№ 1492
гр. Пловдив , 09.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ в публично
заседание на девети октомври, през две хиляди и двадесета година в следния
състав:
Председател:Георги Р. Гетов
Секретар:Христина А. Борисова
като разгледа докладваното от Георги Р. Гетов Административно
наказателно дело № 20205330205634 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН.
Образувано е по жалба от „Джи Ем Интернешънъл“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от ***я
П.И.Й., ЕГН: *** против Наказателно постановление № 522571-
F544044/07.07.2020 г., издадено от М.К.Л. – *** (****) - ****, с което на
основание чл. 179, ал. 1, предл. 4 от Закона за данък върху добавената
стойност (ЗДДС) на жалбоподателя е наложена „имуществена санкция“ в
размер на 500 (петстотин) лева за нарушение по чл. 125, ал. 5 вр. ал. 1 от
ЗДДС.
С жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на обжалваното
наказателно постановление (НП). Жалбоподателят поддържа да е налице
хипотеза на маловажен случай на административно нарушение, като твърди
да са налице многобройни смекчаващи обстоятелства – закъснението да е от 1
един, деецът да няма други нарушения, за отчетния период да е нямало
деклариран ДДС за внасяне, а причината за забавата при изпълнение на
задължението да е технически срив. Моли наказателното постановление да
бъда отменено. В съдебно заседание, редовно призован, жалбоподателят се
представлява от ***я П.Й., която поддържа жалбата.
Въззиваемата страна се представлява от главен *** С.П., която оспорва
жалбата и поддържа наказателното постановление. Взема становище да не са
допуснати процесуални нарушения от категорията на съществените,
нарушението да е категорично установено от събраните доказателства, а в
наказателното постановление да са направени надлежно описание и
законосъобразна правна квалификация на деянието. Моли наказателното
1
постановление да бъде потвърдено. Претендира разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
СЪДЪТ, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателствени материали, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено следното:
Жалбата е подадена от „Джи Ем Интернешънъл“ ООД, спрямо което
юридическо лице е наложена „имуществената санкция“, следователно от
субект с надлежна процесуална легитимация. Екземпляр от наказателното
постановление е връчен на жалбоподателя на 27.08.2020 г., установено от
разписка за връчване на препис от НП, а жалбата е подадена чрез
административнонаказващия орган (АНО) на 01.09.2020 г., поради което
седемдневният срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН е спазен, а жалбата е допустима.
Разгледана по същество, същата е основателна, поради което атакуваното
наказателно постановление следва да бъде отменено по следните
съображения:
От фактическа страна съдът приема за установено следното:
Жалбоподателят „Джи Ем Интернешънъл“ ООД бил регистрирано по
ЗДДС лице.
На 17.03.2020 г. дружеството жалбоподател подало в ТД на НАП –
Пловдив справка-декларация по чл. 125, ал. 1 от ЗДДС за данъчен период
месец февруари 2020 г. (01.02.2020 г. - 29.02.2020 г.), която постъпила с вх. №
16004252076/17.03.2020 г.
На същата дата и след като постъпила справката-декларация свид. В. Б.
Н. – ***, извършила служебна проверка, при която установила, че
жалбоподателят „Джи Ем Интернешънъл“ ООД като регистрирано по ЗДДС
лице не е подал справка-декларация по чл. 125 ал. 1 от ЗДДС за данъчен
период 01.02.2020 г. - 29.02.2020 г. в предвидения за това срок до 16.03.2020 г.
включително.
За това деяние на 15.04.2020 г. свид. Н. съставила акт за установяване на
административно нарушение (АУАН) с бл. № F544044 против „Джи Ем
Интернешънъл“ ООД в присъствието на свидетел и на П.И.Й. - *** на
дружеството жалбоподател, на която бил връчен препис от акта срещу
разписка.
Въз основа на така съставения АУАН и на останалите материали по
административната преписка било издадено и обжалваното в настоящото
производство наказателно постановление.
По доказателствата:
Описаната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа
на събраните гласни доказателствени средства, както и на писмените
доказателства по делото.
Съдът дава вяра на показанията на свид. В. Б. Н.. От тях се установяват
датата на извършената проверка - 17.03.2020 г., както и установените в хода
2
обстоятелства - неподадена справка-декларация по чл. 125, ал. 1 от ЗДДС от
дружеството жалбоподател за данъчен период месец февруари 2020 г.
Свидетелката изяснява, че срокът за подаването на справката-декларация в
конкретния случай е бил до 16.03.2020 г. включително. Установява се още от
свидетелските показания и датата, на която жалбоподателят фактически е
подал процесната справка-декларация, а именно на 17.03.2020 г. Показанията
на свид. Н. се ценят от съда като последователни, вътрешно непротиворечиви
и добросъвестно дадени от незаинтересован свидетел. Те се подкрепят от
писмените доказателства по делото, които служат за тяхната проверка. По
тези съображения настоящият съдебен състав изцяло даде вяра на
показанията на свид. Н..
От справка-декларация за ДДС с вх. № 16004252076/17.03.2020 г. (лист 7
от делото) се установява, че същата е подадена от жалбоподателя „Джи Ем
Интернешънъл“ ООД, че съдържа информация за данъчен период месец
02.2020 г., както и че датата на подаване на справката-декларация е 17.03.2020
г.
От Заповед № ЗЦУ-ОПР-17/17.05.2018 г. на Изпълнителния директор на
НАП се установява, че процесните АУАН и НП са издадени от надлежно
оправомощени лица, действали в рамките на своята материална и
териториална компетентност.
При така установените факти съдът приема следното от правна страна:
От събраните и проверени по делото доказателства се установява, че
жалбоподателят „Джи Ем Интернешънъл“ ООД като регистрирано по ЗДДС
лице не е подал в ТД на НАП - Пловдив в срок до 16.03.2020 г. включително
справка-декларация по чл. 125, ал. 1 от ЗДДС за данъчен период 01.02.2020 г.
- 29.02.2020 г. Срокът за подаването ѝ е нормативно определен с разпоредбата
на чл. 125, ал. 5 от ЗДДС и е до 14-о число включително на месеца, следващ
данъчния период, за който се отнася. Следователно за данъчен период м.
февруари 2020 г. справката-декларация заедно с отчетните регистри е
трябвало да бъдат подадени от данъчнозадължените лица до 14.03.2020 г., но
тъй като 14 и 15 март са били неприсъствени дни, то срокът е бил до
16.03.2020 г. включително. С изтичането на този срок нарушението е било
довършено, като датата на извършването му представлява първия ден,
следващ изтичането на срока.
Кой е този ден обаче не е посочено нито в АУАН, нито в наказателното
постановление. Датата 17.03.2020 г. е описана в обстоятелствената част и на
двата административни акта, но като дата, на която е подадена справката-
декларация, т.е. дата на отстраняване на нарушението, и дата, на която е
извършена проверката – дата на неговото установяване. Макар да е възможно,
както е станало в процесния случай, то няма задължение тези три дати винаги
да съвпадат. Поради това единствено с посочването на датата на установяване
и на отстраняване на нарушението не може да се приеме автоматично за
изпълнено изискването и за описване на датата на неговото извършване.
3
От доказателствата по делото се установява, че жалбоподателят е подал
справката-декларация за данъчен период м. февруари 2020 г. в 10:22 часа на
17.03.2020 г., за което му действие било автоматично генерирано
уведомление за приемане на СД и отчетните регистри. Същото е прието като
писмено доказателство и приложено на лист 8 от делото. При тези факти се
налага извод, че нарушението е било извършено от обективна страна.
Независимо от това, съдът намира, че обжалваното наказателно
постановление е незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено,
тъй като с него е ангажирана административнонаказателната отговорност на
жалбоподателя за деяние, което представлява маловажен случай на
административно нарушение. Съгласно задължителната съдебна практика,
формирана с Тълкувателно решение № 1/2007 г. на ОСНК на ВКС,
преценката за маловажност на случая подлежи на съдебен контрол. Тъй като в
настоящия случай съдът констатира, че са налице предпоставките на чл. 28 от
ЗАНН, но наказващият орган не го е приложил, то наказателното
постановление следва да бъде отменено поради издаването му в противоречие
със закона.
На първо място настоящият съдебен състав намира за необходимо
изрично да посочи, че категорично не се споделя становището при формални
нарушения a priori да е изключена възможността за приложение на правилата
за маловажен случай. Трайна и последователна е практиката на касационната
инстанция, че разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН не разграничава
административните нарушения на формални и резултатни, поради което
всеки случай подлежи на конкретна преценка – така изрично Решение № 1834
от 21.10.2020 г. по к.а.н.д. № 1516/2020 г. на XXIII състав на
Административен съд – Пловдив; Решение № 552 от 15.03.2016 г. по к.а.н.д.
№ 3357/2015 г. на XXI състав на Административен съд – Пловдив; Решение
№ 946 от 23.04.2013 г. по к.а.н.д. № 896/2013 г. на Административен съд –
Пловдив. Следва да се посочи, че законодателят е предвидил възможност
формални престъпления да се квалифицират като маловажен случай, т.е.
противоправни деяния с много по-висока степен на обществена опасност от
административните нарушения, което е допълнителен аргумент, че тази
възможност не е изключена по отношение на формалните административни
нарушения. Изричното предвиждане на възможността престъплението да се
квалифицира като маловажен случай в съответна разпоредба от Особената
част на Наказателния кодекс не означава, че липсата на изричен такъв текст и
в разпоредбата, описваща състава на административното нарушение,
изключва приложението на чл.28 ЗАНН. Касае се за различна законодателна
техника. Дори и при резултатните административни нарушения липсва
изрично предвиждане в кои случаи деянието може да съставлява маловажен
случай, което идва да покаже, че правилата за маловажност са принципно
приложими всякога, щом изрично не е предвидено нещо различно. Да се
приеме противното, би означавало, че разпоредбата на чл. 28 ЗАНН е
мълчаливо отменена и е практически неприложима. Несъстоятелна е и тезата,
4
че използването на понятието „последици“ в разпоредбата на чл. 93, т. 9 НК,
приложима на основание чл. 11 ЗАНН, обуславя извод за неприложимост на
правилата за маловажния случай при формалните нарушения. Макар при
последните да не е необходимо настъпването на някакъв съставомерен
резултат, това не означава, че в обективната действителност не настъпва
никаква промяна при осъществяване на деянието. Разликата с резултатните
нарушения е, че тук единствената съставомерна промяна е осъществяването
на самото деяние, в който смисъл е и правната доктрина. Понятието „вредни
последици“, употребено в НК, е по-широко от понятието „вреди“. В обхвата
на „вредните последици“ се включват, както имуществените вреди, така и
всички други негативни имуществени последици и такива, които нямат
имуществен характер – така изрично Решение № 1756 от 14.10.2020 г. по
к.а.н.д. № 1528/2020 г. на XXVI състав на Административен съд – Пловдив.
Отделно от това, преценката за маловажен случай се прави не само „с оглед
на липсата или незначителността на вредните последици“, но и „с оглед на
други смекчаващи обстоятелства“. Граматическото тълкуване на употребения
съюз „или“ недвусмислено показва, че преценката може да се прави с оглед
само на вредните последици или на смекчаващите обстоятелства. В
настоящото производство съдът констатира множество смекчаващи
обстоятелства, понижаващи конкретната степен на обществена опасност
спрямо типичните нарушения от този вид. Несъстоятелен е и доводът, че
приложението на правилата за маловажен случай може да се изключи a priori
само по съображения за обществената значимост на дадена категория
обществени отношения, които се защитават със съответния състав на
административно нарушение. Повишената обществена значимост на
защитавания обект следва да намери отражение във вида и размера на
предвиденото наказание за този вид нарушения. Съдът не би могъл да
„дописва“ нормативни актове, при това като създава допълнителни
ограничения за правните субекти и да изключва изначално приложението на
чл. 28 ЗАНН за даден вид административни нарушения, след като
законодателят не е сторил това. По тези съображения настоящият съдебен
състав не споделя становището за невъзможност за квалифициране на
формалните административни нарушения за маловажни.
За да бъде деянието маловажен случай, трябва да се установи, че то
представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с
обикновените случаи на нарушения от същия вид. Тази преценка се прави с
оглед липсата или незначителността на вредните последици или на други
смекчаващи обстоятелства, които обаче винаги представляват конкретни
факти от обективната действителност и поради това тяхното съществуване
следва да бъде установено по делото, както и по какъв начин тяхното
проявление се отразява върху степента на обществена опасност.
Следователно преценката за маловажност е комплексна и тя изисква да бъдат
конкретно установени степента на обществена опасност на деянието, тази на
дееца и как те се съотнасят спрямо типичните хипотези на нарушения от този
5
вид.
На първо място съдът обръща внимание, че нито в наказателното
постановление, нито в хода на провелото се въззивно съдебно производство
въззиваемата страна не изложи твърдения за установяването дори на едно
единствено отегчаващо отговорността обстоятелство. Съдът служебно също
не констатира такива обстоятелства, поради което приема, че в случая не се
установяват никакви обстоятелства, отегчаващи степента на обществена
опасност на деянието и на дееца. Ако наказващият орган е считал, че по
делото има отегчаващи обстоятелства, които да са били пречка за
приложението на чл. 28 от ЗАНН, то в негова тежест е било да докаже това.
Процесуалната му пасивност ясно сочи, че отегчаващи обстоятелства не се
твърдят, а и не се установяват.
При преценката за степента на обществена опасност на деянието на
първо място следва да се съобрази обстоятелството, че нарушението е
отстранено по собствена инициатива на дееца - преди още да е било
установено от данъчната администрация, както и значително време преди
съставянето на АУАН. Макар преценката да е винаги конкретна, съдебната
практика е извела някои общи ръководни начала, служещи като ориентири за
това кога едно деяние, осъществяващо състав на административно
нарушение, може да бъде квалифицирано като маловажен случай.
Доброволното отстраняване на нарушението преди неговото установяване от
наказващата администрация трайно се приема за признак, съществено
понижаващ интензитета на обществената опасност на деянието. В случая
проверката, при която е установено нарушението, е била инициирана именно
от подадената по собствена инициатива справка-декларация от
жалбоподателя, а АУАН за това деяние е съставен близо месец след като то
вече е било отстранено.
Най-значимото обстоятелство обаче за определянето на степента на
обществена опасност на конкретното деяние е изминалият период от време до
неговото отстраняване. В случая забавянето при подаването на процесната
справка-декларация е само 1 ден. Доказа се по делото, че същата е подадена
на 17.03.2020 г. В уведомлението, което се генерира при постъпването на
документите за деклариране на данъка, се записва освен датата, но и часът на
това действие. Видно е, че в случая жалбоподателят е подал справката-
декларация още в самото начало на работния ден – в 10:22 часа. Следователно
забавянето наистина е изключително минимално. Същото е по-малко от 11
часа. Забавяне с подобна продължителност и при липса на отегчаващи
отговорността обстоятелства трайно се приема в съдебната практика (както на
касационната инстанция, така и на останалите административни съдилища в
страната) като по-ниска степен на обществена опасност спрямо обикновените
хипотези на нарушения от този вид. Настоящият съдебен състав споделя този
извод, тъй като в случая засягането на защитаваните обществени отношения е
в минимална степен. На практика деянието трудно би могло да бъде
едновременно съставомерно, но и да разкрива по-ниска степен на обществена
6
опасност спрямо процесната хипотеза. Преценени в своята съвкупност, тези
обстоятелства налагат извод, че не е оправдано директното използването на
административнонаказателна принуда, когато преследваните
предупредителни и превъзпитателни цели успешно са могли да бъдат
постигнати и с предупреждение на жалбоподателя, за когото не се
установяват никакви предходни нарушения на данъчната дисциплина. Съдът
не намира основание жалбоподателят да бъде поставян в по-неблагоприятно
положение, нито законът да бъде приложен по различен начин в сравнение с
други сходни случаи, при които забавяния при изпълнение на задължението
по чл. 125, ал. 1 вр. ал. 5 от ЗДДС със сходна и дори по-голяма
продължителност трайно се квалифицират като маловажни случаи – така
Решение № 2697 от 29.11.2013 г. по к.а.н.д. № 3116/2013 г. на XXIV състав
на Административен съд – Пловдив; Решение № 1537 от 30.06.2014 г. по
к.а.н.д. № 1175/2014 г. на XXI състав на Административен съд – Пловдив;
Решение № 2040 от 03.10.2014 г. по к.а.н.д. № 2138/2014 г. на XXIII състав
на Административен съд – Пловдив; Решение № 2049 от 27.09.2013 г. по
к.а.н.д. № 2001/2013 г. на XXIII състав на Административен съд – Пловдив;
Решение № 803 от 18.05.2017 г. по к.а.н.д. № 755/2017 г. на XXVI състав на
Административен съд – Пловдив; Решение № 2751 от 17.12.2012 г. по н. д. №
2817/2012 г. на XIX състав на Административен съд – Пловдив; Решение от
05.01.2010 г. по к.а.н.д № 1750/2009 г. на Административен съд – Пловдив.
Във всеки от разгледаните случаи се касае за по-продължително забавяне,
включително и в Решение № 803 от 18.05.2017 г. по к.а.н.д. № 755/2017 г. на
Административен съд – Пловдив, където справката-декларация е подадена на
втория присъствен ден.
Съдът изрично подчертава, че никъде съдебната практика не е извела
определен предел на забава при изпълнението на задължение за активно
поведение, скрепено със срок и до който нарушенията винаги да попадат в
хипотезата на маловажен случай. Посочи се, че всеки случай изисква
индивидуална и конкретна преценка на всички относими обстоятелства, а не
изолирано единствено на периода на забава. Така дори и при закъснение при
подаването на декларацията от 1 ден, както е в настоящия случай, степента на
обществена опасност на деянието би била много по-различна спрямо
процесната хипотеза, ако например нарушителят вече имаше издадено
предупреждение или наложено наказание, или пък ако беше установено, че
неизпълнението в срок се дължи на умишлено, целенасочено поведение на
физическо лице, което е участвало във волеобразуващите органи на
дружеството. При всяко положение доказателствената тежест в процеса се
носи единствено от административнонаказващия орган, който не ангажира
доказателства, а и не твърди никакви отегчаващи обстоятелства.
Следователно касае се за минималното възможно закъснение от само 1 ден и
от лице, което до момента стриктно и срочно е изпълнявало данъчните си
задължения, а в случая по собствена подбуда е отстранило нарушението,
преди то въобще да е било установено от наказващата администрация.
7
Всички събрани по делото доказателства сочат, че степента на обществена
опасност не само на деянието, но и тази на дееца се явяват изключително
ниски. Съдът приема, че същите категорично са по-ниски в сравнение с
обикновените случаи на нарушения от съответния вид.
В откритото съдебно заседание жалбоподателят сочи и причините за
забавата пред срочното изпълнение на задължението си по чл. 125, ал. 1 от
ЗДДС, а именно технически проблем с компютъра, на който са били записани
необходимите данни за подаването на процесната справка-декларация. Сочи
се още че това е съвпаднало с обявеното в страната извънредно положение,
което пък създало затруднения пред намирането на необходимата за
жалбоподателя помощ от компютърни специалисти в първия работен ден
след обявеното извънредно положение. В тази връзка ноторно известен факт
е, че с Решение на 44-то Народно събрание от 13.03.2020 г., обнародвано в ДВ
бр. 22 от 13.03.2020 г. /извънреден/ е обявено извънредно положение върху
цялата територия на Република България, като е посочено, че същото е
продиктувано с оглед овладяване на извънредната ситуация във връзка с
пандемията от COVID-19. С Решение на Народното събрание, обнародвано в
ДВ бр. 33 от 07.04.2020 г., е удължен срокът на обявеното извънредно
положение върху цялата територия на страната до 13 май 2020 г.
Следователно към момента на изтичането на срока по чл. 125, ал. 5 от ЗДДС
за подаването на СД за интересуващия делото данъчен период, то на
територията на страната е действало въведеното извънредно положение.
Известно е и че същото е обявено във връзка с пандемия, последиците от
която са оценени от Държавата като дотолкова сериозни и съществени, че са
наложили именно обявяването на извънредно положение и търпенето на
редица ограничения от гражданите. Нарушението е извършено в контекста на
една особена, нетипична и дори извънредна ситуация, значението на която не
бива да бъде игнорирано. В тази връзка сочените от жалбоподателя причини
за забавата следва да се оценят като извинителни и да бъдат отнесени към
групата на смекчаващите отговорността обстоятелства.
Налага се извод, че в настоящия казус са налице многобройни
смекчаващи отговорността обстоятелства и те обуславят такава количествена
характеристика, която значително надхвърля обикновените, типични
хипотези на проявление на смекчаващи обстоятелства. Същевременно по
делото се доказа и наличието на изключително по своя характер смекчаващо
обстоятелство, а именно съвсем краткото забавяне при изпълнението на
задължението от страна на жалбоподателя, което е от само 1 ден. Настоящият
състав намира, че доказателствата по делото определят извод, че самият факт
на издаденото наказателно постановление и наложено наказание ще е
достатъчен да предупреди и превъзпита жалбоподателя към спазването на
установения правен ред, поради което реалното изпълнение на наказанието не
се налага за постигане на целите по чл. 12 от ЗАНН.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че констатираният от
съда порок по непосочването на конкретната дата, на която нарушението е
8
било извършено, несъмнено представлява нарушение на процесуалните
правила. Противоречива обаче е съдебната практика дали същото е от
категорията на съществените или не. В редица решения на различни
касационни състави се приема, че посочването на датата на извършване на
нарушението трябва да е конкретно и небудещо съмнение. Този реквизит не
може да бъде извличан по правилата на логиката, било то и от приложени по
делото доказателства, както и да почива на предположения. Датата на
извършване на нарушението е индивидуализиращ всяко деяние белег и
задължителен реквизит на съдържанието на наказателното постановление
съгласно чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН. Използваният от наказващия орган
подход за определяне на датата на извършване на нарушението не отговаря на
стандарта по чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН. Посочването на периода от време,
през който задълженото лице е могло правомерно да изпълни задължението
си за подаване на следващите се данни, не удовлетворява изискването на
законодателя за надлежно описание на нарушението и на неговата дата, тъй
като тя трябва да е конкретно посочена и да не се извлича единствено от
правилата на логиката и доказателствата по делото. В тази връзка датата на
извършване на нарушението несъмнено ще следва крайния срок за подаване
на процесните данни, но не може да съвпада с него, тъй като преди той да е
изтекъл, лицето все още не е извършило нарушение – така Решение № 1292
от 14.06.2019 г. по к.а.н.д. № 1087/2019 г. на Административен съд –
Пловдив; Решение № 2449 от 22.11.2018 г. по к.а.н.д. № 2097/2018 г. на
Административен съд – Пловдив; Решение № 522 от 12.03.2018 г. по к.а.н.д.
№ 42/2018 г. на Административен съд – Пловдив; Решение № 1558 от
03.07.2018 г. по к.а.н.д. № 1293/2018 г. на Административен съд – Пловдив. В
случая, съобразявайки и съдебната реч на процесуалния представител на
въззиваемата страна, съдът намира, че гореизложените съображения,
изведени в практиката на касационната инстанция, следва да бъдат изцяло
споделени. В хода на съдебните прения АНО твърди, че наказателното
постановление е законосъобразно, като в него да била посочена и дата на
извършване на нарушението, която да е 16.03.2020 г. Посочи се обаче, че това
е бил последният ден от срока, в който жалбоподателят е могъл правомерно
да изпълни задължението си (тъй като 14 и 15 март 2020 г. са били
неприсъствени дни). Следователно на 16.03.2020 г. нарушението все още не е
било довършено. Макар на пръв поглед с посочването на последния ден от
срока за подаването на справката-декларация и отчетните регистри да може
да се презюмира, че всяко административнонаказателно отговорно лице ще
успее да „предположи“ и „да се досети“ каква е действителната дата на
извършване на нарушението, то на първо място процесуалният закон не
вменява такова задължение на субектите на отговорността. Всички признаци
от състава на нарушението, един от които е датата на неговото извършване,
трябва да му бъдат конкретно, ясно и несъмнено съобщени. Наказващият
орган не следва да възлага допълнителни задължения на лицата да тълкуват
волята му, щом такъв извод не следва да от процесуалния закон, а по
9
тълкувателен път не могат да се извеждат задължения за
административнонаказателно отговорните лица, които не са изрично
предвидени. По-същественият проблем е, че колкото и очевидна да изглежда
волята на наказващия орган, то видно и от съдебната реч на процесуалния му
представител, това не изключва възможността от допускане на грешки и
неточности. Тези последици не трябва да се преразпределят в тежест на
жалбоподателя. Така в случая в АУАН и в НП няма ясно посочена дата на
извършване на нарушението, а в съдебно заседание АНО твърди, че
нарушението е извършено на 16.03.2020 г., когато все още не е изтекъл срокът
по чл. 125, ал. 5 от ЗДДС. При тези факти съдът не би могъл да потвърди НП,
като приеме, че нарушението е извършено на дата, която нито е описана в НП,
нито се твърди от наказващия орган като момент на извършване на деянието.
Действително датата 17.03.2020 г. е посочена на две места в
обстоятелствената част на НП, но първият път като дата, на която е извършена
проверката, а вторият като дата, на която е отстранено нарушението. Това, че
в конкретния случай и проверката, и отстраняването на нарушението
съвпадат с първия ден, на който то е било довършено, не означава, че се
прави твърдение и за дата на извършването му. Напротив, видно е, че
твърдението е за датата на установяване на нарушението. Тя обаче не е
задължително да съвпада с тази на извършването му, която е честа хипотеза
при данъчните нарушения. Отново се достига до извод, че жалбоподателят е
поставен в положение да предполага и гадае волята на АНО. По тези
съображения съдът намира, че в конкретния казус и предвид становищата на
страните в откритото съдебно заседание цитираната практика на
Административен съд – Пловдив се явява относима към процесния случай и
следва да бъде споделена.
Независимо от гореизложеното, както се посочи, отмяната на
наказателното постановление в настоящия случай следва и на още едно
основание, а именно поради маловажност на деянието, като при съвкупната
оценка на многобройните установени смекчаващи отговорността
обстоятелства и липсата на каквито и да е отегчаващи такива, то разкрива по-
ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на
нарушения от съответния вид. Като е наказал жалбоподателя, вместо да го
предупреди, че при извършване на нарушение ще му бъде наложено
административно наказание, АНО е издал незаконосъобразно наказателно
постановление, което трябва да бъде отменено.
С оглед изхода на делото претенцията на административнонаказващия
орган за разноски е неоснователна. От своя страна жалбоподателят не е
направил искане за овъзмездяването на направени разноски, нито е доказал
извършването на такива, поради което на страните не следва да бъдат
присъждани разноски в настоящото производство.
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1, предл. трето от ЗАНН, съдът
РЕШИ:
10
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 522571-F544044/07.07.2020 г.,
издадено от М.К.Л. – *** - ***, с което на „ДЖИ ЕМ ИНТЕРНЕШЪНЪЛ“
ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от ***я П.И.Й., ЕГН: ***, на основание чл. 179, ал. 1, предл. 4
от Закона за данък върху добавената стойност е наложена „имуществена
санкция“ в размер на 500 (петстотин) лева за нарушение по чл. 125, ал. 5 вр.
ал. 1 от Закона за данък върху добавената стойност.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба на основанията,
посочени в Наказателно-процесуалния кодекс, по реда на
Административнопроцесуалния кодекс пред Административен съд – Пловдив
в 14-дневен срок от получаване на съобщението от страните, че решението е
изготвено.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
11