Р Е Ш Е Н И
Е
№ …
Гр. Враца, 03.02.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД гр. ВРАЦА, ГО, VI състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и девети
януари две хиляди и двадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ПЛАМЕН ШУМКОВ
при
секретаря Н. П., като разгледа гр.д. № 3851 по описа на ВРС за
Производството
е образувано по искова молба, депозирана от „Агенция за събиране на вземания”
ЕАД, гр. София срещу А.С.А. ***.
Предявени са
за разглеждане обективно кумулативно съединени пет иска с правно основание по:
1/ чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 9 ЗПК за сумата от 733,62 лв. главница; 2/ чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за сумата от 100,99
лв. договорна лихва за периода от 22.09.2017 г. до 21.03.2018 г.; 3/ чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 10а,
предл. 1 ЗПК за сумата от 9,00 лв. такса разходи; 4/ по чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 759,09 лв.
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 22.09.2017 г.
до 21.03.2018 г. и 5/ чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от
100,05 лв. обезщетение за забава за периода от 23.09.2017 г. до 07.05.2019 г.
Ищецът
„Агенция за събиране на вземания” АД, гр. София e подало
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение А.С.А. за
следните суми: 733,62 лв. – главница, дължима по договор за паричен заем,
сключен на 25.05.2017 г. с номер: 2817428 между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и
длъжника; сумата от 100,99 лв.- договорна лихва за периода от 22.09.2017 г. до 21.03.2018 г.; сумата от 9,00
лв. – такса разходи, сумата от 759,09 лв. – неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за периода от 22.09.2017 г. до 21.03.2018 г.; 100,05 лв.-
обезщетение за забава за периода от 23.09.2017 г. до 07.05.2019 г., законната
лихва върху главницата, считано от 08.05.2019 г. до окончателното й изплащане,
както и разноски по делото в размер на 34,06
лв. – държавна такса и сумата от 50,00 лв. - юрисконсултско
възнаграждение.
Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника
чрез залепване на уведомление, като след указание до заявителя, последният е
предявил установителен иск за вземането, предмет на издадената заповед за
изпълнение.
Ищецът
твърди, че на 25.05.2017 г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД /заемодател/ и
ответника /заемател/ бил сключен договор за паричен заем № 2817428 за сумата в
размер на 1000,00 лв. Между страните била уговорена договорна лихва в размер на
192,30 лв. Заемателят поел задължение да върне заемната сума в срок до
21.03.2018 г. на 10 равни месечни погасителни вноски в размер на 119,23 лв.
всяка от тях. В договора било предвидено още, че ако заемателят забави
плащането на падеж на погасителна вноска с повече от 30 дни, дължи на
заемодателя и такса разходи за събирането на просрочените вземания в размер на
9,00 лв. Тази такса се начислявала за всеки следващ 30-дневен период, през
който има погасителна вноска, чието плащане е забавено с повече от 30
календарни дни. На ответника била начислена такса разходи за събиране на
вземането в общ размер от 45,00 лв. Ответникът не бил заплатил дължимия паричен
заем към дружеството. Срокът на договора изтекъл с настъпването на падежа на
последната погасителна вноска, а именно на 21.03.2018 г.
На
01.07.2018 г. било подписано приложение 1 към рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., сключен между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и “Агенция за събиране на вземания“ ООД, по силата на което
процесното вземане било прехвърлено на „Агенция за събиране на вземания“ ООД.
Сочи се, че ищцовото дружество /“Агенция за събиране на вземания“ ЕАД/ е
правоприемник на „Агенция за събиране на вземания“ ООД. Ответникът бил уведомен
за настъпилата цесия с писмо, получено лично от него на 11.07.2018 г. Моли съда
да установи вземането така, както е предявено в заповедното производство.
Претендира направените по делото разноски, както и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 350,00 лв.
С исковата
молба ищцовото дружество е направило искане за постановяването на неприсъствено
решение. Съдът намира, че искането следва да бъде частично уважено.
За да бъде постановено неприсъствено решение срещу ответника по делото, следва да са
налице предвидените в закона предпоставки.
На първо място, съгласно изискването на чл. 238, ал. 1 ГПК, ответникът не е представил в срок отговор на исковата молба. На следващо
място, не се яви и не изпрати представител в първото заседание по делото, както
и не е направил искане за разглеждането му в негово отсъствие.
Освен това, налице е и изискването на чл. 239, ал. 1,
т. 1 ГПК - на ответника са указани последиците от неспазването на сроковете за
размяна на книжа и от неявяването му в съдебно заседание /Разпореждане № 8201/24.10.2019
г. е връчено на ответника на 01.11.2019 г./.
Съдът намира, че по отношение на четири от предявените
искове, а именно: 1/ чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с
чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за сумата от 733,62 лв. главница; 2/ чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК
за сумата от 100,99 лв. договорна лихва за периода от 22.09.2017 г. до
21.03.2018 г.; 3/ чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 10а, предл. 1 ЗПК за сумата от 9,00 лв. такса разходи и
4/ чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 100,05 лв. обезщетение
за забава за периода от 23.09.2017 г. до 07.05.2019 г. е налице и условието по
чл. 239, ал. 1, т. 2 ГПК – исковете са вероятно основателни с оглед на
посочените в исковата молба обстоятелства и представените и приети по делото
доказателства.
На основание чл. 239, ал. 2 ГПК неприсъственото
решение не се мотивира по същество.
Съдът намира обаче, че по отношение на петия предявен
иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 759,09 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение
за периода от 22.09.2017 г. до 21.03.2018 г., не е налице кумулативно
предвиденото условие по чл. 239, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като искът не е вероятно
основателен. Искането за постановяване на неприсъствено решение срещу ответника
и по този иск не следва да бъде уважено, като съдът следва да изложи мотиви по
него.
По иска по
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
За основателността на предявения иск ищецът следва да
докаже при условията на главно и пълно доказване елементите на съответните
фактическия състав на спорното право, а именно, че между страните е възникнало
облигационно отношение, по силата на което за ответника е възникнало задължение
за заплащане на неустойка в претендирания размер поради неизпълнение на поети
от последния задължения. При установяване на горното, в тежест на ответника е
да установи погасяване на задължението си.
Искът е предявен за сумата от 759,09 лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от
22.09.2017 г. до 21.03.2018 г.
От представените по делото писмени доказателства се
установява процесното облигационно правоотношение, възникнало между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и ответника, вземането по което е прехвърлено на ищеца „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД. От сключения процесен договор за паричен заем № 2817428
от 25.05.2017 г. се установява, че заемателят А.С.А. е поел задължение в
тридневен срок, считано от датата на сключване на договора, да предостави на
заемодателя едно от двете посочени в чл. 4, ал. 1 от договора обезпечения – или
две физически лица, които да поръчителстват, като всяко от тях да отговаря на
подробно поставени изисквания, или да бъде учредена банкова гаранция с
бенефициер заемодателят за сумата от 1000,08 лв., представляваща сбора от
главница и договорна лихва по облигационното правоотношение. В ал. 2 от
посочената разпоредба е уговорено, че при неизпълнение на задължението на
заемателя да предостави обезпечение в посочения срок, той дължи на заемодателя
неустойка в размер на 1112,40 лв. Посочено е още, че неустойката се заплаща от
заемателя разсрочено, заедно с всяко от погасителните вноски, като към всяка от
вноските се добавя сума в размер на 111,24 лв.
Съдът намира, че клаузата в подписания от страните
договор, уреждаща задължение за заемателя за заплащане на неустойка при
неизпълнение на това негово договорно задължение, е нищожна поради накърняване
на добрите нрави, поради което не пораждат задължения за ответника А..
Добрите нрави са критерии за норми на поведение, които
се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според
вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на
добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически
слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един
субект за облагодетелстване на друг. Накърняване на добрите нрави по смисъла на
чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може
и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез
създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите
на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване.
Законодателят придава правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед
на защитата на обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния
интерес на конкретен правен субект. При преценката за нарушаване на принципа на
справедливостта правоприлагащият орган изхожда от законодателството, своето
правосъзнание и обстоятелствата в конкретния случай.
Липсва нормативно ограничение и в рамките на
предоставената им договорна свобода на основание чл. 9 ЗЗД страните по договор
за заем могат да включат клауза за неустойка при неизпълнение на конкретно
договорно задължение. Допустимо е обаче така уговорената от страните неустойка
за вредите от неизпълнението на това договорно задължение да е в рамките на
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, иначе клаузата
за неустойка би била нищожна поради накърняване на добрите нрави, за което
съдът следи служебно, като преценката се извършва към момента на сключване на
договора – т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009
г. на ОСТК на ВКС. При тази преценка следва да се изходи преди всичко от
характерните особености на договора за заем и вида на насрещните престации:
заемодателят се задължава да предостави на заемателя парична сума, а заемателят
да я върне в уговорения срок.
От друга страна, съдът намира, че предвиденото за
заемателя задължение в чл. 4 от договора за представяне на обезпечение е трудно
изпълнимо. За да предостави обезпечението по т. 1 заемателят следва да осигури
двама поръчители, всеки от които да отговаря на много на брой поставени от
заемодателя изисквания /служебна бележка от работодател за размера на трудовото
възнаграждение; нетният размер на осигурителния доход да е над 1000 лева; да
работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг
паричен заем, сключен със заемодателя; да няма неплатени осигуровки за
последните две години; да няма други задължения към други банкови и финансови
институции и др./. Следва да се посочи, че за заемателя е обективно невъзможно
в предвидения тридневен срок да се снабди с тази информация за всекиго от
поръчителите, за да я предостави на заемодателя. Освен това част от изискуемата
информация представлява банкова тайна по смисъла на чл. 62, ал. 2 ЗКИ, поради
което заемателят следва да ангажира всеки един от поръчителите да се снабди
лично с тази информация, което допълнително препятства възможността да се
изпълни договореното задължение в тридневен срок от сключването на договора.
Втората алтернативно предвидена обезпечителна мярка предвижда внасянето на сума
от заемателя в полза на заемодателя като банкова гаранция. Сумата следва да е в
размер на 1112,40 лв. Видно от данните по договора, същият е сключен за заемна
сума в размер на 1000 лв., която следва да бъде погасена на 10 вноски, като със
всяка от тях се заплаща и договорна лихва. Не може да се очаква от ответника,
че в тридневен срок от сключването на договора той ще разполага със сума, равна
на сбора от заемната сума и договорната лихва за целия период на договора,
която да предостави като банкова гаранция.
Не на последно място, видно от разпоредбата на ал. 2,
още със сключването на договора, страните са уговорили, че неустойката ще се
изплаща заедно с дължимите месечни вноски – по 111,24 лв. на месец. Съдът
намира, че изначално заемодателят е предвидил невъзможността за изпълнение на
договорното задължение, предвидено в чл. 4 от договора, поради което в договора
е уговорен начин за изплащане на дължимата неустойка.
Следователно уговорената по този начин неустойка за
обезщетяване неизпълнението на договорно задължение излиза извън по-горе
очертаните функции на неустойката, създава условия за неоснователно обогатяване
на предоставящия заемната сума и нарушава принципа за справедливост. Уговорката
за неустойка за неизпълнение на едно от договорните задължения на заемателя,
определена в размер близък до размера на предоставения паричен заем, е нищожна
поради противоречие с добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД
/в този смисъл е константната практика на ВКС – например Решение №
110/21.07.2016 г. по т. д. № 1226/2015 г., ВКС, I т. о., Решение №
193/09.05.2016 г. по т. д. № 2659/2014 г., ВКС, I т. о. и Решение №
219/09.05.2016 г. по т. д. № 203/2015 г., ВКС, I т. о./.
Следва да се посочи още, че клаузата освен това се
явява и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висок размер на неустойка. Съгл. чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. В случая ищецът не е ангажирал доказателства за наличие на
индивидуално договаряне с потребителя.
Съдът следи служебно за нищожността на договорните
клаузи, предмет на договора, когато тя е свързана с противоречие на закона или
на добрите нрави и това противоречие произтича пряко от твърденията и
доказателства по делото /в този смисъл Решение № 178/26.02.2015 г. по т. д. №
2945/2013 г., ВКС, II т. о. и Решение № 229/ 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011
г., ВКС, ІІ т. о., т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС/.
С оглед изложеното, искът с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл.79, ал. 1, т. 1 ЗЗД вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски
възниква за двете страни.
В настоящото производство ищцовото
дружество претендира съгласно списък по чл. 80 ГПК следните разноски: държавна
такса в размер на 215,94 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на
350,00 лева. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 от Закона за
правната помощ във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната
помощ съдът определя юрисконсултско възнаграждение в полза на ищеца по гр. дело
№ 3851/2019 г. в размер на 100,00 лв.
С оглед изхода от делото и на основание
чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
направените по делото разноски пропорционално на уважената част от исковете, а
именно сумата от 236,54 лв., включваща: сумата от 181,12 лв. държавна такса и
сумата от 55,42 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът не претендира и не е представил
доказателства да е сторил разноски в производството, поради което и такива не
му се дължат.
С оглед задължителните указания, дадени в
т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ВКС,
ОСГТК, съдът в исковото производство дължи да разпредели отговорността за
разноските и в заповедното производство съобразно изхода на спора, за което
постановява осъдителен диспозитив.
В заповедното производство на ищеца са
присъдени разноски в общ размер на 84,06 лева, от които 34,06 лева – платена
държавна такса и 50,00 лева – юрисконсултско възнаграждение. От тези разноски
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищцовото дружество съобразно уважената част от исковете разноски в общ размер
на 46,59 лева, от които: сумата от 18,88 лв. държавна такса и сумата от 27,71
лв. юрисконсултско възнаграждение.
По изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание
чл. 422 ГПК, че А.С.А., ЕГН: **********
дължи на „Агенция
за събиране вземания“ ЕАД, ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4 в
качеството му на частен правоприемник по договор за цесия с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД от 16.11.2010 г., за сумите, както следва:
- на основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК сумата от 733,62
лв., представляваща
главница дължима по договор за паричен заем, сключен на 25.05.2017 г. с номер
2817428 между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и А.С.А., ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 08.05.2019 г. до окончателното погасяване на
задължението;
- на основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК сумата от 100,99 лв., представляваща договорна
лихва за периода от 22.09.2017 г. до 21.03.2018 г.;
- на основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 10а, предл. 1 ЗПК сумата
от 9,00 лв., представляваща такса
разходи за събиране на вземането;
- на основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД сумата от 100,05 лв. обезщетение
за забава за периода от 23.09.2017 г. до 07.05.2019 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 1683/2019 г. по описа на РС
Враца.
ОТХВЪРЛЯ предявения
от „Агенция за събиране вземания“ ЕАД, ЕИК: *********
против А.С.А., ЕГН: ********** иск с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено,
че ответникът Г. И. Г. дължи на „Агенция за събиране вземания“ ЕАД, ЕИК: *********
сумата от 759,09 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за периода от 22.09.2017 г. до 21.03.2018 г.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК А.С.А., ЕГН: ********** да заплати на „Агенция за
събиране вземания“ ЕАД, ЕИК: *********
сумата от 236,54 лева - разноски в
производството по гр. дело № 3851/2019 г. по описа на РС Враца съобразно
уважената част на исковете, както и сумата от 46,59 лева - разноски за заповедното производство по ч. гр. д. № 1683/2019
г. по описа на РС – гр. Враца, ГО, VI състав, съобразно уважената част на
исковете.
Решението в установителната му част не подлежи на обжалване на
основание чл. 239, ал. 4 ГПК. В отхвърлителната му част решението подлежи на
обжалване пред Окръжен съд – гр. Враца в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: