Решение по дело №854/2020 на Районен съд - Дупница

Номер на акта: 489
Дата: 21 август 2020 г. (в сила от 21 декември 2020 г.)
Съдия: Мирослав Руменов Саневски
Дело: 20201510100854
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 19 юни 2020 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

21.08.2020

 

 

 

Дупница

 
 


Номер                                                  Година                                     Град

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

     ГО, V-ти

 
 


Районен съд – Дупница                                                                                                        състав

20.08.

 

2020

 
 


на                                                                                                           Година

Мирослав Саневски

 
В публично съдебно заседание в следния състав:

Председател

Членове

Съдебни заседатели:

 

 
        1.

 

 

Юлия Вукова

 
         2.

 

 
Секретар:

Председателя на състава

 
Прокурор:

Сложи за разглеждане докладваното от

Гражданско

 

854

 

2020

 
 


                                      дело №                                     по описа за                               година.

„К.-РАЙ ЮВ” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Дупница, ул. „Никола Малашевски”, № 7, представлявано от управителя Д.Г.К., е предявило срещу Кооперация „Районна потребителна кооперация Рила”, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Рила 2630, ул. „Христо Смирненски” № 5, представлявана от председателя Й.И.В. ***), иск с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 327, ал.1 от ТЗ, вр. с чл. 79, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД, за признаване за установено по отношение на ответната кооперация, че същата му дължи сума в размер на общо 11 822.96 лева, представляваща главница по незаплатени фактури за доставени стоки в периода от 22.07.2016г. до 28.11.2016г., както и сума в размер на 3 858.87 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законна лихва, начислено за периода от 28.12.2016г. до 16.03.2020г.-датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното плащане. Претендира разноски.

Ищецът твърди, че между страните са налице трайни търговски отношения, като сключвали множество неформални договори за продажба на стоки. За периода от 23.07.2016г. до 28.11.2016г., в качеството си на продавач, „ищецът  доставил на ответника стоки, за което са издадени надлежни данъчни фактури:

1.         Фактура № **********/23.07.2016 г. на стойност 1 688.09 лева;

2.         Фактура № **********/30.07.2016 г. на стойност 956.90 лева;

3.         Фактура № 001000**35/11.08.2016 г. на стойност 955.60 лева;

4.         Фактура № 001000**36/11.08.2016 г. на стойност 1 208.51 лева;

5.         Фактура № **********/26.08.2016 г. на стойност 827.13 лева;

6.         Фактура № **********/26.08.2016 г. на стойност 1 463.64 лева;

7.         Фактура № **********/31.08.2016 г. на стойност 120.95 лева;

8.         Фактура № **********/19.09.2016 г. на стойност 1 709.38 лева;

9.         Фактура № **********/30.09.2016 г. на стойност 843.00 лева;

10.       Фактура № **********/27.10.2016 г. на стойност 1 110.70 лева;

11.       Фактура № **********/31.10.2016 г. на стойност 591.26 лева и

12.       Фактура № **********/28.11.2016 г. на стойност 347.80 лева.

Общият размер на задължението ответната кооперация за посочения период и по така издадените фактури е в размер на 11 822.96 лева, върху която се дължи и законна лихва, начислена за периода 28.12.2016 г. до 16.03.2020 г., в размер на 3 858.87 лева.

Поради неизпълнението на горепосочените задължения от ответника, ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, въз основа на което било образувано ч.гр.д. 537/2020г. по описа на Районен съд-Дупница. По него в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение за горепосочените суми, срещу която ответникът възразил. 

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от ответната кооперация, с който се оспорва предявения иск по основание и размер. Прави възражение за погасяване на сумите по посочените фактури по давност. Счита, че същите представляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, поради което са погасени с изтичането на тригодишен давностен срок. Неоснователна е и претенцията за лихва, понеже с погасяване по давност на главното вземане, се погасява и то. Отделно от това оспорва истинността на приложените към исковата молба фактури и сочи, че те са съставени за целите на процеса, тъй като към датата на издаване на фактурите посоченото в тях лице като представител на кооперацията не е било председател на същата. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното: 

Предявен е установителен иск, в производството по който ищецът цели да установи, че ответникът дължи сумите, за които по ч.гр.д. 537/2020г. по описа на Районен съд-Дупница е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, срещу която длъжникът (ответник в настоящото производство) е възразил.

