№ 67
гр. Варна, 07.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Марин Цв. Атанасов
Членове:Деян Ив. Денев
Петър Митев
при участието на секретаря Теодора Св. Иванова
в присъствието на прокурора Я. П. Й.
като разгледа докладваното от Марин Цв. Атанасов Въззивно наказателно
дело от частен характер № 20233100601633 по описа за 2023 година
Въззивното производство е образувано по жалба на частният тъжител
срещу присъда № 160, постановена на 14.06.2023г. по НЧХД № 1762/20г.
ВРС, тридесет и седми наказателен състав.
С обжалвания съдебен акт подс. Й. Г. М. е бил признат за невинен в
това, че:
На 09.03.2021 г., в гр. Варна, чрез депозиран e-mail на адреса на ОД на
МВР Варна, преписал на тъжителя Я. К. Я. извършването на престъпление по
чл. 216 от НК, поради което на основание чл. 304 от НПК, го оправдал по
повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 147, ал. 1, пр. 2 от НК.
С присъдата е отхвърлен предявения от Я. К. Я. граждански иск за
претърпени неимуществени вреди в размер на 5000.00 лв, като неоснователен
и недоказан.
Частният тъжител Я. К. Я. е осъден да заплати на подс. Й. Г. М. сумата
от 1000.00 лв, представляваща разноски по делото за адвокатско
възнаграждение.
1
В жалбата се е сочи, че присъдата е неправилна, иска се нейната отмяна
и осъждането на подсъдимият по възведеното обвинение и се моли
уважаването на гражданският иск. Алтернативно се иска връщането на делото
на ВРС поради това ,че атакуваната присъда не съдържа срок за обжалване,
което е намерено на съществено процесуално нарушение. В допълнително
писмено съображение се навеждат доводи за липса на мотиви поради
отсъствие на анализ на доказателствата, както и поради противоречие в тях.
Акцент се поставя на това, че ВРС от една страна в мотивите е приел
несъставомерност на деянието поради липса на умисъл, а от друга че не
събрани достатъчно доказателства за авторството на деянието.
В хода на съдебните повереника на частния тъжител – адв. Ж. Г.
поддържа жалбата на наведените в нея основание. Доразвива своите тези за
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и липса на
мотиви. И на двете основания се иска връщането на делото за разглеждане от
друг състав на съда.
Защитникът в лицето на адв. Б. Р. предлага жалбата да бъде оставена
без уважение. Развива тезата, че частният тъжител чрез своя повереник е
осъществил своето право на жалба, тъй като закона в този смисъл е
категоричен и ясен по отношение както на срока на обжалване, така и пред
кой съд това е възможно. Оспорва се и виждането за липса на мотиви, тъй
като същите са в смисъл, че деянието е несъставомерно.
В последната си дума подсъдимият моли да се потвърди атакуваната
присъда.
Въззивният съд, като обсъди направените с жалбата възражения,
съобрази становищата на страните заявени в съдебно заседание и след като
извърши цялостна служебна проверка на присъдата съгласно чл. 314, ал. 1 от
НПК, намери за установено следното:
С частната тъжба на подсъдимия е било предявено обвинение по чл.
147, ал. 1, предл. първо от НК. Съдът е приел за съвместно разглеждане в
наказателния процес граждански иск срещу подсъдимият М. за сумата от
5000 лева, представляващи нанесени му неимуществени вреди в резултат на
престъплението, ведно със законната лихва от дена на извършване на
престъплението.
Настоящият състав на окръжния съд намери въззивната жалба на
2
частния тъжител за неоснователна по следните съображения:
Първоинстанционният съд е провел съдебно следствие, в което е
положил грижа с допустими доказателствени способи да установи
обективната истина. За да постанови присъдата си, контролираната инстанция
е изяснила всички правно значими обстоятелства, свързани с действията на
подсъдимият, както и тези на частния тъжител поставили началото на
конфликта и неговото развитие. По предвидения в НПК ред са били събрани
и проверени множество гласни и писмени доказателства и доказателствени
средства. ВРС макар и бегло е обсъдил всички доказателства, като е изградил
верни правни изводи. В резултат на проведеното съдебно дирене ВОС
намери, че са установени следните релевантни факти:
Подсъдимият Й. М. е депозирал e-mail с адресат ОД на МВР Варна със
следното съдържание: "Здравейте от около година на ул............. се извършва
ежедневен вандализъм върху коли паркирани нормално от гости на града или
съседи. Вдигат се чистачки, и се пукат с нож 1-2 или 4 гуми. Включително и
моят автомобил е пострадал, днес имаше вдигнати чистачки на 20 автомобила
и 2 спукани гуми. Много съседи са пострадали. Какво може да се направи?
Хората говорят, че това е индивид от същия вход Б с немска регистрация FU
888 и тъмни стъкла и на предните прозорци. Вече над 40 коли са пострадали,
но всеки знае, че нищо няма да направите."
По повод сигнала била образувана полицейска преписка в хода на която
са снемани писмени обяснения на няколко лица в това число на подсъдимия и
частният тъжител.
Фактическата обстановка ВРС е установил въз основа на писмени
доказателства и гласни разпит на свидетелите – К. Я.а, И.И., Р.К. и Х.Х..
Оценката на обясненията на подсъдимият не е извършвана тъй като
същият не е дал обяснения по делото.
Правилно е дадена вяра на свидетелите К. Я.а, И.И. и Х.Х., тъй като
същите взаимно се допълват и са в унисон помежду си. Лицето Р.К. е
служител на МВР на когото е възложена проверката на сигнала подаден от
подсъдимия и същият е провеждал оперативно издирвателни мероприятия. С
оглед изменението на чл.118,ал.2 НПК същият не може да бъде свидетел по
делото, поради което и неговите показания следва да не се ценят.
Въззивния състав се солидаризира с оценката на първоинстанционния
3
съд на писмените доказателства.
При посочената по горе фактическа обстановка, с която въззивния съд
се съгласява като правилно установена и с посочената оценка на
доказателствения материал, дори с изключване на показанията на К., ВРС е
изградил извод за отсъствие на доказателства, с които може да бъде
ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия.
След анализ, на всички събрани доказателства по отделно и в
съвкупност въззивният съд стигна до идентични правни изводи с тези на
ВРС по отношение на деянието.
Основен акцент в мотивите се явява съставомерността на деянието.
ВОС на свой ред счита, че следва да разясни обективната и субективната
страна на престъплението въз основа на теорията и съдебната практика:
При клеветата деецът разгласява за другиго неистински позорни
обстоятелства или му приписва престъпление, което не е извършено. Обект на
защита са обществените отношения, осигуряващи ненакърняване на доброто
име на личността в обществото, на положителната обществена оценка за
него. В случая не е необходимо да се разяснява елемента от обективна страна
на престъплението клевета относно разгласяването на позорни
обстоятелства, тъй като настоящия случай не е такъв. Във връзка
с изискванията за конкретност в случаите, когато се приписва престъпление е
необходимо да се сочи връзка на адресата с обществено опасно деяние,
достатъчно конкретно по време, място, начин и обща характеристика на
извършване, дори и без да е напълно конкретизирано. Съгласно чл. 147,
ал.2 НК деецът не се наказва, ако се докаже истинността на разгласените
позорни обстоятелства. Оттук се извежда и друг съставомерен признак от
обективна страна, а именно неистинността на разгласените позорни
обстоятелства. В трайната практика на ВКС се приема, че от субективна
страна клеветата е умишлено престъпление, поради което умисъл ще
липсва в случаите, когато деецът съобщава определени факти, воден
от субективната увереност за истинността им. В практиката се поставя
също така изискването тази субективна увереност да е добросъвестна,
тоест да се базира на конкретни обстоятелства от действителността,
които я обуславят. За субективното отношение на дееца към
разгласяваната от него информация следва да се съди по обективните факти
4
по делото, относими към неговото предшестващо, съпътстващо деянието
или последващо поведение, отношенията между страните, тяхното
обществено положение, особености на личността и др. На следващо място
следва да се отбележи и че клеветата е възможна и при евентуален
умисъл. Той е налице когато липсва добросъвестност в увереността на
дееца в истинността на разгласяваните обстоятелства. Следва да се
направи и разграничение между съдържанието на добросъвестността, която
изключва евентуалния умисъл при различните субекти на престъплението.
