РЕШЕНИЕ
№
гр. София, 23.10.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публичното заседание на
девети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА СЛАВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО ГЕРГИЕВ
Н. ВАСИЛЕВ
при участието на секретаря
Цветанка Павлова, като разгледа докладваното от младши съдия ВАСИЛЕВ в. гр. дело № 407 по описа за
2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на Г.А.С. против Решение № 79/26.03.2019
г., постановено по гр. дело № 1889/2018 г. по описа на Районен съд – гр. Ботевград,
с което е уважен предявеният от Н.М.Н. срещу Г.А.С. положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК,
във вр. с чл. 535 от ТЗ, във вр.
с чл. 538, ал. 1 от ТЗ и чл. 463 от ТЗ за установяване на парично притезание в размер на 11 884 лева, представляващо
вземане по издаден от ответника на 10.09.2016 г., в с. В.запис на заповед, с падеж на плащане на
определен ден – 30.12.2017 г., прехвърлен с джиро, ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението – 12.06.2018 г., до окончателното ѝ
заплащане, за която сума е издадена Заповед за незабавно изпълнение № 3380 от
13.06.2018 г. по ч. гр. д. № 1194/2018 г. по описа на Районен съд – гр.
Ботевград.
С въззивната жалба въззивникът
оспорва първоинстанционното решение като неправилно,
необосновано и постановено при нарушение на материалния закон. Счита, че процесният запис на заповед е нищожен, тъй като в него е
опреден начин на плащане, който противоречи на императивни материални норми, а
именно уговорено е сумата по записа да се заплаща ежемесечно на вноски. На
следващо място поддържа, че в хода на първоинстанционното
производство не е било доказано обстоятелството, че записът на заповед е
предявен за плащане. Твърди още, че записът на заповед не е редовен от външна
страна документ и е издаден в нарушение на разпоредбите на чл. 535 от ТЗ.
Претендира присъждане и на сторените от него разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, въззиваемата страна Н.М.Н. не се е възползвал от възможността да подаде
писмен отговор на въззивната жалба.
В
съдебно заседание пред въззиния съд въззивникът Г.С., редовно призован, не се явява.
Представлява се от адв. В., който поддържа въззивната
жалба и изложените в нея доводи. В съдебното заседание въззиваемият
Н.Н., редовно призован не се явява, а се представлява
от адв. Н., която оспорва въззивната
жалба. Претендира и разноски по делото.
СОФИЙСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, като взе предвид подадената въззивна
жалба, съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по делото
доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си
убеждение, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана с правен интерес от
обжалването страна срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка и
след осъществената проверка съдът намира, че оспореното решение е валидно и
допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното
решение е валидно и допустимо, въззивният съд следва
да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени
във въззивната жалба.
Първоинстанционното
производство е образувано по искова молба на Н.Н., с
която е предявен против Г.С. положителен установителен
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл.
535 от ТЗ, вр. чл. 538, ал. 1 от ТЗ и чл. 463 от ТЗ
за сумата от 11 884 лева, представляваща главница по издаден от ответника на
10.09.2016 г., в с. В. запис на заповед, с падеж на плащане на определен ден –
30.12.2017 г., прехвърлен на ищеца с джиро. Исковата молба е депозирана по реда
на чл. 422 от ГПК, след като в законоустановения срок
е постъпило възражение срещу издадената в полза на ищеца по ч.гр.д. № 1194/2018
г. по описа на Районен съд – гр. Ботевград заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по
чл. 417 от ГПК за процесната сума,
ведно със законната лихва от датата на заявлението до окончателното изплащане. За
да постанови своето решение, районният съд е приел, че процесният
запис на заповед е редовен документ и съдържа всички необходими реквизити,
поради което е налице валидно възникнало менителнично
задължение за ответника. Съдът е счел за неоснователни доводите на ответната
страна в отговора на исковата молба, които по същество са идентични с доводите
във въззивната жалба. Решението на първата инстанция се обжалва в неговата цялост, като по
съществото на спора, настоящият състав
на въззивния съд намира следното:
Предмет на установителния иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК
представлява предявеното със заявлението по чл. 417 от ГПК парично вземане,
ведно с неговите принадлежности, вкл. и изтекли лихви. Ето защо, съдът дължи
произнасяне по посочения в заявлението размер и вид на предявеното материално
право в заповедното производство, като искът се счита за предявен от момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен
срокът по чл. 415, ал. 1 от ГПК. С предявяването му се цели да се установи дали
оспореното в заповедното производство вземане съществува. При уважаване на иска
заповедта за изпълнение влиза в сила. В случая с нея вече е допуснато и принудително
изпълнение на претендираното парично вземане и въз основа
на нея е издаден изпълнителен лист.
