Решение по дело №1464/2023 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 145 и следващи от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба от П.Т.Д.,***, против отказ, обективиран в писмо с изх. № 9400-717/1/1.06.2023 г. на Главен специалист „ГРАО“ в община Аксаково.

В жалбата се сочи, че с оспорения акт, ответника е отказал съставения на акт за раждане, въз основа на представен чужд документ, тъй като Д. не е българска гражданка. Сочи, че при издаване на акта са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Заявлението е подадено по пощата с услуга „Телепоща“ поради отказа на Община Аксаково да приеме заявлението на гише. Ответника е нарушил чл. 28, ал.1 от АПК, като не е осигурил възможност исканията за издаване на актове да се подават на място. От служител в общината е посочено, че искането не следва да се отправя до община Аксаково. При издаване на отказа не е изяснена фактическата обстановка, при допуснато нарушение на чл. 35 от АПК. Единствено е посочено, че фактор за съставянето на искания документ е наличие на гражданство, а съгласно удостоверение от Министерство на правосъдието Д. не е български гражданин. Съгласно чл. 8 от ЗБГ български гражданин по произход е всеки, на когото поне единия родител е български гражданин. От представените от Д. документи – вкл. акт за раждане е видно, че единия от родителите е български гражданин, а причината поради която е заявила изпълнение на исканата услуга е факта, че не се води българска гражданка в регистрите на ГРАО. Преценката на административния орган е направена без да бъдат обсъдени всички релевантни факти. Нарушени са чл. 35 и чл. 36 от АПК. Неправилно е посочено, че Д. следва да се обърне към МП. Процедурата по записване на гражданство по произход се определя по реда на чл. 70 от ЗГР, и чл. 7 от Наредба № РД-02-209/21.05.2012 г. за функциониране на Единната система за гражданска регистрация. В оспорения акт не е посочено подлежи ли на обжалване, пред кой орган и в какъв срок. Нормата на чл. 72, ал.2 от ЗГР поставя следните условия – лицето да е български гражданин, да притежава акт за гражданско състояние, съставен от местен орган по гражданско състояние в чужбина, който не е предаден или изпратен на български дипломатически или консулски представител, да предаде акта за гражданско състояние на длъжностното лице по гражданско състояние в общината по постоянен адрес, да представи легализиран и заверен превод на български език. Д. счита, че е изпълнила условията посочени в закона, както и в Наредба № РД-02-209/21.05.2012 г. По изложените доводи моли да се отмени оспорения отказ и да се укаже на ответника да издаде български акт за раждане на жалбоподателката, както и да се присъдят сторените по делото разноски. В с.з. жалбоподателката поддържа жалбата на посочените в нея основания.

Ответника, чрез юрисконсулт Ю. оспорва жалбата. Счита, че оспорения акт е издаден при правилно приложение на материалния и процесуалния закон. В хода на производството е установено, че Д. няма българско гражданство, каквото се изисква за пресъставяне на български акт за раждане. Единствено компетентното ведомство по въпроса е Министерство на правосъдието, това се потвърждава и от приложеното удостоверение от Министерството. Моли да се отхвърли жалбата и да се присъди юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

Производството пред административния орган е започнало по молба с вх. № 9400-717/23.05.2023 г. депозирана по „Телепоща“ от П.Т.Д., с искане за съставяне на акт за гражданско състояние на български гражданин, който има акт, съставен в чужбина. В заявлението е посочено, че Д. ***, родена е в Р.Ф., с родители О. Д. – гражданка на Р.Ф. и Т.Д. – български гражданин.

Съгласно удостоверение за раждане с превод от руски език, П.Т.Д. е родена на ***г. в гр. ******, област Ярославска, РСФСР, и е записана в акта за раждане № 1050 от 10.07.1980 г., с родители баща: Т. К. Д. – националност: българин и майка О. И., националност рускиня. Представено е заверено за вярност свидетелство за раждане на Д. на руски език.

Видно от удостоверение за наследници изх. № 36/8.03.2023 г. Т. К. Д. е починал на 1.01.2022 г. и е оставил двама наследници – О. Д. – съпруга и П.Д. - дъщеря

П.Д. е депозирала искане за издаване на удостоверение въз основа на регистъра на населението, с което да се установи, че същата е с българско гражданство, депозирана е и молба за установяване на българско гражданство от лицето, адресирана до Министерство на правосъдието /МП/, чрез Община Аксаково.

Представено е удостоверение изх. №1008/2023 г. издадено от Министерство на правосъдието, съгласно което е удостоверено, че П.Т.Д., родена на *** г. в гр. ******, Р.Ф. не е българска гражданка.

От община Аксаково е изготвена справка за Д., в която е посочено, че лицето е руска гражданска, с документ за разрешено пребиваване в България от 14.09.2021 г., семейно положение – разведена. Родственици: баща – Т. К. Д. с българско гражданство, майка О. И. Д., с руско гражданство, дъщеря Й.И.П. с българско гражданство.

Приложен е препис-извлечение от акт за сключен граждански брак, от 25.10.2008 г., съгласно който П.Д. е сключила брак с И.Д.П..

Съгласно препис-извлечение от акт за раждане Й.И.П., с майка П. П. и баща И.П. е българска гражданка.

Видно от препис-извлечение от акт за смърт Т. К. Д. е починал на 1.01.2022 г., лицето е родено в гр. Варна и е било с българско гражданство.

Към административната преписка е приложен и паспорт на П.Д., видно от който жалбоподателката е гражданин на Р.Ф..

П.Д. има издадено удостоверение за пребиваване с валидност до 1.03.2026 г.

Съгласно заповед № 770/15.11.2019 г., издадена на осн. чл. 35, ал.1 и ал.3 от ЗГР и чл. 44, ал.1, т.14 и чл. 44, ал.2 от ЗМСМА Кмета на община Аксаково е възложил изпълнението на функцията длъжностно лице по гражданско състояние на няколко лица, сред които и Д.Х.Н. – Гл. специалист „ГРАО“.

При така събраните доказателства, с писмо изх. № 9400-717/1/1.06.2023 г. Д. е уведомена, че във връзка със заявление за съставяне на акт за раждане на база чужд документ за раждане не е възможно да се пресъстави акта, тъй като основния фактор за пресъставянето му е гражданството. По безспорен начин е установено, че Д. не е български гражданин, съгласно удостоверение на Дирекция „Българско гражданство“ с изх. № 10008/2023 г. По въпросите свързани с гражданството е указано на Д. да ги отправи към МП, Дирекция „Българско гражданство“.

При така установеното от фактическа страна, съдът обосновава следните правни изводи:

Жалбата е допустима, тъй като е подадена от надлежни страни срещу подлежащ на оспорване акт – отказ да бъде издаден български акт за раждане, и в законоустановения срок.

Разгледана по същество е неоснователна.

Обжалваният отказ е издаден от материално и териториално – компетентен орган по чл. 4, ал. 3 от ЗГР. Налице е издадена заповед от кмета на община Аксаково за оправомощаване на длъжностно лице – гл. специалист „ГРАО“ Д.Н., за издаване на актове по чл. 35 от ЗГР. По аргумент от чл. 72, ал. 2, т. 1 ЗГР актовете за раждане на лица, родени в чужбина, се съставят в общината по постоянния адрес на бащата, т.к. майката не е българска гражданка.

С оспорения акт органът е отказал да издаде български акт за раждане на заявителката, като е приел, че Д. не е българска гражданка.

Административният акт е в установената форма, макар и твърде лаконичен, съдът приема, че същия съдържа фактически основания за издаването му.

Съгласно чл. 69 ЗГР гражданите на Република България, които се намират в чужбина, могат да поискат при спазване на българските или местните закони съставянето на актове за гражданско състояние от съответния български дипломатически или консулски представител, или от чуждестранните местни органи по гражданското състояние в мястото, където са настъпили събитията, подлежащи на регистрация.

Съгласно чл. 70, ал. 1 ЗГР български гражданин, който е поискал от местен орган по гражданското състояние в чужбина съставянето на акт за гражданско състояние, е длъжен да се снабди със заверен препис или извлечение от съставения акт и не по-късно от шест месеца след съставянето му да го предаде или изпрати на българския дипломатически или консулски представител в тази страна, като същевременно му съобщи постоянния си адрес в Република България. В чл. 70, ал. 2 ЗГР е посочено, че ако българският гражданин не е могъл да предаде или изпрати съставения от местен орган по гражданското състояние в чужбина акт на български дипломатически или консулски представител, той може да го представи направо на длъжностното лице по гражданското състояние в общината по постоянен адрес съгласно чл. 72, ал. 2, т. 1, 2 и 3, заедно с легализиран и заверен превод на български език.

Разпоредбата на чл. 70, ал. 4, т. 1 ЗГР предвижда, че преписите и извлеченията от актовете за гражданско състояние по ал. 1 не се нуждаят от легализация, когато произхождат от държава, която е ратифицирала Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове.

Не е спорно между страните, че П.Д. е родена през 1980 г., към който момент е действал Закона за българското гражданство, обнародван в ДВ, бр. 79 от 11.10.1968 г. и отменен 19.02.1999 г. Съгласно действащата норма към 1980 г. на чл. 6 от ЗБГ български гражданин по произход е всяко лице: а) родителите на което са български граждани; б) единият родител на което е български гражданин, ако другият родител е неизвестен или е лице без гражданство, с неустановено гражданство или с неизвестно гражданство; в) родено в Народна република България, ако единият родител е български гражданин, а другият родител е чужд гражданин; г) родено в чужбина, ако единият родител е български гражданин, освен ако е родено в страната на родителя чужд гражданин и отечественият закон на този родител го признава за свой гражданин.

Съгласно чл. 25.ал.1 от Конституцията български гражданин е всеки, на когото поне единият родител е български гражданин, или който е роден на територията на Република България, ако не придобива друго гражданство по произход. Българско гражданство може да се придобие и по натурализация.

Не е спорно между страните, че Д. е родена в Р.Ф., като същата е призната за гражданин на тази държава.

Съгласно чл. 39 от ЗБГ по молба на заинтересованото лице МП издава удостоверение за гражданство в което се посочва дали лицето е или не е български гражданин съгласно регистрите, които се водят в министерството. Право да искат информация за гражданството на лицата имат и органите на съдебната власт, министерствата и органите на местното самоуправление и местната администрация, в рамките на тяхната компетентност и в случаите определени със закон. Установяването на българско гражданство по чл. 39 ЗБГ, се извършва по реда на чл. 15 от Наредба № 1 от 19.02.1999 г. за прилагане на глава пета от Закона за българското гражданство, като заинтересуваното лице подава молба по образец до Министерството на правосъдието и прилага документите, посочени в чл. 15, ал.2 от Наредба № 1/1999 г. Молбата и документите се подават чрез общината по постоянния му адрес или чрез общината по местожителство или постоянен адрес , която ги изпраща служебно на Министерството на правосъдието, като прилага справка по регистрите за гражданското състояние от съответната община или кметство относно гражданството на лицето. В случая от доказателствата по делото е видно, че МП е сезирано от Д. за издаване на удостоверение по чл. 39 от ЗБГ. Въз основа на горното съдът приема, че единственият компетентен административен орган, който удостоверява този факт, чрез надлежни вписвания в своите регистри, е Министерство на правосъдието. Именно това удостоверяване от компетентните длъжностни лица, издадено в кръга на службата им и в установената форма, има обвързваща материална доказателствена сила. /в тази насока решение на ВАС, постановено по адм.д. № 12517/2018 г.

По делото не са представени доказателства, че жалбоподателката е придобила българско гражданство по натурализация, напротив от представеното удостоверение за гражданство изх. № 1008/2023 г., издадено от МП се установява, че Д. не е български гражданин.

Жалбоподателата се позовава на нормата на чл. 8 от ЗБГ, действаща към настоящия момент, съгласно който български гражданин по произход е всеки, на когото поне единият родител е български гражданин. Съдът счита, че за преценка дали Д. е български гражданин по произход, следва да се приложи Закона за българското гражданство, обнародван в ДВ, бр. 79 от 11.10.1968 г. и отменен 19.02.1999 г., тъй като гражданството което е придобила жалбоподателката при раждането й се определя от факта на раждането и действащата към него момент правна норма.

Правилни са доводите на ответника, че след като Д. не е български гражданин, то не са налице и предпоставките за съставяне на акт за раждане на база чужд документ за раждане. Това е така, защото нормите на чл. 69 и следващи от ЗГР дават възможност на български граждани да поискат от местната администрация съставяне на актове за гражданско състояние. В случая не е доказана първата кумулативна предпоставка посочена в нормите на чл. 69 и следващи от ЗГР, а именно Д. да е българска гражданка.

Следва да се посочи, че жалбоподателката не прави разлика между понятията български гражданин и лице от български произход. В случая от събраните по делото доказателства се установява, че Д. е лице от български произход, т.к. единия й родител е българин, но това не прави автоматично лицето български гражданин. В тази насока е и нормата на чл.15, ал.1 от ЗБГ, която сочи, че лице, което не е български гражданин, може да придобие българско гражданство по натурализация, без да са налице условията по чл. 12, ал. 1, т. 2, 4, 5 и 6, ако отговаря на едно от следните изисквания:1. е от български произход;2. осиновен е от български гражданин при условията на пълно осиновяване; 3. единият му родител е български гражданин или е починал като български гражданин.

По доводите на жалбоподателката, че са допуснати съществени процесуални нарушения изразяващи се в неосигурена възможност от общинската администрация за подаване на заявление за извършване на административна услуга, съдът прецени, че по делото не са събрани безспорни доказателства за това, а отделно от изложеното явно Д. е депозирала желаното от нея искане, по което е налице и произнасяне от административния орган.

Съдът не споделя доводите на Д., че акта е издаден при липса на изяснена фактическа обстановка, напротив релевантните факти са установени, като ответника позовавайки се на удостоверение, издадено по реда на чл. 39 от ЗБГ от МП е направил извод, че лицето не е български гражданин.

Действително в оспорения отказ не е посочено, че подлежи на обжалване, в какъв срок и пред кой орган, констатираното нарушение не е съществено, доколкото не е ограничило правото на обжалване на заявителя.

С оглед на това, съдът намира, че постановеният отказ е издаден от компетентен орган, в установената от закона форма, като при издаването му не са допуснати съществени нарушения на административно производствените правила и противоречие с материалноправни разпоредби, поради което жалбата срещу него ще следва да бъде отхвърлена.

При този изход на делото на ответника ще следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение, съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ в размер на 100 (сто) лева.

По изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2, пр. последно от АПК, Административен съд - Варна

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалба на П.Т.Д.,***, против отказ, обективиран в писмо с изх. № 9400-717/1/1.06.2023 г. на Главен специалист „ГРАО“ в община Аксаково.

ОСЪЖДА П.Т.Д.,***, с ЛНЧ **********, гражданка на Р.Ф. да заплати на Община Аксаково сумата 100 /сто лева/, представляваща разноски по делото.

Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

	Съдия: