Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 16.11.2022 г.
В И М Е
Т О Н А Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести октомври
през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от
съдия ДИМОВ в.гр.дело № 1701 по
описа за 2020 год., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
Със съдебно решение № 242285 от 14.10.2019
г., постановено по гр.дело № 61804/2018 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 79 състав,
е признато за установено по предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, срещу И.Х.К., ЕГН **********, с адрес: ***,
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.153 ЗЕ, че И.Х.К., ЕГН ********** дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******,
сумата от сумата от 3261,65
лв., представляваща цена на топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. -
30.04.2017 г. по отношение на топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр.София, ул.“*******, с аб.№
032889, както и сумата от 60,57 лв., представляваща
цена на такса за услуга за дялово разпределение за периода 01.05.2014 г. - 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението по чл.410 ГПК -
24.11.2017 г. до окончателното плащане, за които суми по ч.гр.дело № 82979/2017
г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК,
като са отхвърлени исковете с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 390,22 лв., представляваща мораторна
лихва върху задължението за цена на топлинна енергия за периода от 16.09.2015
г. до 14.11.2017 г., както и за сумата от 10,77 лв., представляваща мораторна
лихва върху задължението за цена на такса за услуга дялово разпределение за
периода от 16.09.2015 г. до 14.11.2017 г. С решението на съда е осъден И.Х.К., ЕГН **********, с
адрес: ***, да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, на основание
чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 111,06 лв., представляваща разноски в производството
по ч.гр.дело № 82979/2017 г. по описа на СРС, 79 състав, както и сумата от
378,75 лв., представляваща разноски в исковото производство.
Постъпила
е въззивна жалба от И.Х.К., с която се обжалва постановеното решение на СРС в
частта, в която са уважени предявените установителни искове. Жалбоподателят
твърди, че решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправни
и процесуалноправни норми на закона, по съображения
изложени в жалбата. Предвид изложеното се моли настоящата въззивна инстанция да
отмени решението на СРС в частта, в която исковете са уважени, и да постанови
друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Претендира присъждане на направени
разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец „Т.С."- ЕАД, гр.София, чрез своя процесуален
представител юрк.Филиз Ибрямова в писмена молба депозирана по делото, моли съда
да постанови решение, с което да отхвърли подадената въззивна жалба. Претендира
присъждане на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Третото
лице-помагач – „Т.” ООД, ***, не взема становище по жалбата.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми на закона. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Т.С." ЕАД, *** срещу ответникът И.Х.К.
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД,
в частта в която същите са уважени. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си,
посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил
събраните по делото доказателства, като е основал решението си
върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон. За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че вземанията, предмет на
установителните искове са дължими поради проведено доказване на количеството и
стойността на потребената от ответника
топлоенергия.
Въззивният
състав споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно дължимостта на
вземанията, предявени с исковите претенции, за които исковете са уважени,
поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. В
обжалваното съдебно решение са изложени конкретни
и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между
страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с
оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Обжалваното
съдебно решение е обосновано. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да
се добави и следното:
Неоснователни
са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото
доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от първата инстанция.
В случая ответникът не е оспорил нито едно от тези доказателства в предвидените
за това срокове и по предвидения в ГПК процесуален ред. Не е оспорил
заключението на вещото лице по приетата съдебно- техническа експертиза, не е
ангажирал доказателства, включително и такива оборващи представените и
ангажирани от ищеца доказателства или опровергаващи установените с последните
факти и обстоятелства по делото.
На
следващо място съдът приема, че доводите в жалбата за допуснати процесуални
нарушения от СРС са без значение към законосъобразността на обжалваното
решение. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно-
отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят
до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Съдът приема, че
доводите изложени в жалбата за допуснати процесуални нарушения от
първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от
страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане
за събирането им на основание чл.266 от ГПК. В случая такова искане е направено с
въззивната жалба, но същото е оставено без уважение с определение постановено
по настоящето дело в публично съдебно заседание, проведено на 26.10.2022 г., по
съображения изложени в мотивите на същото. С оглед на което доводите на ответника за допуснати
процесуални нарушения от СРС, изложени в
депозираната от него въззивна жалба се явяват изцяло неоснователни. Съдът
приема, че в настоящия случай при постановяване на обжалваното
първоинстанционно решение не е допуснато от първоинстанционният съд нарушение
на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Противно на изложеното във въззивната жалба, в
процесния случай безспорно
установено
е обстоятелството, относно
съществуването на валидно договорно правоотношение между страните за продажба
на топлинна енергия. Според действалата през периода
разпоредба на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /в ред. преди изм. ДВ бр.54/12г./, потребител
на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещното право на ползване на топлоснабдявания
имот. Разпоредбата императивно установява кой е страна по облигационното
отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено
притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на
ползване. В случая, не е имало оспорване на обстоятелството, че ответникът И.Х.К. е собственик на процесния топлоснабден
недвижим имот, както и че сградата – етажна собственост /в която се намира
процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа, т.е без съмнение същия е имал качеството потребител на
топлинна енергия за процесния период по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и е страна
по договорното правоотношение с ищеца за продажба на топлинна енергия. Съгласно
чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие
на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР, като писмена форма на договора не е предвидена. Т.е по силата на закона /чл.150
от ЗЕ/ между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Тези общи
условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите
/чл.150, ал.2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото
дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са
релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си
на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал.3 ЗЕ. Следователно правилно първоинстанционният съд е приел, че между
страните е възникнало договорно правоотношение по продажба на
топлинна енергия за битови нужди. В тази
връзка съдът приема за изцяло неоснователни доводите изложени в жалбата, в тази
насока. От друга
страна, всички останали доводи изложени във въззивната жалба, като неотносими
към предмета на спора не следва да бъдат обсъждани от настоящата въззивна
инстанция.
По
изложените съображения и с оглед на приетите по делото доказателства пред
първата съдебна инстанция настоящият въззивен състав намира, че при
установеното облигационно правоотношение между страните и при съобразяване на действащата
през процесния период нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за
заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, правилно СРС е приел, че
предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр.
чл.79, ал.1 от ЗЗД са основателни до размерите и за периодите, посочени в обжалваното решение.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадане на приетите
от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в
частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено
на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
По отношение на разноските за възивното производство:
При този изход на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за
въззивното производство. От друга страна, независимо от факта, че претенцията на въззиваемата
страна- ищец за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е направена
своевременно същата се явява неоснователна доколкото по делото няма данни за
извършени процесуални действия от процесуален представител на въззиваемата
страна – няма подаден писмен отговор на въззивната жалба, както и неин
представител не се явява в съдебно заседание. По тези съображения въззивният
съд счита, че в случая в полза на въззиваемата страна- ищец не се дължат
разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 242285 от 14.10.2019 г., постановено по гр.дело № 61804/2018 г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 79 състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване на осн. чл.280, ал.3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено
при участието в процеса на „Т.” ООД, ***, като трето лице – помагач на ищеца “Т.С.”
ЕАД, ***.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.