /л.200 от същото / ответникът е заявил, че е запознат и моли същата да бъде оставена без уважение. С определение от съдебно заседание, проведено на 05.03.2021г. съдът е постановил ответникът да се яви в следващо съдебно заседание, за да даде обяснения по реда на чл.176 от ГПК относно договора за правни услуги, сключен с ответницата П., степента на неговото изпълнение, дали страната е запозната с решенията по гр. дело № 5345/2017г. на СГС и № 3661/2019г. на САС, извършвал ли е справка относно наличието на висящи производства между Юробанк България като ищец и Б.М. като ответник, както и относно това има ли родствена връзка с ответницата П. и ако да – каква. Ответникът не се е явил, за да даде обяснение по делото, поради което на осн. чл.176, ал.3 от ГПК, за която последица същият е бил предупреден, съдът приема от фактическа страна, че П. е бил запознат с решенията по гр. дело № 5345/2017г. на СГС и № 3661/2019г. на САС, както и с наличието на вземания на Юробанк България към Б.М., за част от които е налице висящо гражданско дело.
Установява се, а не се и оспорва от страните, че процесуален представител на Б.М. по гр. д. №5345/2017г. по описа на СГС – I ГО, 14 с-в с предмет именно вземанията, който впоследствие са прехвърлени с оспорените две последователни цесии, е била адв. Д.Д.. Уведомленията за извършените цесии, получени от ищеца на 05.02.2020г. /л. 11 от делото/, респ. на 27.08.2020г. / л.126 от делото/, също са подписани от адв. Д., в качеството й на пълномощник на цедентите М. и П..
При така
установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна
следното:
Предмет
на делото е иск с правно основание чл.135, ал.1 от ЗЗД – във фактическия
състав на който вземането е възникнало преди извършване на увреждащото
действие.
Както съдът е отбелязал в определението
си от открито съдебно заседание, проведено на 09.04.2020г., съгласно
възприетото в т.3 на ТР №2/2017г. на ОСГТК на ВКС, защитата на кредитора по чл.135 от ЗЗД при
последваща разпоредителна сделка, извършена от лицето, в полза на което се е
разпоредил длъжникът, се осъществява чрез насочване на иска по чл.135 от ЗЗД и по
отношение на последващите сделки, които го увреждат. Ето защо, възраженията на
процесуалния представител на ответниците М. и П. относно включването в предмета
на делото на искането за обявяване недействителността на последващата цесия,
сключена с ответника П., са неоснователни. Когато увреждането е осъществено не
чрез една, а чрез поредица от сделки, кредиторът може да иска обявяването на
всички сделки за недействителни по отношение на себе си.
Фактическият състав на предявения
конститутивен иск включва два елемента: 1)обективен елемент – атакуваното
действие на длъжника да уврежда кредитора: ищецът да е носител на вземане и
атакуваното действие да го уврежда и 2) субективен елемент, изразяващ се в
субективно отношение – знание за увреждането у длъжника и у лицето, с което е
договарял. Доказването на всички релевантни факти е в тежест на ищеца. Предвид
насочването на иска и към последваща сделка, ищецът следва да докаже горните
обстоятелства и по отношение на нея.
Относно липсата на правен интерес у
ищеца от предявяването на иска, предвид наличието на ипотекирано в полза на кредитора имущество,
обезпечаващо вземането му – съдът намира това възражение на ответниците за
неоснователно. Съгласно чл.133 от ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за
общо обезпечение на неговите кредитори. Следователно, кредиторът, вкл.
ипотекарният кредитор, може да насочи искането си за принудително изпълнение
към всяко имущество на длъжника. Ето защо, той може и да атакува като уреждаща
го всяка сделка, сключена с това имущество.
На първо място, страните спорят налице ли е качеството кредитор у ищеца. В тази връзка, съдът намира следното: В производството по иск с правно основание чл.135 ЗЗД установяването на вземането на кредитора не се ползва със сила на пресъдено нещо. Това е така, т.к. правоотношението, от което същото произтича, не става част от предмета на делото, освен ако страните не предприемат съответните процесуални действия по включването му в предмета, като например ако същото бъде предявено в същия процес. Практиката на ВКС приема в Решение № 552/15.07.2010г. по гр. д. №171/2009г., IV ГО и в Решение № 328/23.04.2010г. по гр. д. №879/2009г., III ГО, че в производството по Павловия иск съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти. Той може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. Ако впоследствие качеството на кредитор на ищеца бъде отречено или отпадне, непротивопоставимостта на извършеното от ответника действие спрямо кредитора губи смисъл. Ето защо, кредиторът има задача да установи това си качество само като материална предпоставка, а не да провежда пълно и главно доказване на правата си. В Решение №639/06.10.2010г. по гр. д. №754/2009г. , IV ГО на ВКС е прието, че съдът по Павловия иск не може да проверява съществува ли вземането, легитимиращо ищеца като кредитор, освен ако то е отречено с влязло в сила решение. В същия смисъл е и приетото разрешение по въпрос №2 от ТР №2/2017г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което налице е връзка на преюдициалност между делото по Павловия иск и висящо производство, имащо за предмет признаване или отричане на вземането на кредитора – т.е. установяване наличието на действително вземане. Следователно, основание за спиране да производството по отменителния иск е налице само в случай, че е налице друго висящо дело с предмет същото вземане, с което кредиторът се легитимира като такъв в процеса по Павловия иск.
В случая ищецът се легитимира като кредитор по два договора за кредит - за рефинансиране на жилищен кредит от други банки № HL 43101/01.09.2008г. и потребителски кредит № 43519/04.09.2008г. Част от претендираните вземания по първия договор са признати за недължими с цитираните по-горе съдебни решения, с които е прието, че банката е извършвала забранено от закона капитализиране на лихвата по процесния кредит, както и в нарушение на правилата за защита на потребителите е претендирала суми, въз основа на неравноправни и следователно нищожни клаузи. Именно във връзка с прогласяването нищожността на процесните клаузи от договора за кредит, е уважен искът с пр. осн чл.55, ал.1, предявен от Б.М. за осъждане на банката да й върне надплатените суми по кредита за периода 02.05.2021г. - 16.02.2017г., вследствие на валутната разлика между швейцарския франк и еврото. Друга част от вземанията по същия договор за кредит са предмет на висящо дело по предявен от банката осъдителен иск с пр. осн. чл.430 от ТЗ, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД.
Ето
защо, доколкото за частта от вземанията по същият договор за кредит, която
превишава съдебно предявената, както и за вземанията по договора за потребителски кредит № 43519/04.09.2008г., по
делото няма данни да са образувани съдебни производства, а същите се
установяват / в степен, достатъчна за целите на настоящия процес/ от приетите
по делото писмени доказателства /договори за кредит, връчено уведомление за
обявяване на предсрочна изискуемост, извлечение от счетоводните книги на
банката/, съдът приема, че кредиторът е доказал качеството си на такъв като
материална предпоставка за Павловия иск.
Налице са задължения по договори за кредит, които са незаплатени, доколкото от
ответника не са направени твърдения и респ. ангажирани доказателства за плащане
по настоящото производство. Независимо от точния размер на вземането на банката
по процесните договори, то са налице данни, че вземания съществуват и това
прави ищецът кредитор по смисъла на чл. 135 от ЗЗД.
По
въпроса за увреждащия характер на атакуваните сделки:
Установи
се, че ответницата М. е прехвърлила на ответницата П. своето вземане по
подлежащо на принудително изпълнение решение по в.г.д.№3661/2019г. на САС,
възлизащо на сумата от 30 905,47лв, ведно със законната лихва от 28.04.2017г.
до окончателното плащане, разноски от 8 857, 70 лв. за първа инстанция и 5
489,39 лв. за втора инстанция. Цената на така описаните вземания на обща
стойност около 45 252,56 лв. / без да е включват натрупаните лихви за периода
от 28.04.2017г. до датата на цесията, които въз основа на опитните правила
съдът изчисли на сума от над 8 600 лв./ е уговорена в размер на 25 000 лв. и е
платена чрез прихващане с насрещно вземане на цесионера на стойност 26 000 лв.
по договор за заем. Следователно, продажната цена не само е два пъти по-ниска
от стойността на вземанията, но и не е реално платена и е налице намаляване на
актива на имуществото на ответницата М. с отчуждаване на притежаваното от нея
вземане. Следва да се отбележи и че първата ответница не твърди и респективно
не установява да разполага с достатъчно друго имущество, което би могло да
послужи за удовлетворяване на вземанията на кредитора-ищец. Дори и да имаше
твърдения в този смисъл, същите биха били правно ирелевантни, тъй като самото
разпореждане намалява възможността на кредитора за удовлетворяване.
Съдът
намира, че дори в случаите, когато сделката е възмездна и срещу вземането е
получена действителната цена, е налице затруднено удовлетворение на кредитора,
тъй като макар и цесията на вземане на длъжника по действителната му цена да не
намалява имуществото му, получената парична сума може да не е налице, поради
което кредиторът не може да се удовлетвори от същата. По аргумент на по-силното
основание, не може да се приеме, че увреждане не е налице, когато вземането е
продадено на цена, двойно по-ниска от стойността му, която освен това не е и
постъпила в патримониума на длъжника, т.к. e платена чрез прихващане.
Със
същите аргументи съдът приема, че увреждаща ищеца е и втората цесия, където
вземането с още по-нараснала стойност, предвид натрупването на законна лихва, е
цедирано като datio in solutum на цената по договор за правни услуги в размер
на 28 000 лв.
По
субективния елемент:
Субективният
елемент на фактическият състав на иска по чл.135 от ЗЗД при атакувана възмездна сделка
предполага доказването на знание за увреждането както у длъжника, така и у
неговия съдоговорител – т.е. и у двамата ответници по всеки от исковете.
Знанието на длъжника за увреждането е съзнание, че с извършеното действие
кредиторът ще бъде ощетен или че длъжникът създава или увеличава платежната си
неспособност, или предприетото действие ще затрудни удовлетворението на
кредитора.
Според
Решение № 639/06.10.2010г. по гр.д.№ 754/09г. ІV ГО на ВКС длъжникът знае за
увреждането, когато знае, че има кредитор и действието му уврежда правото на
кредитора. Длъжникът винаги знае за увреждането,
когато разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото
вземане - решение №
264/18.12.2013 г. по гр. д. № 915/2012 г. на ВКС, IV ГО,
какъвто е и настоящият случай. Ето защо, съдът приема за установено по делото
знание за увреждането от страна на ответницата М., сключила първата от
атакуваните цесии.
Когато
увреждащата сделка е възмездна, кредиторът трябва да докаже, че за увреждането е знаело и третото лице, с което длъжникът
е договарял, т.е. че третото лице е знаело фактите и обстоятелствата, които
пораждат кредиторовото вземане, освен в случаите, когато знанието на третото
лице се презюмира - чл. 135, ал. 2 от ЗЗД.
С решение №
13/19.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4606/2014 г., IV ГО, постановено
по реда на чл. 290 от ГПК е
прието, че за да е налице знание за увреждане не е необходимо третото
лице да познава кредитора и длъжника, да са представени доказателства кога и
при какви обстоятелства му е съобщено съдържанието на техните насрещни права и
задължения, за да може той да е наясно как те се накърняват от сключения
договор. Достатъчно е на третото лице да са известни обстоятелствата, от които
произтича вземането на кредитора.
В Решение № 61/01.03.2016г. на ВКС по гр. дело №4578 по описа за 2015 г. е прието, че материалноправната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД – „знание за увреждането“ у ответника-приобретател по атакувания с иска по чл. 135 от ЗЗД възмезден договор („лицето, с което длъжникът е договарял“), има субективен характер и е в тежест на доказване за ищеца. Именно предвид този неин субективен характер, ищецът, който следва да проведе пълно главно доказване на тази материалноправна предпоставка, много рядко разполага с преки доказателства за обстоятелството, дали третото лице е знаело за увреждането на ищеца. Ето защо, въз основа на верига от косвени доказателства, преценени в съвкупност помежду им и/или с други подобни индициращи обстоятелства, установени по делото, съдът може да формира убеждение и извод, че и двамата ответници са осъзнавали увреждането на ищеца-кредитор при сключването на процесния по иска по чл. 135 от ЗЗД договор. Преценката на такива косвени доказателства и дали те в своята съвкупност са достатъчни за установяването на главния доказателствен факт, в случая – знанието за увреждане по чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, съдът следва да извършва по свое вътрешно убеждение, предвид конкретиката на всеки отделен случай, съгласно чл. 12 и чл. 235 от ГПК.
Съдът намира, че в конкретния случай са събрани достатъчно косвени доказателства, които преценени в съвкупност налагат единствения възможен извод за знание у контагентите по атакуваните сделки за увреждането на банката-кредитор.
И в двата атакувани договора за цесия е изрично посочено, че предмет на прехвърлянето са вземанията по подлежащото на принудително изпълнение решение №268/29.01.2020г. на САС по в.гр.д. №3661/2019г., с което е потвърдено Решениe №1625/07.03.2019г. по гр.д. №5345 по описа за 2017г. на СГС, I – 14 с-в. В мотивите на същото ясно и безпротиворечиво е прието, че между банката и Б.М. е бил сключен процесния договор за кредит № HL 43101/01.09.2008г., по силата на който е бил предоставен кредит в размер на 169 354 швейцарски франка с левова равностойност от 207 341,80 лева, като е уговорено задължението на кредитополучателя да погасява кредита на месечни вноски, съгласно погасителен план. Подробно е обсъждано и в двете решения наличието на падежирали и незаплатени задължения на ищцата М., в резултат на възникнали за нея затруднения при обслужването на договора за кредит. Признатите за недължими и надплатени суми, които банката е осъдена да върне на кредитополучателя, са в размер значително под размера на отпуснатия кредит.
Установено е, а и не се спори между страните, че по гр.д. №5345 по описа за 2017г. на СГС, I – 14 с-в Б.М. е била процесуално представлявана от адв. Д.Д., която като пълномощник и на цедентите М. и П. е съобщила на ищцовата банка извършените цесии.
Самите договори за цесия са сключени при следните обстоятелства – първият от тях непосредствено в деня след постановяването на съдебното решение по в.гр.д. №3661/2019г., като въз основа на издадения на 14.02.2020г. изпълнителен лист цесионерът П. е поискала образуването на изпълнително производство. След спирането на принудителното изпълнение, въз основа на обезпечителна заповед, издадена на 05.05.2020г. по ч.гр.д.№1356/2020г. на САС, взискателят П. е поискала с молба от 29.07.2020г. прекратяване на производството по изпълнителното дело, което е извършено с постановление за прекратяване от 27.08.2020г. на ЧСИ В. Л.. Непосредствено след това, на 10.08.2020г. П. а сключила с ответника П. втория атакуван договор за цесия, като въз основа на предадения на цесионера оригинал на изпълнителния лист, той е поискал образуване на второто изп. дело – при ЧСИ Р.Ч.. Това е наложило ищецът повторно да иска обезпечаване на предявения иск, което е било допуснато от съда и изпълнението по второто изпълнително дело също е спряно.
От своя страна, ответникът П. не се явява в съдебно заседание, за да даде обяснения за обстоятелства по делото. По реда на чл.176, ал.3 от ГПК и въз основа на гореизложеното следва да се приеме, че ответникът П. е бил наясно със съдържанието на цитираните съдебни решения, в които са изложени обстоятелства, от които произтича вземането на кредитора.
И по двата договора за цесия срещу прехвърлянето на процесните вземания не са заплатени реални суми в пари, а в първия случай е извършено погасяване на насрещно вземане чрез прихващане, а във втория – погасяване чрез даване вместо изпълнение.
Ето защо, като обсъди поведението / вкл. и извън процеса/ на ответниците, намерило израз в посочените по-горе осъществени в действителността факти, съдът намира, че са налице достатъчно индиции, които макар по косвен път в достатъчна степен свидетелстват за това, че контрагентите по атакуваните увреждащи сделки са знаели за увреждането.
Мотивиран от горното и като намери за доказани всички елементи от фактическия състав на предявения конститутивен иск, съдът намира, че същият следва да бъде уважен чрез обявяване недействителността по отношение на кредитора – ищец на двете последователни цесии, които го увреждат.
По разноските:
При този изход на спора, на осн. чл.78, ал.1 от ГПК ищецът има право на разноските по делото, които съгласно представените доказателства възлизат на 1 236,22 лв. - държавна такса. Ищецът е заявил и претенция за присъждане на разноските, сторени в обезпечителното производството, но доколкото доказателства за извършването на такива не са ангажирани пред настоящата инстанция, съдът не следва да ги присъжда.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛНИ на основание чл.135, ал.1 от ЗЗД по отношение на „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, договор за прехвърляне на вземане, сключен на
30.01.2020г. между Б.М.М., ЕГН **********
и И.М.П., ЕГН ********** и договор за
прехвърляне на вземане, сключен на 10.08.2020г. между И.М.П., ЕГН ********** и Я.Ц.П., ЕГН **********.
ОСЪЖДА Б.М.М., ЕГН ********** , И.М.П.,
ЕГН ********** и Я.Ц.П., ЕГН **********, да заплатят на „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******* сумата от 1 236,22 лв.
- разноски по делото за държавна такса.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: