Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 05.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, І г.о., 8
с-в в открито заседание на двадесет и трети януари, през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФАН
КЮРКЧИЕВ
при участието на секретаря Ваня Ружина,
като изслуша докладваното от съдията
гр. д. № 10168 по описа на състава
за 2018 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искове с правно основание чл.45, ал.1 от ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Ищцата С.З.К. твърди, че вследствие на извършен спрямо нея деликт от
ответника В.Б.Д., съставляващ престъпление по смисъла на чл.152, ал.3, т.5, вр.
с ал.1, т.2, вр. с чл.29, ал.1, б.“А“ от НК, претърпяла неимуществени вреди, изразяващи
се в душевни болки и страдания. По силата на първоначално постановена
осъдителна присъда по НОХД №5854/2014г. по описа на СРС, НО 4-и състав,
впоследствие изменена с Присъда от 16.01.2017г. по ВНХД №4367/2016г. по описа
на СГС, НО, V състав,
потвърдена с Решение №189/20.10.2017г. по н.д.№600/2017г. по описа на ВКС, I НО, ответникът
бил признат за виновен за това, че на 10.08.2013г. се съвкупил с ищцата, като я
е принудил към това със сила и заплашване, а деянието е било извършено в условията
на опасен рецидив, поради което на основание чл.152, ал.3, т.5, вр. с ал.1, т.2, вр. с чл.29, ал.1, б.“А“ от НК бил
осъден да изтърпява наказание „лишаване от свобода“ за срок от шест години.
Ищцата твърди, че вследствие на осъщественото непозволено увреждане, тя понесла
и продължавала да търпи значителни неимуществени вреди, изразяващи се в поява
на страхова невроза и депресивни състояния, намалена работоспособност, нарушения
на съня, прояви на нервност, чувство на срам и притеснение пред близки и
познати. Оценява паричната равностойност на така описаните вредоносни последици
на сумата от 26 000 лева. При така изложените фактически твърдения ищцата
претендира за осъждане на ответника да й заплати обезщетение в размер на
26 000 лева, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
увреждането – 10.08.2013г. до окончателното плащане. С оглед очаквания
благоприятен изход от процеса ищцата претендира за осъждане на ответника да
заплати сумата на направените съдебни разноски на упълномощения процесуален
представител.
Ответникът В.Б.Д. не е депозирал
отговор на искова молба в законоустановения срок по реда на чл.131 от ГПК. В
хода на провеждане на първото открито съдебно заседание ответникът противопостави
възражение за наличие на преюдициално наказателно производство от значение за
изясняване на предмета на разглеждане в гражданското производство.
Съдът, като прецени доводите и възраженията на страните, взети предвид
съобразно събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
Страните не спорят, а приетият като доказателство препис от Присъда от 16.01.2017г., която е постановена
по ВНОХД №4367/2016г. по описа на V-и въззивен състав,
НО при СГС установява, че ответникът В.Б.Д. е бил признат за виновен в това, че
на 10.08.2013г. за времето от около 15,00 часа до около 15,30 часа в гр. София
на тревна площ, находяща се в непосредствена близост до надлез „Надежда“, се съвкупил
с лице от женски пол –С.З.К. (ищцата), като я принудил към това със сила и
заплашване, а деянието е извършено в условията на опасен рецидив, поради което
и на основание чл.152, ал.3, т.5, вр. с ал.1, т.2, вр. с
чл.29, ал.1, б.“А“ от НК е осъден
на „лишаване от свобода“ за срок от шест години. Постановената осъдителна присъда
е потвърдена с Решение №189/20.10.2017г. по н.д.№600/2017г. по описа на
ВКС, I НО.
След извършена проверка в
съдебно-деловодната система съобразно приложената справка на стр.12 от делото,
съдебният състав констатира, че наказателното производство е приключило с
постановяване на окончателния съдебен акт на касационната инстанция от
20.10.2017г. и към датата на образуване на исковото производство няма обективни
данни за инициирано наказателно производство, свързано с тази присъда.
По делото е допуснато събирането на
гласни доказателствени средства чрез разпит на един свидетел, с цел
установяване на обема и характера на твърдените неимуществени вреди, но ищцата
не осигури явяването на допуснатия свидетел, въпреки дадените указания на съда,
още в първото открито съдебно заседание.
При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни
изводи:
Предмет на спора е претенция за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, за които се твърди да са настъпили в резултат от реализиран състав на непозволено
увреждане по отношение на ищцовата страна. Твърди се, че вредите са били
причинени вследствие на извършено престъпно деяние спрямо ищцата - осъществено
принудително съвкупление чрез използването на сила и заплашване по смисъла на
чл. 152 от НК, предмет на образуваното наказателно производство от общ характер
срещу ответника.
Предявената искова претенция за
присъждане на обезщетение за вреди е процесуално допустима, но нейната
основателност е предпоставена от установяването на всички елементи от
фактическия състав на непозволеното увреждане. Тези предпоставки са:
настъпването на вредоносен резултат при осъществяване на противоправно
поведение от ответника и съществуване на пряка причинно-следствена връзка между
настъпването на резултата и осъществяването на посегателството.
След като отчете обвързващата сила на представената присъда по смисъла на
чл. 300 от ГПК, влязла в законна сила към датата на потвърждаването й от
касационната инстанция, съдът следва да приеме за установени фактите от
значение за изясняване на спорното право, касаещи деянието, извършването му от
дееца, противоправния характер на деянието, виновността и съставомерните вреди.
При така съобразената задължителност
на присъдата и в частност на установените съставомерни елементи в състава на
престъпното деяние по чл. 152 от НК, съдът е обвързан в хипотезата на чл. 300
от ГПК да приеме за доказан факта на извършване на противоправно деяние от
ответника В.Д., засягащо телесната цялост и половата неприкосновеност на ищцата
С.К.. Доколкото в правната доктрина престъпният състав на чл.152 от НК се
характеризира като двуактно резултатно престъпление, за чието довършване е
необходимо да настъпят предвидените общественоопасни последици - извършено
посегателство върху половата неприкосновеност на пострадалото лице, то приетите
за доказани съставомерните последици в приложената присъдата на наказателния
съд също се ползват със задължителност по отношение на сезирания граждански
съд.
Налице е престъпно деяние, което от
гледна точка на гражданското право е деликт. Характерът на вредите и степента
на засягане на правнозащитените нематериални блага на пострадалото лице се
определя от оценка на доказателствената стойност на събраните в хода на
съдебното дирене доказателства съвкупно с приложението на опитните правила и
критериите за справедливост.
Уместно е да се отбележи, че
естеството на престъпното деяние, което има правното значение на деликт, по
дефиниция е свързано с употреба на принуда спрямо жертвата на престъплението,
защото изпълнителното деяние е осъществено посредством оказването на принуда, чрез
употреба на сила и заплашване от страна на извършителя. Именно силата и
заплашването осъществяват формите на неправомерно поведение, което е
характеристична особеност на деликта.
Налице е също и пряка причинно –
следствена връзка между заявените в настоящото производство вредоносни
последици за ищцата и осъществените противоправни действия от страна но
ответника. Обезщетение за причинено непозволено увреждане без съмнение се
дължи, но за определяне на неговия размер, следва да бъдат обсъдени конкретно събраните
доказателства в тази насока.
След като въз основа на влязлата в
сила присъда, настоящият състав на съда прие, че са налице обективно проявени
вредоносни последици, които ищцата е търпяла - той следва да извърши преценка за
естеството и обема на тези последици.
По отношение на естеството и обема на
понесените вреди;
В константната си практика, Върховният касационен съд нееднократно е
обсъждал въпроса за доказването на размера на неимуществените вреди.
Така в Решение № 457 от
25.06.2010 г. по гр. д. № 1506/2009 г., IV ГО по описа на
ВКС на РБ е прието, че доказването на
релевантните за спора факти е съвкупността от процесуални действия на съда и
страните, насочени към разкриване на обективната истина. Предмет на доказване
са фактите от обективната действителност и връзките между тях /т. нар. опитни
правила/. Именно с помощта на опитните правила - такива на житейския опит, на
отделни професии или клонове на науката, изкуството и техниката, могат да бъдат
разкрити връзките между
фактите и явленията от действителността, дори и без необходимост от използване на гласни или на писмени
доказателства.
Негативните емоции и страдания на
лицето, чиито лични права са станали обект на конкретното престъпно
посегателство, не се нуждаят от конкретни доказателства по отношение на своето естество/характер. Това са вреди, които
подлежат на обезщетяване в действителен размер, а в този смисъл, приложението
на установения от чл. 52 на ЗЗД критерий за справедливост, се основава както на
отчитането на обективни обстоятелства, засягащи проявлението на вредоносните
последици, така и на цялостната морално-етична оценка за значимостта на накърнените
нематериални блага, на съществуващото обществено отношение към подобен род
посегателства срещу личността и на социално-културния
контекст, в който са намерили отражение конкретните вредоносни последици.
В хода на провеждане на наказателното
производство е установено, че спрямо личността на пострадалата е упражнено
насилие - физическа сила – бутане, запушване на устата с ръка, притискане и
задържане с цел сломяване на съпротива, дърпане и събличане на дрехи, както и
заплашване – насочване на пистолет към главата на пострадалата. Употребата на
сила, респективно - принудата - в конкретния случай обективно е предхождало и
съпровождало осъществяване на инкриминирания полов акт. Изпълнителното деяние е
завършено с посегателство върху половата неприкосновеност на пострадалата, при
който деецът е нанесъл и наранявания върху тялото на пострадалата. Осъществяването на изпълнителното деяние се
отличава с агресия, цинизъм и непристойно поведение, доколкото е извършено в
светлата част на денонощието, на публично и общодостъпно място.
При обсъждане на тежестта на възникналите
негативни последици съдът отчете, че престъплението е засегнало възможността на
пострадалата, да определя и ръководи собственото си поведение, включително като
взема неповлияни и свободни от насилие решения при осъществяване на интимни
контакти и избор на
сексуален партньор. Високата степен на обществена опасност на деянието, като
престъпление е показателен критерий за оценката, която обществото дава на
подобно деяние, като деликт.
Специализираната научна литература в
областта на медицинската психология определя деликти от категорията на
процесния, като травматично изживяване, рефлектиращо негативно в съзнанието на
пострадалата, което осъществява значителна неимуществена вреда, а нейното
проявление във времето трудно може да бъде определено. За тази вреда,
ответникът дължи обезщетение на ищцата.
Принадлежността на ищцата към общност,
в която съществуват утвърдени нагласи и разбирания за ценностната роля на
жената, допринася за пораждането на значителни неимуществени вреди, изразяващи
се в чувство на срам и притеснение. Следва да бъде отбелязано, че към момента
на извършване на престъпното деяние ищцата /18 години/ е достигнала необходимата
степен на психическа и физическа зрялост за осъществяване на полови контакти,
но липсата на придобит житейски и социален опит определя изразена
психологическа уязвимост и склонност към дълготрайно емоционално повлияване от
травматичното изживяване, за което съдебният състав придоби непосредствени
впечатления и от поведението на ищцата в проведените открити съдебни заседания.
С оглед на изложените изводи, съдът
приема, че в резултат от осъщественото от ответника противоправно поведение
спрямо ищцата, тя е претърпяла немалки вреди, предизвикани от засягане на телесния
й интегритет и половата неприкосновеност, както и накърняване на чувството за
чест и достойнство.
Съдът приема, че в останалата си част
изложените твърдения за настъпване на изменения в нормалното психическо
състояние на ищцата, както и за засягане на работоспособността на ищцата никак не
се потвърждават от събрания доказателствен материал в хода на производството
пред настоящия съд.
Общото правило на чл.154, ал.1 от ГПК
предвижда, че всяка страна носи доказателствената тежест относно фактите
(правнорелевантни и доказателствени), на които основава своите искания или възражения,
а липса на такова доказване, при подчертаната процесуална пасивност на ищцата,
задължава съда да приеме недоказаните по делото факти за неосъществили се в
обективната действителност и въз основа на това да постанови съдебното решение.
В открито съдебно заседание съдът предостави възможности на ищцата да осигури свидетели,
чиито показания по принцип биха могли да способстват за установяване на относими
за спорното право факти – негативни нервнопсихически преживявания в различни
периоди от време, настъпили в резултат на извършеното престъпление. По делото
не бяха представени медицински документи, съдържащи амнестични и диагностични
данни за появата на описаните в исковата молба здравословни проблеми. Така
констатираната доказателствена празнота мотивира категоричен извод за
недоказаност на обема на описаните
неимуществени вреди, изразяващи се засягане на нормалното функциониране на психиката
на ищцата – изпадане с продължителни страхови неврози и депресивни състояния,
вследствие на извършеното престъпно деяние. Недоказано остана и твърдението за възникване
на неработоспособност в резултат от претърпяното увреждане.
За адекватно прилагане на принципа на
справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, при определяне размера на
обезщетението, съдът отчете комплексно всички изложени по- горе обстоятелства,
относно характера и обема на вредите, но и социално- икономическите условия в
страната вкл. размера на минималната работна заплата към момента на
настъпването на вредоносния резултат.
Именно икономически критерий може да
бъде основа на обективен социален критерий (жизнения стандарт в страната през
периода 2013г. - 2020г.), определящ и социалните измерения на понятието за
справедливост, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД.
Съгласно задължителните указания към
съдилищата, съдържащи се в т.II от Постановление №4 от 23.12.1968 г., Пленум на ВС, съдът
приема, че обезщетението в конкретния случай следва да се определи, като се
отчитат: характера на увреждането; начина на извършването; обстоятелствата, при
които е извършен деликтът; естеството на
засегнатите права и обема и характера на конкретно доказаните вреди, свързани
със субективните възприятия на пострадалата.
След анализ на установените в хода на
съдебното дирене факти и съобразно посочените по- горе критерии съдът намира,
че ищцата има право да получи от ответника обезщетение за претърпените
неимуществени вреди, в общ размер на сумата от 4 000 лева. За разликата над
тази сума, до пълния размер на претенцията, искът следва да бъде отхвърлен.
По претенцията за присъждане на
мораторна лихва:
Заедно с присъденото обезщетение,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата и законната лихва,
изчислена за периода от датата на извършването на деликта, на 10.08.2013г., до
деня на окончателното плащане.
По разноските в процеса и претенциите за присъждането им:
С оглед изхода на спора, на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата действително
направените съдебни разноски, вкл. за процесуално представителство от един
адвокат, но съразмерно с уважената част от иска. Тези разноски възлизат на
сумата от 50 лева.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА В.Б.Д., с ЕГН: **********,***, със съдебен адресат – особен
представител за оказване на правна помощ - адвокат Н.С.С., с адрес ***, да заплати на С.З.К., с ЕГН:
**********
и адрес:
***, на основание чл.45, ал.1
от ЗЗД - сумата от 4 000 лева (четири хиляди лева), представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, в следствие на извършен спрямо ищцата деликт, съставляващ престъпление по чл.152, ал.3,
т.5, вр. с ал.1, т.2, вр. с чл.29, ал.1, б.“А“ от НК,
установено по НОХД №5854/2014г. по описа на СРС, НО 4-и състав,
заедно със законната лихва върху сумата на
присъденото обезщетение, считано от датата на
увреждането - 10.08.2013г. до окончателното
плащане на задължението, като отхвърля предявения иск в частта за разликата над присъдената сума
и до пълния предявен размер от 26 000 лева.
ОСЪЖДА В.Б.Д., да заплати да
заплати на С.З.К.,
на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК - сумата от 50 (петдесет) лева за съдебни разноски, от заплащането на които ищцата е
била освободена.
ОСЪЖДА В.Б.Д., да заплати по сметка на Софийски градски съд, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК - сумата
от 160 (сто и шестдесет) лева за съдебни разноски, от заплащането на които
ищцата е била освободена.
Решението подлежи на
обжалване пред Апелативен съд София, в двуседмичен срок от връчване на препис
от него на всяка от страните.
СЪДИЯ: