№ 183
гр. Велико Търново , 24.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ И
ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и първи
октомври, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ
ИСКРА ПЕНЧЕВА
Секретар:ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело
№ 20204000500268 по описа за 2020 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по депозирани въззивни жалби срещу Решение № 129/
26.03.2020 г. по Гр.д. № 709/ 2018 г. по описа на ОС – Русе, с което съдът е осъдил ЗК
„Лев Инс“ АД да заплати на М. А. В. сумата 40 000 лв. – обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 22.10.2018 г. до
окончателното изплащане, като искът за обезщетение за разликата до претендираното
обезщетение в размер на 150 000 лв. е отхвърлен като неоснователен.
М. А. В. обжалва решението в частта, с която искът му е отхвърлен за сумата
над 40 000 лв. до 100 000 лв. Счита решението в тази му част за неправилно и
необосновано. Съдът определил обезщетението в занижен размер, който не отговарял
на критериите за справедливост, защото не били преценени в пълна степен
претърпените от него болки и страдания от загубата на най-близкия му човек, тяхната
интензивност и отражението на случилото се върху живота на ищеца, както и
икономическата обстановка в страната към датата на ПТП, обективен белег на която
били установените от закона лимити на застрахователните обезщетения. Съдът не
съобразил и практиката на съдилищата относно присъжданите размери обезщетения в
сходни случаи. Моли съда да отмени решението в обжалваната му част и да му
присъди претендирания размер обезщетение от 100 000 лв. Претендира разноски за
1
двете инстанции.
ЗК „Лев Инс“ АД обжалва решението в осъдителната му част. Счита решението
в тази му част за неправилно, необосновано и постановено в противоречие с
материалния закон и ТР № 1/ 2016 г. на ОСГНТК на ВКС относно обстоятелствата, при
наличието на които се приема, че право на обезвреда възниква за лица от разширения
родствен кръг. Счита, че в конкретния казус събраните по делото доказателствата не
установявали между ищеца и пострадалото лице да е съществувала емоционална
връзка, надхвърляща обичайната между такива родственици, такова житейско
обстоятелство,което да прави претърпените болки и страдания, сравними по
интензитет с тези на най-близките. Ищецът не бил сред най-близките, защото
пострадалият оставил фактическа съжителка, дете, родители, той не се намирал в
каквато и да било зависимост от своя брат, а напротив – той е подпомагал същия в
определени моменти от живота му и нямало основание да се приеме, че процесният
случай попада в изключенията, за които ВКС разяснява, че следва да се дължи
обезщетение. Извън горните съображения счита, че присъденото обезщетение е
завишено, критериите за определянето му само били изброени от съда, но не било
обсъдено значението им за формиране на размера и същият не съответствал на
принципа за справедливост. Следвало да бъде съобразено съпричиняването на
вредоносния резултат от пострадалия, изразяващ се в непоставен обезопасителен
колан. В случай, че се приемело, че се следва обезщетение, то излага, че съдът не е
съобразил разпоредбата на §96 ал.3 от ПЗР на КЗ, определяща лимит от 5000 лв. за
размера на претенциите на лицата, сред които попада и ищецът, предявени след
21.06.2018 г. до влизане в сила на ЗИДКЗ. Моли решението в обжалваната му част да
бъде отменено и да бъде постановено друго, с което исковата претенция да бъде изцяло
отхвърлена или в условията на евентуалност обезщетението да бъде редуцирано до
5000 лв. Претендира разноски за двете инстанции.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК ЗК „Лев Инс“ АД е подал отговор на въззивната
жалба на М. А. В. , в който развива съображения за нейната неоснователност,
аналогични на оплакванията си в своята въззивна жалба срещу осъдителната част на
решението. Моли същата да бъде оставена без уважение и решението в обжалваната
част да бъде потвърдено.