Съгласно
чл. 538, ал. 1 от ТЗ издателят на записа на заповед е задължен по същия начин,
както платецът на менителницата, който според чл. 463, ал. 1, пр. ІІ от ТЗ
отговаря за плащането по менителничния ефект. Следователно,
в процеса на доказване ищецът-кредитор следва да установи вземането си, основано
на менителничния ефект, т.е. че ответникът е издал валиден
запис на заповед, който е годен да породи спорното парично вземане.
Записът
на заповед представлява едностранна и абстрактна правна сделка, при която
издателят безусловно заявява, че ще плати на поемателя
определена сума пари. Менителничните ефекти са
формални писмени актове. Спрямо тях се поставят строги изисквания за форма и за
наличието на определени реквизити, които са установени с императивни норми, за
спазването на които съдът следи служебно, независимо от оплакванията на
страните. В тази връзка, за да е налице издаден запис на заповед и същият да
породи съответните правни последици, той следва да съдържа всички реквизити,
изрично посочени в чл. 535 от ТЗ, а именно: наименованието: "запис на
заповед" в текста на документа на езика, на който е написан; безусловно
обещание да се плати определена сума пари; падеж; място на плащането; името на
лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати; дата и място на
издаването; подпис на издателя. Предвид естеството на предявения иск и неговата
правна квалификация, неоспорена от страните по делото, както първоинстанционният, така и въззивният
съд дължат извършването на служебна проверка относно наличието на всички
задължителни съгласно закона реквизити на записа на заповед и неговата
действителност. Посочването на реквизитите е при условията на кумулативност. В този смисъл чл. 536, ал. 1 от ТЗ
постановява, че документ, който не съдържа някой от посочените в чл. 535 от ТЗ
реквизити, не е запис на заповед. Липсата на всеки един от реквизитите е
основание за недействителност на менителничния ефект,
освен в случаите на прилагане на законовите презумпции по чл. 536, ал. 2, 3 и 4
от ТЗ.
От
представената по делото ценна книга се установява, че тя удостоверява
действително поето задължение. Процесният запис на
заповед е действителен, тъй като в този документ са обективирани
всички изискуеми от закона реквизити. На първо място, изразът „запис на
заповед“ се съдържа, както в заглавието на документа, така и в неговия текст на
езика, на който е написан /което кореспондира с постановките на т. 1 от ТР № 1
от 28.12.2005 г. на ВКС по т. д. № 1/2004 г., ОСТК/. В документа е
инкорпорирано и безусловно обещание за плащане на определена сума пари, а
именно на сумата 11 884 лева, която е посочена, както цифрово, така и
словом. На следващо място, посочен е и падежът – на определен ден /30.12.2017
г./. За място на плащане е посочен гр. Ботевград. Освен това, в документа се
съдържа и името на лицето на което, или на заповедта на което следва да се
плати – Румяна Василева Георгиева, дата и място на издаване – 10.09.2016 г. в
с. В., както и подпис на издателя Г.С..
По
силата на чл. 535, ал. 1, вр. чл. 466 от ТЗ вземането
по ценната книга е било прехвърлено от поемателя-джирант
Р. Г. на джиратаря
Н.Н., което се установява от представеното по делото
джиро. Вземането е прехвърлено без условие и в пълен размер, което е в
съответствие с разпоредбите на чл. 467, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ. Спазени са
изискванията и за форма на джирото, като то е било обективирано на отделен лист /алонж/
и е било подписано от джиранта. Посочено е и името на
лицето, в полза на което се извършва джирото – Н.Н.. Ето защо, настоящият съдебен състав на въззивния съд приема, че вземането по записа на заповед е
било прехвърлено валидно и ищецът е материално легитимиран по предявения иск.
Настоящият
съдебен състав намира за неоснователен доводът на въззивника,
че съдържащото се в документа изявление на поемателя,
което обективира съгласието му сумата по записа на
заповед да бъде изплащана ежемесечно на вноски, води до недействителност на менителничния ефект поради противоречие с императивните
разпоредби на закона /определя начин на плащане, различен от посочения в закона/.
На първо място, падежът на процесния запис на заповед
е определен в съответствие с разпоредбата на чл. 537, вр.
чл. 486, ал. 1, т. 4 от ТЗ, а именно на определен ден – посочена е конкретна
дата 30.12.2017 г. Освен това, изявлението на поемателя
е обективирано след подписването на ценната книга,
отделно е от нея и представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение на
части след настъпването на изискуемостта на вземането /арг.
чл. 66, ал. 1 от ЗЗД/. По изложените съображения настоящият състав не намира за
основателен този довод на въззивника.
Във въззивната жалба, както и в отговора на исковата молба се
съдържа и довод, че записът на заповед не е бил предявен за плащане на издателя
и поради това обективираното в него парично вземане
не подлежи на плащане. По своята правна същност предявяването на записа на
заповед за плащане представлява покана за изпълнение на менителничното
задължение. Не съществува като правно задължение изискване за предявяване на
записа на заповед за плащане. Непредявяването на посочения менителничен
ефект за плащане не се отразява върху възможността да бъде ангажирана
отговорността на издателя. Това следва от разпоредбата на чл. 514, ал. 1 от ТЗ.
Предявяването за плащане се явява предпоставка само за поставянето на длъжника
в забава и представлява необходимото съдействие от кредитора за изпълнение на
задължението. Непредявяването на записа на заповед за плащане в срок води до
загубване на правата по него по отношение на регресно
отговорните лица-джирантите и техните авалисти. Това не се отнася за издателя на записа на
заповед и неговия авалист /така т. 3 от ТР № 1 от
28.12.2005 г. на ВКС по т. д. № 1/2004 г., ОСТК/. Предявяването на менителничният ефикт има значение
в хипотезите на падеж, определен съгласно чл. 486, ал. 1, т. 1 или т. 2 от ТЗ –
на предявяване или на определен срок след предявяване. В настоящия случай
падежът е на определен ден и поради това предявяването на записа на заповед не
е необходимо условие за да е налице подлежащо на изпълнение вземане. Ето защо
неоснователен се явява и този довод на въззивника.
На
последно място, въззивникът поддържа, че процесният запис на заповед е нередовен от външна страна
документ, тъй като в графата „издател“ е посочено името на поемателя
Р. Г.. Това обстоятелство действително се
установява от представената по делото ценна книга. Настоящият състав обаче
намира, че това не би могло да се отрази на валидността на записа на заповед.
Съдът е длъжен да тълкува действителната воля на страните, а доколкото записът
на заповед представлява едностранна, абстрактна правна сделка, то съдът следва
да преценява волята единствено на издателя, който е и длъжникът по ценната
книга. От текста на документа несъмнено става ясно кой е издател и каква е
неговата действителна воля – Г.С. безусловно се задължава да заплати на поемателя Р. Г. сумата от 11 884 лева. Посочването на името на Р. Г. в графата „издател“ и полагането на
нейния подпис не променя обстоятелството, че действителният издател и платец по
ценната книга е Г.С.. Задължителен реквизит на ценната книга е подписът на
издателя. В настоящия случай записът на заповед е подписан от лицето, което е
поело задължение по ценната книга – Г.С. и, както беше вече посочено, този
реквизит е налице. Наличието на подпис на определено лице, различно от издателя
на лицевата страна на записа на заповед би могло да означава поемането на менителнично поръчителство /арг.
чл. 484, ал. 2 от ТЗ, вр. с чл. 537, ал. 1 от ТЗ/. В
настоящия случай това няма как да е така, доколкото Р. Г. е поемател-кредитор
и не би могла да бъде поръчител на задълженото по ценната книга лице, защото
съгласно чл. 485, ал. 1 от ТЗ поръчителят отговаря, както лицето за което е
поръчителствал, тоест тя би следвало да отговаря спрямо себе си, а това
противоречи на правната и житейска логика. По изложените съображения
неоснователен се явява и този довод на въззивника.
Доколкото
изводите на двете съдебни инстанции съвпадат напълно, то първоинстанционното
решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
При този изход на въззивното производство на въззивника не се дължат разноски. Право на разноски има само въззиваемата страна – Н.Н., който е заплатил 650 лева на адвокат по договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от горното, Софийският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 79/26.03.2019 г., постановено по гр.
дело № 1889/2018 г. по описа на Районен съд – гр. Ботевград.
ОСЪЖДА Г.А.С., с адрес: *** да заплати на Н.М.Н., с адрес *** сумата от 650 лева,
представляваща разноски пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно
и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕПИС от настоящото Решение да се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.