РЕШЕНИЕ
№
гр. София, 10.04.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публичното заседание на
деветнадесети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОРА МИХАЙЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ ГЕНЕВА
НИКОЛАЙ ВАСИЛЕВ
при участието на секретаря
Теодора Вутева и присъствието на прокурор Господинова, като разгледа
докладваното от младши съдия ВАСИЛЕВ
в. гр. дело № 745 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на ответника С.р.с. подадена чрез Т. Д. -
ръководител сектор „Правно обслужване“ и въззивна
жалба на ответника С.г.с. подадена чрез пълномощника С. Р. против решение
№ 149/18.07.2019 г., постановено по гр. дело № 1146/2018 г. по описа на Районен
съд – Ихтиман, първи състав. С обжалваното решение С.р.с. е осъден да заплати на
И.С.И. по иска му с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, сумата от 2000
лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение
на правото за разглеждане и решаване на НОХД № 10017/2010 г. по описа на СРС,
104 с-в и НОХД № 15866/2012 г. по описа на СРС, 14 с-в, в разумен срок, ведно
със законната лихва от 14.06.2016 г. до окончателното плащане, като искът е
отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 7000 лева. Със същото
решение С.г.с. е осъден да заплати на И.С.И. по иска му с правно основание чл.
2б, ал. 1 от ЗОДОВ, сумата от 1000 лева, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от нарушение на правото за разглеждане и
решаване на ВНОХД № 2194/2011 г. по описа на СГС, 1 въззивен
състав, в разумен срок, ведно със законната лихва от 14.06.2016 г. до
окончателното изплащане, като искът е отхвърлен до пълния предявен размер от
3000 лева. С решението съдът е разпределил и разноските по делото.
С въззивната
жалба въззивникът С.р.с. оспорва първоинстанционното
решение като неправилно в неговата осъдителна част. Счита, че ищецът не твърди
да е претърпял конкретни неимуществени вреди. Посочва, че не се установява по
делото ищецът да е претърпял неимуществени вреди, както и че те са резултат от
забавеното разглеждане на делата. Посочва, че през процесния
период ищецът е бил страна и по друго съдебно производство по обжалване на
заповед за налагане на дисциплинарно наказание, от което също е имал основания
да търпи негативни емоции. Счита, че присъденото от първоинстанционния
съд обезщетение е завишено. По изложените съображения моли въззивния
съд да отмени първоинстанционното решение.
Въззиваемият И.С.И.
е получил препис от въззивната жалба на 24.09.2019
г., като се е възползвал от възможността да подаде отговор на въззивната жалба. Счита, че по делото са доказани
претърпените от него неимуществени вреди. Счита, че от констативен протокол от
16.02.2016 г. на специализирано звено на Инспектората към ВСС, се установява,
че производствата по НОХД 10017/2010 г. по описа на СРС, 104 с-в и по НОХД №
15866/2012 г. по описа на СРС, 14 с-в са продължили общо 3 години, 3 месеца и
20 дни, който срок е неразумно дълъг. Посочва, че причина за забавянето са
именно действията на съдиите-докладчици и допуснатите от тях нарушения. Счита
определеното от първоинстанционния съд обезщетение за
справедливо. По изложените съображения моли решението на съда да бъде
потвърдено. Претендира разноските по делото.
С въззивната
жалба въззивникът С.г.с. оспорва първоинстанционното
решение в неговата осъдителна част. Счита съдебният акт за недопустим, тъй като
не е била проведена административната процедура по глава „Трета а“ от ЗСВ или
поне не е установено по делото дали ищецът е отказал предложеното му
обезщетение. Излага доводи, че по делото не се установява ищецът да е търпял,
твърдените от него неимуществени вреди. Посочва като процесуално нарушение
непроизнасянето на първоинстанционния съд по доказателственото искане за прилагане към делото на НОХД №
15866/2012 г. по описа на СРС. Навежда аргументи за допуснато от първоинстанционния съд и нарушение на материалния закон във
връзка с критериите по които следва да се определи дължимото обезщетение. Счита, че по делото не се установява
нарушение на правото за разглеждане на делата в разумен срок. Намира за
неустановена по делото причинната връзка между поведението на съда и
твърдението от ищеца вреди. По изложените съображения моли решението на първата
инстанция да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски.
