№ 97
гр. Пловдив, 07.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Станислав П. Георгиев
Членове:Мария П. Петрова
Стоян Ат. Германов
при участието на секретаря Анна Д. Стоянова
като разгледа докладваното от Мария П. Петрова Въззивно гражданско дело
№ 20215000500511 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение №260197 от 19.07.2021г., постановено по гр.дело №77/2021г.
по описа на Окръжен съд-Х., е признато за установено, че Т. Д. С. с
ЕГН:**********, от гр.Д., Х. област, бул.“Б.“№*, вх. *, ет. *, регистрирана
като ЕТ“Т.Д.-Е.ф.“, ЕИК *********, и СН. БЛ. М. с ЕГН:**********, от гр.Д.,
Х. област, бул.“Б.“№*, вх. *, ет. *, не дължат на „Ю.“АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.С., район „В.“, бул.“О.п.“№***, сумата от
26330,22лв. – главница по Договор за банков кредит продукт бизнес
оборудване от 15.08.2008г., сумата от 4647,39лв. – договорна лихва за
периода от 21.06.2010г. до 14.12.2011г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 16.12.2011г., до
окончателното изплащане на сумата, както и сумите от 619,55лв. – разноски
по делото, представляващи държавна такса, и 911,73лв. адвокатско
възнаграждение, по издадения в полза на кредитора изпълнителен лист от
1
20.12.2011г. по ч.гр.дело №2162/2011г. по описа на Районен съд-Д., като
искането за обезсилване на изпълнителния лист е оставено без разглеждане, и
„Ю.“АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.С., район
„В.“, бул.“О.п.“№***, е осъдена да заплати на адв.Н.З.-В. от АК-Х.,
ул.“П.“№**, ет.*, кантора №*, сумата от 1505,27лв. за процесуално
представителство на ищците по делото.
Недоволен от така постановеното решение е останал жалбоподателят
„Ю. Б.“АД, който чрез пълномощника си адв.Х.И. го обжалва в частите му, с
които исковете са уважени за сумата от 4647,39лв. – договорни лихви, за
законната лихва върху главницата от 16.12.2011г. до 06.04.2012г., за сумата
от 619,55лв. – разноски за държавна такса, и за сумата от 911,73лв. – разноски
за адвокатско възнаграждение. Изложени са доводи за неправилност на
решението в така обжалваните му части, според които: по отношение на
всички вземания по изпълнителния лист от 20.12.2011г. по ч.гр.дело
№2162/2011г. по описа на Районен съд-Д. е приложима давността по
чл.117,ал.2 от ЗЗД, а не давността по чл.111 от ЗЗД, която, дори и да се
приеме да е започнала да тече, според установеното от заповедния съд, на
11.11.2011г., е прекъсната с образуването на изп.дело №2079/2016г. на ЧСИ
С.П.; вземането по договора за кредит не е станало предсрочно изискуемо,
поради липса на доказателства за получаване на изявлението на банката в тази
насока от длъжниците, при което изискуемостта е настъпила с прекратяване
на действието на договора на 19.08.2018г., от когато погасителна давност не е
изтекла; приложимо в случая е ППВС №3/18.11.1980г., според което по време
на висящността на изпълнителния процес погасителната давност е спряла,
при което от образуването на 27.04.2012г. и до прекратяване на 27.04.2014г.
на основание чл.433,ал.1,т.8 от ГПК на изпълнителното производство по
изп.дело №392/2012г. такава не е текла и от 27.04.2014г. започва да тече нов
давностен срок, който не е изтекъл към 07.11.2016г., когато е образувано
новото изпълнително дело; давността е прекъсната със сключеното
споразумение от 30.10.2013г. с длъжника Т. Д. С., имащо характера на
признание на вземането по смисъла на чл.116,б.А от ЗЗД; с молбата за
образуване на изп.дело №392/2012г. на ЧСИ П. е налице възлагане по смисъла
на чл.18 от ЗЧСИ, в изпълнение на което съдебният изпълнител е предприел
принуда спрямо насрещните страни, като на 07.12.2015г. са поискани нови
действия спрямо длъжниците, годни да прекъснат давността, които съдебният
2
изпълнител не може да откаже поради настъпила перемпция, а е длъжен да
приложи поискания изпълнителен способ в рамките на висящия или в
новообразуван изпълнителен процес. По подробно изложените съображения
се претендира за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните му
части и отхвърляне на исковете, както и за присъждане на направените пред
двете съдебни инстанции разноски.
Въззиваемите страни Т. Д. С., регистрирана като ЕТ“Т.Д.-Е.ф.“, и СН.
БЛ. М. са депозирали чрез пълномощника им адв.Н.З.-В. писмен отговор на
въззивната жалба със съображения за нейната неоснователност, според които:
за процесните вземания не е приложима давността по чл.117,ал.2 от ЗЗД;
изпълнителни действия спрямо тях не са били предприемани по първоначално
образуваното изп.дело №392/2012г., като давността спрямо М. е прекъсната
чак на 18.05.2017г., когато е наложен запор върху трудовото й
възнаграждение по новообразуваното изп.дело №2079/2016г., а спрямо С. на
31.08.2017г., до когато и тъй като давността е започнала да тече на
11.11.2011г., са изтекли както петгодишна, така и тригодишна давност; с
Тълкувателно решение №2 от 26.06.2015г. по тълк.дело №2/2013г. на ОСГТК
на ВКС е обявено за изгубило действие ППВС №3/1980г.; споразумението от
30.10.2013г. не е извършено по надлежния ред, не е ясно за каква част от
дълга се отнася, не е приобщено към изпълнителния процес и то не може да
се третира като повторно признаване на вземането, след като същото не е
било оспорвано. Претендира се за потвърждаване на първоинстанционното
решение в обжалваните му части и за присъждане на адвокатско
възнаграждение по чл.38,ал.1,т.2 от ЗАдв за въззивното производство.
Съдът, след преценка на събраните в хода на производството
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното:
Ищците Т. Д. С., регистрирана като ЕТ“Т.Д. – Е.ф.“, и СН. БЛ. М. са
предявили срещу „Ю. Б.“АД искове с правна квалификация чл.439,ал.1 от
ГПК за недължимост на вземанията по издадените заповед за изпълнение и
изпълнителен лист по ч.гр.дело №2162/2011г. по описа на Районен съд-Д. за
сумата от 26330,22лв. – главница по Договор за банков кредит продукт бизнес
оборудване от 15.08.2008г., сумата от 4647,39лв. – договорна лихва за
периода от 21.06.2010г. до 14.12.2011г., ведно със законната лихва върху
3
главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 16.12.2011г., до
окончателното изплащане на сумата, както и сумите от 619,55лв. – разноски
по делото, представляващи държавна такса, и 911,73лв. адвокатско
възнаграждение, като погасени по давност, каквато да е започнала да тече на
14.12.2011г. и да е била изтекла към 18.05.2017г. и към 31.08.2017г., когато за
първи път спрямо тях са били предприети действия по принудителното
изпълнение по новообразуваното изп.дело №2079/2016г. след като първото
изп.дело №392/2012г. е било прекратено, считано от 06.08.2015г. на
основание чл.433,ал.1,т.8 от ГПК.
С отговора на исковата молба ответникът „Ю. Б.“АД е оспорил исковете
с твърдения вземането по договора за кредит да не е станало предсрочно
изискуемо на 14.12.2011г., поради невръчване на уведомленията на
длъжниците, а да е станало изискуемо с прекратяване действието на договора
на 19.08.2018г., а, дори и да се приеме, че давността е започнала да тече от
14.12.2011г., то петгодишната такава по чл.117,ал.2 от ЗЗД да не е изтекла,
тъй като по образуваното изп.дело №392/2012г. са предприемани
изпълнителни действия, прекъсващи давността, а, дори и да не са, то,
съгласно ППВС №3/1980г., давност не тече докато трае изпълнителния
процес, като давността е била прекъсната и със сключеното с длъжника С. на
30.12.2013г. споразумение и извършваните плащания по него, както и с
поисканите на 07.12.2015г. изпълнителни действия, независимо дали към този
момент са били налице основания за перемпция.
С постановеното решение първоинстанционният съд е приел, че
вземането на ответника спрямо ищците за главницата от 26330,22лв. по
договора за кредит е погасено по силата на чл.74 от ЗЗД, тъй като на
04.06.2012г. „Б.б.р.“АД е изплатила тази сума на „Ю. Б.“АД по представената
в нейна полза банкова гаранция за обезпечение на процесния кредит, с което
се е суброгирала в правата на удовлетворения кредитор. Приел е, че по
отношение на вземането за лихви е изтекла тригодишната давност по чл.111
от ЗЗД, считано от 11.11.2011г., когато вземането по кредита е обявено от
банката за предсрочно изискуемо, тъй като давността не е била прекъсвана с
образуването на изп.дело №392/2012г., по което принудителни действия
спрямо ищците не са били предприети и същото е било прекратено по силата
на закона на 05.08.2015г., когато е настъпила перемпцията, а към датата на
4
образуване на новото изп.дело №2079/2016г. давността по чл.111 от ЗЗД е
била изтекла и е липсвало основание за образуване на това изпълнително
производство, тъй като ответната банка е нямала право на взискане поради
изплащане на главницата по реда на чл.74 от ЗЗД и поради изтичане на
давността за лихвите, а в рамките на него изпълнителни действия спрямо
длъжниците са били предприети чак след изтичане и на петгодишната
давност за вземането за главницата. Приел е, че ППВС №3/1980г. не е
относимо към случая като загубило значение. Приел е, че споразумението от
30.10.2013г. няма характер на изявление по чл.116,б.А от ЗЗД, тъй като то не
съдържа изрични изявления за признаване на правата на банката по
изпълнителния лист, не е част от изпълнителния процес и по никакъв начин
не е повлияло на същия, от него не става ясно вноските какви елементи от
дълга погасяват – главница, лихва и т.н., към момента на сключването му
главницата по изпълнителния лист е била изцяло погасена на основание чл.74
от ЗЗД, изявление за признаване на задълженията не е направено по
надлежния ред в съответната фаза на гражданския процес, длъжниците никога
не са оспорвали задълженията си, поради което не може да има две
признавания на едно и също задължение, а става въпрос за неговото събиране
и възможността кредитора да упражни взискане. По тези решаващи
съображения първоинстанционният съд е уважил исковете.
Решението се обжалва само в частите му относно сумата от 4647,39лв. –
договорна лихва, законната лихва върху главницата от 26330,22лв. за периода
от 16.12.2011г. до 06.04.2012г. и разноските от 619,55лв. за държавна такса и
от 911,73лв. за адвокатско възнаграждение. Решението не се обжалва в частта
му за сумата от 26330,22лв. – главница по договора за кредит от 15.08.2008г.,
в която то е влязло в сила.
Решението е валидно, а в обжалваните му части е и допустимо като
постановено по допустими искове, предявени от и спрямо надлежно
легитимирани по чл.439,ал.1 от ГПК лица, и при наличие на правен интерес, с
оглед висящо изпълнително производство.
Във въззивното производство страните не повдигат спор относно
следната приета за установена въз основа на събраните писмени
доказателства от първоинстанционния съд фактическа обстановка: На
15.08.2008г. между „Ю. и Еф Джи Б.“АД /със сегашно наименование „Ю.
5
Б.“АД/ като кредитор и ЕТ“Т.Д.-Е.ф.“, представляван от Т. Д. С., като
кредитополучател и СН. БЛ. М. като съдлъжник е сключен Договор за банков
кредит, по който банката предоставя на кредитополучателя заем от 25000лв.
за закупуване на бизнес оборудване със задължение за връщането му в срок
до 84 месеца, който краен срок за погасяване на кредита е удължен до
19.08.2018г. с Анекс №1 от 29.10.2009г. и Анекс №2 от 23.03.2010г., с който
последен е уговорено обезпечение чрез поръчителство, за което е сключен
договор с поръчителя Г.И.Е.. На 11.11.2011г. банката е изпратила писмено
уведомление до длъжниците за обявяване на кредита за предсрочно изискуем
на основание чл.27,б.Г във връзка с чл.28,б.В от договора, поради
неиздължаване на погасителна вноска с падеж 21.05.2010г. в размер на
398,67лв. На 19.12.2011г. банката е подала заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.417 от ГПК, по което е образувано ч.гр.дело №2162/2011г.
по описа на Районен съд-Д.. В заявлението е посочено, че цялото вземане по
договора за кредит е обявено за предсрочно изискуемо, за което длъжниците
са уведомени с писма с пощенски клейма от 11.11.2011г. и от 17.11.2011г.
Издадена е заповед за незабавно изпълнение от 20.12.2011г. въз основа на
извлечение от счетоводните книги на банката към дата 14.12.2011г. и е
издаден изпълнителен лист. По същия с молба от 27.04.2012г. е образувано
изп.дело №392/2012г. по описа на ЧСИ С.П., по което на ищците като
длъжници са връчени на 07.05.2012г. покани за доброволно изпълнение, а по
отношение на поръчителя Г.Е. е наложен със запорно съобщение от
04.05.2012г. запор върху трудовото възнаграждение и възбрана от
22.05.2012г. върху неин недвижим имот. С молба от 18.11.2014г. „Б.б.р.“АД е
поискала да бъде конституирана като взискател, тъй като на 04.06.2012г. е
изплатила на „Ю. Б.“АД главницата по кредита от 26330,22лв. по
предоставената банкова гаранция. Молбата е уважена. На 07.12.2015г.
взискателят „Ю. Б.“АД е подал молба за извършване на справка относно
притежавани от длъжниците МПС и земеделска техника, при наличие на
каквито да бъдат наложени запори върху им, както и за налагане на запори на
възнагражденията на длъжниците, получавани от посочени работодатели. Със
съобщения от 10.12.2015г. ЧСИ е уведомил взискателите, че на основание
чл.433,ал.1,т.8 от ГПК изпълнителното производство е прекратено, считано от
06.08.2015г. С протокол от 07.04.2016г. оригиналният изпълнителен лист е
върнат на „Ю. Б.“АД. Въз основа на същия и по молба от 07.11.2016г. е
6
образувано изп.дело №2079/2016г. по описа на ЧСИ С.П.. С молбата е
поискано проучване на имущественото състояние на длъжниците,
принудително събиране на вземанията и действия в режим на чл.18,ал.1 от
ЗЧСИ, както и налагане на възбрана върху недвижимия имот на поръчителя Е.
и запор върху трудовото й възнаграждение и това на длъжника М.. На
18.05.2017г. е изпратено искане за вписване на възбрана върху имота на Е. и е
наложен запор върху трудовото й възнаграждение, както и е изпратено
запорно съобщение до посочения работодател на М., уведомил ЧСИ, че от
22.03.2017г. тя не е в трудово правоотношение с него. На 22.05.2017г. на
длъжниците са връчени покани за доброволно изпълнение. На 30.06.2017г.
върху трудовото възнаграждение на Е. е наложен запор, какъвто е наложен на
31.08.2017г. спрямо длъжника Д.. С обезпечителна заповед от 05.07.2018г.
изпълнителното производство е спряно изцяло до приключване на
производството по търг.дело №101/2018г. на Окръжен съд-Х. по предявен от
Е. против банката иск за недължимост на вземанията. Постановлението за
спиране е потвърдено с решение по в.гр.дело №544/2018г. на Окръжен съд-Х..
По искане на взискателя и на основание чл.433,ал.1,т.2 от ГПК
изпълнителното производство по отношение на Е. е прекратено на
09.08.2018г. С влязло в сила на 05.02.2019г. решение по търг.дело
№101/2018г. на Окръжен съд-Х. искът на Е. по чл.439 от ГПК относно
вземането на банката е уважен. С влязло в сила на 14.03.2019г. определение е
отменено допуснатото обезпечение по търг.дело №101/2018г. на Окръжен
съд-Х. чрез спиране на изпълнителното производство. По искане на банката
на 07.05.2019г. е наложен запор върху трудовите възнаграждения на ищците
като длъжници. С молби от 22.07.2019г. и от 17.07.2020г. взискателят е
поискал да се извършат справки за имущество на длъжниците, като на
13.08.2020г. е наложен запор върху техни банкови сметки, а на 18.11.2020г. е
наложен запор върху трудовото възнаграждение на М..
При тази фактическа обстановка по спорните и във въззивното
производство правни въпроси настоящата инстанция намира, че с
неподаването на възражение по чл.414,ал.1 или чл.423 от ГПК, оттеглянето
му или влизане в сила на съдебното решение по иска за установяване на
вземането по чл.422 от ГПК издадената заповед за изпълнение се стабилизира
и оспорването на фактите и обстоятелствата относно ликвидността и
изискуемостта на вземането се преклудира, като оспорване на същите е
7
допустимо само в хипотезата на чл.424 от ГПК, аналогична на отмяната на
влязло в сила съдебно решение, и в тази на чл.439 от ГПК, каквато е
настоящата, при която подлежат на разглеждане единствено фактите,
настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение. В този смисъл
заповедта за изпълнение е задължителна за страните относно съществуването
на вземането и по правни последици е идентична на силата на пресъдено
нещо на съдебното решение. При това положение, както основателно счита
жалбоподателят, с издадената в случая заповед за изпълнение е прието на
база посоченото в подаденото заявление вземанията по договора за кредит да
са станали изцяло предсрочно изискуеми към 11.11.2011г., като от влизането
й в сила започва да тече нова петгодишна давност, съгласно чл.117,ал.2 от
ЗЗД. Заповедта за изпълнение е била връчена на ищците заедно с поканата за
доброволно изпълнение, съгласно чл.428,ал.1 от ГПК, на 07.05.2012г., при
което и доколкото те не са подали възражение в двуседмичния срок по
чл.414,ал.2 /в приложимата към този момент първоначална редакция/ от ГПК,
същата е влязла в сила на 22.05.2012г. От тази именно дата е започнала да
тече приложимата петгодишна погасителна давност по чл.117,ал.2 от ЗЗД.
Настоящата инстанция намира за основателни възраженията на
жалбоподателя за приложимост на задължителните указания по ППВС
№3/18.11.1980г. по гр.дело №3/1980г., независимо, че същото с т.10 от
Тълкувателно решение №2 от 26.06.2015г. по тълк.дело №2/2013г. на ОСГТК
на ВКС е обявено за изгубило сила, споделяйки формираната в тази насока
съдебна практика, цитирана във въззивната жалба. Първоначално приетите
тълкувателни решения и постановления имат обратно действие и даденото с
тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, като
се счита, че тя още тогава е имала съдържанието, посочено в тълкувателните
актове. При повторно тълкуване на същата правна норма, наложено поради
промяна в нея или други правни норми или в обществено-икономическите
условия, то няма обратно действие, а се прилага от момента на постановяване
и обявяване на новия тълкувателен акт, от който момент престава да се
прилага предходния обявен за изгубил сила. Ако преди постановяване на
новото тълкувателно решение са се осъществили факти от значение за
спорното правоотношение и са породили правните си последици, то тези
последици следва да бъдат преценявани с оглед обвързващото им тълкуване,
дадено и действащо към момента на тяхното настъпване. В този смисъл за
8
заварените като висящи от ТР №2/26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС
изпълнителни производства и спрямо осъществените по тях факти до
посочената дата следва да намери приложение задължителното тълкуване по
ППВС №3/18.11.1980г., според което след образуване на изпълнителното
дело при висящност на изпълнителния процес прекъснатата вече давност
спира да тече. При това положение и с образуването на изп.дело №392/2012г.
въз основа на молбата от 27.04.2012г. погасителната давност е прекъсната и е
спряла да тече до настъпването на основанието по чл.433,ал.1,т.8 от ГПК за
прекратяване на изпълнителното производство по силата на закона.
Първоинстанционният съд е приел перемпцията да е настъпила на
05.08.2015г., както е констатирано от съдебния изпълнител, с оглед
предприетото на 05.08.2013г. последно изпълнително действие спрямо
поръчителя Е. по налагане на запор върху трудовото й възнаграждение.
Спрямо ищците действия по принудителното изпълнение въобще не са били
реализирани, при което спрямо тях перемпция следва да настъпи на
27.04.2014г. От прекратяването на изпълнителното производство е започнала
да тече нова петгодишна погасителна давност. Тя не е била прекъсната с
впоследствие образуваното въз основа на молбата от 07.11.2016г. изп.дело
№2079/2016г. и не е спряла да тече през време на него, с оглед приложимите
вече постановки на приетото преди това ТР №2/26.06.2015г. Съобразно
същото, погасителната давност спрямо длъжника-кредитополучател Т.С. в
качеството й на ЕТ“Т.Д.-Е.ф.“ е прекъсната, съгласно чл.116,б.В от ЗЗД, с
налагането на 31.08.2017г. на запор върху трудовото й възнаграждение, при
което от 01.09.2017г. е започнала да тече нова петгодишна погасителна
давност, която не е изтекла до датата на подаване на исковата молба –
05.01.2021г. С обезпечителната заповед от 05.07.2018г. изпълнителното
производство по изп.дело №2079/2016г. е било спряно изцяло спрямо трите
длъжници, независимо, че обезпечението е допуснато по иск само на
поръчителя Г.Е.. С влязло в сила на 14.03.2019г. определение допуснатото
обезпечение е отменено и е възобновено изпълнителното производство. За
този период, както давността като санкция за бездействието на кредитора,
която не може да бъде приложена, тъй като спирането на изпълнението е
временна забрана да се упражняват процесуални права и задължения по
изпълнителното дело, при която пасивността му не е резултат на зависещо от
неговата воля поведение, а на нормативно ограничение, с което е длъжен да
9
се съобрази, така и двугодишният срок по чл.433,ал.1,т.8 от ГПК, съгласно
чл.61,ал.1 от ГПК, са спрели да текат. След възобновяването му неизтеклата
по отношение на съдлъжника С.М. давност е прекъсната с налагането на
07.05.2019г. на запор върху трудовото й възнаграждение. Към датата на
подаване на исковата молба давността и спрямо нея не е изтекла. Само за
пълнота на изложението и доколкото, според чл.125,ал.1 от ЗЗД, прекъсването
и спирането на давността срещу един солидарен длъжник не произвежда
действие спрямо останалите, следва да се отбележи и, че погасителната
давност спрямо длъжника-кредитополучател С. е била прекъсната на
основание чл.116,б.А от ЗЗД със сключване на представеното споразумение
от 30.10.2013г., както основателно поддържа жалбоподателят. За
признаването на вземането от длъжника по смисъла на цитираната норма
законът не предвижда специална форма или ред. То е допустимо и с
конклудентни действия. Достатъчно е волеизявлението или действията на
длъжника недвусмислено да сочат на съзнавано от него съществуващо
задължение към кредитора, към който да са насочени. Със сключеното с
банката-кредитор споразумение длъжникът С. изрично е признала
съществуването на процесните при настоящото въззивно разглеждане на
спора вземания за лихви и разноски по изпълнителния лист и образуваното
въз основа на него изп.дело №392/2012г., както и главницата по договора с
„Ю. Б.“АД /към този момент вече погасена от „Б.б.р.“АД/, и е постигнато
съглашение за начина и срока на изплащането им, в изпълнение на което тя е
изплащала погасителни вноски, формирани от всички вземания, за периода от
16.09.2013г. до 16.10.2014г., с което давността е била прекъсвана.
Обсъденото обосновава извода за неоснователност на исковете за
недължимост на вземанията за договорни лихви от 4647,39лв., законна лихва
върху главницата от 26330,22лв. за периода от 16.12.2011г. до 06.04.2012г.,
когато е погасена от „Б.б.р.“АД по предоставената банкова гаранция, и
разноските от 619,55лв. за държавна такса и от 911,73лв. за адвокатско
възнаграждение, поради което същите следва да бъдат отхвърлени след
отмяна на обжалваното в тези му части първоинстанционно решение, с което
исковете са уважени, като неправилно. С оглед на този изход по спора,
решението следва да се отмени и в частта му за присъденото на адв.Н.З.-В.
възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗАдв в размер над 1219,18лв. до 1505,27лв.
10
Жалбоподателят претендира за присъждане на направените от него пред
двете инстанции разноски. Съдът констатира, че доказателства за заплатени
разноски за първоинстанционното производство не са представени, поради
което искането за присъждане на такива следва да се остави без уважение. За
въззивното производство жалбоподателят е заплатил разноски за държавна
такса в размер на 123,57лв., която сума въззиваемите следва да бъдат осъдени
да му заплатят.
Предвид изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №260197 от 19.07.2021г., постановено по гр.дело
№77/2021г. по описа на Окръжен съд-Х., В ЧАСТТА, с която е признато за
установено, че Т. Д. С. с ЕГН:**********, от гр.Д., Х. област, бул.“Б.“№*, вх.
*, ет. *, регистрирана като ЕТ“Т.Д.-Е.ф.“, ЕИК *********, и СН. БЛ. М. с
ЕГН:**********, от гр.Д., Х. област, бул.“Б.“№*, вх. *, ет. *, не дължат на
„Ю.“АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.С., район
„В.“, бул.“О.п.“№***, сумата от 4647,39лв. – договорна лихва по Договор за
банков кредит продукт бизнес оборудване от 15.08.2008г. за периода от
21.06.2010г. до 14.12.2011г., законна лихва върху главницата от 26330,22лв.
за периода от 16.12.2011г. до 06.04.2012г., както и сумите за разноски по
делото от 619,55лв. за държавна такса и от 911,73лв. за адвокатско
възнаграждение, по издадения в полза на кредитора изпълнителен лист от
20.12.2011г. по ч.гр.дело №2162/2011г. по описа на Районен съд-Д., И В
ЧАСТТА, с която „Ю.“АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.С., район „В.“, бул.“О.п.“№***, е осъдена да заплати на
адв.Н.З.-В. от АК-Х., ул.“П.“№**, ет.*, кантора №*, сума в размер над
1219,18лв. до присъдения от 1505,27лв. за процесуално представителство на
ищците по делото, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Т. Д. С. с ЕГН:**********, от гр.Д., Х.
област, бул.“Б.“№*, вх. *, ет. *, в качеството й на ЕТ“Т.Д.-Е.ф.“, ЕИК
*********, и СН. БЛ. М. с ЕГН:**********, от гр.Д., Х. област, бул.“Б.“№*,
вх. *, ет. *, искове да бъде признато за установено, че не дължат на „Ю.
Б.“АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.С., район
„В.“, бул.“О.п.“№***, сумата от 4647,39лв. – договорна лихва по Договор за
11
банков кредит продукт бизнес оборудване от 15.08.2008г. за периода от
21.06.2010г. до 14.12.2011г., законна лихва върху главницата от 26330,22лв.
по кредита за периода от 16.12.2011г. до 06.04.2012г., както и сумите за
разноски по делото от 619,55лв. за държавна такса и от 911,73лв. за
адвокатско възнаграждение, по издадените заповед за изпълнение по чл.417
от ГПК и изпълнителен лист от 20.12.2011г. по ч.гр.дело №2162/2011г. по
описа на Районен съд-Д..
ОСЪЖДА Т. Д. С. с ЕГН:**********, от гр.Д., Х. област, бул.“Б.“№*,
вх. *, ет. *, в качеството й на ЕТ“Т.Д.-Е.ф.“, ЕИК *********, и СН. БЛ. М. с
ЕГН:**********, от гр.Д., Х. област, бул.“Б.“№*, вх. *, ет. *, да заплатят на
„Ю. Б.“АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.С., район
„В.“, бул.“О.п.“№***, сумата от 123,57лв. /сто двадесет и три лева и петдесет
и седем стотинки/, представляваща разноски за въззивното производство.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „Ю. Б.“АД за присъждане на
разноски за първоинстанционното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, съгласно
чл.280,ал.3,т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12