В отговора си на въззивната жалба на застрахователя М. А. В. заема становище
за неоснователност на същата, като счита, че съдът правилно е преценил естеството на
връзката между него и починалия му брат и оттам – правото му да получи
обезщетение. По отношение позоваването на §96 ал.3 от ПЗР на КЗ при определяне
размера на обезщетението сочи, че съдът правилно не се е съобразил с тази въвеждаща
лимит на обезщетението разпоредба, предвид противоречието й с правото на ЕС и
2
конкретно Директива 2009/103/ЕО. Във връзка с тълкуването на правото на ЕС
следвало да се съобрази и постановеното от СЕС решение по преюдициално запитване,
с което бил даден отрицателен отговор на въпроса за допустимостта от националното
право на уредба за покриване обезщетение за неимуществени вреди на близки членове
на семейството по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при
използване на МПС само до определена сума, по-малка от 350 000 евро. Моли
въззивната жалба на застрахователя да бъде оставена без уважение.
Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана
страна, против обжалваем съдебен акт, поради което са процесуално допустими и
следва да се разгледат по същество. Решението в частта, с която исковата претенция на
В. за обезщетение е отхвърлена за сумата над 100 000 лв. до 150 000 лв., е влязло в
сила поради необжалването му. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК
въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното
решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда
от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в
пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма,
подписан е и е разбираем, не са налице и процесуални нарушения, обуславящи
неговата недопустимост.
Съдът, като взе предвид оплакванията на страните и събраните по делото
доказателства, в съответствие с предметните предели на въззивното производство,
очертани с жалбите, намира следното:
Релевантните за спора факти са както следва: На 11.09.2017 г. при ПТП е
починал К. А. В. на 30 г. – брат на ищеца по делото. ПТП е осъществено при сблъсък
между управлявания от него лек автомобил и лек автомобил, управляван от М. С. А. –
марка „Ауди“, модел А6, с рег. № ВТ 15****, по отношение на който не е спорно, че
има сключена с ответното застрахователно дружество валидна задължителна
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ със срок на действие до
26.07.2018 г. Механизмът на ПТП е подробно изяснен от заключението на вещото лице
по приетата комплексна автотехническа и медицинска експертиза. ПТП е осъществено
вследствие на предприета от водача А. маневра „изпреварване“ на тежкотоварен
автомобил, при което той навлязъл в лентата за насрещно движение и бил реализиран
челен сблъсък между него и движещия се по тази лента автомобил, управляван от
пострадалото лице. С влязла в сила присъда по НОХД № 698/ 2018 г. А., който е
конституиран в производството като трето лице – помагач на застрахователя, е признат
за виновен, че е извършил престъпление, като е нарушил правилата за движение по
пътищата, изискващи при изпреварване с навлизане в пътната лента за насрещно
движение да не създава опасност или пречки за превозните средства, движещи се по
3
нея и по непредпазливост е причинил смъртта на К. А. В.. Според вещите лица по-
голяма част и най-тежките увреждания, получени от пострадалия и довели до леталния
изход, са резултат от ударите в деформираните части на купето в зоната пред и вляво
до мястото на водача и с оглед на сериозните деформации липсата на поставен
предпазен колан, който факт е безспорно установен по делото, не е повлияла на
степента на вредите. От показанията на разпитаните по делото свидетели се
установява, че ищецът и неговият брат, които имат само една година разлика помежду
си, са били много близки и сплотени още от малки. Това, което ги сплотило било
отношението на баща им, за когото споделяли, че много ги тормозил. Родителите им се
развели и те останали само с майка си, като още на 13-14 г. започнали да работят през
ваканциите, за да й помагат. Всеки ден били заедно, имали общи интереси и общ
приятелски кръг, помагали си взаимно, а след като завършили училище в гр. Горна
Оряховица и двамата започнали работа в гр. Полски Тръмбеш докъдето пътували
ежедневно. Те продължили да живеят в едно домакинство с майка си, включително
след като К. създал свое семейство през 2011 г. и му се родило дете. По идея на К.
кръстили детето М. – на името на ищеца. Двамата братя заедно издържали
домакинството. Св. М. Т. – майка на ищеца и пострадалия сочи, че Мартин бил много
общителен човек, който обичал да е сред хора и лесно контактувал с тях, но след
инцидента се променил, станал по-затворен, изнервен и много тежко преживявал
липсата на брат си. Около годна след смъртта на К. ищецът започнал да пътува до
Франция, където работи по няколко месеца в годината. На св. Г. Н. той споделил, че
иска да замине, защото му е тежко да живее в къщата, в която са живели заедно с брат
си. Докато пребивава в чужбина и при завръщането си той непрекъснато контактува
със семейството на брат си.
Същата фактическа обстановка е изяснена от първоинстанционния съд и
настоящата инстанция споделя формираните от него изводи за кумулативното наличие
на изискуемите от закона предпоставки, които обуславят отговорността на
застрахователя за възмездяване на причинените от застрахования при него деликвент
вреди: Влязлата в сила присъда по отношение на водача, чиято отговорност е предмет
на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност
на автомобилистите“ с ответното застрахователно дружество, е задължителна за
гражданския съд съгласно чл.300 ГПК и тя установява, че извършеното от него деяние
е противоправно и виновно при форма на вината непредпазливост. В пряка причинно-
следствена връзка с деянието е причинена смъртта на брата на ищеца, която е елемент
от обективната страна от състава на престъплението, за което деецът е осъден. Налице
е застрахователно събитие по см. на §1 т. 4 от ДР на КЗ. Спорът пред въззивната
инстанция е сведен до материалната легитимация на ищеца да получи обезщетение за
неимуществени вреди и в случай, че е легитимиран – относно размерa на дължимото
обезщетение и приложимостта при определянето му на разпоредбата на §96 ал.3 от
4
ПЗР на КЗ.
С Тълкувателно решение № 1/ 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. дело №
1/2016 г. бе разширен кръгът на лицата, които имат право да получат обезщетение за
неимуществени вреди от смъртта на техни близки, като бе прието, че освен посочените
в Постановление № 4/ 25.05.1961 г. низходящи – деца, възходящи – родители и съпруг
на пострадалия и в Постановление № 5/ 24.11.1969 г. – фактическият съжител,
отглежданото от пострадалия неосиновено дете и отглеждащият пострадалия, „по
изключение“ възможността за обезщетяване следва да се допусне и за лица, които са
създали трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпят от неговата смърт
продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат
обезщетени. В разясненията, дадени от ВКС, е посочено, че в традиционните за
българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно
бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг и връзките
помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и
емоционална близост, но само ако поради конкретни житейски обстоятелства
привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е
причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и
времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се
признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик.
Съдът в настоящия му състав изцяло споделя изводите на първоинстанционния
съд, че в конкретния казус по делото е доказана именно такава връзка между двамата
братя, която надхвърля обичайната при тази степен на родство близост и обуславя
търпенето на неимуществени вреди с интензитет и продължителност, надхвърлящи
нормално присъщите. Ангажираните доказателства установяват, че двамата братя са
формирали много тясна връзка помежду си, обусловена от една страна от
незначителната разлика във възрастта им, при което са били непрекъснато заедно, в
една и съща социална, образователна, приятелска и трудова среда в малко населено
място, споделяли са общи интереси и общи преживявания от раждането си до смъртта
на К., а от друга страна – от невъзможността от ранна детска възраст да разчитат на
бащина подкрепа, което ги е сплотило и възпитало във взаимна грижа, отговорност и
откликване на нуждите на другия. Доказателство за изключителната близост между тях
е кръщаването на детето на починалия К. на ищеца, което е признание, че за него брат
му е бил много значим и любим човек, достоен детето му да носи неговото име.
Ищецът не е имал друго семейство освен майка му и семейството на брат му. Това са
били най-близките му хора, с които е бил всеки ден от своя живот. Именно поради тази
връзка помежду им внезапната смърт на брат му на такава млада възраст е причинила
на ищеца морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават
основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/
5
61 г. и № 5/ 69 г. на Пленума на ВС – че в случай на смърт право на обезщетение имат
само най-близките на починалия. С оглед изложеното ищецът е легитимиран да получи
застрахователно обезщетение, но относно размера на дължимото такова ВТАС счита,
че определеният от първоинстанционния съд размер не е съобразен с реално
претърпените вреди и в този смисъл не удовлетворява изискването на чл.52 ЗЗД за
справедливост при възмездяването им. По делото не е доказано претърпените от ищеца
болки и страдания по своето естество, интензивност и продължителност да надвишават
нормално присъщите, търпени от най-близките при сходна житейска ситуация.
Първоначалният шок и силно душевно страдание от внезапно настъпилата смърт на
обичан човек са нормална психологична реакция при такава загуба и несъмнено
ищецът чувства и ще продължи да чувства мъка от загубата на брат си, но той е млад
човек, пред когото е бъдещето, на когото тепърва предстои да създаде трайни връзки и
семейство и възможността за адаптация и преодоляване на трудностите на такава
възраст е много по-висока от тази на възрастните хора. Той не е загубил цялото си
семейство, а има други близки от най-близкия родствен кръг – своята майка, с която
живее в едно домакинство, своята племенница и нейната майка – съжителката на брат
му. Видно е, че той е намерил ново начало за себе си, начин да се откъсне от случилото
се и средата, която го кара непрекъснато да преживява загубата, като е започнал да
пътува и да работи в чужбина. Съдът счита, че на ищеца следва да бъде присъдено
обезщетение в размер на 20 000 лв. Във връзка с възражението на застрахователя
относно приложението на §96 ал.3 от ПЗР на КЗ при определяне на размера на
обезщетението съдът счита, че тази норма не следва да бъде прилагана, защото
противоречи на правото на ЕС, което не допуска въвеждане на предел на
застрахователна сума в националния закон под уредения минимален размер на
застрахователна сума в чл.9 ал.1 на Директива 2009/103/ЕО – част от правото на ЕС. В
този смисъл е и постановеното Решение на СЕС от 24.10.2013 г. по дело С-277/12,
цитирано от ищеца и на основание чл.633 ГПК задължително за всички съдилища на
държавите – членки на ЕС, вкл. за българския съд. То дава тълкуване на норми от
Директива 72/166 и чл.1 пар. 1 и 2 от Втора директива 84/5, възпроизведени
впоследствие в Директива 2009/103/ЕО, че не се допуска национална правна уредба,
предвиждаща по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“, свързана с
МПС, покриване на обезщетението за неимуществени вреди от настъпила при ПТП
смърт на близки членове на семейството, само до определена максимална сума, по-
малка от посочените в директивата. Въвеждането на лимит означава по същество в
противоречие с принципа за справедливо обезщетяване на пострадалите, да бъде
ограничена отговорността на застрахователите без съобразяване на действителния
обхват на търпените вреди в случаите, в които съдът прецени, че стойностно оценени
те надхвърлят сумата от 5 000 лв.
По изложените съображения въззивната жалба на застрахователя срещу
6
решението в осъдителната му част е частично основателна. Решението следва да бъде
отменено в частта за присъдено обезщетение над 20 000 лв. до присъдената сума от
40 000 лв., ведно с лихвата върху този размер, като исковата претенция на В. в тази й
част следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Неоснователна е въззивната
жалба на ищеца срещу решението в отхвърлителната му част. Решението на
първоинстанционния съд за отхвърляне на иска му за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди за разликата над 40 000 лв. до претендирания размер 100 000 лв.
е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
По разноските: С оглед изхода на спора решението на първоинстанционния съд
следва да бъде отменено и в частта за възложените в тежест на застрахователя разноски
за държавна такса над 800 лв. То следва да бъде изменено и в частта за разноските,
които е осъдено да заплати на основание чл.38 ал.2 ЗАдв. в полза на адв. М., като бъде
отменено за присъденото й възнаграждение над 1130 лв. до 1730 лв. За
първоинстанционното производство съразмерно на отхвърлената част на иска на
застрахователя са присъдени разноски в размер на 2677 лв. При съобразяване на изхода
на спора пред ВТАС дължимите разноски следва да са 3163 лв., т.е. следва да бъдат
присъдени допълнително още 486 лв.
И двете страни са претендирали разноски за въззивното производство. На
жалбоподателя М. А. В. не се дължат разноски за процесуално представителство и
защита по собствената му въззивна жалба, приета за неоснователна. На същия биха
били дължими разноски за адвокатско възнаграждение за защита срещу въззивната
жалба на застрахователя съразмерно на отхвърлената част при доказване, че такива са
реално направени от него или биха били присъдени на процесуалния му представител
на основание чл.38 ал.2 ЗАдв. при предоставена безплатно защита. В случая от
съдържанието на приложения по делото договор за правна помощ и съдействие не се
установява предоставена безплатна защита. Макар в договора да е отразено, че
жалбоподателят е материално затруднено лице, поради което не е заплатил адвокатско
възнаграждение, то такова в размер на 3000 лв. е договорено като дължимо ведно с
всички разноски по изпълнение на предмета на договора, включително е предвидено
при неплащане на възнаграждението и/ или разноските в срок адвокатът да се снабди
със заповед за изпълнение. При тълкуването на този договор с оглед отделните му
клаузи се налага извод, че страните по него са договорили заплащането на
възнаграждение от жалбоподателя и такова няма доказателства да е заплатено до
датата на приключване на устните състезания. По тези съображения нито на
жалбоподателя се следват разноски, нито на неговия процесуален представител –
определено от съда на основание чл.38 ал.2 ЗАдв. вр. Наредба № 1 възнаграждение.
На жалбоподателя ЗК „Лев Инс“ АД следва да бъдат присъдени разноски за
7
държавна такса съразмерно на уважената част от жалбата му – сумата 400 лв., както и
за заплатено адвокатско възнаграждение за защита по собствената въззивна жалба,
съразмерно на уважената й част и изцяло за защита срещу жалбата на насрещната
страна. Договорено и заплатено е адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лв. без
разграничение колко е дължимо за защита по въззивната жалба и за защита срещу
жалбата на насрещната страна. Този размер не съответства на сбора от минимално
дължимото адвокатско възнаграждение по Наредба № 1 за защита при обжалваем
интерес 40 000 лв. /по собствената въззивна жалба/– 1730 лв. и за защита при
обжалваем интерес 60 000 лв./по въззивната жалба на В./ – 2330 лв. При съобразяване
на съотношението между дължимите възнаграждения /1730 : 2330/ се получава
коефициент 0.76, който отнесен към минимално дължимите суми прави 1280 лв.
възнаграждение за защита по въззивната жалба и 1820 лв. – за защита по насрещната
жалба. На ЗК „Лев Инс“ АД следва да се присъди адвокатско възнаграждение 640 лв.
съразмерно на уважената част от въззивната му жалба и 1820 лв. – за защита по
насрещната жалба. Общо дължимите от В. разноски за първоинстанционното
производство и въззивното такова възлизат на сумата 3346 лв. /486 лв. допълнително за
производството пред ОС – Русе + 400 лв. – държавна такса пред ВТАС + 2460 лв. –
адвокатско възнаграждение пред ВТАС/
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 129/ 26.03.2020 г. по Гр.д. № 709/ 2018 г. по описа на ОС
– Русе в частта, с която ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. Симеоновско шосе № 67А, е осъдено да заплати на М. А. В.
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на брат му К. А. В. при
ПТП на 11.09.2017 г. за сумата над 20 000 лв. до 40 000 лв., ведно със законната лихва,
считано от 22.10.2018 г. до окончателното изплащане, както и в частите, с които ЗК
„Лев Инс“ АД е осъдено да заплати на адв. Н. А.а М. от САК адвокатско
възнаграждение на основание чл.38 ал.2 ЗАдв. над 1130 лв. до присъдения размер от
1730 лв. и по сметка на бюджета на съдебната власт държавна такса над 800 лв. до
присъдената сума 1600 лв., вместо което ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. А. В. с ЕГН ********** от с. Полско Косово,
Община Бяла, Обл. Русе, против ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, бул. Симеоновско шосе № 67А, иск за обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от смъртта на брат му К. А. В. при ПТП на
11.09.2017 г. за сумата над 20 000 лв. до 40 000 лв., ведно със законната лихва, считано
от 22.10.2018 г. до окончателното изплащане, като неоснователен в тази му част.
8
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 129/ 26.03.2020 г. по Гр.д. № 709/ 2018 г. по описа
на ОС – Русе в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА М. А. В. с ЕГН ********** от с. Полско Косово, Община Бяла, Обл.
Русе, да заплати на ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. Симеоновско шосе № 67А, сумата 3346 /три хиляди
триста четиридесет и шест/ лв. – направени разноски.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок, считано от
връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9