Въззиваемият И.С.И.
е получил препис от въззивната жалба на 24.09.2019
г., като се е възползвал от възможността да подаде писмен отговор на
същата. Счита, че по делото е доказано,
че ищецът е отказал предложеното му от обезщетение и е била изпълнена
процедурата по глава „Трета а“ от ЗСВ. Посочва, че в констативния протокол от
16.02.2016 г. на специализираното звено към Инспектората на ВСС е посочено, че
производството по ВНОХД № 2194/2011 г. е продължило 1 година, 6 месеца и 16
дни, като десйтвията на съдията-докладчик са довели
до забавяне на разглеждането на делото. Твърди, че претърпените от него вреди
се установяват по делото. Счита, че от констатациите на специализираното звено
към Инспектората на ВСС се установява забавянето на производството, както и че
тези констатации имат обвързващо за съда значение. Посочва, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение е справедливо. По
изложените
СОФИЙСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, като взе предвид подадените въззивни
жалби, съдържащите се в тях оплаквания, съобразявайки събраните по делото
доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си
убеждение, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивните жалби
са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирани с правен интерес
от обжалването страни срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което са
допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка и
след осъществената проверка съдът намира, че оспореното решение е валидно и
допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното
решение е валидно и допустимо, въззивният съд следва
да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени
във въззивната жалба.
Първоинстанционното
производство е образувано по искова молба на И.С.И., с която против С.р.с. и С.г.с.
са предявени кумулативно субективно пасивно съединени осъдителни искове, а
именно: иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ против С.р.с. за
заплащане на сумата от 7000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от
ищеца неимуществени вреди от нарушение на правото за разглеждане и решаване на
НОХД № 10017/2010 г. по описа на СРС, 104 с-в и НОХД № 15866/2012 г. по описа
на СРС, 14 с-в, в разумен срок, ведно със законната лихва от 14.06.2016 г. до
окончателното плащане на сумата и иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ
против С.г.с. за заплащане на сумата от 3000 лева, представляваща обезщетение
за претърпени неимуществени вреди от нарушение на правото за разглеждане и
решаване на ВНОХД № 2194/2011 г. по описа на СГС, 1 въззивен
състав, в разумен срок, ведно със законната лихва от 14.06.2016 г. до
окончателното изплащане на сумата.
За да постанови своето решение, районният съд е приел, че
от страна на съдии, назначени при ответниците, е било
нарушено правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно
чл. 6, § 1 от Конвенцията и в резултат от това ищецът е претърпял неимуществени
вреди. Решението на първата инстанция
се обжалва в неговата осъдителна част като то е влязло в сила, в частта, с
която предявените искове са отхвърлени за разликата до пълния им предявен
размер. По съществото на спора и с оглед наведените доводи, настоящият състав
на въззивния съд намира следното:
Съгласно чл. 2б,
ал. 1 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на
юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в
разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Европейската конвенция за защита правата на
човека и основните свободи. Това право се отнася до всички видове съдебни
производства – граждански, наказателни и административни. Според чл. 4, ал. 1
от ЗОДОВ държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени
вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от
това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Следователно за да бъдат уважени
исковете е необходимо да са налице следните предпоставки: 1/ ищецът да е бил
страна /в случая подсъдим/ по дело, което е било образувано от ответника; 2/
това дело да е било разгледано и решено извън разумния за това срок; 3/ от
забавянето ищецът да е претърпял неимуществени вреди, които са пряка и
непосредствена последица; 4/ ответникът да не е заплатил обезщетение на ищеца
за тези вреди.
