Р Е Ш Е Н И Е
град София, 29.09.2022г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и
втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№8715 по
описа за 2020 година и за да се произнесе
след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение
№70043 от 19.03.2020г., постановено по гр.дело №11022/2019г.
по описа на СРС, ІІІ Г.О., 85-ти състав, е осъден В.О.Д. да заплати на Р.М.С. на
правно основание чл.49 от ЗЗД сумата от 5000.00 лв., обезщетение за причинени неимуществени
вреди от използвани изрази, накърняващи честта, достойнството и добро име на
ищцата в подадена на 01.02.2019г. насрещна искова молба по гр.д.№76475/2018г. по описа на
СРС, ІІІ Г.О., 117 състав, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 1250
лв.,
направени по делото разноски.
Постъпила
е въззивна жалба от ответника - В.О.Д.,
чрез процесуален представител адв.Бл.Б., с която се обжалва изцяло решение №70043 от 19.03.2020г., постановено по гр.дело
№11022/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 85-ти състав, с което е уважен предявения иск с правно
основание чл.49 от ЗЗД за сумата от 5000.00 лв., обезщетение за причинени
неимуществени вреди. Релевирани са подробни съображения за неправилност и
незаконосъобразност на обжалваното решение на СРС, като постановено в
противоречие на материалния закон и при допуснати съществени процесуални
нарушения. Наведени са оплаквания, че първоинстанционният съд не е обсъдил
факти и обстоятелства, които са от съществено значение за правния спор, както и
доводите и възраженията, изложени в подадения отговор на исковата молба. Поддържа
се, че неправилен е обоснованият краен извод на СРС, че в подадената на
01.02.2019г. насрещна искова молба по гр.д.№76475/2018г.
по описа на СРС, ІІІ Г.О., 117
състав, се съдържат
клеветнически твърдения и обиди спрямо ищцата, което е определено като
противоправно поведение на изпълнителя на възложената работа, причинило на ищцата
твърдените от нея неимуществени вреди, поради което е налице основание за
ангажиране отговорността на ответника по реда на чл.49 от ЗЗД. Твърди се, че информацията,
която е посочена в насрещната искова молба в частта относно фактите, че „ищцата
е имала връзки с мъже срещу заплащане. Така се запознала с
доверителя ми….”, „….. установила е интимна
връзка с началника на офиса, в който работела…..”, „……..предлагала е услугите си на сводник…..”, отговарят на обективната
действителност. Поддържа се, че от показанията на разпитаните по делото
свидетели Д.Т.и С.К.се установява по
несъмнен начин изложените в насрещната искова молба факти, касаещи морално
укоримото поведение на ищцата. Излага се още, че неправилно СРС не е кредитирал
показанията на разпитаните свидетели Д.Т.и С.К., които са без родство със
страните, а е дал вяра на показанията на свидетелката Т. М. – майка на ищцата,
които са пристрастни и противоречиви. Твърди се, че по делото е останал
недоказан елемент от фактическия състав на нормата на чл.49 от ЗЗД - противоправно поведение на изпълнителя на
възложената работа, в резултат на което да са причинени на ищцата твърдените от
нея в исковата молба неимуществени вреди. Допълнителни аргументи в същия смисъл
излага в писмена защита. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло
обжалваното решение и постанови друго, с което да отхвърли предявения иск за
присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди. Претендира
присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна - Р.М.С., чрез
процесуален представител адв.К.А., е депозирала писмен отговор, в който
изразява становище относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Излага
се, че първостепенният съд е обсъдил всички релевантни за спора факти и
обстоятелства и е обосновал правилен извод, че по делото са доказани
предпоставките за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на
ответника в качеството му на възложител на работа, който на основание договор
за правна защита и съдействие е възложил на адв.Бл.Б., негов пълномощник по гр.д.№76475/2018г.
по описа на СРС, ІІІ Г.О., 117
състав, да изготви
насрещна искова молба, която е подала в съда на 01.02.2019г., съдържаща клеветнически и обидни изрази по отношение на
ищцата, в резултат на което са причинени на ищцата неимуществени вреди,
изразяващи се в уронване на доброто й име, накърняване на честта и достойнството
й, както и са й причинили стрес и неудобство. Твърди се, че по делото са
доказани всички елементи от фактическия състав на чл.49 от ЗЗД, поради което са
налице основанията в закона за ангажиране на отговорността на ответника за заплащане
на обезщетение за причинени на ищцата неимуществени вреди. Моли съда да
постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното решение като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на разноски, направени пред въззивната
инстанция в размер на заплатения адвокатски хонорар. Представя списък по чл.80
от ГПК.
С подадената искова молба и
молба-уточнение от 11.03.2019г. съдът приема, че ищцата - Р.М.С. е предявила срещу
ответника - В.О.Д. главен иск с правно основание чл.49 от ЗЗД за заплащане на сумата
от 5000.00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени й
от ответника в качеството му на възложител по договор за правна защита и
съдействие, и при условията на евентуалност иск с правно основание чл.45 от ЗЗД
за заплащане на сумата от 5000.00 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, причинени от клеветнически и обидни думи, съдържащи се в подадена на 01.02.2019г. насрещна искова
молба по гр.д.№76475/2018г. по описа на
СРС, ІІІ Г.О., 117 състав, в която са изложени
твърдения за морално укоримо поведение на ищцата, като конкретно е посочено, че
е „…. имала връзки с мъже
срещу заплащане. Така се запознала с доверителя ми….”, „….. установила е интимна връзка с началника на офиса, в който е работела…..”, „.. предлагала е услугите си на сводник…..”.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за
спора факти и обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269
от ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само
в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката
си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т.1 на ТР
№1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г., ОСГТК на ВКС). В случая при
извършената служебната проверка по чл.269,
изр.1 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, но по същество
повдигнатият между страните правен спор е решен неправилно. За да постанови обжалваното решение, с което е уважен
изцяло предявения главен иск с правно основание чл.49 от ЗЗД, първостепенният
съд е приел, че са налице основанията в закона за ангажиране отговорността на
ответника - В.О.Д. като
възложител по договор
за правна защита и съдействие, на основание на който е възложил на адв.Бл.Б.,
негов пълномощник по гр.д.№76475/2018г. по описа на
СРС, ІІІ Г.О., 117 състав, да изготви насрещна искова молба, депозирана в
съда на 01.02.2019г., която съдържа клеветнически и
обидни изрази по отношение на ищцата, в резултат на което са причинени на ищцата
неимуществени вреди, изразяващи се в уронване на доброто й име, накърняване на
честта и достойнството й, както и са й причинили стрес и неудобство. Крайният извод,
че ответникът като физическо лице може да носи отговорност по реда на чл.49 от ЗЗД е обоснован при неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон,
който е довел до постановяване на незаконосъобразен съдебен акт.
По предявения главен
иск с правно основание чл.49 от ЗЗД съдът приема следното:
Съобразно константната
съдебна практика /ППВС №7/1959г. и др./ юридическите лица отговарят за
непозволено увреждане на основание чл.49 ЗЗД, но не и на основание чл.45 ЗЗД. Юридическите лица отговарят
по чл.49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и
служители при или по повод на възложената
им работа и тогава, когато не е
установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди /в този смисъл и т.7 от ППВС
№7/1959г./. Субект
на тази обективна гаранционна отговорност може да бъде само ответник, който
има статут
на самостоятелно юридическо лице и притежава качеството възложител на работа. Следователно ответникът в качеството на
физическо лице не
е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по предявения главен иск, което е достатъчно основание за
отхвърлянето му. Първостепенният
съд като е достигнал до обратния правен извод е постановил неправилен съдебен
акт, който следва да бъде отменен.
С оглед неоснователността
на предявения главен иск, въззивният съд е длъжен да разгледа предявения при
условията на евентуалност иск с правно основание чл.45 от ЗЗД.
Отговорност за непозволено увреждане по чл.45 ЗЗД носят физически лица,
които са причинили вреда, чрез свои виновни действия или бездействия. Тази
отговорност се поражда с оглед основното задължение на всеки да не вреди другиму. То произтича
непосредствено от закона (чл.45 от ЗЗД). В този смисъл следва
да се приеме, че противоправно се явява всяко поведение, което нарушава
изискванията на посочената императивна правна норма, като при деликтите то се
изразява в накърняване на предписанията на тази норма да не се вреди другиму.
При неговото неизпълнение за увреждащия възниква задължението да поправи
вредите, които виновно е причинил другиму. В този смисъл следва да се приеме,
че деликтът дефинитивно предполага противоправно и виновно причиняване на вреди
от конкретен извършител, в случая от ответника - В.О.Д. в качеството му на физическо лице. Следователно за да са налице
основания за ангажиране на неговата деликтна отговорност следва да бъде
установено при условията на пълно и главно доказване наличието на причинна връзка между
противоправното и виновно поведение на сочения извършител и настъпилите вреди. Вината се предполага до
доказване на противното, но всички останали елементи от фактическия състав на
деликтната отговорност подлежат на доказване на общо основание.
В разглежданата хипотеза ищцата твърди, че претърпените от нея вреди са в
резултат на действия
на ответника,
който в подадена на
01.02.2019г. насрещна искова молба по гр.д.№76475/2018г.
по описа на СРС, ІІІ Г.О., 117
състав, е използвал клеветнически и обидни думи,
определящи поведението й като морално укоримо, като конкретно
е посочено, че е „…. имала връзки с мъже
срещу заплащане. Така се запознала с доверителя ми….”, „….. установила е интимна връзка с началника на офиса, в който е работела…..”, „…….. предлагала е услугите си на сводник…..”. За да е налице отговорност за вреди от
непозволено увреждане е
необходимо наличието на определено действие и на резултат, който се намира в
причинна връзка с него. Необходимо е също така действието да е
непозволено, т.е. да е извършено в нарушение на
определени норми. Неоснователен
е доводът във въззивната жалба, че не са доказани в хода на съдебното
производство твърдените конкретни увреждащи действия, извършени от ответника,
поради което не са налице основания за ангажирането на неговата деликтна
отговорност. Въззивният състав намира, че в конкретния случай е доказано, че соченият ответник
е извършил твърдените от ищцата действия в горния смисъл. Видно от доказателствата по делото – писмени и
гласни, се установява по категоричен начин, че в
подадена на 01.02.2019г.
насрещна искова молба по гр.д.№76475/2018г.
по описа на СРС, ІІІ Г.О., 117
състав, са използвани клеветнически и обидни думи,
определящи поведение на ищцата като морално укоримо, като конкретно
е посочено, че е „…. имала връзки с мъже
срещу заплащане. Така се запознала с доверителя ми….”, „….. установила е интимна връзка с началника на офиса, в който е работела…..”, „…предлагала е услугите си на сводник…..”. Въззивният съд приема, че в конкретния случай доколкото източник на деликта е направена от ответника
квалификация относно поведението на ищцата като морално укоримо като са
използвани конкретни твърдения, опозоряващи личността й, поради което да се отхвърли
иска ответникът следва да ангажира безспорни доказателства, че изнесеното от
него е истина. В случая единствено
от показанията на разпитаните по делото свидетели Д.Т.и С.К., близки приятели
на ответника, се установява, че ищцата е имала поведение в разрез с
общоприетите норми на поведение в обществото, които обаче показания настоящият
състав намира, че не следва да бъдат кредитирани, тъй като са пристрастни,
противоречиви и като такива не могат да служат като годни доказателства за
установяване на фактите, които излагат пред съда. В тази връзка въззивният съд
намира, че по делото не са ангажирани убедителни доказателства, от които по
несъмнен начин се установяват изложените в подадената на
01.02.2019г. насрещна искова молба по гр.д.№76475/2018г.
по описа на СРС, ІІІ Г.О., 117
състав, твърдения досежно поведението на ищцата като морално укоримо и по-
конкретно по делото са останали недоказани посочените факти, че „…. ищцата е
имала връзки с мъже срещу заплащане. Така се запознала
с доверителя ми….”, „…. установила е интимна
връзка с началника на офиса, в който е работела….”, „… предлагала е услугите
си на сводник…..”.
Следователно се налага единственият правилен извод, че твърденията на ответника
досежно поведение на ищцата като морално укоримо с оглед общоприетия в
обществото морал и етика чрез използваните конкретни думи и изрази, не съответстват на действителното
положение, поради което действията на ответника следва да се определят като противоправно и виновно деяние /доколкото вината по арг. от чл.45, ал.2 от ЗЗД се предполага/. Въззивният съд счита, че
употребените от ответника в подадената на 01.02.2019г. насрещна искова молба по гр.д.№76475/2018г. по описа на
СРС, ІІІ Г.О., 117 състав, конкретни думи и изрази, а именно, че „…. ищцата е имала връзки с мъже срещу заплащане. Така се запознала с
доверителя ми….”, „…. установила е интимна
връзка с началника на офиса, в който е работела….”, „… предлагала е услугите
си на сводник…..” съдържат обиди
и клевети спрямо ищцата.
На следващо място
въззивният съд приема за доказани твърдените от
ищцата неимуществени вреди,
изразяващи се в претърпени от нея отрицателни емоционални преживявания, причинени
стрес и неудобство,
както и е накърнена честта и достойнството й, които са в причинна връзка с
противоправното поведение на ответника. За да обоснове извода за доказаност на причинените
на ищцата неимуществени вреди следва да се отчетат показанията на разпитаната
по делото свидетелка Т. М., майка на ищцата, чиито показания макар и преценени
с оглед разпоредбата на чл.172 от ГПК, въззивният съд счита, че следва да се кредитират
като дадени в резултат на нейни преки и непосредствени впечатления и не са
противоречиви.
С оглед на горните аргументи решаващият състав счита,
че на основание съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се налага категоричен
извод за доказаност на твърдения в исковата молба деликт, извършен от ответника,
изразяващ се в употребени от него в подадена на 01.02.2019г. насрещна искова молба по гр.д.№76475/2018г. по описа на
СРС, ІІІ Г.О., 117 състав, обидни изрази и клевети относно поведението на ищцата,
определено като морално укоримо с оглед общоприетите норми за поведение и етика
в обществото, чрез използването на конкретни думи и изрази, а именно: „…. ищцата е имала връзки с мъже срещу заплащане. Така се запознала с
доверителя ми….”, „…. установила е интимна
връзка с началника на офиса, в който е работела….”, „… предлагала е услугите
си на сводник…..”,
от които са претърпени от ищцата неимуществени вреди, за които следва да бъде присъдено
обезщетение. По делото са доказани всички елементи от фактическия състав на
правото по чл.45 от ЗЗД и са налице основанията за ангажирането на деликтната
отговорност на ответника.
По
отношение размера на дължимото обезщетение, съдът приема следното:
Обезщетението за неимуществени
вреди следва да се съизмерва с обществения критерий за справедливост и да
възмезди увредения за всички неимуществени вреди. Размерът на неимуществените
вреди, обаче, е индивидуален и е свързан с конкретността на случая. Размерът на
обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост - чл.52 33Д, което понятие обаче
не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица конкретни и обективно
съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при
определяне техния размер. В конкретния случай настоящата въззивна инстанция
счита, че при
определяне на размера на дължимото обезщетение следва да се вземе предвид не
само характера
на уврежданията, но следва да се отчете и факта, че причинените вреди
не са довели до трайни неблагоприятни последици както върху личностната сфера
на ищцата, така и не са рефлектирали трайно върху нейното физическо и
психическо състояние. С оглед конкретните проявления на причинените вреди
спрямо ищцата, и като се отчита обществения критерий за справедливост и съдебната
практика и приложението на нормата на
чл.52 от ЗЗД настоящият състав счита, че сумата от 2500.00 лв. представлява
справедливо обезщетение, с което се репарират в относително пълен размер причинените на ищцата
неимуществени вреди. Предявеният при
условията на евентуалност иск с правно основание чл.45 от ЗЗД следва да се
уважи за сумата от 2500.00 лв., представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди. Доколкото с исковата молба, съответно с молба-уточнение,
не се претендира законна лихва, считано от датата на деликта или от датата на
исковата молба, и предвид диспозитивното начало в гражданския процес, такава не
следва да се присъжда.
Предвид изложеното и поради несъвпадение на крайните изводи
на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд обжалваното съдебно решение
като неправилно и незаконосъобразно, в т.ч. и в частта за разноските, следва да
бъде отменено на основание чл.271, ал.1 от ГПК и вместо него да се постанови
друго, с което да се отхвърли предявения главен иск с правно основание чл.49 от ЗЗД и се уважи предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл.45 от ЗЗД
за сумата от 2500.00 лв., като за разликата над уважения размер от 2500 лв. до
пълния предявен размер от 5000.00 лв. да се отхвърли като неоснователен и
недоказан.
По разноските:
С оглед изхода на спора право на
разноски има въззиваемата страна – ищца на основание чл.78, ал.1 от ГПК,
изчислени съобразно уважената част на исковата претенция. Пред СРС в полза на
ищцата следва да се присъди сумата от 625.00 лв., реално сторени разноски, пред
настоящата инстанция в полза на ищцата следва да се присъди сумата от 150.00
лв., направени разноски за платено адвокатско възнаграждение, изчислени
съобразно уважената част от предявения евентуален иск.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение
№70043 от 19.03.2020г., постановено по гр.дело
№11022/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 85-ти състав, и
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявеният от Р.М.С., с ЕГН **********, с адрес: ***; срещу В.О.Д., с ЕГН **********,
с адрес: ***, главен иск с правно основание чл.49 от ЗЗД за заплащане на сумата
от 5000.00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от
ответника в качеството му на възложител по договор за правна защита и
съдействие, като неоснователен.
ОСЪЖДА В.О.Д.,
с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на Р.М.С., с ЕГН **********, с
адрес: ***; на основание чл.45 от ЗЗД сумата от 2500.00 лв. /две хиляди и петстотин
лева/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от деликт,
извършен от ответника, изразяващ се в употребени от него в подадена на 01.02.2019г. насрещна искова
молба по гр.д.№76475/2018г. по описа на
СРС, ІІІ Г.О., 117 състав, обидни изрази и клевети относно поведението на
ищцата, определено като морално укоримо с оглед общоприетите норми за поведение
и етика в обществото, чрез използването на конкретни думи и изрази, а именно: „…. ищцата е
имала връзки с мъже срещу заплащане. Така се запознала
с доверителя ми….”, „….установила е интимна
връзка с началника на офиса, в който е работела….”, „… предлагала е услугите
си на сводник…..”,
като ОТХВЪРЛЯ предявения при
условията на евентуалност иск с правно основание чл.45 от ЗЗД за разликата над уважения размер
от 2500.00 лв. до пълния предявен размер от 5000.00 лв., като неоснователен и
недоказан.
ОСЪЖДА В.О.Д.,
с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на Р.М.С., с ЕГН **********, с
адрес: ***; на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 775.00 лв. /седемстотин
седемдесет и пет лева/, реално сторени разноски пред двете съдебни инстанции,
изчислени съобразно уважената част на предявения евентуален иск.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ : 1./ 2./