Правоотношението,от което  произтича спора между страните по делото има договорен произход. То се основава на сключен между тях договор за покупко-продажба, съдържанието на който договор обхваща многократни престативни действия на продавача към купувача с еднотипни стоки (по-конкретно алкохолни и безалкохолни напитки). Претенциите, свързани със заплащането на отделните доставки не са самостоятелни искове, тъй като  произтичат от общ правопораждащ факт. Трайна е съдебната практика на ВКС по въпроса, че когато вземанията произтичат от едно правоотношение по договор за доставка, претенцията за вземания относно цената във връзка с неговото изпълнение (чиято стойност може да бъде предмет на отделни фактури) представлява един иск (така напр. Опр. № 114/04.03.2014г.на ВКС по т.д.№ 2**1/2013г.,II т.о.,ТК). С оглед правосубектността на страните, които са търговци по смисъла на чл.1 от ТЗ и  вида на сключения от тях договор, който обслужва предмета на дейност на всяко от дружествата, следва извода, че се касае за търговска продажба. Предвид изложеното,съдът намира, че е сезиран с иск с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 327, ал.1 от ТЗ. 

По същността си договорът за търговска продажба е двустранен, възмезден, консенсуален договор. За възникването му е необходимо  постигане  на съгласие между страните по него относно вещта и цената, като продавачът се задължава да прехвърли собствеността и предаде вещта, а купувачът да я получи и заплати цената.

Между страните не е спорно, че са в трайни търговски отношения, а видно от представените с исковата молба и приети като доказателства по делото дванадесет броя фактури, в периода от 23.07.2016г. до 28.11.2016г., в качеството си на продавач, ищецът  доставил на ответника описаните в тях стоки.

Принципен отговор на въпроса за значението на фактурата като доказателство за сключен договор за търговска продажба на стоки, неговото изпълнение и наличието на основание за плащане на уговорената в договора цена е даден с множество решения на ВКС,постановени по реда на чл. 290 ГПК, като:Решение № 30/8.04.2011г. по т. д. № 416/2010 г., I т. о.; Решение № 118/5.07.2011г. по т. д. № 491/2010г.,II т. о.; Решение № 42/2010г. по т. д. № 593/2009г.,II т. о.; Решение № 211/30.01.2012г. по т. д. № 1120/2010г., II т. о.; № 109 от 7.09.2011г. по т. д. № 465/2010г., II т. о.; Решение № 46/27.03.2009г. по т. д.№ 546/2008г., II т. о.; Решение № 71/22.06.2009г. по т. д. № 11/2009г.; Решение № 62/25.06.2009г. по т.д.№546/2008г.; Решение № 166/26.10.2010 г. по т. д. № 991/2009г., II т. о.; Решение № 252 от 3.01.2013г. на ВКС по т. д. № 1067/2011г., II т. о.,ТК; Решение № 20 от 25.03.2013г. на ВКС по т. д. № 206/2012г., I т. о.,ТК; Решение № 114 от 26.07.2013г. на ВКС по т. д. № 255/2012г.,I т. о.,ТК; Решение № 103 от 11.07.2014г. на ВКС по т. д. № 2334/2013г., II т. о.,ТК. В цитираните решения еднозначно е обосновано становището, че фактурите отразяват възникналата между страните облигационна връзка и осчетоводяването им от търговското дружество - ответник, включването им в дневника за покупко - продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях по смисъла на ЗДДС, представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване.

В настоящия случай, от заключението на вещото лице по назначената и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, изготвено след проверка освен на събраните по делото писмени доказателства и на счетоводствата на двете страни, неоспорено от страните и прието от съда като обективно и компетентно, се установява, че счетоводството на дружеството-ищец и на ответната кооперация е водено правилно и при спазване изискванията на ЗСчет., като приложените към исковата молба 12 броя фактури са надлежно осчетоводени и в двете дружества. В ищцовото дружество фактурите са осчетоводени в Регистър-Дневник на продажбите, по тях е начислен и внесен ДДС от ищеца за месеците, за които са осчетоводени. В ответната РПК „Рила“ процесните фактури са осчетоводени в Регистър-Дневник на покупките за месеците, когато са осчетоводени, ответната кооперация е ползвала по тях данъчен кредит по ЗДДС.

Приемането на доставяните от ищеца стоки от страна на ответната кооперация се установява по безсъмнен начин от показанията на разпитаните по делото свидетели Н.С.А.и А.А.К., които сочат, че вписаните данни във фактурите относно МОЛ, са предоставени предварително от ответната кооперация. Стоките са своевременно доставяни по поръчка на ответника в негови търговски обекти (магазини) и са приемани от служители на кооперацията без възражения.

В тази връзка, следва да се посочи, че са несъстоятелни възраженията на ответника, че във фактурите бил вписан като получател лице, което нямало качеството на председател на кооперацията към момента на издаването им. Изрично в Решение № 42/2010г. по т. д. № 593/2009г. на ВКС, II т. о. и в Решение № 92/2011г. по т.д.№ 478/2010г. на ВКС, II т.о., е  прието, че дори издадената фактура да е останала неподписана за „получател“ от купувача по договор за търговска продажба, тя може да послужи като доказателство за възникване на отразените в нея задължения, ако съдържа реквизитите на съществените елементи на конкретната сделка, отразена е счетоводно от двете страни, както и е ползван данъчен кредит. Освен това, в случая е приложима и разпоредбата на чл. 301 от ТЗ, съгласно която, когато едно лице действа от името на търговец без представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването. В случая нито се твърди, нито се доказа незабавно противопоставяне от ответната кооперация по смисъла на чл. 301 ТЗ на действията по приемане на доставените стоки, поради което съдът приема, че търговецът е потвърдил действията по сключване на сделката и приемане доставените стоки, съобразно описаното във фактурите.

   От заключението на експертизата се установява, че непогасеният размер на задължението за главница по процесните фактури е в размер на 11 822.96 лв., поради което претенцията с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл. 327, ал.1 от ТЗ се явява и доказана в пълен размер, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК-19.03.2020г., до окончателното плащане.

   С оглед основателността на исковата претенция за главницата по процесните фактури, следва да бъде разгледано правопогасяващото възражение на ответника за изтекла в негова полза погасителна давност.

Погасителната давност като юридически факт е определен от закона период от време, след изтичането на който за длъжника възниква възможността да може да откаже изпълнение на едно непогасено по друг начин вземане на кредитора: чрез изпълнение, чрез прихващане (чл. 103 ЗЗД), новация (чл. 107 ЗЗД), опрощаване (чл. 108 ЗЗД), отказ от право и т.н. ОСГТК на ВКС решава, че понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б."в" от ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви- ТР № 3/2011 г. на ОСГКТК на ВКС.

Процесните вземания за неплатена цена на доставена стока не са периодични плащания по смисъла на цитираната разпоредба и за тях следва да намери приложение общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД. Видно от приложеното по настоящото дело ч.гр.д.№ 537/2020г. по описа на ДРС, заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е подадено в съда на 19.03.2020г., а изискуемостта на първата процесна фактура е настъпила на 23.07.2016г. (по арг. от чл. 327, ал. 1 от ТЗ). Следователно, възражението за погасяване на задължението за главница по процесните фактури е неоснователно.

Не така стои обаче въпросът със задължението за законна лихва. Вземанията за лихви се погасяват с изтичане на тригодишната давност по чл. 111, б. „в“, пр. 2 от ЗЗД. За тях не може да намери приложение общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД, тъй като е налице предвиден специален срок. Общата петгодишна давност ще важи за основните права и задължения по договора за покупко-продажба. Задължението за заплащане на обезщетение в размер на законната лихва по чл. 86, ал.1 от ЗЗД, обаче, не е част от задълженията по договора за покупко-продажба, а е самостоятелно задължение, което възниква поради неизпълнение на произтичащо от договора задължение. Именно поради това за него се прилага и специалната давност по чл. 111, ал.1, б. „в“, пр. 2 от ЗЗД.

В настоящия случай, както се посочи по-горе, заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е подадено в съда на 19.03.2020г., а изискуемостта на последната процесна фактура е настъпила на 28.11.2016г., тоест претендираните вземания за обезщетение в размер на законната лихва по всички процесни фактури са погасени по давност, тъй като тригодишният давностен срок по чл. 111, б. „в“, пр. 2 от ЗЗД е изтекъл преди депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда. По делото не са представени доказателства, че давността е прекъсвана с предявяване на иск или с предприемане на действия за доброволно или  принудително изпълнение, което обуславя извод за неоснователност  и отхвърляне като погасени по давност на  исковите претенции за заплащане на обезщетение в размер на законната лихва.

С оглед на всичко гореизложено, предявеният установителен иск за главница по процесните фактури с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 327, ал.1 от ТЗ, вр. с чл. 79 от ЗЗД, ще бъде уважен в пълния му предявен размер от 11 822.96 лв., а обективно съединеният с него иск за обезщетение в размер на законната лихва, с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, ще бъде отхвърлен, като погасен по давност.

На основание чл.78, ал.1 и ал. 3 от ГПК и предвид направените искания, ответникът следва да заплати на ищеца сторените разноски както в настоящото производство, така и в производството по ч.гр.д. № 537/2020г. на ДРС, съразмерно с уважената част от исковете, а ищецът следва да заплати на ответника сторените разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство, съразмерно с отхвърлената част от исковете.

Ищецът е направил следните разноски в настоящото производство: 3000.00 лв.-заплатено адвокатско възнаграждение, което съдът ще намали до размер от 1500.00 лв., предвид основателното възражение за прекомерност, сторено от ответника, вземайки предвид невисоката фактическа и правна сложност на делото и разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения; 303.37 лв.-държавна такса и 200.00 лв.-внесен депозит за вещо лице, или общо в размер на 2003.37 лв. Съразмерно с уважената част от исковете, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски в настоящото производство в размер на общо 1510.** лв.

В заповедното производство ищецът е направил следните разноски: 1015.85 лв.- адвокатско възнаграждение и 323.90 лв.-държавна такса, или общо 1339.75 лв. Съразмерно с уважената част от исковете, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски по ч.гр.д.№ 537/2020г. на ДРС в размер на общо 1110.07 лв.

Ответникът е сторил разноски в настоящото производство в размер на 980.00 лв. за адвокатско възнаграждение, от които ищецът следва да бъде осъден да му заплати сума в размер на 241.15 лв., съразмерно с отхвърлената част от исковете.

Така мотивиран, съдът

                                                             

Р Е Ш И :

           

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „К.-РАЙ ЮВ” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Дупница, ул. „Никола Малашевски”, № 7, представлявано от управителя Д.Г.К., иск с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 327, ал.1 от ТЗ, вр. с чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че Кооперация „Районна потребителна кооперация Рила”, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Рила 2630, ул. „Христо Смирненски” № 5, представлявана от председателя Й.И.В.,  дължи на ищеца сума в размер на общо 11 822.96 лв. (единадесет хиляди осемстотин двадесет и два лева и деветдесет и шест стотинки), представляваща незаплатена главница по 12 (дванадесет) броя фактури за доставени от ищеца на ответника стоки в периода от 22.07.2016г. до 28.11.2016г., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда-19.03.2020г., до окончателното плащане.

ОТХВЪРЛЯ, като погасен по давност, предявения от „К.-РАЙ ЮВ” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Дупница, ул. „Никола Малашевски”, № 7, представлявано от управителя Д.Г.К., срещу Кооперация „Районна потребителна кооперация Рила”, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Рила 2630, ул. „Христо Смирненски” № 5, представлявана от председателя Й.И.В., иск с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сума в размер на 3 858.87 лв. (три хиляди осемстотин петдесет и осем лева и осемдесет и седем стотинки), представляваща обезщетение за забава в размер на законна лихва, начислено върху дължимата главница по 12 (дванадесет) броя фактури за доставени от ищеца на ответника стоки в периода от 22.07.2016г. до 28.11.2016г., за периода от 28.12.2016г. (датата на падежа на последната фактура) до 16.03.2020г.-датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, Кооперация „Районна потребителна кооперация Рила”, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Рила 2630, ул. „Христо Смирненски” № 5, представлявана от председателя Й.И.В., ДА ЗАПЛАТИ НА „К.-РАЙ ЮВ” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Дупница, ул. „Никола Малашевски”, № 7, представлявано от управителя Д.Г.К., сторените разноски по настоящото дело в размер на общо 1510.** лв. (хиляда петстотин и десет лева и четиридесет стотинки), както и сторените разноски по ч.гр.д.№ 537/2020г. на ДРС в размер на общо 1110.07 лв. (хиляда сто и десет лева и седем стотинки), съразмерно с уважената част от исковете.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, „К.-РАЙ ЮВ” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Дупница, ул. „Никола Малашевски”, № 7, представлявано от управителя Д.Г.К., ДА ЗАПЛАТИ НА Кооперация „Районна потребителна кооперация Рила”, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Рила 2630, ул. „Христо Смирненски” № 5, представлявана от председателя Й.И.В., сторените разноски по настоящото дело в размер на общо 241.15 лв. (двеста четиридесет и един лева и петнадесет стотинки), съразмерно с отхвърлената част от исковете.

Решението подлежи на обжалване пред ОС-Кюстендил в двуседмичен срок, считано  от връчването му в препис на страните.

 

                                                                                   РАЙОНЕН СЪДИЯ: