РЕШЕНИЕ
гр. София, ………………….2019
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, XII въззивен състав в публично съдебно заседание на седми
октомври, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНИ ЗАХАРИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. ДОРОТЕЯ КЕХАЙОВА
2.
ПАВЕЛ ПАНОВ
при участието на секретаря Гергана
Цветкова и в присъствието на прокурора Чавдар Пастованов,
като разгледа докладваното от съдия Кехайова
ВНОХД № 3472/2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на глава XXI от НПК:
Образувано е по въззивна
жалба от адв. К.Н. - упълномощен защитник на
подсъдимия В.С.С. и депозирани в срока по чл.320,
ал.4 НПК допълнителни изложения към жалбата, срещу присъда от
03.02.2017 г. по НОХД № 6371/2016 г. по описа на СРС, НО, 14 състав, с която
подсъдимият В.С.С. с ЕГН: ********** е признат за виновен в това, че
на
21.01.2016 г. около 22:00 часа, в гр.София, в апартамент № 2, находящ се в гр.София, ж.к.„Надежда”, ул. „********, е
принудил Ц.А.Н., да претърпи нещо, противно на волята й, а именно да се лиши от
владението над мобилен телефон марка „Нокиа”, модел
„130” на стойност 17.80лева /седемнадесет лева и осемдесет стотинки/, като
употребил за това сила - нанесъл множество удари с юмруци в областта на лицето
на Ц.Н. и издърпал мобилния телефон от дясната й ръка, поради което и на
основание чл.303, ал.2 НПК във вр. с чл.54 НК е
осъден за престъпление по чл.143 ал.1 НК и му е наложено наказание „лишаване от
свобода“ за срок от три години, изтърпяването на което е отложено на основание
чл.66, ал.1 НК, с петгодишен изпитателен срок.
Със същата присъда подсъдимият В.С.С. е признат за невиновен в това с горното деяние да е целял
противозаконно да присвои 1 брой мобилен телефон марка „Нокиа”,
модел „130” на стойност 17.80 лева /седемнадесет лева и осемдесет стотинки/, от
владението на Ц.А.Н., поради което и на основание чл.304 НПК е оправдан по
повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.198, ал.1 пр.1 НК.
Подсъдимият С. е осъден да заплати на частния
обвинител и граждански ищец - Ц.А.Н., сумата от 3000.00 (три хиляди) лева,
представляваща обезщетение за причинените й от престъплението по чл.143, ал.1
от НК, неимуществени вреди - болки и страдание, ведно със законната лихва,
считано от 21.01.2016 г. до окончателното изплащане на сумата и разноски за
адвокат в размер на 2000.00 (две хиляди) лева.
На основание чл.189, ал.3 НПК, подсъдимият
С. е осъден да заплати разноски по делото в размер на 197.28 лв. (сто
деветдесет и седем лева и двадесет и осем стотинки), от които в полза и по
сметка на СРС сумата в размер на 120.00 /сто и двадесет/ лева, а по сметка на СДВР
сумата от 77.28 /седемдесет и седем лева и двадесет и осем стотинки/ лева,
както и сумата от 120.00 /сто и двадесет/ лева представляваща държавна такса
върху уважения гражданския иск.
С въззивната
жалба подадена от адв. Н. бланкетно
се атакува осъдителният диспозитив на присъдата, като
се претендират нарушения на материалния закон, явна несправедливост на
наложеното наказание и прекомерност на присъденото обезщетение по гражданския
иск. Моли се за отмяна на атакувания съдебен акт в осъдителната му част, постановяване
на нова оправдателна присъда и за отхвърляне изцяло на предявения граждански
иск. Алтернативно се настоява за намаляване на размера на наложеното наказание
и на определения изпитателен срок.
В допълнението към въззивната
жалба са развити съображения за нарушаване на принципа за разглеждане и
решаване на делата в разумен срок. Твърди се, че правилно районният съд е
оправдал подсъдимия по обвинението за грабеж, но се сочи, че липсва съставомерност на деянието и по чл. 143 НК. Този довод е
подкрепен с цитат от мотивите към присъдата, в който съдът е посочил, че побоят
е бил с различен от принудата мотив. Застъпва се тезата, че деянието е от частен
характер – такова по чл.130, ал.2 НК. Изразено е недоволство по отношение на наложената
санкция, т.к. счита, че извършеното деяние не предполага наказателна репресия с
такъв голям интензитет. Оспорени са всички отегчаващи обстоятелства, акцентира
се върху продължителността на воденото производство, в резултат на което се
отправя евентуално искане за налагане на наказание при условията на чл. 55 НК. По
отношение на предявения граждански иск се сочи, че обезщетението в размер на
3000 лева е в нарушение на чл.52 от ЗЗД. В заключение се прави искане за отмяна
на присъдата и постановяване на нова, с която подсъдимият да бъде признат за
невиновен в извършване на престъпление по чл.143, ал.1 НК и отхвърляне на
гражданския иск като недоказан или за намаляване на размера на наказанието,
изпитателния срок и присъденото обезщетение за неимуществени вреди.
В проведеното по реда на чл.327 от НПК
закрито съдебно заседание въззивният съд е приел, че
за правилното решаване на делото не се налага разпит на подсъдимия, събирането на доказателства и изслушването на
допълнителни експертизи, който извод, застъпен и в публичното заседание,
проведено на 07.10.2019 г., след изслушване становищата на страните.
В речта си в съдебните прения
представителят на Софийска градска прокуратура апелира за потвърждаване на присъдата и оставяне
на въззивната жалба без уважение.
Повереникът на частния обвинител
и граждански ищец Н., се присъединява към становището на прокурора и пледира за
потвърждаване на присъдата във всичките й части.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция подсъдимият се явява лично с
упълномощения си защитник адв. Велчева, която изразява
позиция за несъставомерност на деянието от обективна
и субективната страна, счита, че се касае за деяние по чл.130, ал.2 НК. Насочва
вниманието към това, че извършеното от подсъдимия се характеризира с
импулсивност и необмисленост, навежда аргументи, свързани с ниската стойност на
инкриминирания телефон и изготвянето на мотивите към присъдата две години след постановяването
й. Отбелязва още, че уважаването на гражданския иск за сумата от 3000 лева не
отговаря на принципа за справедливост, закрепен в чл.52 ЗЗД. Отправя молба за
отмяна на атакувания съдебен акт в осъдителната му част и постановяване на нова
оправдателна присъда. Допълнително прави искане за намаляване на размера на
наказанието, на изпитателния срок и на отмерения размер на обезщетението за
неимуществени вреди.
Подсъдимият С. подкрепя казаното от
защитника си, като в последната си дума моли да бъде оправдан.
Софийският
градски съд, като взе предвид сезиращите го документи и изложените в тях
доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като
сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.314
и сл. от НПК намира за установено следното:
Въззивната жалба с допълнителните
изложения към нея е подадена в законния срок, от надлежно легитимирана страна,
срещу съдебен акт, подлежащ на въззивен съдебен контрол,
поради което е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е частично
основателна.
СРП е внесла обвинителен акт срещу
подсъдимия В.С. за престъпление по чл.198, ал.1, пр.1 НК. След приключване на
съдебното следствие, прокурорът е заявил, че не поддържа обвинението, т.к били
събрани доказателства, че подсъдимият е осъществил състава на чл.143, ал.1 НК.
Адвокат М., в качеството му на повереник на частния обвинител и граждански ищец Н. се е
съгласил с констатацията, че извършеното следва да бъде квалифицирано като
принуда, но наред с това е направил изводи в насока за осъществен състав на лека
телесна повреда, в какъвто смисъл е поискал произнасяне от съда.
СРС е оправдал подсъдимия по обвинението
за грабеж и го признал за виновен в това да е осъществил състав на
престъплението принуда.
Спорът пред настоящата инстанция не е
фокусиран върху фактите, а върху правната им оценка. Независимо от това,
обвързан от задължението си да извърши цялостна служебна проверка на съдебния
акт, въззивният съд следва да разгледа всички въпроси, отнесени до правилността
на присъдата.
СГС намира, че първостепенният съд е
провел задълбочено съдебно следствие, в хода на което е приобщил всички гласни доказателства,
включително писмените такива, събрани на досъдебната фаза, които допринасят за пълноценното
изясняване на обективната истина по делото. Първоинстанционната присъда е
постановена при изяснена фактическа обстановка, която по категоричен начин се
установява от доказателствените материали, обсъдени в мотивите на присъдата. Въззивният
съд, след като подложи на анализ доказателствената съвкупност по делото, не
установи възможност въз основа на нея да бъдат направени съществено различни
изводи относно фактите по делото, поради което, споделя фактическите
констатации на СРС.
Съдът след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид становищата и възраженията на страните, намира за
установено следното от фактическа страна:
Подсъдимият В.С.С.,***
на *** г. с адрес ***, ж.к „********, българин, с българско гражданство,
неосъждан, със средно образование, неженен, работи, ЕГН **********.
Подсъдимият В.С. и свидетелката Ц.Н.
поддържали интимни отношения от м.август 2013 г. В периода от началото на м. март,
2015 г. до края на м. август, 2015 г. двамата живеели заедно в дома на бащата
на свидетелката Н.,***. В края на лятото на 2015 г. подсъдимият С. започнал да
проявява болезнена ревност към Н., като й забранил да се вижда с други мъже,
включително нейни приятели, крещял й, обиждал я, пращал й заплашителни есемеси,
поради което тя пожелала да се разделят. Подсъдимият С. не преставал да прави
опити да запази отношенията си със св.Н., като й звънял често по телефона и се
извинявал за поведението си. На 21.01.2016 г. около 19.30 часа след поредния
телефонен разговор с подсъдимия С., св. Н. го помолила да не я безпокои повече,
тъй като не желае повече да се вижда с него. Независимо от това, около 22.00
часа на същия ден подсъдимият отишъл в дома на пострадалата, позвънил на
входната врата на свидетелката Н.. След като тя отворила, подсъдимият С. влязъл
в апартамента, избутал я навътре в помещението, нанесъл й удари с юмруци в
областта на лицето, скубел косата й и й крещял: „Ще те пребия, ще те убия, защо
не ми вдигаш телефона?“. Свидетелката Н. паднала на земята, а подс. С. продължавал да й нанася удари с юмруци. След
известно време св. Н. успяла да се изправи, като в дясната си ръка държала
мобилния си телефон марка „Нокия”, модел „130”. Подсъдимият
С. издърпал телефона от ръката на св. Н., за да провери проведените от нея разговори,
след което напуснал жилището й и се прибрал в дома си.
Свидетелката Н. позвънила на съседката
си с молба да ползва телефона й, и се обадила на телефон 112, като за инцидента
сигнализирала органите на 02 РУ-СДВР. Веднага след това позвънила и на
свидетелката Бисерка С. – майка на подсъдимия и й разказала за случилото се. Няколко
дни по-късно, на 25.01.2016 год. св.Н. провела повторен телефонен разговор със
св. Бисерка С., която още на следващия ден отишла при нея и й върнала телефона,
казала й още, че съжалява за стореното от сина й.
От заключението на изготвената по делото
СМЕ на св. Н. се установява, че при прегледа й и от медицинската документация
се установява, че са й били причинени оток, кръвонасядане
и охлузване в лявата яблъчна област на главата.
Експертите заключават, че уврежданията са в резултат на действията на твърди
тъпи предмети и могат да се получат по време и начин, както съобщава
пострадалата. Съгласно заключението уврежданията са причинили на постаралата Н.
болка и страдание.
От заключението на изготвената и приета
без възражения от страните СОцЕ се установява, че
стойността на мобилния телефон на св. Н. към датата на инкриминираното деяние
възлиза на сумата от 17,80 лв.
Възприетата
от втората инстанция фактология се подкрепя от гласните доказателствени
средства – показанията на свидетелката Ц.А.Н. /л. 25 - 26 от СП/; показанията на свидетелката Б.Д.С./л.26 от СП/; показанията на свидетелката С.А.К./л.28 от СП/ и обясненията
на подсъдимия В.С.С. /л.29 от СП/; от писмените
доказателства и доказателствени средства, в това число справка
за съдимост на подс. С. № 2272/10.02.2016 г. /л.18 от
ДП/ и другите прочетени и приобщени по реда на чл.283 от НПК писмени
доказателства, както и от заключенията на изготвените по делото
съдебномедицинската експертиза /л.9
от ДП, приета от съда по реда на чл. 282, ал. 1 от НПК – л.25 от СП/ и
заключението на приетата съдебнооценителната
експертиза /л. 11 от ДП, прочетена по реда на чл. 282, ал. 1 от НПК – л.24 от
СП/.
Въззивната инстанция
намира, че доказателственият анализ на първата
инстанция не се отличават с детайлност. Настоящият съдебен състав, обаче счита,
че въпреки пестеливостта, случаят не може да бъде приравнен на липса на мотиви,
доколкото волята на съда по въпроса кои доказателства са поставени в основата
на фактическите изводи, е недвусмислена и безпротиворечива.
Поради обобщеното
обсъждане на доказателствената съвкупност, този съд преценява, че е необходимо
да бъдат направени известни допълнения.
Най-значимият за настоящото дело въпрос -
развитието на инцидента,
не е бил възприет от други
лица, освен от подсъдимия и пострадалата Н..
По тези причини нейните показания имат първостепенно значение за установяване
на обективната истина, но при оценката им следва да бъде отчетено
обстоятелството, че същата се явява заинтересовано от изхода на наказателното производство
лице. На първо място приобщеният по делото доказателствен
материал е безпротиворечив относно това, че
подсъдимия и пострадалата са се познавали, като в периода след 2013 г.,
отношенията им били близки, от интимен характер, двамата в продължение на
няколко месеца дори съжителствали в дома на бащата на Н., находящ
се в кв. „Надежда“. Поради многократните прояви на ревност от страна на
подсъдимия, св. Н. поискала двамата да се разделят. Горните обстоятелства се
подкрепят от гласните доказателствени средства и не
се оспорват от подсъдимия С., поради което правилно районният съд ги е
кредитирал с доверие.
На следващо място настоящият състав дава
вяра на твърденията на пострадалата, че след, като е отворила входната врата,
подсъдимият й е нанесъл удари с юмруци в областта на лицето, т.к същите напълно
корелират със заключението на изготвената СМЕ, от
което се установява, че Н. е имала изразен оток и интензивно моравосинкаво кръвонасядане ведно
с повърхностно охлузване в областта на лявата ябълчна
кост. За получените увреждания се черпят данни и от показанията на св. К.,
която споделя, че след инцидента сестра й е била с подута скула със синьо по
нея, имала и охлузвания по лицето, съобщава и за кръвоизлив в окото. Друг косвен
и производен източник в тази насока са показанията на свидетелката С. – майка
на подсъдимия, която въпреки сигурната си пристрастност дава последователни и
достоверни данни за стеклите се събития, като потвърждава, че пострадалата й се
е обадила и й съобщила, че подсъдимият я е ударил. Съдът следва да
посочи, че цени тези показания тъй като след взаимното и цялостното им
обсъждане, водят до единственият логичен извод, относно авторството и механизма
на получаване на телесната повреда от Н.. Всички тези изявления кореспондират по
между си, намират се във взаимовръзка и се ценят като непротиворечиви, логични
и навеждащи, че изложеното от пострадалата Н. е достоверно и напълно реално, кактто и че същата възпроизвежда достоверно случилото се на
инкриминираната дата.
Самостоятелно следва да бъдат разгледани
и сведенията на свидетелката С., поради специфичното й участие в наказателното
производство. Роднинската й връзка с подсъдимия и съвместното им живеене дават
основания за преки наблюдения върху отношенията му с пострадалата Н. и тяхното
развитие. Макар, че не може напълно да се изключи фактът, че тази свидетелка
има заинтересованост от развоя и изхода на производството, показанията й в
цялост се отличават с еднопосочност, хронологичност, непротиворечивост и
конкретност. Настоящата инстанция възприе като достоверни и твърденията на
свидетелката касателно предикатните проблеми между подсъдимия
и пострадалата. Нейните думи потвърждават твърдяните от
Н. чести телефонни пререкания и прояви на ревност. В показанията на тази
свидетелка не се забелязва уклончивост, хаотичност, изопачаване на
обстоятелствата, нито излагане на безпочвени защитни версии. От разпита й
индиректно се установява, че е имало редица конфликтни ситуации между
пострадалата и подсъдимия, като дори ги е съветвала да прекратят връзката си.
Все в коментирания аспект се констатира пълно съвпадение с казаното от нея и възпроизведеното
от свидетелката К.. От последните детайлно се извежда информация за чести
прояви на ревност от страна на подсъдимия съпроводени с обиди, заплахи,
следене, телефонен тормоз, нападения и повреждане на вещи на пострадалата. С.
категорично сочи, че на датата на която е било извършено деянието, синът й се е
прибрал с телефона на пострадалата и е започнал да проверява проведените с него
разговори и писмена комуникация, т.к имал съмнения за изневяра. Именно от него
узнала, че причината да вземе мобилния телефон на Н. е именно ревност. Последващите й твърдения, че пострадалата й се е обадила от
телефона на своята съседка и че след няколко дни се срещнали, за да й върне взетата
вещ, кореспондират в пълна мяра с другите гласни източници. По тази причина СГС
не намира основание да отстъпи от кредитирането на анализираните показания и
цени същите като изчерпателни, убедителни и неразколебани от доказателствената маса, което предпоставя
кредитирането им с доверие.
Като достоверни и частично способстващи
за установяване на факти от предмета на доказване следва да бъдат
характеризирани показанията на свидетелката К.. При нея също биха могли да се
правят изводи за предубеденост, заради близостта й с пострадалата, но след
проследяване на съжденията й не се установява едностранчивост, превратност,
колебливост и ненадеждност. Въззивният съд не счита за
нужно изчерпателното им обсъждане, т.к по-горе вече беше извършена съпоставка с
останалите доказателстевени източници и достатъчно
подробно бяха изяснени релевантните към инкриминираното деяние факти, като не
се установиха фрапантни противоречия.
Частично изолирани от доказателствената маса остават единствено обясненията на
подсъдимия. В
тях прозира двояката им правна природа, както на основно гласно доказателствено средство, така и на такова, чрез което
лицето упражнява в пълен обем правото си на защита. В тази насока
достоверността им следва да бъде установена при спазване на общите правила
относно гласните доказателствени средства при
съблюдаване на дефинитивните правила за оценка на доказателствата. Житейски
издържани се явяват единствено твърденията му, че между него и пострадалата на
инкриминираната дата е имало скандал по телефона, след което я е посетил в дома
й, взел е мобилното устройство, единствено с цел да получи информация за
евентуална комуникация с друг мъж, като е възнамерявал след това да й го върне.
Този съд не дава вяра на твърденията за покана от страна на пострадалата да я
посети в дома й, както и на версията за липсата на физическо насилие. Настоящият
състав намира този фрагмент от обясненията на подсъдимия са противоречиви,
неиздържани, изопачени и опровергани от всички други събрани по делото доказателства.
Ето защо съдът ги прие за недостоверни и за израз на защитната му позиция.
СГС се солидаризира с извода на районния
съд да кредитира заключенията на изготвените в досъдебното производство СМЕ и
СОЕ, като обективни и
компетентни. Според първата уврежданията на пострадалата са й причинили болка и
страдание, а механизмът на получаването им съответства на разказа й, а втората
дава информация за пазарната стойност на процесния
мобилен апарат към датата на извършване на деянието. Въззивната инстанция счита заключенията на
експертизите за пълни, ясни и изготвени от лица с нужните специални знания и
отговарящи с необходимата прецизност на поставените въпроси. Същите са били
уместно възприети и от СРС при формирането на фактическите и правни изводи по
делото.
Констатация за чистото съдебно минало на
подсъдимия С., районният съд правилно е направил въз основа на приложената и
приета по делото като писмено доказателство справка съдимост.
Въз основа на тази напълно изяснена
фактическа обстановка първостепенният съд правилно е приел, че осъществената от
подсъдимия деятелност не се подвежда под състава на чл.198, ал.1, пр.1 НК, но
не може да бъде подкрепено и становището за осъществен състав на престъплението
по чл. 143 НК, поради което въззивната инстанция намира
от правна страна следното:
Към атакувания акт не са изложени обстойни
мотиви относно разграничаването на престъпленията грабеж и принуда, което този
съд намира за удачно да направи. Грабежът е съставно престъпление и включва два
взаимно свързани акта, осъществени въз основа на едно решение и насочени към
една и съща цел. Грабежът инкорпорира съставите на престъпленията принудата по
чл.143 НК и кражбата по чл. 194, ал.1 НК. Между посочените два акта на
престъплението има функционална връзка, като използваната принуда е метод за сломяване,
парализиране на съпротивата на владелеца и така за създаване на условия за
отнемането на вещта. Последното трябва да съвпада по време с упражняваната
принуда или да следва веднага след нея. Грабежът е резултатно престъпление и е
довършено, когато движимата вещ предмет на посегателство премине във
фактическата власт на дееца. От субективната страна прекият умисъл следва да
обхваща обстоятелството, че вещта е чужда, че владелецът не е съгласен с
промяната на фактическата власт и че това несъгласие се преодолява именно чрез
упражняването на принуда, била тя психическа или физическа.
За разлика от грабежа непосредствен
обект на престъплението по чл. 143 НК са обществените отношения, които
осигуряват на личността възможност психичните процеси, в резултат на които
волята му се формира свободно, да протичат нормално и в съответствие с неговите
представи за собствените му потребности. Изпълнителното деяние се изразява в противоправно мотивиране на пострадалия към поведение,
което той не желае. Касае се винаги до въздействие върху психиката на жертвата
чрез сила, заплашване или злоупотреба с власт. Престъпният резултат е
поведението на пострадалия, който извършва, пропуска да извърши или претърпява
нещо противно на своята воля. Това поведение има личен характер. От субективна
страна деецът съзнава, както съдържанието на волята на пострадалия, така и че
въздейства върху неговата психика така, за да го мотивира да предприеме различно
поведение. От своя страна жертвата също съзнава, че поведението й не е
подчинено на доброволно взето решение, но извършва, пропуска да извърши или
претърпява нещо противно на волята си поради страх, че в противен случай за нея
ще настъпят неблагоприятни последици. За съставомерността
на деянието по чл. 143 от НК е ирелевантно в какво
точно се изразява фактическото или юридически значимото за дееца поведение от
пострадалия, предприето в резултат на въздействието върху волята му и дали са
настъпили други неблагоприятни за него последици, извън намесата върху способността
на жертвата свободно и по своя воля да взима решения за поведението си, поради
което посегателството е насочено срещу личността, а не против други правно
защитени блага като напр. собствеността на пострадалия /Решение № 287 от
15.09.2015 г. по н. д. № 893 / 2015 г. на Върховен касационен съд, ІІІ НО/.
Тези теоретични постановки категорично
отхвърлят първоначалното обвинение за
извършване престъпление по чл. 198 НК. Адекватно представителят на СРП и първият
съд са заключили, че причиненото физическо насилие не е във функционална връзка
с отнемането на телефона на пострадалата. Целта на подсъдимия С. е била да установи
единствено временна фактическа власт върху инкриминираната вещ, собственост на Н.,
предизвикана от силно чувство на ревност, за да разбере дали бившата му
приятелка подържа лични взаимоотношения с друго лице. В хода на съдебното
следствие е установена абсолютната безспорност на този факт, както от
признанието на подсъдимия, така и от показанията на свидетелите. Не може да
бъде подмината и пренебрежимо ниската пазарна стойност на мобилното устройство.
Изводът за наличие на намерение подсъдимият да свои вещта се опровергава и от факта,
че след като е проверил съхраняваните в телефона данни, го е предал на
свидетелката С., за да го върне обратно на пострадалата.
В конкретния случай отсъства и връзката
между употребената от подсъдимия по отношение на пострадалата сила и настъпилия
резултат - отнемането на мобилния телефон. Липсва и изискуемото от закона
намерение за своене на вещта. Изобщо цялата
употребена от подс. С. сила спрямо пострадалата е
била мотивирана от ревност и като реакция на желанието на Н. да се раздели с
него. Именно това е провокирало отиването в дома й и причиняването на физическо
насилие, в резултат на което Н. паднала на земята. От този момент нататък С. предприел
действия по отнемане на държания от Н. мобилен телефон, но умисълът за това
поведение възникнал, след като съпротивата на пострадалата вече е била сломена.
Ето защо според настоящия съдебен състав в случая отсъства характерната за
престъплението по чл. 198 НК връзка между употребената принуда и отнемането на
вещите.
Не е налице и специфичната цел на
упражненото физическо насилие, изискваща се, за да е осъществен съставът на
принудата по чл. 143 НК. Това е така, защото в случая принудата, във формата и
на физическо насилие не е била насочена към постигането на точно определен
резултат – лишаването на собственика от владението на собствената му движима
вещ. Това е така, тъй като при упражняване на принудата подсъдимият е действал мотивиран
единствено от ревност и като реакция на заявеното от Н. желанието да се
разделят. В същото време това негово поведение е въздигнато като един от
елементите на принудата. Не всяко упражнено физическо насилие може да бъде
елемент на престъплението по чл. 143 НК, а само тази, която е насочена към
конкретно определена цел. В случая умисълът за лишаването на пострадалата от
владението на мобилния й телефон е възникнал едва след упражненото спрямо нея
насилие и е било мотивирано от съвсем други подбуди.
Ето защо резонно в допълнението към въззивната жалба защитникът на подсъдимия е възразил срещу правните
изводи на съда, обосноваващи осъществен състав на престъплението принуда. Подсъдимият
С. не е въздействал физически върху пострадалата Н., за да претърпи тя нещо
противно на волята си. Поведението на подсъдимия е имало съвсем различна
мотивация. За пълнота на изложената е нужно да бъдат направени само някои
извлечения от показанията на Н.. Още в самото начало на разказа си същата
декларира, че въпросната вечер подсъдимият нееднократно й е звънял, но т.к тя
не отговаряла, той отишъл до апартамента й. Това негово решение не е било
мотивирано от идеята да я лиши от владението на телефона й, а е целяло да
разбере къде се намира Н. в този момент. Именно от нейните думи се установява,
че подсъдимият е взел телефона „в момент на раздразнение“, докато се заканвал,
че ще я пребие и я е питал защо не отговаря на повикванията му. В този смисъл
са и обясненията на С., в които той уточнява, че е бил афектиран и е отишъл при
Н., за да погледне телефона й и да разбере дали е разговаряла с някого, без да спори
за това, че го е дръпнал от ръцете й. Воден от горното съдът прие, че
подсъдимият С. не е осъществил състава на престъплението по чл.143, ал.1 НК.
Успоредно с това, безспорно по делото е установено
причиняването на лека телесна повреда, изразяваща се в болка и страдание, без
разстройство на здравето. С оглед тази констатация не може да бъде уважено исканото
от защитата за оправдаване на подсъдимия. Такова би било възможно само ако ако
действията му не осъществяват състав на престъпление. Съгласно изричната
разпоредба на чл. 304 от НПК подсъдимият се признава за невинен когато се
установи, че деянието не е извършено от него, не е извършено виновно или когато
не съставлява престъпление, като в случая не е налице нито една от трите
хипотези /Р № 199/2016 г. на ВКС, ІІ НО/.
Престъплението по чл. 130, ал. 1 от НК,
съгласно изричната разпоредба на чл. 161, ал. 1 от НК е от частен характер и се
преследва по тъжба на пострадалия.
При това положение следва да бъде
разгледан въпроса за приложението на чл. 287, ал. 5 от НПК, в която хипотеза е
допустимо при образувано по общия ред производство за престъпление от частен
характер, съдът да се произнесе с присъда при наличието на съответните
предпоставки за изменение на обвинението - производството да е образувано в
срока по чл. 81, ал. 3 от НПК и частният обвинител или прокурора, на основание
чл. 48 от НПК да е направил такова искане.
По делото липсва изявление от прокурора,
но е налице такова от частния обвинител. Последният активно е поддържал
обвинението, посочил е, че счита, че в случая безспорно е налице престъпление
по чл. 130 НК и е направил изрично искане за произнасяне на съда. По този начин
според въззивната инстанция пострадалата чрез нейния повереник е реализирала правото си на защита. Съдът приема,
че се касае за упражняване именно на правомощията по чл. 287, ал. 5 от НПК, тъй
като в противен случая с постановяването на оправдателна присъда по измененото
обвинение по чл. 143 НК се преклудира възможността да
се търсят правата по частен път, поради нарушаване на принципа „ne bis in idem“, който забранява преследването на дееца
два пъти за едно и също деяние, независимо от правната му квалификация /в т.
см. вж. Р № 594 от 28.01.2009 г. по н. д. № 645/2008 г., Н. К., І Н. О. на ВКС
Р № 292 от 04.08.1997 г. по н. д. № 524/1996 г., I Н. О. Р № 61 от 11.02.1982
г. по н. д. № 42/82 г., I Н. О. на ВС Р № 383 ОТ 25.09.2012 г. по н. д.
1074/2012 г., Н. К., ІІ Н. О. на ВКС /.
Въззивният съд приема, че
е налице именно обсъжданата хипотеза, тъй като не са налице условията за оправдаване
на подсъдимия изцяло при положение, че съгласно приетите факти и направената
правна оценка извършеното от подсъдимия деяние се оценява като причиняване на
лека телесна повреда по смисъла на чл. 130, ал. 2 от НК.
В противен случай с оправдаването на
подсъдимия, частният обвинител би бил поставен в неблагоприятното положение да
търпи последиците от активността на държавното обвинение, което се е ангажирало
със защита на правата му, като е приело, че извършеното от подсъдимия деяние се
преследва по общия ред, още повече, че образуването на наказателното
производство е било инициирано по жалба на пострадалата, подадена
непосредствено след извършване на деянието.
В този случай на образувано и водено по
общия ред наказателно производство, пострадалият от престъплението, което се
преследва по негова тъжба се поставя в по-неблагоприятно положение от случаите
на прекратяване на досъдебното производство, на основание, че престъплението се
преследва по частен ред, в които се запазва правото му да подаде частна тъжба и
да инициира образуване на производство от частен характер / арг.
от чл. 81, ал. 3 НПК /. Последното е недопустимо и води до накърняване на
процесуалните права на пострадалия, който в случая е конституиран като частен
обвинител.
Наказателното производство е образувано
в срока по чл. 81, ал. 3 от НПК - деянието е извършено на 21.01.2016 г., на
която дата е образувано и досъдебното поризводство,
т.е. спазен е срока по чл. 287, ал. 5, като условие за допустимост на
изменението на обвинението по реда на чл. 287, ал. 5 от НПК.
Или, налице са и процесуалните възможности
за произнасяне от съда по деяние преследвано по тъжба на пострадалия, в унисон
с императивното правило на чл.287, ал.5 НПК. Видно от особената разпоредба на
чл.160, ал.1 от НК „за лека телесна повреда по чл. 130 наказателното преследване
се възбужда по тъжба на пострадалия“. В последното съдебно заседание пред
първата инстанция, повереникът на частната обвинителка Н. се е позовал на заключението на изготвената
СМЕ и е изискал решение по същество за нанесените травми.
Безспорно подсъдимият В.С. е нанесъл удари
на пострадалата Н.. В резултат на което, на последната били причинени оток, кръвонасядане и охлузване в лявата яблъчна
област на главата. Получените наранявания са в причинно-следствена връзка с
нанесените й от подсъдимия удари. По този начин на Н. е била причинена лека
телесна повреда. С оглед вида на констатираните, от съдебния лекар при
освидетелстването на последната, увреждания, съдът приема, че на Ц.Н. й е била
причинена леката телесна повреда, изразяваща се в болка и страдание без
разстройство на здравето по смисъла на чл.130, ал.2 от НК, тъй като се касае за
засягане на организма в малка степен, при което болката се определя като „краткотрайно
преживяване на неприятно усещане, произтичащо от физическо въздействие”, а „страданието”
- като продължаваща болка. При така установената фактическа обстановка, съдът
намира, че подсъдимият В.С. е осъществил от обективна и субективна страна
престъпния състав на чл.130, ал.2 НК, по който текст следва да бъде ангажирана
наказателната му отговорност, а именно за това, че на 21.01.2016г. около
22:00ч., в гр. София, в апартамент № 2, находящ се в
гр.София, ж.к. ****** чрез нанасяне на множество удари с юмруци в областта на
лицето на Ц.А.Н. й причинил болка и страдание без разстройство на здравето, лека
телесна повреда, изразяваща се в оток, кръвонасядане
и охлузване в лявата яблъчна област на главата.
Деянието е осъществено от подсъдимия В.С.
при форма на вина пряк умисъл, като е съзнавал обществената опасност на
деянието, предвиждал е и е целял настъпването на общественоопасните
последици. Умисълът на подсъдимия се обективира в
поведението му.
Така приетата правна квалификация на
деянието налага и промяна на наложеното наказание. В санкционната част на
разпоредбата на чл.130, ал.2 НК е посочено, че този вид деяние се наказва с
„лишаване от свобода“ до шест месеца или „пробация“,
или с „глоба“ от сто до триста лева.
При тези данни, съдът счита, че са
налице изискуемите се от наказателния закон-чл.78а от НК, предпоставки за
освобождаване на подсъдимия В.С. от наказателна отговорност с налагане на
административно наказание, а именно: подсъдимият не е осъждан за престъпление
от общ характер и не е освобождаван от наказателна отговорност по този ред,
като от престъплението не са настъпили имуществени вреди, които да подлежат на
възстановяване.
При кумулативно наличие на изискуемите в
императивната норма на чл. 78а НК от материалния наказателен закон предпоставки
за освобождаване на подсъдимия от наказателна отговорност с налагане на
административно наказание, съдът е ангажиран с приложението на този правен
институт, което не зависи от волята и усмотрението на участващите в
производството по делото страни. В допълнение следва да се отбележи, че
конкретният случай не попада в обхвата на чл. 78а, ал. 7 от НК, изключващ
приложението на чл. 78а, ал. 1-6 от НК. Ето защо, обжалваната присъда следва на
основание чл. 337, ал. 1, т. 4 от НПК да бъде изменена, като спрямо подсъдимия С.
бъде приложен институтът на чл. 78а от НК. Съгласно чл. 78а, ал. 1 от НК, при
освобождаване на пълнолетно лице от наказателна отговорност, спрямо същото
следва да бъде наложено административно наказание от хиляда до пет хиляди лева.
При индивидуализация на наказанието, въззивният съд намира, че следва да бъде отчетен фактът, че
подсъдимият е извършил конкретното престъпление в дома на пострадалата, както и
че се касае за лице с установена нагласа към нарушаване на правата на личността.
Освен това следва да бъдат взети предвид самият механизъм на извършване на
деянието и насочеността на инкриминираните удари в областта на главата на
пострадалата, което действие, само по себе си, застрашава сериозно здравето на
човек. Не може да остане извън вниманието на съда при индивидуализация на
наказанието и установеното по делото предикатно поведение на подсъдимия, което
се изразява в многократни заплахи към пострадалата и останалите членове от
нейното семейство, както и в навиците му да поврежда нейни вещи. Критично се
оценяват и данните, че срещу предходните му отрицателни прояви, неведнъж са
сигнализирани органите на реда, което не е изиграло възпираща роля в неговото
поведение. Всички тези данни съставляват отегчаващи отговорността на подсъдимия
обстоятелства и описват личност със завишена обществена опасност. Същевременно,
въззивният съд няма основание да цени като смекчаващо
обстоятелство чистото съдебно минало на подсъдимия С., доколкото то е
предпоставка за приложението на привилегията на чл. 78а от НК, но се съгласява
с позицията, че декларираното разкаяние попада в тази категория.
Тук е мястото да се подчертае, че
оплакването на защитата за нарушаване на принципа за разглеждане и решаване на
делата в разумен срок е основателно. Наистина мотивите на първата инстанция са
изготвени две години след произнасянето на присъдата, независимо, че коментираният
казус не се отличава с фактическа и правна сложност, нито с обемна и задълбочена
правна аргументация или със събиране на значително количество доказателства. Посоченият
срок следва да бъде окачествен като неразумно дълъг, доколкото привлечените към
наказателна отговорност лица не са допринесли за него по някакъв начин с поведението
си и съгласно практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ това предпоставя необходимост от приложението на ефективен
компенсаторен механизъм за поправянето на нарушението, каквато мярка е
възможността наказанията на осъдените лица да бъдат намалени. Имайки предвид
изложените по-горе аргументи, категорично се налага изводът, че настоящия
случай е точно такъв и практиката на ЕСПЧ се явява приложима. СГС оценява
констатираното забавяне на наказателното производство за твърде значимо по продължителност
и го дефинира като смекчаващо обстоятелство със значителна тежест и значение. С
оглед това наказанието на подсъдимия С. следва да бъде определено като полагаща
се компенсация за неразумно период на водене на наказателното производство.
При установените смекчаващи и отегчаващи
обстоятелства, за да бъде постигнат
поправителния и възпиращ ефект на наказанието, въззивният
съд намира, че спрямо подсъдимия С. следва да бъде определено административно
наказание в размер на 1500,00 /хиляди и петстотин/ лева. Така определената
санкция е справедлива и ответна на обществената опасност, както на подсъдимия,
така и на извършеното от него на 21.01.2016 г. престъпление по чл. 130, ал. 2
от НК.
На следващо място, не може да бъде
изразена солидарност с възражението на защитата за несправедливост на
присъденото обезщетение за неимуществени вреди. С деянието си подсъдимият е
причинил неимуществени вреди на пострадалата Н., изразяващи се в болки и
страдания, за наличието на които може да се съди не само от нейните показания,
тези на свидетелката К., но и от обективно отразеното в приложеното
съдебномедицинско заключение. Налице са всички предпоставки за ангажиране гражданската
отговорност на подсъдимия С., съгласно разпоредбата на чл.45 от ЗЗД, а именно
виновно извършено противоправно деяние и настъпили
неимуществени вреди, представляваща пряка и непосредствена последица от същото.
Несъмнено това сочи за доказаност и основателност на
претенцията за обезвреда, но само в преценения за
справедлив размер. Присъденото от СГС обезщетение за претърпените неимуществени
вреди в размер на 3000,00 лева, съответства напълно на критерия за
справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД с оглед вида и степента на причинените
на ищцата травматични увреждания /изразен оток и моравосинкаво
кръвонасядане ведно с повърхностно охлузване в
областта на лявата ябълчна кост/, интензивността и
продължителността на претърпените от същата физически и психически болки и
страдания като пряка последица на уврежданията. Без съмнение последните са били
резултат не от еднократно въздействие, а от няколко нанесени удари в
изключително важна част от тялото. Въпреки, че отзвучаването им според
експертното заключение е за срок от около една седмица, не би могло да се
подцени и обстоятелството, свързано с преживения психически стрес от случилото
се и породения страх за евентуални последици за здравословното състояние, на
което е акцентирала гражданската ищца. Безпричинно нанесеният в дома на
пострадалата побой в късен час от денонощието логично е създало чувство на
страх от бъдещо посегателство и е нанесло психическа травма и след отзвучаване
на физическите й страдания. Именно при съобразяване на посочените обстоятелства
справедливо според въззивния съд е определянето на
обезщетение в размер на 3000,00 лева, което в пълнота отчита и формирания
занапред страх у пострадалата. В заключение, въззивният
съдебен състав приема, че размерът на обезщетението като справедлив, не следва да
бъде намаляван.
Предвид изхода на производството, правилно
на основание чл.189, ал.3 от НПК, с присъдата си районният съд е оставил
направените по делото разноски за сметка на подсъдимия, законосъобразно го е
осъдил да заплати направените от частния обвинител и граждански ищец разноски
за адвокатско възнаграждение, както и му е възложил да заплати дължимата
държавна такса върху уважения граждански иск.
По изложените съображения този състав счете,
че първоинстанционната присъда следва да се измени, правната
квалификация на деянието, за което следва да бъде ангажирана наказателната
отговорност на С. в такова по чл. 130, ал. 2 НК. За така извършеното
престъпление деецът следва да бъде освободен от наказателна отговорност, на
основание чл. 78а, ал. 1 от НК, като му бъде наложено административно наказание
глоба в размер на 1500,00 лева. В
останалата част присъдата на първата инстанция като правилна и законосъобразна
следва да бъде потвърдена.
Мотивиран от горното и на основание чл. 337,
ал. 1, т. 2 и т. 4, вр. чл. 334, т. 3 и чл. 338, вр. чл. 334, т. 6 НПК, Софийски градски съд,
Р
Е Ш И :
ИЗМЕНЯ присъда от
03.02.2017 г. по НОХД № 6371/2016 г. по описа на Софийски районен съд, НО, 14
състав, както следва:
ПРЕКВАЛИФИЦИРА извършеното от подс. В.С.С. престъпление в такова по чл.130, ал.2 от НК, като го признава за невиновен и го ОПРАВДАВА в това да е извършил
престъпление по чл. 143, ал. 1 от НК.
ИЗМЕНЯ присъда от 03.02.2017 г. по
НОХД № 6371/2016 г. по описа на Софийски районен съд, НО, 14 състав в частта, с
която на подсъдимия В.С.С., на основание чл. 143, ал.
1 НК и чл. 54 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ в размер на три
години, чието изтърпяване на основание чл. 66, ал. 1 НК е отложено за срок от
пет години и вместо него, ПОСТАНОВИ:
На основание чл. 78а, ал. 1 НК ОСВОБОЖДАВА подсъдимия В.С.С. ЕГН ********** от наказателна
отговорност, като му налага административно наказание глоба в размер на 1500
(хиляда и петстотин) лева.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и
не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.