№ 1967
гр. София, 09.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Д. ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от Д. ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело №
20221110130039 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 от ГПК.
Предявен е установителен иск по чл. 26, ал.1 от ЗЗД от И. А. А. срещу "********"
ЕООД. Твърди се, че между страните е сключен договор за кредит №**********/08.03.2021
г., по който е усвоена заемната сума от 200 лв., дължима в срок от 30 дни, при лихвен
процент 40.97 и ГПР 49,60 %, с такса за бързо разглеждане и договорна лихва. Поддържа се,
че в общи условия към договора са предвидени множество такси, които оскъпяват кредита
над установения лимит по чл.19, ал.4 от ЗПК, с оглед на което длъжникът трябва да заплати
за усвоените заемни средства 432,44 лв. Ищецът счита за недействителен договора за кредит
поради противоречие с чл.10а, ал.1, ал.2, ал.4 ЗПК; чл. 11, ал.1,т.9, т.10 от ЗПК, накърняване
на добрите нрави, за което са изложени подробни съображения.
Ответното дружество не оспорва, че е сключен договора за заем, който отговаря на
нормативната уредба. Счита, че с оглед пълното изпълнение по договора за кредит, е
неоснователна претенцията за неговата недействителност. Оспорва акцесорната претенция
за разноски на ищеца.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по делото
доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 от ГПК, по
свое убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното:
На основание чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 от ГПК прието е за безспорно и ненуждаещо се от
доказване, че на 08.03.2021 г. между "********" ЕООД (предишно 4финанс), като
заемодател, и от друга- И. А. А., като заемополучател, е сключен Договор за кредит
№**********/08.03.2021 г., по който е усвоена заемната сума от 200 лв., дължима в срок от
30 дни с падеж 07.04.2021 г., с такса за бързо разглеждане-51,26 лв. и договорна лихва -6,73,
или общо дължима сума 257,99 лв.; с ГПР 49,60 %.
Съдът приема, че страните по спора са сключили договор за предоставяне
на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл. 6 от ЗПФУР, във във вр. чл. 9 от ЗПК.
Неоснователно е съображението на ищеца, изложено в писмена защита, че договорът не е
подписан и липсва установената в закона форма, поради което е нищожен. С проекта за
доклад по делото, неоспорен от страните, наличието на кредитно правоотношение е прието
1
за доказано. Освен това, съгласно чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕП, правната сила на електронния
подпис и на усъвършенствания електронен подпис е равностойна на тази на саморъчния
подпис, когато това е уговорено между страните. В тази връзка съдът констатира, че такава
уговорка има и тя е обективирана в договора на стр. 2, абзац 2.
Съдът намира, че не е приложима разпоредбата чл.4, ал.1, т.6 от ЗПК, съгласно която
разпоредбите на закона не се прилагат за договори за кредит със срок за погасяване на
задължението до три месеца и при които се дължат незначителни разходи. Това е така, тъй
като в конкретния случай разходите по кредита за договорна лихва и изрично посочената
такса за бързо разглеждане надхвърлят 10 % от заемната сума (20 лв.), който критерий съдът
приема за релевантен.
Съдът счита, че предоставянето или непредоставянето на преддоговорна информация
няма отношение към действителността на договора. Доколкото е договорен фиксиран
лихвен процент на годишна основа, не е необходимо посочването на методика за
изчисляване на референтен лихвен процент.
Не е спорно, че част от вземането на ответното дружество представлява т.нар. „такса
са бързо разглеждане на кредита“. То не включено при формиране на посочения годишен
процент на разходите предвид срока на договора и посочените стойности на таксата и ГПР.
Тази допълнителна такса за бързо разглеждане на документи и експресно обслужване е
разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и следва да бъде включен в общия
му размер. По своята правна същност има характер на възнаграждение за отпускане на
заемните средства и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР, като
разход пряко свързан с договора за потребителски кредит и който потребителят трябва да
заплати.
В конкретния случай трябва да се съобрази, че начисляването, респ. заплащането на
таксата не е задължително условие за сключване на договора за кредит. Видно от Общите
условия на договора таксата е допълнителна и незадължителна услуга и това ищецът не
оспорва с твърдението, че се начислява само при избор „искам бърз заем до 15 минути“, а
ако не заяви това - искането се разглежда за седем дни. Ето защо съдът намира, че
договорът за кредит е изцяло недействителен, като сключен в нарушение на чл.11, ал.1,т.10
от ЗПК, ако не е посочен действителния размер на разходите по кредита;разходите, които не
са включени са условие без което не може да се отпусне заема, или потребителят няма избор
да договаря без тези разходи; и те касаят неговата основна престация по договора или са
свързани пряко с нея. В този случай може да се претендира недействителност на целия
договор за кредит. Трябва да се отчете основния критерий за защита на потребителя, а
именно – взимане на информирано решение към момента на сключване на договора, като се
съобразят и обстоятелствата, при които е направен неговия избор.
Съдът намира, че допуснато нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК -годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, не води до недействителност на целия договор
за кредит и формален аргумент за това нормата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК, с която изрично се
предвижда, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
Съгласно чл. 146, ал.5 от ЗЗП, наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези
клаузи. Поради това начисляване на такса или лихва за забава в противоречие с чл. 33 от
ЗПК води само до неината недължимост. В този смисъл е чл. 26, ал. 4 от ЗЗД за това, че
нищожността на отделни части от договора не влече нищожност на цялото съглашение.
Предвид гореизложеното съдът намира, че предявеният иск за прогласяване
нищожност на договора е неоснователен.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищецът трябва да заплати
на ответника съдебни разноски за сумата 100,00 лв. – възнаграждение на юрисконсулт,
определено от съда на осн. чл. 78, ал. 8, във вр. чл. 25 от НЗПП.
2
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от И. А. А., с ЕГН: **********, с адрес: **********, срещу
„********“ ЕООД, с ЕИК: **********, със седалище и адрес на управление: *********, иск
по чл. 26, ал.1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, за прогласяване нищожност на Договор за
кредит №**********/08.03.2021 г.
ОСЪЖДА И. А. А., с ЕГН: **********, с адрес: **********, да заплати на
„********“ ЕООД, с ЕИК: **********, със седалище и адрес на управление: *********, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата 100,00 лева – съдебни разноски.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3