Ако деецът е обикновено лице, добросъвестността е налице, респективно
евентуалния умисъл е изключен, ако са били налице фактически
обстоятелства, от които той деецът да е могъл да направи извод за
истинността на разпространеното. Ако субект на престъплението обаче е лице
боравещо с информация, критериите са завишени. Същият е добросъвестен и
евентуалния умисъл е изключен, ако разпространената от него информация е
била проверена по надлежен начин.
ВКС в множества решения е разяснявал, че „инкриминираната форма на
изпълнителното деяние на клеветата се изразява в приписване на
престъпление, което пострадалият в действителност не е извършил. Деецът
извършва това престъпление, когато съзнателно приписва на конкретно
определено лице достатъчно конкретизирана престъпна проява и е установена
неистинността на твърденията му“ А след като частният тъжител, върху
когото съгласно чл. 103, ал. 1, пр. 2 от НПК лежи доказателствената тежест,
не е доказал по несъмнен начин обективен елемент от престъплението, то
подсъдимият не следва да носи наказателна отговорност. Несъставомерност
на деянието в случая произтича, от няколко обстоятелства:
На първо място в разглеждания случай с подаването на
инкриминирания сигнал до МВР подсъдимия е реализирала правото си да
сезира компетентните органи за неправомерно поведение на друго лице.
На второ място това лице не е конкретизирано в степен достатъчна и
недвусмислена за да се счита, че това е частният тъжител.
И тъй като клеветата е умишлено престъпление, подсъдимият е
трябвало да съзнава, че приписва на пострадалия /частният тъжител/
неизвършено от него престъпление. В представите му по съдържание следва
да е отразено обстоятелството, че изнесената информация за проявата на
5
пострадалия е от естество да накърни неговата репутация, добро име и
положителна обществена оценка, като извършителят иска (или допуска)
настъпването именно на тези последици. Действията на подсъдимият обаче са
целяли да получи съдействие от органите на полицията за преустановяване на
едни доста обширни и разнообразни действия определени от него като
„вандализъм“, но само някои от тях съдържащи признаците на
престъплението „повреда или унищожаване на имущество“ по смисъла на
чл.216 от НК. ВКС е посочвал, че „умисълът е изключен при наличие на
увереност, формирана на основата на обективни факти, в истинността на
изнесеното” (Р № 111-2000-ІІ).
Описаната съдебната практика не е изолирано явление, тъй като
реализираното правото на свободно изразяване на мнение е гарантирано
от ЕКПЧ и Конституцията на Република България. Европейският съд по
правата на човека в своята практика е посочил, че твърдения, направени в
жалби или показания пред властите, не могат да се разглеждат като
"разгласяване" /на клеветнически твърдения/, тъй като техните автори не
възнамеряват да накърнят репутацията на лицата, до които се отнасят, а целят
да упражнят правото си да подават жалби, да докладват нередности или да
търсят помощ, от страна на властите. В други решения е посочено, че по този
начин се реализира възможност в едно демократично общество, управлявано
от върховенството на закона, едно частно лице да докладва за нередност в
поведението дори на длъжностно лице, независимо, че подобни твърдения
могат да окажат негативно влияние върху професионалния статус на
длъжностното лице, да подкопаят авторитета му.
Всичко казано по горе отнесено към настоящия случай прави деянието
несъставомерно по посочения от закона текст. Нито от мотивите, нито от
оценката на доказателствата може да се изведат обективните и субективните
признаци на престъплението клевета. Мотивите на ВРС може и да не са
структуирани правилно, но същите са в съответствие с изискванията на
закона. Впрочем „липсата на яснотата за волята на съда“ не е порок в
случаите на оправдателна присъда, който да предполага връщането на делото
за ново разглеждане.
И не на последно място, вярно е твърдението на повереника на частният
тъжител, че присъдата не съдържа срок на обжалване и съда пред който това
6
може да се направи. Посоченото се явява нарушение на процесуалните
правила, но същото не е съществено по смисъла на закона и не може да
доведат до отмяна на присъдата и връщането на делото в предходната
инстанция, още повече при реализирани в срок права.
Предвид гореизложеното, преценявайки неоснователността на
въззивната жалба и липсата на основания за отмяна или изменение на
проверяваната присъда, съобразно чл. 338 от НПК, настоящият състав на
Окръжен съд – гр. Варна, като въззивна инстанция,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА присъда № 160, постановена на 14.06.2023г. по НЧХД №
1762/20г. ВРС, тридесет и седми наказателен състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационна проверка.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7