№ 2786
гр. София, 08.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20241100511321 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 11965 от 18.06.2024 г., постановено по гр. д. № 37939/2022 г. по описа
на СРС, 176- ти състав, Х. И. Х. е осъден да заплати на Гаранционен фонд на основание чл.
558, ал. 7, вр. чл. 557, ал. 1, т. 2 КЗ сумата от 1 518,53 лева, представляваща изплатено от
фонда обезщетение за имуществени вреди по щета № 19110268/13.06.2019 г. на водача на
увреден автомобил „Рено Меган“ с рег. № СА****АР, във връзка с ПТП, настъпило на
06.12.2019 г., причинено по вина на ответника при управление на л. а. „Алфа Ромео“ с рег.
№ СВ****МА, ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба 13.07.2022 г. до
окончателното плащане.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника Х. И. Х. с
излагане на съображения за неправилност на първоинстанционното решение. Навеждат се
доводи, че районният съд е постановил решението си при неправилни изводи досежно
фактическата обстановка, тъй като не е съобразил събраните по делото доказателства.
Оспорва се механизмът на настъпване на процесното ПТП. Твърди се, че въззивникът
ответник няма вина за настъпилото ПТП, поради което не следва да носи отговорност.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от ищеца
Гаранционен фонд, в който е изразено становище за нейната неоснователност. Моли се
1
съдът да отхвърли въззивната жалба и да потвърди първоинстанционното решение.
Претендират се разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и
събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна, поради което същата е
допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
По правилността на решението въззивният съд намира следното:
Съгласно чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а)“ КЗ Гаранционният фонд изплаща на увредените
лица от Фонда за незастраховани МПС обезщетения за имуществени и неимуществени вреди
вследствие на смърт или телесни увреждания и за вреди на чуждо имущество, причинени на
територията на Република България, на територията на друга държава членка или на
територията на трета държава, чието национално бюро на застрахователите е страна по
Многостранното споразумение, от моторно превозно средство, което обичайно се намира на
територията на Република България и за което няма сключена задължителна застраховка
"Гражданска отговорност" на автомобилистите.
Съгласно чл. 558, ал. 7 КЗ след изплащане на обезщетението по чл. 557, ал. 1 и 2 КЗ
Гаранционният фонд встъпва в правата на увреденото лице до размера на платеното
обезщетение и лихви, както и разходите за определянето и изплащането му. За
основателността на претенцията за заплащане на регресното вземане по делото следва да
бъдат установени следните елементи от фактическия състав, пораждащ отговорността на
ответника: настъпване на вреди вследствие на виновно и протИ.правно поведение на
ответника, управлявал МПС, което обичайно се намира на територията на Република
България, като ПТП да е настъпило на територията на Република България; за
управляваното от ответника МПС да няма валидно сключена задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“; причинна връзка между събитието и причинените вреди;
плащане на обезщетение за настъпилите вреди полза на увреденото лице. Вината на
делинквента се предполага, а останалите условия от хипотезата на правната норма подлежат
на доказване от ищеца.
В тежест на ответника и при доказване на посочените обстоятелства е да докаже
възражението си за различен механизъм на ПТП и за липса на вина, както и погасяването на
дълга.
Между страните във въззивното производство не се спори, а и от събраните по делото
2
писмени доказателства се установява, че на 12.06.2019 г. около 16:40 ч. в гр. София, на бул.
„Черни връх“ е настъпило ПТП при участие на л. а. „Алфа Ромео“, с рег. № СВ **** МА и л.
а. „Рено“, модел „Меган“ с рег. № СА **** АР; че л. а. „Алфа Ромео“ е ударен от трамвайна
мотриса, като вследствие на удара л. а. „Алфа Ромео“ се е изместил напред и се е блъснал в
спрелия пред него л. а. „Рено“, модел „Меган“, който също се е изместил и е ударил друг лек
автомобил с рег. № СВ **** МН; че вследствие на настъпилото ПТП на л. а. „Рено“, модел
„Меган“ са били нанесени имуществени вреди в размер на 1 518,53 лева; че между
процесното ПТП и причинените вреди е налице причинно- следствена връзка; че към
момента на настъпване на процесното ПТП за управлявания от ответника лек автомобил
няма валидно сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“; че ищецът е
изплатил обезщетение в размер на 1 518,53 лева за настъпилите вреди в полза на увреденото
лице; че управляваното от ответника МПС обичайно се намира на територията на Република
България.
Спорни пред настоящата инстанция са въпросите досежно механизма на настъпване
на процесното ПТП и вината на ответника.
От представените по делото протокол за ПТП № 1747510, протокол за ПТП №
1747511, протокол за ПТП № 1747512, както и от приетото по делото заключение на
допуснатата пред първоинстанционния съд съдебно- автотехническа експертиза /САТЕ/,
което настоящата инстанция на основание чл. 202 ГПК кредитира изцяло като обосновано,
пълно и компетентно изготвено, се установява, че процесното ПТП е настъпило в гр. София,
на бул. „Черни връх“, като лекият автомобил, управляван от ответника, се е движел с посока
на движение от ул. „Хенрик Ибсен“ към бул. „Никола Вапцаров“. В схемата на ПТП,
съдържаща се и в трите представени по делото протокола, както и в заключението на вещото
лице, ул. „Страцин“ е посочена вдясно от участващите в произшествието леки автомобили.
Във въззивната жалба са наведени доводи досежно погрешно възприета от районния
съд фактическа обстановка касателно посоката на движение на лекия автомобил,
управляван от ответника, като се твърди, че ответникът се е движел в обратна посока, а
именно – от бул. „Никола Вапцаров“ към ул. „Хенрик Ибсен“. В същото време се твърди, че
местоположението на ул. „Страцин“ е неправилно посочено както в протоколите за ПТП,
така и в заключението на вещото лице – вместо вляво е посочено вдясно от участниците в
произшествието.
Настоящата инстанция намира, че така релевираните възражения са неотносими към
предмета на спора, доколкото посоката на движение на участващите в процесното ПТП
автомобили в конкретния случай е без значение за основателността на претенцията. Казано с
други думи, възприемането на доводите на въззивника за обратна посока на движение нямат
отношение и не биха променили изводите на съда досежно наличието на изискуемите от
закона предпоставки за ангажиране на гражданската отговорност на ответника, тъй като по
делото не са наведени твърдения, а и липсват доказателства в смисъл, че при движение на
процесните леки автомобили в обратна посока ПТП би било предотвратимо или изобщо не
би могло да настъпи. Освен това, местоположението на ул. „Страцин“ има значение
3
единствено на ориентир за определяне на точното място на настъпване на ПТП, за което в
настоящия случай страните не спорят, че е настъпило на бул. „Черни връх“.
От представените по делото протокол за ПТП № 1747510, протокол за ПТП №
1747511, протокол за ПТП № 1747512, както и от приетото по делото заключение на САТЕ,
се установява още, че ответникът е предприел маневра за отклонение наляво към
трамвайната линия, вследствие на което е настъпил и ударът с движещата се отляво
трамвайна мотриса, а оттам – и ударът с л. а. „Рено“, модел „Меган“.
Във въззивната жалба се излагат твърдения, че лекият автомобил, управляван от
ответника, не е извършвал сочената маневра наляво, а напротив – намирал се е върху
трамвайните релси в спряло състояние и то при позволено движение върху тях, като е бил
ударен от движещия се зад него трамвай.
Горепосочените фактически твърдения се навеждат за първи път пред въззивната
инстанция, поради което се явяват преклудирани. За пълнота обаче следва да се посочи, че
същите не се подкрепят от събрания по делото доказателствен материал. Това е така, защото
изложените в декларациите на участниците в произшествието твърдения, с които
въззивникът обосновава възраженията си за различен от възприетия от първоинстанционния
съд механизъм на настъпване на процесното ПТП, по своето естество представляват
писмени свидетелски показания, които са недопустими и съдът не може да основава
изводите си на тях. На следващо място, както правилно е посочил първоинстанционният съд
при разпределяне на доказателствената тежест, ответникът следва да установи
обстоятелствата, на които основава възраженията си, като в случая по делото не са
представени такива, от които да се направи извод, че процесното ПТП е настъпило така,
както се твърди във въззивната жалба. Напротив, от събраните по делото писмени
доказателства се установява, че ответникът се е движел непосредствено близо до
трамвайната мотриса и е предприел маневра наляво, като в открито съдебно заседание,
проведено на 16.05.2024 г., вещото лице е разяснило, че ударът между л. а. „Алфа Ромео“ и
трамвайната мотриса не би настъпил, ако лекият автомобил не се е отклонил вляво.
Предвид изложеното, настоящата инстанция намира, че с оглед на събраните в хода
на първоинстанционното производство доказателства по делото се установява следният
механизъм на ПТП: на 12.06.2019 г., около 16:40 ч. в гр. София л. а. „Алфа Ромео“, с рег. №
СВ **** МА се е движел по бул. „Черни връх“ с посока на движение от ул. „Хенрик Ибсен“
към бул. „Никола Вапцаров“, като водачът на лекия автомобил е предприел маневра за
отклонение наляво, вследствие на което е настъпил удар с движещата се отляво трамвайна
мотриса, и след удара л. а. „Алфа Ромео“ се е изместил напред и се блъснал в спрелия пред
него л. а. „Рено“, модел „Меган“, който също се е изместил и е ударил л. а. с рег. № СВ ****
МН.
Съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД във всички случаи на непозволено увреждане вината се
предполага до доказване на противното. Презумпцията е оборима и в доказателствена
тежест на ответника е да установи при условията на пълно и главно доказване
обстоятелствата, изключващи неговата вина. В разглеждания случай по делото не са събрани
4
доказателства, които безспорно и категорично да установяват липсата на вина на ответника
за настъпване на процесното ПТП. Ето защо и доколкото ответникът не е изпълнил
възложената му от съда доказателствена тежест, следва да се приеме, че регламентираната в
чл. 45, ал. 2 ЗЗД презумпция не е оборена. От друга страна, от установения по делото
механизъм на настъпване на процесното ПТП следва изводът, че ответникът е действал
протИ.правно и виновно, доколкото е предприел маневра вляво към трамвайните релси,
въпреки движещата се отляво трамвайна мотриса, и с поведението си е станал причина за
настъпване на процесното ПТП.
Във въззивната жалба не са изложени други конкретни оплаквания във връзка с
предявената искова претенция, поради което и като съобрази ограниченията по чл. 269 ГПК,
съдът приема, че решението на СРС следва да се потвърди.
С настоящото съдебно решение следва да бъде отстранена и очевидната фактическа
грешка, допусната от първата инстанция в диспозитива на решението досежно датата на
настъпване на процесното ПТП – вместо вярната дата 12.06.2019 г. е посочена погрешната
06.12.2019 г.
По разноските:
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на въззиваемия следва
да бъдат присъдени разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение, което
настоящата инстанция на основание чл. 78, ал. 8 ГПК определя в размер на 100 лева, и
депозит за възнаграждение на особен представител в размер на 300 лева. Ето защо,
въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата в размер на 400 лева,
представляваща разноски за въззивната инстанция.
На основание чл. 77, ал. 1 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на Софийски градски съд сумата в размер на 30,37 лева, представляваща дължима
държавна такса за въззивната инстанция.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 11965 от 18.06.2024 г., постановено по гр. д. №
37939/2022 г. по описа на СРС, 176- ти състав, с което Х. И. Х., ЕГН **********, с адрес гр.
София, ж. к. **** е осъден да заплати на Гаранционен фонд, с адрес: гр. София, ул. „Граф
Игнатиев“ № 2, ет. 4, на основание чл. 558, ал. 7, вр. чл. 557, ал. 1, т. 2 КЗ сумата от 1 518,53
лева, представляваща изплатено от фонда обезщетение за имуществени вреди по щета №
19110268/13.06.2019 г. на водача на увреден автомобил „Рено Меган“ с рег. № СА****АР,
във връзка с ПТП, настъпило на 12.06.2019 г. /при допусната явна фактическа грешка в
диспозитива на решението досежно датата на настъпване на процесното ПТП – вместо
вярната дата 12.06.2019 г. е посочена погрешната 06.12.2019 г./, причинено по вина на
ответника при управление на л. а. „Алфа Ромео“ с рег. № СВ****МА, ведно със законната
5
лихва от предявяване на исковата молба 13.07.2022 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА Х. И. Х., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж. к. **** да заплати на
Гаранционен фонд, БУЛСТАТ: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. „Граф Игнатиев“ № 2, ет. 4 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 400 лева,
представляваща разноски за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Х. И. Х., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж. к. **** да заплати по
сметка на Софийски градски съд на основание чл. 77 ГПК сумата в размер на 30,37 лева,
представляваща дължима държавна такса за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6