№ 5940
гр. София, 20.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Биляна Симчева
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско
дело № 20231100502289 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 12237/04.11.2022 г. по гр.д. № 23942/2022 г. по описа на СРС, 128
с-в, съдът е признал за установено по отношение на А. Д. П., ЕГН: **********, че
дължи на „Ф. И.” ЕАД, ЕИК ******* следните суми, за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 65597/2021 г. по
описа на CPC, а именно: сумата от 6 249,02 лв., представляваща дължима главница по
договор за кредит № PLUS-17076486/14.06.2019 г., сключен между отвтеницата и "БНП
П.П.Ф. С.А.", вземането по който е прехвърлено на ищеца с Приложение №
1/18.06.2020 г. към рамков договор за цесия от 19.08.2019 г., ведно със законна лихва
от 17.11.2021г. до изплащане на вземането, договорна възнаградителна лихва за
периода от 20.12.2019 г. до 18.08.2021 г. в размер на 10 394,70 лв., както и лихва за
забава за периода от 21.12.2019 г. до 29.10.2021 г. в размер на 275,34 лв., като е
отхвърлил иска за главница за разликата над уважения размер до пълния предявен от
6 460,70 лв. С оглед изхода на правния спор съдът е разпределил в полза на А. Д. П.
разноски в размер на 4,94 лв., а в полза на „Ф. И.” ЕАД сумата от 1259,14 лв.
Срещу решението, в неговата установителна част, е подадена въззивна жалба от
А. Д. П., ЕГН: **********, в която се поддържа, че първоинстанционният съд
неправилно е приел, че са били налице основанията за обявяване на предсрочна
изискуемост на процесния кредит, евентуално че същата не й е съобщена по
законоустановения ред. Навеждат се и доводи за неправилност на изводите на съда за
действителност на договора за кредит и отделни негови клаузи с оглед накърняване на
правилото на чл. 19, ал.4 ЗПК и чл. 11, т.10 ЗПК, както и поради противоречие на
договорената възнаградителна лихва с добрите нрави. Иска се отмяна на решението в
1
обжалваната част и постановяване на друго, с което искът с правно основание чл. 422
ГПК да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.
По делото е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия „Ф. И.” ЕАД,
ЕИК *******, в който е изложено становище за правилност и законосъобразност на
обжалваното съдебно решение. Иска се неговото потвърждаване.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. По доводите за неправилност въззивният съд намира
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 422 ГПК вр.
чл. 79 вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване за установена по отношение на
ответника А. Д. П., ЕГН: ********** дължимостта на суми, съставляващи главница,
възнаградителна лихва и законна лихва по договор за кредит, сключен с потребител, за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
по ч.гр.д.№ 65597/2021 г. по описа на CPC
Между страните не е спорно, че на 11.03.2015 г. между „БНП П.П.Ф. С.А.“, в
качеството на заемодател и А. Д. П. като заемател е сключен Договор за потребителски
кредит № PLUS-17076486/14.06.2019г. Съгласно този договор на въззиваемата е
предоставена в заем сумата от 6 300лв., при общи условия, представени с договора.
Уговорена е фиксирана лихва в размер на 36,71 %. Във връзка с възможността
кредитополучателят да се ползва от фиксирания лихвен процент за срока на договора е
уговорена и такса ангажимент, която е в размер на 220,50 лв. и съобразно т.2 от
договора се удържа при усвояването от общата сума на заема. В договора е
установено и че годишния процент на разходите по кредита (ГПР) е в размер на 45,92
%. Както по отношение на ГЛП, така и досежно ГПР в договора липсва описание на
компонентите, които ги определят или механизма им на изчисляване. Посочени са
само абсолютните им стойности. Между страните е постигнато споразумение и за
дължимост от страна на кредитополучателя на сумата от 2 963,52 лв., която съставлява
застрахователна премия и предвид установеното с т. 2 от договора се заплаща на части
с всяка погасителна вноска, предвид което е включена в дължимите суми по
погасителния план. В тази връзка по делото е представен и договорът за сключване на
застраховката. С т. 26 от договора е предвидена възможност заемодателят да
прехвърли правата си по договора на трети лица, а в т.5 е договорено, че при забава на
една или повече месечни вноски кредитополучателят дължи обезщетение за забава в
2
размер на действащата законна лихва за периода на забавата върху всяка забавена
погасителна вноска. При просрочване на две или повече месечни вноски, считано от
падежната дата на втората непогасена вноска, вземането по кредита става предсрочно
изискуемо в целия му размер.
По делото е представен рамков договор за цесия от 22.04.2020 г., сключен между
„БНП П.П.Ф. С.А.“ и „Ф. И.” ЕАД и Приложение № 1а от 18.06.2020 г. към него, по
силата на които процесното вземане е прехвърлено в полза на второто дружество.
Приложено е и пълномощно издадено от „БНП П.П.Ф. С.А.“, с което „Ф. И.” ЕАД се
оправомощава да уведоми длъжниците по прехвърлените вземания съгласно
изискването на чл. 99, ал.3 ЗЗД.
По делото са приложени два броя уведомления от името на „Ф. И.” ЕАД до А. Д.
П., връчени й лично срещу подпис, от които е видно, че до знанието й е достигнала
информацията както за прехвърлянето на вземането по процесния договор за кредит,
така и за неговата предсрочна изискуемост.
Пред първоинстанционния съд е приета и неоспорена от страните съдебно-
счетоводна експертиза, съобразно заключението на която се установява, че в полза на
кредитополучателя кредитодателят е предоставил сумата от 6 079,50 лв. В срока на
договора кредотополучателят е направил плащания в размер на 1 229,80 лв., които са
били разпределени съобразно договорения погасителен план за покриване на суми по
главницата, възнаградителната лихва и застрахователната премия. Последната вноска
по кредита е от дата 08.12.2019 г. като след този момент плащания не са постъпвали.
Съобразно документацията на въззиваемия, към датата на подаване на исковата молба
вземанията му по процесния договор за кредит възлизат на следните суми: 6 249,02 лв.
главница, 10 394,70 лв. възнаградителна лихва, 211,68 лв. дължима застрахователна
премия и 275,34 лв. лихва за забава за периода от 21.12.2019 г. до 13.03.2020 г. и за
периода от 18.08.2021 г. до 29.10.2021 г. ( като се отчита периода, в който законна
лихва не се начислява предвид особените разпоредби във връзка с извънредното
положение, обявено поради КОВИД).
По делото е представен рамков договор за цесия от 22.04.2020 г., сключен между
„БНП П.П.Ф. С.А.“ и „Ф. И.” ЕАД и Приложение № 1а от 18.06.2020 г. към него, по
силата на които процесното вземане е прехвърлено в полза на второто дружество.
Приложено е и пълномощно издадено от „БНП П.П.Ф. С.А.“, с което „Ф. И.” ЕАД се
оправомощава да уведоми длъжниците по прехвърлените вземания съгласно
изискването на чл. 99, ал.3 ЗЗД. По делото са приложени два броя уведомления от
името на „Ф. И.” ЕАД до А. Д. П., връчени й лично срещу подпис, от които е видно, че
до знанието й е достигнала информацията както за прехвърлянето на вземането по
процесния договор за кредит, така и за неговата предсрочна изискуемост. Ето защо и
съдът намира, че вземанията по договора са валидно прехвърлени на ищеца преди
3
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
При преценка на спорното правоотношение въззивният съд намира, че правилно
същото е определено от първоинстанционния съд като такова, попадащо под
регулацията на ЗПК и ЗЗП, които разпоредби са императивни и за приложението им
съдът следи и служебно.
Разпоредбата на чл. 22 ЗПК сочи, че когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1 т. 7-12 и 20 и, ал. 2 и чл. 12, ал. 1 т. 7-9, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът
за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента
на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. ГПР по кредита са определя по императивно установен
алгоритъм, заложен в ЗПК. Той изразява общите разходи по кредита, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/,
определени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в
договора следва по ясен и разбираем за потребителя начин да е посочено кои са
разходите, включени в определената процентно величина. В процесния договор са
посочени единствено абсолютни стойности на годишния лихвения процент /ГЛП/ и на
годишния процент разходи /ГПР/ по заема като двете стойности се различават една от
друга. Съответно кредитодателят е включил в ГПР и други суми извън ГЛП, които
формират крайния общ разход на потребителя във връзка с процесния кредит, но не е
посочил кои са те. В този порядък неясни са както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема,
което създава възможност за недопустимо завишаване на цената на предоставения
финансов ресурс. Предвид установеното съдът намира, че договорът за кредит се явява
недействителен поради противоречие с изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Въпреки, че посоченото е достатъчно, за да настъпят последиците, предвидени в чл. 23
ЗПК, за пълнота следва да се посочи и следното:
При преценка на събраните доказателства и относимото законодателство съдът
намира за основателно и възражението на въззивницата за нищожност на клаузата от
договора, която определя размера на дължимата възнаградителна лихва. В тази връзка
съдът съобрази договорения годишен лихвен процент /ГЛП/ в размер на 36,71 % и
намира, че същият се явява прекомерен с оглед дължимата престация по договора,
съответно противоречащ на добрите нрави. Накърняване на добрите нрави по смисъла
на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните задължения на
страните се нарушават принципите на справедливостта, на добросъвестността в
4
гражданските и търговските взаимоотношения и на недопускането на неоправдано
имуществено разместване. В рамките на настоящето дело не са събрани от страна на
въззиваемия доказателства, от които да може да се направи обоснован извод за наличие
на икономически причини, които да оправдават наличието на такъв висок размер на
възнаградителната лихва, при който в края на срока на договора кредитополучателят
следва да върне сума, която се равнява на около три пъти тази, която реално е получил.
Това води до извод, че размерът на уговорената между страните по кредитния договор
възнаградителна лихва е свръхпрекомерен, като не е установено по делото да е
икономически обоснован. Тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност в
гражданските и търговските взаимоотношения и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението и то във
вреда на кредитополучателя, като е породила задължение в обем, нарушаващ принципа
за недопускане на неоснователно обогатяване и като краен резултат- водещ до
накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, изр.3 ЗЗД, клаузата за
възнаградителна лихва е нищожна, поради което и валидно задължение за плащането
на такава по процесния договор за кредит не е възникнало. В тази връзка в трайно
установената практика на ВКС /Определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. №
6295/2014 г. на ВКС, ГК,IV ГО, Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007
г. на ВКС, ГК,II ГО, Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС,II
ГО/ е възприето становището, че няма пречка страните по договор да уговарят
заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Съгласно чл.9
ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Максималният
размер на договорната лихва /възнаградителна или за забава/ е ограничен винаги от
втората хипотеза на чл.9 ЗЗД, касаеща добрите нрави. Така за противоречащи на
добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически
слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един
субект за облагодетелстване на друг и пр. Приема се, че противно на добрите нрави е
да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва- при необезпечени кредити, а за обезпечени кредити- двукратния размер на
законната лихва. В случая договорената възнаградителна лихва е в размер 36,71 % и
надвишава трикратния размер на законната лихва /към датата на сключване на
процесния договор- общо 30 %/, поради което противоречи на добрите нрави и се явява
нищожна.
Посоченото води до извода, че процесният договор за кредит е недействителен в
неговата цялост и на това основание. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД е възможно
договорът да бъде само частично недействителен, но нищожността на отделни части от
договора може да доведе и до нищожност на целия договор, ако частта не може да бъде
заместена по право от повелителни правила на закона или ако не може да се
5
предположи, че договорът би бил сключен без недействителната му част. Клаузите, с
които се договоря размера на възнаградителната лихва по договор за кредит са част от
същественото му съдържание и не могат да бъдат заменени от повелителни норми на
закона, предвид което тяхното отпадане като нищожни, води до нищожност на целия
договор като се има предвид, че същият не би бил сключен без тях с оглед възмездния
му характер.
Посочените две основания за нищожност на договора обосноват наличието на
предпоставките за приложение на чл.23 ЗПК, според който при недействителност на
договора за кредит, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в
производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата
сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е
специален закон по отношение на ЗЗД ( така и решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр.
д. № 3855/2021 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС).
По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че
въззивницата следва да заплати на въззиваемия неизплатената част от договорената
главница. Тук следва да се има предвид обаче, че реално отпуснатия размер на кредита
в полза на кредитополучателя не е 6 300 лв., а 6 079,50 лв., тъй като от договорената
сума е удържана при усвояването му сумата от 220,50 лв. такса ангажимент. Според
приетото в т. 4 от решение по дело С-377/14 на СЕС член 3, б. „л“ и член 10, параграф
2 от Директива 2008/48, както и точка I от приложение I към тази директива трябва да
се тълкуват в смисъл, че общият размер на кредита и размерът на усвояването
включват всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не
включва тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния
кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя. Съответно чистата
стойност на кредита в случая се съизмерява с реално предоставената сума от 6 079,50
лв. и именно тя е дължима на основание чл. 23 ЗПК. При съобразяване на
заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, се установява, че
въззивницата е направила плащания по договора за кредит в размер на 1 229,80 лв.,
предвид което задължението й към въззиваемия за главница към момента възлиза на
сумата от 4 849,70 лв.
При така изложеното искът по чл. 422 ГПК следва да се уважи само за сумата от
4 849,70 лв., представляваща главница по процесния договор за кредит, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение. Същият следва да се отхвърли за разликата над посочената сума, както
и по отношение на претенциите за възнаградителна лихва и законна лихва до датата на
исковата молба.
С оглед приетото обжалваното решение следва да се потвърди, в частта, с която
6
съдът е установил, че въззивницата дължи на въззиваемия сума до 4 849,70 лв.,
съставляваща главница по процесния договор за кредит. За горницата над тази сума
решението следва да се отмени до присъдения размер от 6 249,02 лв., както и за
останалите признати за дължими суми, а именно възнаградителна лихва за периода от
20.12.2019 г. до 18.08.2021 г. в размер на 10 394,70 лв., лихва за забава за периода от
21.12.2019 г. до 29.10.2021 г. в размер на 275,34 лв. В останалата част, с която съдът е
отхвърлил иска по чл. 422 ГПК за сумата за главница за разликата над 6 249,02 лв. до
пълния предявен размер от 6 460 лв. решението като необжалвано е влязло в сила.
По разноските:
В резултат от изводите, до които въззивният съд достигна, решението на
първоинстанционния съд следва да се ревизира и в частта за разноските. Решението
следва да бъде отменено в частта, в която в полза на ищеца са присъдени разноски в
размер над 360,71 за първоинстанционното и заповедното производство.
На въззивницата следва да бъдат присъдени допълнителни разноски за
първоинстанционното производство съобразно отхвърлената част от исковете в размер
на 2145,76 лв., както и разноски за въззивното производство в размер от 1651,99 лв. /за
д.т. и адвокатско възнаграждение/.
На въззиваемия следва да бъдат присъдени разноски за въззивното производство
в размер от 28,66 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 12237/04.11.2022 г. по гр.д. № 23942/2022 г. по описа
на СРС, 128 с-в, в частта, е признато за установено, че А. Д. П., ЕГН **********,
дължи на „Ф. И.” ЕАД, ЕИК ******* следните суми, за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д.№ 65597/2021 г. по
описа на CPC, а именно: за сумата над 4 849,70 лв. до присъдения размер от 6 249.02
лв., представляваща дължима главница по договор за кредит № PLUS-
17076486/14.06.2019 г., сключен между нея и "БНП П.П.Ф. С.А.", вземането по който е
прехвърлено на ищеца с Приложение № 1/18.06.2020 г. към рамков договор за цесия от
19.08.2019 г., ведно със законна лихва за горницата над 4 849,70 лв., считано от
17.11.2021г. до изплащане на вземането, за сумата от 10 394,70 лв. - договорна
възнаградителна лихва за периода от 20.12.2019 г. до 18.08.2021 г. и сумата от 275,34
лв. - лихва за забава за периода от 21.12.2019 г. до 29.10.2021 г., както и в частта, в
която А. Д. П., ЕГН: **********, е осъдена да заплати на основание чл. 78, ал.1 ГПК
7
на „Ф. И.” ЕАД, ЕИК *******, разноски над 360,71 лв. и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Ф. И.” ЕАД, ЕИК ******* срещу А. Д. П., ЕГН
**********, искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79 вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86
ЗЗД за признаване за установено, че А. Д. П., ЕГН ********** дължи на „Ф. И.” ЕАД,
ЕИК *******, сумата над 4 849,70 лв. до присъдения с решението размер от 6 249,02
лв., представляваща дължима главница по договор за кредит № PLUS-
17076486/14.06.2019 г., сключен между нея и "БНП П.П.Ф. С.А.", вземането по който е
прехвърлено на ищеца с Приложение № 1/18.06.2020 г. към рамков договор за цесия от
19.08.2019 г., ведно със законна лихва за горницата над 4 849,70 лв., считано от
17.11.2021г. до изплащане на вземането, сумата от 10 394,70 лв. - договорна
възнаградителна лихва за периода от 20.12.2019 г. до 18.08.2021 г. и 275,34 лв.-лихва
за забава за периода от 21.12.2019 г. до 29.10.2021 г., за които вземания е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№
65597/2021 г. по описа на CPC.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 12237/04.11.2022 г. по гр.д. № 23942/2022 г. по
описа на СРС, 128 с-в, в частта, с която съдът е признал за установено, че А. Д. П., ЕГН
**********, дължи на „Ф. И.” ЕАД, ЕИК ******* сумата от 4 849,70 лв.,
представляваща дължима главница по договор за кредит № PLUS-17076486/14.06.2019
г., сключен между нея и "БНП П.П.Ф. С.А.", вземането по който е прехвърлено на
ищеца с Приложение № 1/18.06.2020 г. към рамков договор за цесия от 19.08.2019 г.,
ведно със законна лихва върху тази сума 4 849,70 лв., считано от 17.11.2021г. до
изплащане на вземането, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 65597/2021 г. по описа на CPC.
В останалата част първоинстанционното решение като необжалвано е влязло
в сила.
ОСЪЖДА „Ф. И.” ЕАД, ЕИК ******* да заплати на А. Д. П., ЕГН
**********, допълнителни разноски за първоинстанционното и заповедното
производство в размер от 2145,76 лв., както и разноски за въззивното производство в
размер от 1651,99 лв.
ОСЪЖДА А. Д. П., ЕГН ********** да заплати на „Ф. И.” ЕАД, ЕИК
*******, сумата от 28,66 лв. разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
съобщаването пред Върховен касационен съд при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
8
1._______________________
2._______________________
9