Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 24.08.2020 год.

 

В   ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори юли през две хиляди и двадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

          ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                 Мл. с. МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева гражданско дело № 7355 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 83019 от 03.04.2019 г., постановено по гр. дело № 44193/2018 г., Софийският районен съд, I ГО, 34-ти състав, е отхвърлил предявените от „С.в.” АД срещу В.Б.Щ. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумите от 2519,20 лева, представляваща неизплатена сума за доставени вода и водоснабдителни и канализационни услуги през периода от 24.03.2012 г. до 27.10.2017 г. за имот - ап. № 48, находящ се в гр. София, ж.к. „*********. ***, ведно със законната лихва върху главницата за периода от датата на подаване на заявлението - 21.12.2017 г. до окончателното изплащане на вземането и сумата от 1280,42 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 24.04.2012 г. до 27.10.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 29.12.2017 г. по ч.гр. дело № 89067/2017 г. на СРС, I ГО, 34-ти състав. С решението ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 495,97 лева – разноски по делото.

В законоустановения срок срещу решението е постъпила въззивна жалба от „С.в.” АД чрез юрск. П.И., в която прави оплакване, че атакуваното решение е неправилно, тъй като погрешно първоинстанционният съд е приел, че ищецът не е доказал качеството потребител на ответната страна представяйки единствено декларация по чл. 14 от ЗМДТ. Моли решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна. Не представя отделен списък по чл. 80 от ГПК.

В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е постъпил от В.Б.Щ. чрез адв. Д.Ч., в която оспорва въззивната жалба и излага доводи в подкрепа  на правилността на обжалваното решение. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.

Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което същият дължи произнасяне на съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивната жалба доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр. второ от ГПК.

Ищецът в първоинстанционното производство „С.в.” АД е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК с вх. № 3097974 от 21.12.2017 г. г. срещу В.Б.Щ., по което е образувано ч. гр. дело № 89067/2017 г. на СРС, I ГО, 34-ти състав, по което на 29.12.2017 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с предмет описаните в диспозитива на обжалваното решение вземания за посочените от съда периоди и възникнали на описаните основания.

Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради което при наличие на предпоставките по чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК, на заявителят е указано и същият е предявил в срок установителни искове с предмет вземанията, за които в негова полза е издадена заповедта за изпълнение на парично задължение по посоченото дело, които искове според съда са процесуално допустими.

Предявените обективно кумулативно съединени искове са с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 200 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, и по тях в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да установи валидно възникнало облигационно правоотношение по договор за доставка на ВиК услуги за процесния период при одобрени от КЕВР общи условия; че в изпълнение на сключения между страните договор е предоставил ВиК услуги за процесния период, както и размера на претендираното вземане, а по иска с правно основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже възникването на главен дълг, изпадането на длъжника в забава и размера на обезщетението за спорния период.

С проекта си за доклад на делото първоинстанционният съд е посочил правната квалификация на предявените искове, като правилно е очертал кръга на правнорелевантните факти, подлежащи на доказване, разпределил е доказателствена тежест за същите, указал е за кои обстоятелства страните не сочат доказателства. Във връзка с направеното с отговора на исковата молба от ответника оспорване на качеството на потребител на услугите, предоставяни от ищеца, с проекта за доклад по делото по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК първоинстанционният съд е указал на ищеца, че не сочи доказателства, че през исковия период се е намирал в облигационно правоотношение с ответника и че последният има качеството на потребител на ВиК услуги.

Съгласно чл. 193 от Закона за водите, обществените отношения, свързани с услугите за водоснабдяване и канализация, се уреждат със Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги, при спазване изискванията на този закон. Според нормата на чл. 1, ал. 2 от Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги /ЗРВКУ/, водоснабдителните и канализационните /ВиК/ услуги са тези по пречистване и доставка на вода за питейно- битови, промишлени и други нужди, отвеждане и пречистване на отпадъчните и дъждовните води от имотите на потребителите в урбанизираните територии /населените места и селищните образувания/, както и дейностите по изграждането, поддържането и експлоатацията на водоснабдителните и канализационните системи, включително на пречиствателните станции и другите съоръжения.

