Р Е Ш
Е Н И Е
№………
гр. София, 19.07.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, I ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 10 състав, в
публичното заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
СЪДИЯ: ДЕСИСЛАВА ЗИСОВА
при секретаря Панайотова, като
разгледа докладваното от съдията гр.д. №6576/2018
г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е образувано по искова молба от Б.А.Б., с която е предявен осъдителен иск срещу
П.на Р.Б. с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за сумата от 25500 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигане и поддържане на
обвинение по НОХД №11557/2015 г. на СРС, по което ищецът е оправдан. Претендира
законната лихва за забава считано от датата на влизане в сила на оправдателната
присъда – 08.11.2016 г.
Ищецът
твърди, че срещу него се е водило наказателно производство за длъжностно присвояване,
по което е постановена оправдателна присъда, като за периода от привличането му
като обвиняем до оправдаването му е претърпял неимуществени вреди, останал без дом и
семейство, без работа. Накърнени са честта и достойнството му, опетнено е
доброто му име сред близки и в професионалната му среда. Претендира разноски.
Ответникът
оспорва иска по основание и размер. Счита, че не са доказани твърдените вреди. Твърди,
че процесуалната принуда, приложена към ищеца, се дължи на собственото му
неправомерно поведение, позовава се на чл.5 ЗОДОВ.
Съдът, след
като се запозна със становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира следното от
фактическа и правна страна:
На 14.12.2010
г. е образувано досъдебно производство за противозаконно присвояване на чужди
движими вещи и сума пари, първоначално срещу неизвестен извършител, като ищецът
три пъти е призоваван да дава обяснения/показания по делото. На 06.07.2011 г. с
Постановление ищецът Б.А.Б. е привлечен като обвиняем за деянието и му е взета
мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 2000 лв. На същата дата е
разпитан като обвиняем. Към този момент ищецът е осъждан с присъда от 1981 г.
за престъпление против собствеността. По досъдебното производство са събирани
доказателства, но не са извършвани други процесуални или следствени действия с
участието на ищеца.
На 19.10.2011
г. е образувано НОХД №19357/2011 г. по описа на СРС, НО, 96 състав по внесен
обвинителен акт срещу ищеца за престъпление по чл.206 НК. По делото са
проведени 12 открити съдебни заседания, като на първите четири от тях не е
даден ход на делото поради нередовно призоваване на ищеца – същият е напуснал
адреса, който по посочил по делото и на който е регистриран. Поради
неизпълнение на условията на мярката за неотклонение, същата е изменена в
„задържане под стража“. След задържане на ищеца на 01.11.2012 г. и по негова
молба с определение от 29.11.2012 г. мярката за неотклонение му е изменена от
„задържане под стража“ в „гаранция“ в размер на 200 лв. След установяване и
редовното призоваване на ищеца на 12.12.2012 г. е даден ход на съдебното
следствие и е започнало събиране на доказателствата в съдебната фаза. Съдебното
дирене е приключило на 12.12.2013 г. и с присъда от 12.12.2013 г. ищецът е
признат за виновен и е осъден, като му е наложено наказание лишаване от свобода
за срок от една година. След жалба от подсъдимия с решение от 06.07.2015 г. по
ВНОХД №1217/2015 г. осъдителната присъда е отменена и делото е върнато за ново
разглеждане. При повторното разглеждане на делото по НОХД №11557/2015 г., 8
състав, първоинстанционният съд е провел 5 съдебни заседания и с присъда от
29.06.2016 г. е признал подсъдимия за невиновен, като го е оправдал по
повдигнатите обвинения. Срещу присъдата е подаден протест, образувано е
въззивно производство, по което е проведено едно съдебно заседание и с решение
от 13.12.2016 г. оправдателната присъда е потвърдена, като на посочената дата –
13.12.2016 г. същата е влязла в сила.
От
показанията на свидетеля В.Ш., колега на ищеца, се установява, че ищецът е
работел като брокер на недвижими имоти в агенция, заедно със свидетеля, когато
във връзка със сделка е образувано процесното наказателно дело. След началото
на разследването срещу ищеца са започнали семейни проблеми и се е изнесъл от
семейното жилище, живеел е по необитаеми апартаменти, предоставени на агенцията
по повод извършване на огледи и продажба, нощувал е и у приятелите си. Разследването
се е отразило и на работата на ищеца – изчезнал ищаха му за работа, появил му
се е страх да не сбърка отново и да не си навлече неприятност и му се убило
желанието да се занимава с брокерство.
При така
установените факти съдът намира, че се е осъществил фактическият състав на
чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, а именно: в полза на ищеца е възникнало вземане за
обезщетение за вреди от незаконно повдигане и поддържане на обвинение за
престъпление, за което е оправдан с влязла в сила присъда. Вредите, изразяващи
се в преживени негативни емоции, накърняване на авторитета му, семейни неудобства
и затруднения в работата, свързани с явяването пред органите на досъдебното
производство и пред съда, взетата мярка за неотклонение в периода на
изпълнението й, са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение.
При
определяне на размера на обезщетението съобразно чл.52 ЗЗД съдът съобрази
указанията, дадени с ПП 4/1968 г. на ВС, както и практиката, постановена от ВКС
по реда на чл.290 ГПК по въпроса за определянето на обезщетението (решение № 532/24.06.2010
г. по гр.д. № 1650/2009 г. III ГО, ГК, решение № 356/09.12.2014 г. по гр.д. № 2946/2014
г. IV ГО, ГК). Съобразно цитираните актове следва да се съобразят вида и
характера на упражнената процесуална принуда, общата продължителност и предмета
на наказателното производство, поведението на страните, процесуалните им
представители и компетентните органи в наказателното производство, последиците
от увреждането съобразно тяхната продължителност, степен и интензитет,
възрастта на увредения, общественото и социалното му положение.
При
съблюдаване на тези критерии съдът съобрази следното:
Процесното
наказателно производство е продължило 6 години. Една от тези шест години обаче
е преминала в отлагане на делото поради неявяване на ищеца поради нередовно
призоваване – призовките не са му връчвани поради остътствието му от известния по
делото адрес. Поради това следва да се приеме, че в част от периода на
протичане на делото, забавянето е в причинна връзка с недобросъвестно
процесуално поведение на ищеца.
Процесуалната
принуда срещу ищеца се изразява в мярка за неотклонение „гаранция“, която е в
съдебната фаза е изменена в по-тежка – „задържане под стража“, като ищецът е задържан
в ареста в период от 29 дни. Следва да се отбележи обаче, че задържането на
ищеца се дължи изцяло на неговото недобросъвестно процесуално поведение – в
съдебната фаза на процеса съдът не е могъл да призове ищеца поради това, че не
е намерен на съобщения от него адрес, на който е и регистриран по постоянен и
настоящ адрес. Връчителите са установили, че адресът е необитаем, а от
домоуправителя са събрали информация, че жилището е ипотекирано в полза на
банка и обявено за продажба и никой не живее в него. Неоснователни са
твърденията, че чуждо недобросъвестно поведение – това на дъщеря му, която е
приела призовка и не му я е предала, е станало причина за задържането му. По
делото няма връчени призовки на член от домашните, включително на дъщеря на
ищеца. В молбата си до съда за изменение на мярката „задържане под стража“
ищецът признава, че е регистриран на адреса, който е съобщил по делото, но му
се е наложило да го напусне. Съдът приема, че не е била налице пречка за ищеца
да посочва при всяка смяна на адреса си новото си местоживеене, което
задължение му е вменено още в досъдебната фаза на процеса. Поради това
изменението на мярката за неотклонение се дължи изцяло на виновно неизпълнение
на вменени процесуални задължение.
Увреждането
се изразява и в понасяне на неудобства, свързани с участието в процесуалните
действия при разглеждане на делото в досъдебна и съдебна фаза, като в
досъдебната фаза се е явил общо четири пъти, а в съдебната – по време на
проведените заседания, с изключение на тези, за които е бил нередовно призован
като ненамерен на адреса си.
Съдът
съобрази още и възрастта на ищеца – мъж в зряла възраст, семеен с деца, с
изградени социални контакти и среда, семейни и приятелски връзки, които обаче
неминуемо са повлияни негативно и процесното наказателно преследване. Съдът
кредитира показанията на свидетеля в частта им, че делото е станало причина за
семейни конфликти, довели до напускане от ищеца на семейното жилище и пребиваването
му по апартаменти на агенцията за недвижими имоти и домовете на приятели.
Съдът не
приема за доказана и причинна връзка между наказателното производство и
загубата на трудовата заетост на ищеца. По делото не се установяват прекомерни
на брой брой процесуално-следствени действия, изискващи участие на ищеца, което
да затруднява ежедневното му полагане на труд, а мярката за неотклонение „гаранция“
не е свързана с невъзможност или ограничение за придвижване в пространството и
полагане на труд. Самият свидетел сочи, че ищецът не е желаел да работи, убило
му се е желанието да се занимава с брокерство, изпитвал страхове на не обърка
отново и да има неприятности. Всичко това води до извод, че дори и ищецът да е
останал безработен след началото на наказателното преследване, това не е в
причинна връзка с наказателното дело.
При отчитане
на всички тези обстоятелства, включително продължителността и естеството и интензивността
на извършените процесуални действия в наказателното производство и съобразно критериите,
посочени по-горе, съдът приема, че справедливото обезщетение е в размер на 5000
лв. Следва да се отбележи, че размерът на обезщетението е съобразен с критерия
за справедливост по чл.52 ЗЗД, който включва освен обективно установените по
делото факти и обществената мяра за справедливост, произтичаща от конкретните
икономически условия и обективирана в съдебната практика като ориентир за
размерите на обезщетенията, като отчита и на основание чл.5, ал.2 ЗОДОВ
наличието на съпричиняване от ищеца – същият е допринесъл с недобросъвестно
процесуално поведение за продължителността на наказателния процес и за
изменение на мярката му за неотклонение в най-тежката – „задържане под стража“,
което съдът е предприел, за да осигури явяването му и развитието на процеса. Настоящият
състав приема, че сумата от 5000 лв., отговаря на така посочените критерии за
справедлива компенсация за претъпените от ищеца неимуществени вреди, отчита
установеното съпричиняване и е съобразена с обществената мяра за справедливост,
обективирана в съдебната практика като ориентир за размерите на обезщетенията –
в това число Решение № 237 от 7.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1258/2010 г., III
г. о., ГК, постановено по реда на чл.290 ГПК, допуснато до касация по въпрос,
свързан с приложението на чл.5, ал.2 ЗОДОВ и постановено по казус, сходен с
процесния.
По тези
съображения съдът приема, че искът следва да се уважи а сумата от 5000 лв. и да
се отхвърли за разликата до пълния предявен размер от 25500 лв.
Основателно
е искането за присъждане на законната лихва – такава се дължи от датата на
влизане в сила на оправдателната присъда – така т.4 от ТР №3/2005 г. на ОСГК на
ВКС – 08.11.2016 г.
По
разноските:
На ищеца, с оглед искането му по
чл.78, ал.1 ГПК и изхода на делото, следва да се присъдят направените разноски
за държавна такса, ведно с банкова такса, в размер на 12 лв. и разноски за
адвокат в размер на 156,86 лв. Размерът на дължимото адвокатско възнаграждение
е определен съразмерно с уважената част от иска от сумата от 800 лв., която
съдът приема за направен разход за адвокатско възнаграждение - неоснователно е
искането за присъждане на разноски за адвокат над тази сума до поискания размер
от 1000 лв. – в представения по делото договор е уговорено и платено
възнаграждение в размер на 800 лв., поради това е недоказано извършване на
разноски в по-голям размер.
Неоснователно е искането за
присъждане на разноски за преписи – представените два фискални бона за копирни
услуги не са представляват „съдебни разноски“ по смисъла на чл.78 ГПК – не са
внесена пред съда такса или направени пред съда разноски (в този смисъл виж Решение
№ 189 от 20.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5193/2013 г., IV г. о., ГК: „Отговорността за разноски … е уредена като
ограничена обективна отговорност за вредите от предявяването на неоснователен
или недопустим иск и включва само внесените такси и разноски по производството,
както и възнаграждението за един адвокат. Отговорността за разноски е
ограничена, защото не включва всякакви други разходи и пропуснати ползи от
страната по делото (напр. пътните разноски за явяването на страните пред съда“).
Поради което
Софийският градски съд
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА П.на Р.Б., адрес: гр.София, бул. *******,
да заплати на Б.А.Б., ЕГН:**********,
както следва:
на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ
сумата от 5000 лв., представляваща обезщетение
за неимуществени вреди от повдигане и поддържане на обвинение за престъпление по
НОХД №11557/2015 г. на СРС, за което е оправдан, ведно със законната
лихва от 08.11.2016 г. до окончателното плащане и
на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата
от 168,86 лв., представляваща
съдебни разноски,
като ОТХВЪРЛЯ иска за неимуществени вреди за разликата до пълния
предявен размер от 25500 лв.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от
съобщаването му чрез връчване на препис.
СЪДИЯ: