РЕШЕНИЕ
гр.София, 15.01.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-В състав в публичното заседание на дванадесети декември през две хиляди
и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Албена Александрова
ЧЛЕНОВЕ:
Елена Иванова
Златка
Чолева
при секретаря Цветослава
Гулийкова в присъствието на прокурора ..................... като разгледа
докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 8 891 по описа за 2018 година и за
да се произ-несе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение № 380860, постановено на
10.04.2018 г. по гр.д.№ 74 501/2016 г. по описа на СРС, ІІГО, 74 състав е
признато за установено по иск с правно основание чл.422 ГПК, предявен от К.И.С.,
ЕГН ********** срещу Д.М.К., ЕГН **********, че Д.М.К., ЕГН ********** дължи на
К.И.С., ЕГН ********** сумата от 10 000,00 лева – главница по запис на
заповед, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 07.08.2015 г. до
изплащане на вземането, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по
ч.гр.д.№ 47 176/2015 г. по описа на СРС.
Със същия акт ответницата Д.М.К.
е осъдена да заплати на К.И.С. на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата
1 200,00 лева – разноски в заповедното и исковото производства.
Така постановеното съдебно решение е обжалвано
от ответника Д. М.К. с доводи за неправилност на същото. Във въззивна жалба се твърди,
че неправилно СРС е приел, че в случая ищецът-кредитор не е длъжен да сочи
основанието на поетото със записа на заповед задължение и да доказва
възникването и съществуването на каузално правоотношение между него и издателя,
по повод на което е издаден записът на заповед. Сочи се, че с отговора на
исковата молба жалбаподателката е направила възраже-ние, че основанието за
издаване на процесния запис на заповед е конкретно каузално правоотношение по
договор за заем и спогодба от 16.04.2009 г., предвид което не е вярно
посоченото в мотивите на решението, че оспорването на записа на заповед било
бланкетно и че Д.К. не била въвела своевременно възражение за съществуването на
вземането по записа на заповед, изведено от конкретно каузално правоотношение.
След като тя е въвела наличието на конкретно каузално правоотношение в спорния
предмет на делото, ищецът по иска носи тежестта да докаже възникването и
съществуването на заявеното в заповедното производство парично вземане, което в
дадената хипотеза не е направено, поради което дари да се приеме, че записът на
заповед съдържа законоустановените рекви-зити по чл.535 ТЗ, въззивникът намира,
че същият е безпаричен и плащане по него не се дъл-жи. Поддържа се и че
решението на СРС е постановено при съществени нарушения на
съдо-производствените правила, тъй като ако този съд е смятал, че ответникът е
следвало да дока-же фактите, от които произтича каузалното правоотношение, е трябвало
да го посочи в доклада, съотв. същият изобщо не е разгледал възраженията на
ответника. Наличието на за-пис на заповед изобщо не доказва, че действително
зад него стои каузално правоотношение, по което издателят е длъжник. Зависимостта
е обратна – трябва да съществува дълг, за чието събиране се издава запис на
заповед, че той не поражда дълга, а като ценна книга дава на поемателя бързина
за събиране на сумата.
Моли въззивния съд да отмени обжалваното
решение като неправилно и да се поста-нови друго, с което да се отхвърли изцяло
предявения иск.
В подадения в срока по чл.263,
ал.1 ГПК отговор ищецът К.И.С.,*** оспорва въззивната жалба в цялост, като релевира
доводи, че оплакванията относно неправилността на постановения съдебен акт на
СРС са неоснователни. Поддържа, че не е вярно твърдението, че въззивницата била
направила възражение за наличие на кау-зално правоотношение с отговора на
исковата молба, а в същия изрично е заявено твърдение за липса на каузална
сделка във връзка с издаването на записа на заповед. Заявява искане за
потвърждаване на обжалваното решение по съображения, подробно наведени в
отговора. Претендира присъждането на разноски по производството.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за устано-вено следното:
Въззивната жалба е процесуално допустимо
– същата е подадена от процесуално легитимирана страна в производството, в
срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване валиден и
допустим съдебен акт.
Преценявайки основателността на
жалбата с оглед наведените в нея оплаквания, от които съдът е ограничен
съгласно нормата на чл.269, изр.2 ГПК настоящият съдебен състав приема
следното:
Съдът е сезиран с предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415,
ал.1 ГПК и чл.535 ТЗ иск за установяване съществуването на задължение на Д. М.К. в полза на К.И.С. за
сумата 10 000,00 лева по запис на заповед, издаден на 15.09.2011 г. от Д.М.К., с падеж: 15.09.2012
г., за която сума в производството по ч.гр.д.№ 47 176/2015 г. на СРС, ІІ
ГО, 74 състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК от 12.08.2015 г., чиято дължимост е оспорена с подаденото от страна на
ответника възражение по чл.414 ГПК на 13.10.2015 г. – в срока по чл.415, ал.2 ГПК.
От приетото по делото заверено
копие от ценната книга – предмет на заповедното производство /чието авторство
не е оспорено от ответника/, се констатира, че записът на за-повед е издаден на
15.09.2011 г. от Д.М.К., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, като с него същата
неотменимо и безусловно се е задължила срещу
представяне на записа на заповед да заплати на К.И.С., ЕГН **********, с
постоянен адрес:*** или на негова заповед сумата 10 000,00 /десет хиляди/ лева.
Посочено е и че падежът на задължението за плащане е 15.09.2012 г., а мястото
на плащане – гр.Благоев-град.
От
текста на този акт е видно и че записът на заповед е платим без протест и раз-носки на
поемателя, както и че същият е предявен на издателя му.
От
извършените констатации по оригинала за записа на заповед в откритите съдебни
заседания, проведено на 20.02.2018 г. от СРС и на 12.12.2019 г. от СГС, е
установено, че ценната книга се намира в държане на поемателя и че в същата
липсват отбелязвания за извършени плащания и джира.
След преценка на обстоятелствата по делото
и събрания в първоинстанционното производство доказателствен материал – поотделно и в неговата съвкупност, въззивната инс-танция напълно споделя изводите на
първоинстанционния съд, с които е обоснована дължи-мостта на претендираното
вземане, изведени на базата на правилно установената фактическа обстановка по делото
и при правилно приложението на релевантните правни норми, поради което на основание
чл.272 ГПК препраща към тях. В допълнение на мотивите на СРС и във връзка с
доводите, наведени с жалбата, в рамките на които въззивният съд е ограничен,
съг-ласно нормата на чл.269, изр.2 ГПК, следва да се добавят и следните
съображения:
В дадената хипотеза К.И.С. е
основал вземането си на запис на заповед, издаден на 15.09.2011 г. от ответницата
Д.М.К.. По своя-та правна същност записът на заповед е едностранна, формална
абстрактна сделка, по силата на която издателят й поема безусловно менителнично
задължение спрямо съответния легити-миран поемател, като действителността на
този менителничен ефект не е обусловена от из-искването за отразяване на
основанието /причината/ за неговото издаване – като съществен елемент от
съдържанието му, нито пък от съществуването на друга сделка с каузален харак-тер
или нейната действителност.
Изхождайки от визирания характер
на записа на заповед като сделка, пораждаща възникването на самостоятелно
менителнично правоотношение, се налага изводът, че в про-изводството по
установяване на вземането по издадената заповед за изпълнение, трябва да се
извърши проверка дали са спазени изискванията на закона относно формата и
реквизитите, които трябва да съдържа записът на заповед – установени от закона
като императивно усло-вие за пораждането на неговите правни последици.
Разглежданата
ценна книга от 15.09.2011 г. съдържа изискуемите се реквизити по чл. 535 ТЗ във
връзка с презюмираните такива по чл.536, ал.3 и ал.4 ТЗ относно мястото на пла-щане
и мястото на издаване, за които по силата на цитираните разпоредби от ТЗ се
считат мястото, посочено до името на издателя. Ценната книга е с падеж,
определен в съответствие с нормата на чл.486, ал.1, т.4 ТЗ /15.09.2012 г./,
който е настъпил преди подаване на заявле-нието за издаване на заповедта за
изпълнение по делото на 07.08.2015 г.; в
същия е поето обезусловно обещание да се плати определена сума пари от страна
на издателя; ищецът е поемател и приносител на тази ценна книга.
Издателят
Д.К. не е извършвала плащания по записа на заповед, нито на
датата на падежа – 15.09.2012 г., нито след това, като с оглед вписаната в
него клауза „без протест, без разноски”, кредиторът е освободен от задължението
да извърши протест поради неплащане.
С
оглед изложените обстоятелства разглежданият ефект е редовен от външна страна и
обективира една действителна едностранна абстрактна правна сделка по смисъла на чл.535 ГПК, която поражда менителнични права и задължения.
В отговора по чл.131, ал.1 ГПК
жалбоподателката-ответник е инвокирала възраже-ние за недействителност на
ценната книга поради липса на воля, но в хода на производството пред първата
инстанция същата не е ангажирала никакви доказателства във връзка с тези й
доводи, предвид което това възражение се явява неоснователно.
Неоснователни
са и наведените в жалбата твърдения, че в отговора по чл.131, ал.1 ГПК е
наведено възражение за наличието на конкретно каузално правоотношение, което е
основание за издаване на менителничния ефект. От съдържанието на отговора е
видно, че та-кива доводи не са релевирани, а тъкмо обратното: направено е
изрично възражение за лип-сата на каузална сделка и че ценната книга е
безпарична, като са изложени доводи и че ответ- ницата счита, че в исковата
молба е следвало да бъде посочено каузалното правоотношение, което да бъде
изследвано; че в случая исковата молба не води на извод за наличие на кау-зална
сделка, което да определя правното твърдение на ищеца за съществуването на
подле-жащо на изпълнение вземане; че наличието на запис на заповед изобщо не доказва, че
дейст-вително зад него стои каузално правоотношение, по което издателят е
длъжник, а зависи-мостта е обратна – трябва да съществува дълг, за чието
събиране се издава запис на заповед, че той не поражда дълга, а дава на
поемателя бързина за събиране на сумата.
Съгласно задължителните
разяснения, дадени в т.17 от Тълкувателно решение № 4/ 18.06.2014 г. по тълк.дело
№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, предмет на делото по предявен установителен иск по
реда на чл.422, ал.1 ГПК в хипотеза на издадена заповед за изпълнение по чл.417,
т.9 ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна
менителничен ефект. Ищецът-кредитор доказва вземането си, основано на записа на
заповед, като при липса на релативно възражение от ответника, към която се
приравнява и общото възражение на ответника за безпаричност на ценната книга,
вкл. в случаите на разкрита в исковата молба обезпечителна функция на
менителничния ефект, ищецът-поемател не е длъ-жен да доказва възникване и
съществуване на вземане по каузално правоотношение, какъвто е и конкретният
казус. Съгласно константната практика на ВКС, формирана след приемане на визираното
тълкувателно решение, обективирана в постановените по реда на чл.290 ГПК решения:
№ 15/16.06. 2017 г. по т.д.№
1484/2015 г. на ВКС, І ТО, № 87/11.07.2016 г. по т.д.№ 1093/2015 г.на
ВКС, II ТО, № 66/30.06.2016 г. по т.д.№ 3803/2014 г.на ВКС, II ТО, № 69/09. 05.2016
г. по т.д.№ 1185/2015 г. на ВКС, II ТО, № 18/18.12.2015 г. по т.д.№ 535/2014 г.
на ВКС, I ТО, № 17/16.02. 2015 г. по т.д.№ 116/2014 г. на ВКС, II ТО, №
179/04.03.2015 г. по т.д.№ 3747/2013 г. на ВКС, II ТО, № 27/07.07.2015 г. по
т.д.№ 1384/2013 г. на ВКС, I ТО, № 26/15.04.2015 г. по т.д.№ 2205/2013 г. на
ВКС, II ТО, № 24/29.05.2015 г. по т.д.№ 2328/2013 г. на ВКС, I ТО, №
12/30.01.2015 г. по т.д.№ 2714/2013 г. на ВКС, I ТО, № 213/22.12.2014 г. по
т.д.№ 2700/2013 г. на ВКС, II ТО и мн.др., общо оспорване от ответника по
менителничния иск е налице, когато той не сочи конкретни факти за причината за
издаване на записа на заповед. Прието е, че проява на общо оспорване, при което
липсва относително възражение, са примерно твърдения за: липсва на каквото и да
е каузално отношение с ищеца, във връзка с което да е издаден записа на
заповед; че записът на заповед е безпаричен, тъй като срещу обещаната с него
парична сума ответникът не е получил насрещна престация от ищеца; че не
съществува посоченото в исковата молба от ищеца каузално правоотношение, без
ответни-кът да сочи такова и други. По своята правна същност инвокираните от
жалбоподателката –ответник доводи в обсъжданата насока, попадат изцяло в кръга
на разглежданото понятие, с оглед на което за ищеца-поемател не се е породило
задължение да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва
възникване и съществуване на вземане по каузално правоотношение между него и
издателя на ценната книга по повод или във връзка с която е издадена същата.
Цитираната в писмения отговор по чл.131, ал.1 ГПК и във въззив-ната жалба
практика не касае спорния предмет на настоящото дело, като за пълнота на изло-жението
следва да се посочи и че след постановяване на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.дело
№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС същата не е актуална.
Неоснователно е и релевираното от жалбоподателката възражение за
погасяване на претендираното от ищеца вземане, поради изтичане на
законоустановения тригодишен дав-ностен срок, прието за неоснователно с обжалваното решение. Съгласно
данните, удостове-рени от СРС, заявлението за издаване на заповед за изпълнение
на парично задължение по реда на чл.417 ГПК, е депозирано от К.И.С. на
07.08.2015 г. – повече от един месец преди изтичането на тригодишния давностен
срок по чл.531, ал.1 ТЗ на 15.09. 2012 г., който е започнал да тече от датата
на падежа на задължението по ценната книга: 15.09.2012 г. С подаване на
заявлението по чл.417 ГПК от ищеца в рамките на тригодишния срок от
изискуемостта на процесното вземане, от който момент се смята предявен искът за
установяване съществуването на вземането по чл.422, ал.1 ГПК, теченето на давността
от-носно последното е било прекъснато, поради което не е настъпил ефектът на
установения в нормата на чл.531, ал.1 ТЗ институт.
На
последно място, настоящият съдебен състав приема, че доводите на въззивника-ответник
за необсъждане на направени от негова страна възражения и за непълнота на из-готвения
доклад са неоснователни. Наведените възражения са обсъдени от първоинстан-ционния
съд, а с оглед релевираните в писмения отговор на исковата молба възражения от страна
на Д.К. не е налице допусканото от състава на СРС и твърдяното
във въззивната жалба нарушение във връзка с доклад по делото. Направеното от
страна на последната общо оспорване на вземането по записа на заповед не
обосновава задължение за първоинстанционния съд за разпределяне на
доказателствена тежест във връзка с доказване на конкретно каузално
правоотношение като основание за възникване на вземането, чието съществуване в
процеса е доказано с редовния от външна страна, действителен менителни-чен
ефект, представен от ищеца.
Поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстан-ционния съд относно изхода от разглеждането на спора, постановеното от СРС, ІІ ГО, 74 състав
решение като правилно следва да бъде потвърдено.
При приетия изход на спора на
жалбоподателя не се дължат разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК, а на
основание чл.78, ал.3 ГПК последният следва да бъде осъден да заплати на възиваемата
страна в производството сумата 800,00 лева – адвокатско възнаграждение.
Воден от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА постановеното на 10.04.2018 г. решение № 380860 по
гр.дело № 74 501/2016 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 74 състав.
ОСЪЖДА
Д.М.К., ЕГН **********, с адрес *** да ЗАПЛАТИ
на К.И.С., ЕГН **********, с
постоянен адрес:***, сумата 800,00 /осемстотин/
лева – разноски за въззивното произ-водство на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.3, пр.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.