Според дадената в § 1, т. 2, б. „а“ от ДР на ЗРВКУ легална дефиниция на понятието „потребители на ВиК услуги“, това са юридически или физически лица- собственици или ползватели на съответните имоти, за които се предоставят ВиК услуги. В разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от приложимата Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи е указано, че потребители на ВиК услуги са собствениците и лицата, на които е учредено вещно право на строеж и право на ползване, включително чрез концесия, на водоснабдени имоти. Получаването на тези услуги се осъществява при публично известни общи условия, предложени от оператора и одобрени от собственика /собствениците/ на ВиК системи и от съответния регулаторен орган, които общи условия влизат в сила в едномесечен срок от публикуването им в централен ежедневник- чл. 8, ал. 1 и ал. 3 от Наредбата.

За обосноваване качеството на ответника на потребител на услугите, предоставяни от ищеца, последният е поискал съдът да задължи районната общинска администрация по местонахождение на водоснабдения недвижим имот /район „Красна поляна“/ да представи документ, от който да е видно кое е данъчно задълженото лице за процесния апартамент № 48.

В отговор на разпореждане на съда по делото е постъпило писмо от Столична община, Дирекция „Общински приходи“, отдел „ОП – Красна поляна“ от съдържанието на което е видно, че с декларация по чл. 14 от ЗМДТ вх. № 25308/31.03.1998 г. В.Б.Щ. е декларирала, че е собственик на апартамент № 48 на посочения адрес и до настоящия момент подава декларации за това обстоятелство. Ищецът не е ангажирал други доказателства за установяване по делото наличието на договорна връзка между страните по договор за доставка на ВиК услуги за процесния период. Според настоящия състав на въззивния съд, макар представеното удостоверение да има характер на признание на неизгоден за страната факт пред официален орган – данъчната администрация, респективно да е индиция за съществуване на правото на собственост върху процесния апартамент в партимониума на ответната страна, преценено с оглед разпоредбата на чл. 175 от ГПК, същото не е годно при условията на пълно и главно доказване – без съмнение да установи процесния спорен между страните факт, по начин, покриващ стандарта на чл. 154, ал. 1 от ГПК.

Ето защо, както правилно е приел и първоинстанционният съд в обжалваното решение, предявеният иск е неоснователен и като такъв правилно е бил отхвърлен.

При липса на валидно възникнало главно задължение, неоснователна се явява и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за процесния период.

С оглед изложеното и предвид предмета на проверка, въведен с въззивната жалба и липсата на други заявени относими към предмета на делото оплаквания, въззивната жалба е неоснователна, а при съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решението е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

 

По разноските:

С оглед изхода на спора, на въззиваемата страна, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, се дължат разноски за адвокатско възнаграждение. Съгласно отбелязването в представения на лист 31 от делото договор за правна защита и съдействие, който служи и като разписка за получаване на сумата съобразно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 6/2012 на ОСГТК на ВКС, така както е посочено в него, адвокатското възнаграждение, което страната е заплатила на своя адвокат е в размер на 500 лева без ДДС. По делото не е представено доказателство, че адвокатът е регистриран по ДДС. Настоящият състав на съда счита за основателно своевременно заявеното от страна на въззивника възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, тъй като претендираният размер надвишава минимума по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията ѝ към момента на приключване на устните състезания пред настоящата инстанция, поради което и с оглед фактическата и правна сложност на делото претенцията от 500 лева е прекомерна и следва да бъде намалена до минималните 367,98 лева без ДДС.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 83019 от 03.04.2019 г., постановено по гр. дело № 44193/2018 г. на Софийски районен съд, I ГО, 34-ти състав.

ОСЪЖДА „С.в.” АД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление ***, *********, да заплати на В.Б.Щ., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 367,98 лева – адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.