В производството
за присъждане на обезщетение за причинени вреди на граждани от неправомерни
действия на държавата отговорността е обективна и се носи от държавата, а не от
нейните органи или длъжностни лица, без значение кой е причинил вредоносния
резултат /така решение № 76-2016 г. на III Г. О. на ВКС по гр. д. 5 721/2015 г./.
Тази отговорност на държавата се реализира чрез нейните органи – в случая това
са С.р.с. и С.г.с. Преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане
и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, а от там и за
обезщетение на причинените от това вреди, се извършва по критериите, определени
в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ и поддържани последователно и в практиката на ЕСПЧ.
Тези критерии са обща продължителност и предмета на производството, неговата
фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални
или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на
компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното
решаване на спора. Това, че съдът следва да отчете тези фактори може да се
изведе и от решения на ЕСПЧ, а именно: Ж. и други срещу България
от 03.04.2008 г.; Т. срещу България от 15.01.2005 г.;
От приложените към
настоящето дело материали по НОХД 15866/2012 г. по описа на С.р.с. както и от
констативен протокол от 16.02.2016 г. на специализирано звено на Инспектората
към ВСС, се установява, че с обвинителен акт по д.п. № 121/09, по описа на СО –
СГП, пр. пр. № М 334/2009 г. по описа на СРП ищецът И.И.
е бил обвинен в извършването на престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, извършено на 23.07.2009 г. По този
обвинителен акт на 05.08.2010 г. е било образувано НОХД № 10017/2010 г. по
описа на С.р.с. 104 състав, тоест на тази дата е започнало съдебното
производство пред ответника С.р.с. в което ищецът е имал качеството на подсъдим.
С разпореждане от
17.08.2010 г., съдията докладчик е насрочил делото за разглеждане в открито
съдебно заседание за 17.11.2010 г. Видно от приложените по делото протоколи
делото е разгледано в две открити съдебни заседания /на 17.11.2010 г. и на
14.03.2011 г./, на които ищецът се е явил лично и не е давал повод за отлагане
на делото. С присъда от 14.03.2011 г. ищецът е бил признат за невиновен в
извършването на престъплението, за което е бил обвинен.
Срещу така
постановената присъда е подаден протест от прокурор при С. Р. П. и на 20.05.2011 г. е
образувано ВНОХД № 2194/2011 г. по описа на С.г.с. по което ищецът отново е
имал качеството на подсъдим. С определение от 13.07.2011 г. съставът на съда е
насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 26.10.2011 г., на
което ищецът се е явил лично и делото е обявено за решаване. С решение № 910 от
12.07.2012 г. по ВНОХД № 2194/2011 г. по описа на С.г.с. присъдата на С.р.с. от
14.03.2011 г. е била отменена, а делото е върнато за ново разглеждане от друг
състав на съда.
На 22.08.2012 г.
делото е върнато на ответника С.р.с. а на 27.08.2012 г. е образувано НОХД №
15866/2012 г. по описа на съда. С разпореждане от 20.09.2012 г.
съдията-докладчик е насрочил предварително изслушване на страните за 05.12.2012
г. от 11:45 часа. По делото е постъпила молба от адвокат Костадинов – защитник
на ищеца И.И., с която е поискал разглеждането на
делото да бъде отложено за друга дата поради служебна ангажираност. На
заседанието, проведено на 05.12.2012 г. ищецът се е явил лично. Съдът е отложил
разглеждането на делото за 20.02.2013 г. с оглед неявяването на защитника на
подсъдимия по уважителни причини. На проведеното на 20.02.2013 г. открито
съдебно заседание ищецът и неговият защитник са се явили лично, но ход на
делото не е бил даден, тъй като съдията-докладчик е констатирал, че не е бил
призован пострадалият от престъплението. Делото е отложено за 22.03.2013 г. На
проведеното на тази дата открито съдебно заседание е даден ход на делото, даден
е ход на съдебното следствие по реда на чл. 370 и сл. от НПК /съкратено съдебно
следствие/, тъй като подсъдимият и неговият защитник са се съгласили да не се
провежда разпит на някои свидетели и вещи лица, а при постановяване на
присъдата да се ползват протоколите от действията по разследването. Делото е
отложено за събиране на доказателства за 29.04.2013 г. – изискване на секретни
материали от СРП. На заседанието на 29.04.2013 г. съдията-докладчик е уважил
искането на защитника на подсъдимия да се изиска справка къде се намират
секретните материали и е отложил делото за 19.06.2013 г. На това заседание
съдът е уважил искането на СРП за изслушване на изготвените специални
разузнавателни средства и е отложил делото за 07.10.2013 г. На това заседание
разглеждането на делото е било отново отложено, тъй като не било възможно
изслушването на записите поради липса на сертифицирана автоматизирана
информационна система по реда на ЗЗКИ. По същите причини е било отложено
разглеждането на делото и на следващото открито съдебно заседание от 29.11.2013
г. На следващото и последно открито съдебно заседание от 12.02.2014 г.
съдебното следствие е приключило и съдът е произнесъл присъда, с която е
признал ищеца за невиновен в извършването на престъплението за което е
обвинен.
Срещу така
постановената присъда е подаден протест от прокурор при С. Р. П. от 19.02.2014 г. и на 09.03.2015 г. е образувано
ВНОХД № 912/2015 г. по описа на С.г.с. С определение от 11.03.2015 г. състава
на съда е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 07.04.2015
г., на което ищецът се е явил лично и делото е обявено за решаване. С решение №
746 от 24.06.2015 г. по ВНОХД № 912/2015 г. по описа на С.г.с. присъдата на С.р.с.
от 12.02.2014 г. по НОХД № 15866/2012 г. е била потвърдена. Решението е влязло
в сила на същата дата като неподлежащо на обжалване и с това е влязла в сила и
присъдата.
За да се прецени
дали едно дело е разгледано и решено в разумен срок от значение е общата
продължителност на съдебното производство – възможно е тя да е в нарушение на
изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи на производството са
имали разумна продължителност и обратно – при допусната забава в отделна част
от производството няма нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, ако общата
продължителност на делото не е прекомерна според вида на делото и броя
инстанции. Освен това при преценката за продължителността на разумния срок
следва да се отчита и времето необходимо за проучване на делото, правилното
водене на производството и попълването му с доказателствен
материал, с цел постановяване на правилен и законосъобразен съдебен акт.
В случая общата
продължителност на наказателното производство в неговата съдебна фаза е била
четири години и десет месеца. Делото е разгледано от две първи и две въззивни инстанции от Софийския районен съд и Софийския
градски съд. По отговорността на всеки един от ответниците
настоящият състав намира следното:
По иска с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ
против С. Р.с.
Общата
продължителност на производството по НОХД № 10017/2010 г. по описа на С.р.с. е
била около 7 месеца и са проведени две открити съдебни заседания като ищецът не
е давал поводи за отлагането на делото. Като се прибави и времето, за което е
бил администриран постъпилия протест, делото е било в С.р.с. около девет месеца
и половина. Общата продължителност на производството по НОХД № 15866/2012 г. по
описа на С.р.с. е била около една година и шест месеца и са проведени осем
открити съдебни заседания като ищецът не е давал поводи за отлагането на
делото. Като се включи и времето, в което е администриран постъпилия протест,
то делото е било в С.р.с. две години и шест месеца.
При обсъждането на
сложността на наказателните дела са от значение броят на страните по делото, а
именно броят на подсъдимите, участие на граждански ищци и частни обвинители, усложнена
фактическа обстановка, необходимост от разпит на голям брой свидетели,
необходимостта от ползване на специални знания и назначаване на съдебни
експертизи, обем на доказателствата и други. В случая предметът на делото е бил
обвинение в престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 2, вр.
чл. 20, ал. 2 от НК, извършено на 23.07.2009 г. Настоящият състав счита, че
делото не се е характеризирало с фактическа и правна сложност, а и
производството е преминало по реда на съкратеното съдебно следствие и при двете
разглеждания на делото като не се е налагало разпит на свидетели и експерти.
Освен това съдът приема, че ищецът по никакъв начин не е допринесъл за
забавянето на разглеждането на делото. По изложените съображения настоящият
състав счита, че делото е разгледано в неразумно продължителен срок.
Настоящият състав
счита, че забавянето на разглеждането на делото се дължи изцяло на действия на
съда, в това число и на съдии при ответника С.р.с. Действително при първото
разглеждане на делото, то е протекло сравнително за кратък срок и без забавяне.
От друга страна са били допуснати процесуални нарушения, в резултат на които
делото е било върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. При второ
разглеждане на делото, то е протекло в значително повече съдебни засения и за
по-дълъг период. Освен това със забавяне от една година е довело и
несвоевременното администриране на постъпилия на 19.02.2014 г. срещу присъдата
протест, както и забавеното изготвяне на мотивите към присъдата /на 15.12.2014
г./. На тази дата съдията-докладчик е изпратил препис от протеста до
подсъдимия, който не е бил получен. След това препис от протеста е изпратен до
подсъдимия чак на 28.01.2015 г., което е над една година по-късно. Поведението
на останалите участващи в производството лица по никакъв начин не е допринесло
до забавянето на разглеждането на делата.
Доколкото
настоящият състав достигна до извод, че делата, в които ищецът е взел участие
като подсъдим са били разгледани в неразумно продължител срок, което се дължи
на действия на съдии при ответника СРС, то на следващо място следва да се
прецени и размера на дължимото му обезщетение. На обезщетение по чл. 2б, ал. 1
от ЗОДОВ подлежат всички установени вреди, причинени от неразумната
продължителност на съдебното производство. Относно неимуществените вреди, съгласно
практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима
презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива
/така решение Скордино срещу Италия/.
Размерът на
неимущественото обезщетение се определя с оглед общия критерий за справедливост
по чл. 52 от ЗЗД , в смисъла разяснен с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. , като
за база се вземат икономическите показатели и стандарт в страната,
възприемането на понятието "справедливост" на съответния етап от
развитие на обществото в държавата; обезщетението не бива да служи за
неоснователно обогатяване и се отчита, че осъждането /признаване факта на
увреждащо поведение/ само по себе си също има обезщетителен
ефект за пострадалия. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна
степен да бъдат обезщетени всички претърпени вреди, при определяне на размера
на обезщетението по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, следва да се съобразят освен
релевантните за всяко увреждане обстоятелства, още общата продължителност на
производството и доколко то се явява над „разумния“ срок, предвид спецификите
на конкретния казус; ангажираността на страната в съдебното производство – брой
участия в съдебни заседания, пътувания до съда; повлияло ли е и как воденото
производство върху начина на живот на страната; значението на делото за
страната /в този смисъл може да е от значение и процесуалното качество на страната/;
предмет на забавеното производство; добросъвестността на увредения. Тежестта на
горните обстоятелства, които не са и изчерпателно посочени, няма как
предварително да бъде определена с обща значимост към всички случаи на
определяне на окончателния размер на обезщетението по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ.
Съдът ги преценява с оглед конкретния спор /в този смисъл е и решение № 306 от
22.10.2019 г. по гр.д. № 4482/2017 г. на IV ГО на ВКС/.
За да се приложи
правилно общественият критерий за справедливост, заложен в разпоредбата на чл.
52 от ЗЗД е необходимо въззивният съд да обсъди
поотделно и в тяхната съвкупност всички обстоятелства с правно значение за
размера на претенцията, като отчете отражението им в неимуществената сфера на
засегнатото лице и обоснове в мотивите си резултата от направената преценка.
Неимуществените вреди по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ имат своя специфика, обусловена от
самостоятелното право, регламентирано в нормата, което възниква при нарушаване
на законовото изискване за приключване на наказателното дело в разумен срок.
Основанието за отговорност на държавата чрез представляващият я процесуален субституент се реализира независимо от основателността на
обвинението. Основанието на отговорността е нарушение по чл. 6, § 1 от КЗПЧ.
Предмет на установяване е общата продължителност на наказателното дело, с оглед
на неговата фактическа и правна сложност, като съдът преценява осъществяването
на отделните забавяния, причината, която ги е предизвикала с изключение на
забавянията, дължащи се на поведението на претендиращата обезщетение страна.
Държавата отговаря за тези забавяния, тъй като е длъжна да установи правила,
както и спазването им, предвид предотвратяване на последиците от
недобросъвестно упражняване на права и недобросъвестно изпълнение на задължения.
Отговорността по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ не е обусловена от виновно поведение на
лицата от състава на държавните органи, които в делото участват като
процесуални субституенти, тъй като вредите се
формират от забавяне разглеждането на делото над разумния срок /така решение №
182 от 19.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4662/2018 г., III г. о., ГК/.
В случая
съобразявайки, че ищецът е имал качеството подсъдим, характера на
престъплението за което е бил обвинен, неговото процесуално поведение,
изразяващо се в явяване на всяко едно открито съдебно заседание, както и
продължителността на производствата пред ответника С.р.с. настоящият съдебен
състав счита, че обезщетение в размер на 2000 лева ще обезщети в достатъчна
степен претърпените от него неимуществени вреди. В този смисъл неоснователни се
явяват доводите на въззивника СРС, че ищецът не е
доказал претърпени от него вреди. Както беше посочено относно неимуществените
вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима
презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива,
особено както е в настоящия случай, в който ищецът е имал процесуалното
качество на подсъдим. Тази презумпция не е оборена, доколкото по делото не се
установи ищецът да не е претърпял неимуществени вреди. Неоснователни са и
доводите на въззивника, че обезщетението следва да
бъде намалено, тъй като ищецът е бил страна и по друго съдебно производство,
приключило с решение № 7009/11.09.2015 т. по адм. д.
№ 16484/2011 г. на ВАС. От една страна по делото няма данни, че това
производство е продължило в неразумно дълъг срок. От друга страна не се и
установява ищецът да е претърпяла негативни емоции от това производство.
Неоснователни са и доводите на въззивника, че
размерът на обезщетението не отговаря на принципа на справедливост. По
изложените по-горе съображения настоящият състав счита, че обезщетение в размер
на 2000 лева напълно съответства на обществения критерий за справедливост.
По иска с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ
против С. Г.с.
Общата
продължителност на въззивното производство по ВНОХД №
2194/2011 г. по описа на С.г.с. е продължило около една година и два месеца, а производството по ВНОХД
№ 912/2015 г. по описа на С.г.с. е продължило три месеца и половина.
Неоснователен се
явява доводът на въззивника за недопустимост на
производството поради неизчерпване на процедурата по глава трета "а"
ЗСВ. Настоящият състав счита, че тази процедура е била осъществена. Ищецът е
подал заявление с вх. № 3140/17.12.2015 г. чрез Инспектората към ВСС до
Министъра на правосъдието. След извършена проверка от специализирано звено на
Инспектората към ВСС и изготвен констативен протокол от 16.02.2016 г., в който
са посочени установените обстоятелства, видно от писмо с рег. № 94-И-48 от
25.04.2016 г. на зам. министър на правосъдието, на ищеца е определено
обезщетение за нарушено право на разглеждане и решаване на делото в разумен
срок в размер на 1000 лева. По изложените съображения съдът счита, че искът е
допустим.
В допълнение към
изложеното по-горе относно иска против С.р.с. следва да се посочи, че за общото
забавяне на разглеждането на делото са допринесли и действията на съдия при
ответника С.г.с. Съдията-докладчик по ВНОХД № 2194/2011 г. по описа на С.г.с. е
допуснал забавяне, тъй като делото е обявено за решаване на 26.10.2011 г., а
решението е изготвено на 12.07.2012 г. Доколкото разглеждането на делата извън
разумния срок се дължи на действия на съдии при ответника С.г.с. то обезщетение
се дължи и от този орган.
За определяне
размера на обезщетението важи изложеното по-горе по иска против С.р.с. Въззивният състав съобрази, че въззивното
производство е инициирано по протест на държавното обвинение, а ищецът е имал
качеството подсъдим. Съдът съобрази и неговото процесуално поведение,
изразяващо се в явяване на откритите съдебни заседания, както и
продължителността на производствата пред ответника С.г.с. По тези съображения
настоящият съдебен състав счита, че обезщетение в размер на 1000 лева ще
обезщети в достатъчна степен претърпените от ищеца неимуществени вреди. В този
смисъл неоснователни се явяват доводите на въззивника
СГС, че ищецът не е доказал претърпени от него вреди. Както беше посочено
относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна,
но оборима презумпция, че неразумната продължителност
на производството причинява такива, особено както е в настоящия случай, в който
ищецът е имал процесуалното качество на подсъдим. Тази презумпция не е оборена,
доколкото по делото не се установи ищецът да не е претърпял неимуществени
вреди.
Поради съвпадане на изводите на
двете съдебни инстанции, решението на районния съд следва да бъде потвърдено
като правилно.
По разноските:
При този изход
на въззивното производство на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК, вр. чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ на въззиваемия И.И. се дължат
разноски в пълен размер. Той е бил представляван от адвокат и е заплатил 400 лева
адвокатско възнаграждение по жалбата на С.р.с. и 300 лева адвокатско
възнаграждение по жалбата на С.г.с. което се установява от представените по
делото договори за правна защита и съдействие, които в тази част имат характер
на разписка. Насрещната страна С.г.с. е направила възражение за прекомерност,
което настоящият състав намира за неоснователно. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения за процесуално представителство, защита и съдействие по дело с
интерес от 1000 до 5 000 лева минималното възнаграждение е 300 лева плюс 7
% за горницата над 1000 лева. Настоящият състав на въззивния
съд, като прецени материалния интерес по делото и извършените от процесуалния
представител на въззиваемия процесуални действия,
изразяващи се в депозиране на писмен отговор на въззивна
жалба и явяване в едно открито съдебно заседание, счита, че дължимото
адвокатско възнаграждение не следва да бъде намалявано. Ето защо С.г.с. следва
да заплати на въззиваемия сумата от 300 лева -
разноски за въззивно производство, а С.р.с. следва да
заплати на въззиваемия сумата от 400 лева - разноски
за въззивно производство.
Мотивиран от горното, Софийският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 149/18.07.2019 г., постановено по гр. дело № 1146/2018 г. по
описа на Районен съд – Ихтиман, първи състав.
ОСЪЖДА С.г.с. адрес: *** да заплати на И.С.И., ЕГН: **********,
адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 300 лева –
представляваща разноски по делото пред въззивния съд.
ОСЪЖДА С.р.с. адрес: *** да заплати на И.С.И., ЕГН: **********,
адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 400 лева – представляваща
разноски по делото пред въззивния съд.
Решението, в частта по
иска против С.г.с. на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване. Решението, в частта по иска против С.р.с. подлежи
на касационно обжалване пред Върховния касационен съд, в едномесечен срок от
връчването на препис от него на страните, при наличие на предпоставките по чл.
280, ал. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.