Решение по дело №7608/2017 на Софийски градски съд

                   

                Р Е Ш Е Н И Е

                                      гр.София,10.08.2020 г.

 

                                  В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

                                                                           

          СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, І 9-ти състав, в публично заседание на пети март две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                                                                     СЪДИЯ:М. КУЗМАНОВА

 

           при секретаря Юлия Асенова, като разгледа гр. дело № 7608/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

                         Производството е образувано по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,вр.чл.415, ал. 1 ГПК, предявен от „Банка ДСК” ЕАД с ЕИК ******срещу С.В.Й. за признаване за установено съществуването на парично вземане по Договор за кредит от 22.11.2007 г. и Допълн. споразумения от: 27.11.2009г. и 29.09.2010г. и издадена Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изп. лист от 20.02.2017 г. по ч.гр.д. № 795/2017 г. по описа на PС-Враца, за сумите: 236 842,72 лева - главница, 209 410,54 лева - договорна лихва за периода от 17.01.2010 г. до 15.02.2017 г., 3 797,81 лева - санкционна лихва  за периода от 27.08.2011 г. до 15.02.2017 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 16.02.2017 г. до изплащането й, 1 809,98 лв - заемни такси и за разноските в ЗП: 9 037,22 лв.-ДТ и 50 лв. – юриск. възнаграждение и разноските по настоящото дело.

             Ищецът твърди в ИМ, че предоставения кредит е в размер на 245 000 лв.и срок - 240 месеца от датата на разрешаването му - 28.11.2007 г. Били договорени гратисни периоди на издължаването му с ДС от 27.11.2009 г. и с ДС от 29.09.2010 г. с капитализация на непогасените части от начислената лихва към остатъчната главница описани в ИМ. За обезпечение на кредита между страните е била учредена договорна ипотека върху описания имот в ИМ. Ответницата е внасяла дължимите вноски по погасителен план до м. 07.2011 г., като вноската за м. 08.2011 г. е била непълна - не са достигнали 1773,50 лв. до пълния размер, след което не са погасени и следващите 64 броя погасителни вноски. Към датата на настъпване на предсрочна изискуемост-17.01.2017 г. не са погасени общо 65 броя погасителни вноски. Поради допуснатата забава в плащанията на вноските над 90 дни на основание т. 20.2. от ОУ към Договора за средит за ищеца е възникнало правото да обяви вземането за главницата по ДК за предсрочно изискуемо. Банката е уведомила ответницата с писмо с изх.№ 20-06759/27.10.2016 г. връчено на майка й на 31.10.2017 г., че кредита е предсрочно изискуем. На 16.02.2017 г. ищецът подава заявление за издаване на ЗИ и е образувано ч.гр.д. № 795/2017 г. на РС-гр.Враца. Съдът е уважил изцяло заявлението и е издал ЗИ по чл. 417 ГПК и ИЛ в полза на кредитора против длъжника за процесните суми.

             Ответникът в отговора на ИМ, оспорва предявения иск като частично неоснователен. Твърди изплащане на по голяма част от главницата по отпуснатия кредит,вместо твърдението в ИМ. Сочи,че претендираните вземания са формирани въз основа на променена едностранно лихва,чрез промяна на базовия лихвен процент и надбавка, без да бъде уведомен. Прави възражение срещу начислената лихва, в общ размер на 209 410,54 лв, като недължима - неправилно изчислена или начислена, евентуално като недължима, поради начислена по  нищожни клаузи в ДК от 22.11.2007 г. поради накърняване на добрите нрави на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, евентуално като недължима, поради погасяването й  по давност от датата на падежа за плащане на лихвата до датата на подаване на ЗИ. Претендира направените по делото разноски.

             Съдът предвид становищата на страните и доказателствата по делото приема за установено следното от фактическа страна:

             На 22.11.2007 г. е сключен Договор за ипотечен кредит (ДИК), съгласно който „Банка ДСК“ ЕАД като кредитодател е предоставила на С.В.Й. – като кредитополучател кредит в размер на 245 000 лева със срок за издължаване - 240 месеца от датата на усвояването му. По силата на чл.6 било договорено  кредитополучателят да заплаща лихва, формирана от базов лихвен процент /БЛП/ за този вид кредит, определян периодично от кредитора, и надбавка. Към датата на сключване на договора лихвеният процент по кредита е общо 10,99%. В чл. 14 е предвидено, че кредиторът има право да извършва изменения или допълнения на ОУ и Тарифата, които стават задължителни за кредитополучателя.  Към ДИК са приложени Общите условия(ОУ) за предоставяне на ипотечни кредити, валидни към 13.08.2007 г. и погасителен план.

             Към ДИК са сключени две допълнителни споразумения (ДС). На  27.11.2009 г. страните уговорили по отношение на остатъчния дълг 243 600 лв.- гратисен период за издължаване на главницата от три месеца, а лихвата е в общ размер на 12,49%. Непогасената част от начислената лихва се капитализира към остатъка от главницата на кредита. На 29.09.2009 г. е  сключено второто ДС и договорено по остатъчния дълг 253 340 лв. -  гратисен период за издължаване на главницата от 18 месеца, а лихвата е в общ размер на 12,49%. След изтичане на договорените три периода от по шест месеца натрупаната сума от дължими лихви ще се капитализира към остатъчната главница и кредитът ще се анюитира.

             На 16.02.2017 г. ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК с приложено извлечение от счетоводните книги към 17..01.2017 г. за непогасени 65 бр. вноски  против длъжника С.В.Й. *** и образувано ч. гр. д. № 795/2017 г. С Разпореждане от 20.02.2020 г., съдът е издал ЗИ по чл. 417 ГПК и ИЛ за претендираните в ИМ суми

             Съгласно заключението на в.л. С. по ССчЕ  кредитът е бил изцяло усвоен на 28.11.2007 г. в размер на 245 000 лв. До 31.12.2016 г. по кредитната сметка са постъпили за погасяване суми в общ размер на 92 515,83 лв, с които е погасено главница - 8 157,28 лв; възнаградителна лихва - 83 726,91 лв; платени заемни такси - 397,07 лв; платена такса управление 220,00 лв. Със закъснение от 1970 дни в периода 27.08.2011 г.- 17.02.2017 г. са платените  и неплатени вноски, а последната вноска за задълженията по кредита е постъпила на 27.10.2011 г., след която дата няма постъпвали суми за обслужване на кредита. В.л. е посочило,че на 17.01.2011 г. салдото на остатъка по главницата на кредита е 236 842,64 лв. Установената сума за неплатена просрочена договорна лихва към 16.02.2017 г. е 209 410,54лв,  а размерът на начислената от кредитора санкционна лихва е 3 797,81 лв. В съответствие с Тарифата на банката към датата на подписване на ДК, банката е начислила и осчетоводила разходи за застраховки на имота и такси управление и изискуемост: 1039,98 лв. - за застраховки  и 770, 00 лв - такса за управление и изискуемост или общо неплатените такси са  1 809,98 лв

                         От експертизата се установява, че при запазване на първоначалния договорен лихвен процент за периода от неговото усвояване до 17.02.2017 г. и направени вноски от длъжника в общ размер на 92 515,83 лв. размерът на главница, лихви и заемни такси е: главница  233 048 ,57 лв; лихва 158 235,08 лв., санк. лихва 2 566,39 лв, наказателна лихва 1 877,46 лв, заемни такси 2 207,05 лв .

             При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна:

             Предявеният иск е с правно основание чл. 422,ал.1 ГПК вр.чл.430 ТЗ, за установяване на вземания въз основа на договор за банков ипотечен кредит.

             Безспорно е, че страните са сключили на 22.11.2007 г. Договор за ипотечен кредит по силата на който Банката е предоставила кредит в размер на 245 000 лева със срок за издължаване 240 месеца от усвояването му, като сумата е била усвоена изцяло на 28.11.2007 г.

             По ДК страните сключили две допълнителни споразумения. Първото - на 27.11.2009г. по отношение на остатъчния дълг 243 600 лв. с  гратисен период за издължаване на главницата от три месеца, с лихва в общ размер на 12,49%. Непогасената част от начислената лихва се капитализира към остатъка от главницата на кредита. Второто - на 29.09.2009 г. по отношение на остатъчния дълг 253 340 лв. с гратисен период за издължаване на главницата от 18 месеца, а лихвата е в общ размер на 12,49%.

             От заключението на ССчЕ се установи, че от страна на ответника- кредитополучателя е реализирана забава в плащанията на месечните вноски.           Датата на преустановяване на редовното плащане на кредитното задължение е 27.10.2010 г, като последната вноска за обслужване на задълженията по кредита е постъпила на 27.10.2011 г., с която са погасени стари задължения по кредита и след тази дата не са постъпвали суми за обслужването му.

                          Относно неравноправност на клаузите от ДК и ДС към него:

                          Налице е договор за банков кредит на физическо лице, който не е предназначен нито за търговска нито за професионална дейност, поради което кредитополучателят има качеството на потребител по см. на §13, т.1 от ДР на ЗЗП и като такъв се ползва от защитата на потребителите, предвидена в частта за неравноправните клаузи.

                          По силата на чл. 143 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност,водеща до значително неравновесие между права и  задължения на търговеца или доставчика и потребителя.Такива клаузи съгласно чл.146,ал.1 ЗЗП са нищожни, с изключение на тези, които са индивидуално уговорени, а по силата на чл. 146,ал.2 ЗЗП не са индивидуално уговорени предварително изготвените клаузи, поради което потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.

                         По делото не се установи процесните клаузи да са индивидуално уговорени. В тежест на доставчика/търговеца (чл.146,ал.4 ЗЗД) е да докаже това обстоятелство. Съдът намира, че такова доказване от страна на ищеца по делото не бе проведено. От една страна възможността за едностранна промяна на дължимата възнаградителна лихва е предвидена не само в общите условия, но и в договора. Но от друга страна включването на уговорката в договора само по себе не предопределя характера й на индивидуално уговорена, тъй като ако това  обстоятелство би освободило търговеца от задължението да докаже, че клаузите са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица изключване на защитата при всички потребителски договори – (в този см. Р № 98/25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г.,ТК,І ТО на ВКС.

                          Доколкото съдът приема, че спорните клаузи не са индивидуално уговорени, следва да се извърши преценка дали са неравноправни по см. на чл. 143 ЗЗП, респ. нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Задължението  да се заплаща лихва по сключен договор за банков кредит е посочено като един от съществените елементи на този вид търговска сделка - чл. 430, ал. 2 ТЗ.

              Клаузите относно лихвените условия по кредита, доколкото лихвата представлява интереса на Банката са част от основния предмет на договора. Тези клаузи, при условие, че са ясни и разбираеми съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП, съответстваща на чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО попадат извън предметния обхват на търсената защита. В клаузата на чл. 6 от процесния ДК от 22.11.2007 г., страните са постигнали съгласие, че за предоставения кредит кредитополучателят ще заплаща лихва, формирана от БЛП за този вид кредит, определян периодично от кредитора и надбавка. Към датата на сключване на договора БЛП е 4,19 %, а стандартната надбавка е била 6,80 процентни пункта, и съответно уговореният лихвен процент по кредита е бил общо 10,99 %. Следователно с клаузата е уговорен лихвения процент, който кредитополучателят да заплаща на Банката като възнаграждение за предоставената му услуга - 10,99 %. Към момента на сключване на договора, съгласно предоставения на ответника погасителен план за него е било ясно какъв е лихвеният процент и съответно конкретните дължими вноски, поради което посочената клауза не би могла да се разглежда като неравноправна.

              В тази клауза, обаче са предвидени два компонента, които участват при формиране размерът на възнаградителната лихва: надбавка, която е фиксирана за целия период на кредита и БЛП, който е променлива величина. Съдът намира, че клаузата на чл. 7 от договора, касаеща частта за предвидената възможност за определяне периодично на БЛП следва да се тълкува във връзка с разпоредбите на т.25.3; т.9.1.; т.9.4. от ОУ към 13.08.2007 г., предвиждащи условията за едностранна промяна на БЛП от кредитора и от там за възможността за едностранна промяна на лихвения процент по договора.

              Право на Банката едностранно, без постигане на изрична уговорка за това с кредитополучателя да променя размерът на БЛП, с оглед на което и размерът на дължимата възнаградителна лихва и съответно размерът на месечната анюитетна вноска е предвидено в т. 9.1., т. 9.4. от ОУ и т. 25.3. от ОУ, които са задължителни за кредитополучателя, поради изпълнение на условията на чл. 298, ал. 1, т. 1 ТЗ и чл. 298, ал. 2 ТЗ. Доколкото атакуваните клаузи, в които е предвидено правото на Банката едностранно да променя размера на БЛП и съответно на възнаградителните лихви са част от Общите условия, приложими към процесния договор за кредит, налагат извод, че същите не са уговорени индивидуално между страните по см. на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, поради което биха могли да са нищожни, ако са налице предпоставките по чл. 143 ЗЗП.

             Съгласно чл. 143, т.10 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и водеща до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, тъй като позволява на търговеца да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. В  случая, промяната на лихвения процент е в зависимост от условия, които са посочени в ОУ за предоставяне на ипотечни кредити, приложими към договора. За да се приеме, че клаузите на т. 9.1., т. 9.4. и т. 25.3. от ОУ, които дават възможност на Банката едностранно да променя размерът на БЛП не накърняват защитими интереси на кредитополучателя, следва да бъде установено, че условията, при които ще става това са изрично и изчерпателно посочени в тях на разбираем език. Следва също така и основанията, при които се предвижда такова право за Банката да бъдат такива, че настъпването им да е извън нейния контрол, т.е. да са обективни. /арг. от чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП/.За преценката дали тези клаузи  отговарят на критериите на закона, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, и при дадена възможност на потребителя предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената на услугата.Или метода на изчисляване на лихвата да съдържа ясна и конкретно разписана методика с посочени: вид, количествените изражения и относителната тежест на всеки от компонентите – пазарни индекси и/или индикатори. Предвид правната характеристика на договора за кредит безспорна е необходимостта от постигнато съгласие между  съконтрахентите за начина на формиране на възнаградителната лихва.Методиката за изчисление на лихвата, респ. за изчисление на БЛП също се явява елемент от договора за кредит, което само по себе си изключва възможността същият да бъде едностранно променян от кредитора след сключване на кредитния договор, независимо дали се касае до фиксиран лихвен процент или до променлив такъв.

              Съдът намира, че по делото липсва яснота относно методиката и математическия способ за формиране на едностранно променената лихва, не са налице критерии, въз основа на които, длъжниците могат да предвидят, произтичащите за тях икономически последици. Ето защо предвиденото изменение на БЛП е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т.10 ЗЗП, от което следва и  нищожна на основание чл. 146 ЗЗП.

              Съгласно разпоредбата на чл. 143, т. 12 ЗЗП неравноправна клауза е тази, която дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора. По делото се установи, че с промяната на БЛП, цената на услугата,респ.лихвата, която се заплаща за срока на договора се е завишила значително в сравнение с първоначално уговорената при сключването на договора. За потребителя не е била предвидена нарочна възможност при такава хипотеза да се откаже от договора за кредит.Ето защо съдът намира, че посочените клаузи от ОУ  са неравноправни и по см. на чл. 143, т. 12 ЗЗП.

             Във връзка с изложеното относно неравноправността на клаузите, които предоставят възможност на банката едностранно да променя БЛП, поради което се явяват и като нищожни, извършената промяна - едностранното увеличение на лихвата не обвързва ответника, чийто задължения по договора следва да бъдат определени по първоначалния погасителен план и съответно изпълнението по договора съдът счита, че следва да се прецени  по този план.

             Според приетото в Р № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/2014 г. ТК, І ТО ВКС съдът следи и служебно за наличието на фактически или правни обстоятелства, които обуславят неравноправност на клауза в потребителски договор. Ето защо клаузата в ДС от 27.11.2009 г. за капитализиране на лихвата към главницата(т.5) - непогасената част от начислената лихва се капитализира към остатъка от главницата на първия работен ден, следващ последната падежна дата от гратисния период по т. 1  и клаузата в ДС от 29.09.2010 г.(т.6), предвиждаща,че натрупаната сума от дължими лихви се капитализира към остатъка от главницата са нищожни клаузи, тъй като същите представляват анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД (Р № 66/29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. ТК,ІІ ТО на ВКС).

             Съгласно чл. 10,ал.3 ЗЗД,олихвяването на изтекли лихви е съобразно наредбите на БНБ, каквито обаче не е имало към момента на сключване на ДС към договора за кредит, няма и към настоящия момент. За разлика от нормата на чл. 294, aл. 2 ТЗ, предвиждаща, че между търговци лихва върху лихва се дължи, ако е уговорена, то в правоотношението, възникнало по повод сключен кредитен договор по който кредитополучател е физическо лице, сочената норма не може да намери приложение. Независимо, че банковата сделка, вкл. договор за банков кредит е търговска по см. на чл. 286, ал. 2 ТЗ, правилото на чл. 294, ал. 2 ТЗ е неприложимо, доколкото се явява специална разпоредба, касаеща отношения между търговци. В хипотезата на страна по сделката - физическо лице е приложима общата норма на чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Дори да се приеме, че е налице колизия между двете разпоредби, то съгласно § 1 от ДР на ЗЗП при противоречие на разпоредби на два закона се прилагат тези, които осигуряват по-висока степен на защита на потребителите. Кредитополучателят безспорно има качеството потребител по см. на § 13, т. 1 от ЗЗП, поради което спорното правоотношение следва да се регулира от по-благоприятната  норма – тази на чл. 10, ал. 3 ЗЗД.

              Поради изложеното съдът намира, че посочените клаузи като нищожни не следва да бъдат прилагани в процесния договор между страните, поради което по отношение на кредитополучателя задълженията следва да бъдат определни  единствено по договора за ипотечен кредит от 21.11.2007г. и първоначалия погасителен план към него.

                          Страните не спорят, че с уведомление № 01-20-06759/27.10.2016 г. изпратено до ответника С.Й., връчено на майка й Т.Й. на 31.10.2016 г., банката е упражнила правото си да превърне кредита в предсрочно изискуем. Спорното е: настъпили ли са обективните предпоставки даващи право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем към датата на получаване уведомлението от страна на кредитополучателя.

             Предсрочната изискуемост е форма на изменение на договора и настъпва с волеизявлението само на една от страните и при наличието на две предпоставки: с факта на неплащане вноски  от длъжника и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост, обаче, предполага изявлението на кредитора, че ще счита целият кредит или непогасен остатък от него за предсрочно изискуем, което включва вноските с ненастъпил падеж, които не са изискуеми към момента на изявлението. Понеже правото да се направи вземането за целия кредит в предсрочно изискуемо е потестативно и с упражняването му едната страна само едностранно внася промяна в съдържанието на възникналото облигационно правоотношение, то за да настъпят последиците от упражняването на това право е нужно изявлението да е достигнало до насрещната странa.

             Поради допуснатата забава в плащанията на месечните вноски над 90 дни на основание т. 20.2. от ОУ към Договора за кредит, Банката е упражнила възникналото право да обяви вземането си за главницата по договора за кредит за предсрочно изискуемо посредством изпращане на волеизявление до длъжника, което предхожда подаването на заявлението. Поради това, съдът приема, че в конкретния случай паричното вземане е изискуемо.

           По отношение на направеното възражение за изтекла погасителна давност, относно претендираната договорна лихва за забава  съдът намира, че такава не е налице.  Съгласно чл. 114 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, като според ал. 2  на тази разпоредба, ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. В случая не е приложима нормата на чл. 111, б. "в" ЗЗД, тъй като вноските по договор за кредит не са периодични плащания. Периодичните плащания по смисъла на посочената разпоредба представляват самостоятелно обособени, еднородни престации, независими една от друга, и произтичащи от общ юридически факт.Всяко едно от тези плащания е независимо и самостоятелно от останалите еднородни задължения.

           При договора за заем е налице неделимо плащане. В случай, че е уговорено връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати,това не превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части. В случая е налице предварително разсрочване на изпълнението на едно задължение - задължение за връщане на кредита, ведно с уговорените лихви. В тази насока е и практиката на ВКС: Р № 261/ 12.07.2011 г.по гр.д. № 795/2010 г., ГК,ІV ГО;Р № 540/20.12.2011 г. по гр.д. № 110/ 2011 г.,ГК, IV ГО; Р № 28/05.04.2012 г. по гр.д. № 523/2011 г.,ГК, ІІІ ГО и др.в които се приема,че погасителните вноски по предоставения заем не превръщат договора в такъв за периодични платежи, а представляват частични плащания и спрямо тях е приложим 5 годишния давностен срок по чл. 110 ЗЗД. В с.з. в.л. С. посочи, че последното погашение  относно кредита е  отнесено на 27.10.2011 г.а уведомлението е за предсрочната изискуемост е от 27.10.2016 г.  

           По претенцията относно главницата:

           С оглед установеното едностранно изменение на лихвения процент чрез увеличаване от банката, основано на неравноправна клауза от процесния ДК и капитализиране на лихвата към главницата въз основа на нищожните клаузи в ДС  към същия, задължението на главницата се определя според първоначално уговорения лихвен процент и за посочения исков период, съобразно заключението на ССчЕ възлиза на сумата от 233 048,57 лева, в който размер  искът следва да бъде уважен, а за разликата до пълния размер от 236 842,72 лева – отхвърлен като неоснователен.

           С оглед основателността на главната претенция, основателна е и аксесорната претенция за лихва за забава, върху уважената главница, считано от 16.02.2017 г. - датата на подаденото заявление  за издаване заповед за изпълнение.

           По претенцията относно договорната(възнаградителна) лихва:

                         От заключението на ССчЕ е видно, че от общо постъпилата сума за погасяване на кредитното задължение договорната (възнаградителната) лихва възлиза на 158 235,08 лева - определен съобразно първоначално уговорения лихвен процент, в който размер искът  следва да бъде уважен, а за разликата над нея до пълния размер от 209 410,54 лева – отхвърлен като неоснователен.

                         По претенцията за санкциониращата лихва:

                         Относно претендираната санкциониращата лихва - обезщетение за забава в размер на 3 797,81 лв. за периода от 27.08.2011г. до 15.02.2017г. в.л. С. установи, че за този период тя е в размер на 2 566,39 лева                                                                                                                                                                                                                                                                                                                    в който размер искът следва да бъде уважен, в разликата до предявения размер  отхвърлен, като неоснователен.

                         По претенцията за заемните такси:

                         Основателна е претенцията за заемни такси за сумата 1 809,98 лв., а съгласно ССчЕ, те са в размер на от 2 207,05 лева, но доколкото се претендират 1 809,98 лева, то искът следва да бъде уважен за тази сума.

                         По разноските:

             В заповедното производство са били направени разноски от ищеца в общ размер на 9 087,22 лв.(ДТ и юриск.възн.), от които ответницата следва да му заплати  на основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата в размер на 7 956,77 лева.

             Ищецът е направил разноски по делото в размер на 9 637,22 лв. съгласно списъка по чл. 80 ГПК. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответницата следва да бъде осъдена да заплати съразмерно уважената част от иска  разноски в размер на 8 245,60 лева.

             Водим от горното, съдът,

 

                                                     Р Е Ш И :

 

           ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че С.В.Й. с ЕГН ********** с адрес: *** дължи на „БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.*********, съгласно Договор за ипотечен кредит от 22.11.2007 г. на основание чл. 42 ГПК сумите:233 048,57лева главница,ведно  със законната лихва, считано от 16.02.2017 г. до окончателното й изплащане; 158 235,08 лева - възнаградителна (договорна) лихва за периода от 17.01.2010 г. до 15.02.2017 г.;  2 566,39 лева - санкционираща лихва за периода от 27.08.2011 г. до 15.02.2017 г.и  1 809,98 лева - заемни такси, КАТО ОТХВЪРЛЯ:иска за главницата за разликата над 233 048,57 лв. до 236 842,72 лв.; иска за възнаградителната (договорна) лихва  за разликата  над 158 235,08 лв. до 209 410,54 лв. и иска за санкциониращата лихва за разликата над 2 566,39 лв. до 3 797,81 лв. за които е издадена Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 20.02.2017 г. по ч.гр.д. № 795/2017 г. по описа на РС-гр. Враца, ІІ ГО.

             ОСЪЖДА С.В.Й. с ЕГН ********** с адрес: ***, да заплати на „БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК *********,със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.*********, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, сумата 8 245,60 лева – разноски по делото и сумата  7 956,77  лева – разноски  направени в заповедното производство.

           РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред САС с въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

 

                                                               СЪДИЯ: