Р Е Ш
Е Н И Е №161
гр. Сливен, 27.09.2019г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и пети септември през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТЕФКА
МИХАЙЛОВА
мл.с.
СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
при секретаря Соня Василева,
като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз. гр. д. №410 по описа
за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по две въззивни жалби против Решение
№630/03.06.2019г. по гр.д.№7051/2018г. на Сливенски районен съд, с което е
осъдено ЗАД „АРМЕЕЦ“, гр.София да заплати на основание чл.226, ал.1, вр. с
чл.223, ал.1 от КЗ /отм./ на Р.К.Д. чрез неговия баща и законен представител К.И.
сумата от 12000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди – болки и страдания от смъртта на В.И.Д., в резултат на претърпяно ПТП на
09.03.2015г., ведно със законната лихва, считано от 21.12.2015г. до
окончателното й изплащане, като иска в останалата му част до пълния претендиран размер от 20000лв. и за
законната лихва за периода 09.03.2015г. – 20.12.2015г. е отхвърлен като
неоснователен и недоказан. Присъдени са съответно разноски на страните,
съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от исковете. Застрахователното
дружество е осъдено да заплати съответна държавна такса и депозит за вещо лице.
Решението е обжалвано от
двете страни в първоинстанционното производство.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил съответно отговор на всяка една от двете въззивни жалби.
І. Първата въззивна жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното
производство Р.К.Д., действащ чрез своя
баща и законен представител К.И. чрез пълномощника адв. Г.М. и с нея се обжалва
посоченото първоинстанционно решение в неговата отхвърлителна част относно
размера на обезщетението за неимуществени вреди и относно разноските.
Въззивникът посочва, че първоинстанционното решение в неговата обжалвана част е
неправилно и постановено в противоречие с прилаганата от съдилищата съдебна
практика, като присъденото обезщетение не кореспондира с хипотезата на чл.52 от ЗЗД. Районният съд не съобразил, че претендирания размер от 20000лв. бил
съобразен от ищцовата страна именно с безспорното съпричиняване на вредите от
страна на пострадалата при ПТП, като било посочено, че този размер е след
редукция на действителните вреди от 35000лв. Съдът установил трайно изградената
дълбока емоционална връзка между ищеца и неговата баба, интензивността и
продължителността на преживените отрицателни емоции, но не ги отчел в
достатъчна степен при определяне размера на обезщетението. Счита, че размерът
на определеното от районния съд обезщетение не отговаря на принципа на
справедливостта и практиката на съдилищата по сходни казуси. С оглед
изложеното, въззивникът моли съда да отмени решението на СлРС в обжалваната
отхвърлителна част по отношение на размера и да постанови ново, с което уважи
исковата претенция изцяло, ведно със законната лихва за забава, считано от
21.12.2015г. Претендира присъждане на направените по делото разноски в пълен
размер.
С отговора
на тази въззивна жалба, застрахователно дружество „Армеец“ АД чрез
процесуалният си представител по пълномощие юриск. П. посочва, че оспорва
подадената от ищцовата страна въззивна жалба като неоснователна и моли съда да
я остави без уважение. Счита, че в първоинстанционното производство ищецът не
доказал по основание и размер претендираните неимуществени вреди. Родствената
връзка не можела да се квалифицира като трайна и дълбока емоционална връзка,
нито като особено близка по смисъла на ТР №1/21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС. Не
било доказано действително търпени продължителни болки и страдания, подлежащи
на обезвреда. Приложената съдебна практика счита за неотносима. Претендира
присъждане на разноски.
ІІ. Втората
въззивна жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство
ЗАД „АРМЕЕЦ“, гр.София чрез пълномощника юриск. П. и с нея се обжалва
първоинстанционното решение в неговата осъдителна за дружеството част и относно
разноските. Застрахователното дружество въззивник намира решението за
неправилно и необосновано, постановено в противоречие със събраните по делото
доказателства. Счита, че понятийния израз „особено близка, трайна и дълбока
житейска и емоционална връзка с починалия“, посочена като предпоставка в ТР
№1/21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС изключва проявите на отношение при разделно
живеене, дори и те да са топли, на доверие, уважение и подкрепа. Счита, че
следва да е налице съвместен живот в общо домакинство, при отношения като в
едно семейство. Най-често такава връзка между баба и внук се създавала, когато
първата е изпълнявала продължително време заместващата роля на отсъстващ или
починал родител. Именно израза „особено“ означавало нещо различно по качество и
степен на обикновеното, нормалното. Счита, че в конкретния случай отношенията
между ищеца и баба му не запълват съдържанието на този понятиен израз.
Несъмнено ищецът е преживял емоционални страдания, но те не притежавали онази
правна значимост, която да ги поставя в категорията неимуществени вреди,
достойни за възмездяване по чл.226, ал.1 от КЗ отм. Изключителна житейска
ситуация по смисъла на посоченото тълкувателно решение не била доказана по
делото, нито страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално
присъщите за съответната родствена връзка. Анализира в тази връзка събраните по
делото гласни доказателства. На следващо място счита, че неправилно съдът е
приел, че този риск е покрит от застрахователя. Тълкувателното решение се
отнасяло за отговорността на деликвента, какъвто застрахователят не е и
застрахователната дейност е спомената само инцидентно в решението. Към момента
на сключване на договора такъв риск не е съществувал и не е поет от
застрахователя, като той не е носил отговорност за вреди към разширения кръг на
лицата при условията на ТР №1/21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС. По отношение на
размера на присъденото обезщетение, застрахователят счита, че същото не е
съобразено с принципа на чл.52 от ЗЗД, както и неправилно е определен обема на
претърпените вреди, вследствие на което неправилно е определен и размера на
обезщетението, явяващ се твърде завишен. Счита, че неправилно районният съд е
приел неприложимост на пар. 96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ. За съдебни претенции,
предявени след 21.06.2018г. до 07.12.2018г., към които е и ищцовата,
отговорността по отношение на разширения кръг лица е лимитирана по изключение
до предвидения максимален размер от 5000лв. Този максимален размер следвало да
се намали и отчетеното от съда 40% съпричиняване. С оглед изложеното,
дружеството въззивник моли съда да отмени първоинстанционното решение в
обжалваната част и на постанови ново, с което да отхвърли изцяло исковата
претенция. Претендира присъждане на направените по делото пред двете съдебни
инстанции разноски.
С отговора
на тази въззивна жалба, подаден от ищеца в първоинстанционното производство
чрез пълномощника адв.М., се оспорва същата като неоснователна и се моли
въззивния съд да я а.остави без уважение. Излага подробни контрааргументи на
доводите на застрахователя. Посочва, че ищецът е измежду лицата, имащи право да
бъдат обезщетени справедливо при доказана близка връзка с починалия. От
събраните по делото гласни доказателства се установила изключително силна,
пълноценна и хармонична връзка между ищеца и неговата баба. Сочената от
застрахователя разпоредба на пар.96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ пък била в
противоречие с Директива 2009/103/ЕО, в която са нормативно уредени лимитите по
отношение на изплащаните обезщетения.
С въззивните жалби и с
отговорите не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.
В с.з., въззивникът Р.К.Д. чрез своя баща и законен представител К.И.Д., редовно призован, не се
явява. Представлява се от процесуален представител по пълномощие адв. Г.М.,
който поддържа подадената от Д. въззивна жалба и оспорва въззивната жалба на
застрахователното дружество. Счита, че съдът не е определил по справедливост
размера на обезщетението, като намира за такъв претендирания размер от 20000лв.
Моли съда да уважи неговата въззивна жалба, като отмени първоинстанционното
решение в неговата отхвърлителна относно размера на обезщетението част и уважи
исковата претенция изцяло. Претендира присъждане на направените по делото
разноски.
В с.з. дружеството
въззивник ЗАД „Армеец“, гр.София, редовно призовано, се представлява
от процесуален представител по пълномощие юриск. П., която поддържа подадената
от застрахователя въззивна жалба и оспорва жалбата на другата страна. Моли съда
да уважи въззивната жалба на застрахователя по изложените в нея съображения. Евентуално
ако съдът намери, че ищецът е легитимиран до получи обезщетение, то присъденото
било в завишен размер, несъответстващ на действително претърпените вреди. Претендира
присъждане на направените по делото разноски, в т.ч. и юрисконсултско
възнаграждение.
Въззивният съд намира
въззивните жалби за допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261
от ГПК, същите са подадени в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти,
имащи правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен
съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно,
а с оглед обхвата на обжалването /изцяло, с оглед двете въззивни жалби/ – и допустимо.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в
рамките на въззивните жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно.
Този състав на въззивния
съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и
кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272
от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Искът, с който
първоинстанционния съд е бил сезиран, е пряк
иск срещу застраховател по договор за застраховка “Гражданска отговорност” за
заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено
увреждане, причинено от застрахования, в размер на 20000лв., ведно със
законната лихва за забава, считано от деня на увреждането – 09.03.2015г. до
окончателното изплащане, с правно основание чл.226, ал.1, вр. с чл.223, ал.1 от КЗ /отм./, вр. с пар.22 от ПЗР на КЗ в сила от 01.01.2016г.
Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в
обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се
основава ищцовата претенция, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал
съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на
предявения иск. Направил е доклад по
делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и
равна възможност за защита в производството.
Въззивните
жалби са подадени от двете страни в първоинстанционното производство.
Съдът намира и двете въззивни жалби за неоснователни.
С разпоредбата на чл.226,
ал.1 от КЗ /отм./ е дадена възможност на увреденото от застрахован по
застраховка “Гражданска отговорност” лице да иска пряко от застрахователя
обезщетение за причинените му вреди. Съгласно разпоредбата на чл.45, ал.1 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.
Отговорността на застрахователя по задължителната застраховка “Гражданска
отговорност” е функционално обусловена от деликтната отговорност на
застрахования – пряк причинител на увреждането.
В случая, ищеца в
първоинстанционното производство е внук на увреденото лице – В.Д., починала в
резултат на застрахованото събитие – настъпилото на 09.03.2015г. ПТП.
По смисъла на ТР №
1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. №1/2016г. по описа на ОСНГТК на ВКС кръга от
лица, които имат право да претендират обезщетение за претърпени неимуществени
вреди от смъртта на близък включва лицата, посочени в Постановление №4 от
25.05.1961г. и Постановление №5 от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд, и
по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания,
които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
Поради това,
исковата претенция безспорно е допустима. Възраженията на застрахователя в тази
насока са неоснователни и касаят всъщност въпроса по същество - основателността
на исковата претенция.
По делото е установено /по
този въпрос спор между страните не е имало/, че е налице сключена на
28.10.2014г. застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите на лекия
автомобил м. “Нисан Примера”, с рег.№СН 6434 АК /участник в ПТП на 09.03.2015г./ в ответното дружество ЗАД „Армеец“,
гр.София, валидна към деня на настъпване на застрахователното събитие.
Тъй като отговорността на
застрахователя е функционално обусловена от деликтната отговорност на
застрахования, то следва да се установят елементите на сложния фактически
състав на непозволеното увреждане - деяние /действие или бездействие/,
противоправност на деянието, вреда,
причинна връзка между деянието и причинената вреда и вина.
Безспорно по делото е установено извършването на
деянието и противоправността му /задължителната за съда сила на Присъда
№33/10.12.2015г. по НОХД №440/2015г. на СлОС/ – причинено от водача на
застрахования автомобил Г.С.Г. на 09.03.2015г. на път SLV 1038, км.3,5 от републиканската пътна мрежа, източно от
гр.Сливен, в м.“Рамануша“ пътно-транспортно произшествие, като водача на
автомобила нарушил правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл.20,
ал.2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на В.И.Д. на 72 години от
гр.Сливен.
От посочената присъда
по НОХД №440/2015г. на СлОС, ползваща се с задължителна доказателствена сила
/чл.300 от ГПК/ се установява вината на водача на застрахования автомобил и причинната
връзка между деянието и вредоносния резултат – настъпилата смърт на В.Д..
Следващият основен елемент на непозволеното увреждане е вредата. Без
наличие на такава не може да се говори за непозволено увреждане. Вредата се
схваща като промяна чрез смущение, накърняване и унищожаване на благата на
човека, представляващи неговото имущество, права, телесна цялост и здраве,
душевност и психическо състояние. От събраните по делото доказателства се
установява по безспорен начин, че в резултат на деянието, извършено от
застрахованата Г.Г. - причинено пътно-транспортно произшествие на 09.03.2015г. е
настъпила смъртта на В.Д. – баба на ищеца Р.Д..
От събраните по делото обстоятелства е установена по безспорен начин
родствената връзка между ищеца и починалата, вследствие застрахователното
събитие В.Д. – ищеца е неин внук.
Както бе посочено
по-горе, съгласно ТР№ 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1 по описа на ОСНГТК на ВКС
освен лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5
от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд, по изключение и всяко друго лице,
което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от
неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е
справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Наличието на особено
близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва
да се преценява от съда във всеки отделен
случай въз основа на фактите и доказателствата
по делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се
направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване
за съществуването на трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и
страдания. Връзка с посоченото съдържание
предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и
нейното отсъствие изключва проявлението
на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД.
Възраженията
на застрахователя, наведени с въззивната жалба, са основно в тази насока –
неустановяване на изискуемата достатъчно дълбока и трайна емоционална връзка
между ищеца и починалата му баба, обуславяща визираното в тълкувателното
решение изключение за обезщетяване на неимуществени вреди. Съдът намира тези
оплаквания за неоснователни.
Въззивният
състав споделя напълно извода на районния съд, че от събраните по делото гласни
доказателства е установена дълбока емоционална връзка между ищеца и починалата
му в резултат на застрахователното събитие баба.
В конкретния случай се
установи действително наличието на много силна емоционална връзка, обич и
привързаност между баба и внук, независимост от ниската възраст на последния.
Починалата В.Д. почти всеки ден е била при внука си, грижела се е за него,
играела с него, четяла му приказки. Отношенията между баба и внук били по-силни
от обичайните за родствената връзка, като отношенията между тях били трайни
/почти всекидневни грижи и пълноценно общуване/. Поради това съдът не споделя
възраженията на застрахователя за липса на изискуемата правна значимост в така
установените отношения между баба и внук. Установено е че смъртта на бабата се
отразила силно емоционално на внука й, който в продължение на почти една година
я търсил, чудил се къде е, защо вече не идва да го вижда. Касае се за дете на
ниска възраст, което трудно разбира и приема факта на смъртта и последиците от
него. Липсата на любим човек, който почти ежедневно е полагал грижи за него е
травмираща, причиняваща емоционални страдания, надхвърлящи нормално присъщите
за съответната родствена връзка и безспорно обуславящи приложението на
изключението, визирано в посоченото тълкувателно решение.
Предвид
изложеното, съдът намира, че в производството е установено, че ищецът и
починалата му баба са имали трайна и дълбока емоционална връзка, като ищецът
претърпял от смъртта на баба си продължителни болки и страдания, които в
конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
Във връзка с възражението на застрахователят, че в случая не е налице
покрит застрахователен риск, тъй като с въпросното ТР е разширен кръгът на
лицата, спрямо които застрахователят носи отговорност след отмяната на
приложимия КЗ /отм./ и след сключване на конкретната застрахователна полица,
следва да се посочи, че съдът го намира за неоснователно. Кръгът на лицата,
които могат да претендират обезщетение за неимуществени вреди никога не е
легално определен в българското законодателство, което е наложило определянето
му с постановените тълкувателни актове на ВС, респ. ВКС критерии. КЗ /отм./,
както и новият КЗ предвиждат задължение на застрахователя да покрие
отговорността на застрахования за причинените на трети лица имуществени и
неимуществени вреди, естествено в границите на определена застрахователна сума.
Тъй като кръгът на тези трети лица не е определен в закона, то е неоснователно
възражението, че настоящия случай е извън покрития застрахователен риск.
С оглед изложеното, съдът е
мотивиран и приема, че са налице всички предвидени в закона елементи на
фактическия състав на непозволеното увреждане. В случая увреденото лице – ищецът
в първоинстанционното производство е насочил претенциите си за обезвреда пряко
срещу застрахователя. Застрахователят отговаря в обема, в който отговаря и
причинителят на вредата. Той следва да покрие отговорността на застрахования за
причинените от него имуществени и неимуществени вреди, които са пряк и
непосредствен резултат от непозволеното увреждане /чл.223, ал.1 и ал.2 от КЗ
/отм./, в случая – неимуществени вреди.
Обезщетението за неимуществените вреди се
определя от съда по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Във
всеки отделен случай размерът му следва да се определя съобразно претърпените
увреждания, като целта на законовата разпоредба е да се репарират в относително
пълен обем претърпените болки, страдания и неудобства, които с оглед характера
си, са трудно оценими.
При определяне на дължимото обезщетение в
случая, съдът взе предвид посочените по-горе обстоятелства, свързани с
претърпените морални болки и страдания, вследствие смъртта на В.Д., с оглед
особено силната емоционална връзка на обич и привързаност между нея и внука й –
ищеца Р.Д. и продължителността на същите, като отчете безспорно възрастта на
ищеца и особеностите на неговото психично и емоционално състояние, произтичащи
именно от нея. Съобразявайки всички тези обстоятелства, оказващи влияние при
определяне на дължимото обезщетение, съдът намира, че справедливия паричен
еквивалент на причинените неимуществени вреди, възлиза на сумата от 20000лв., в
който размер правилно и законосъобразно, при спазване принципа на
справедливостта по чл.52 от ЗЗД и въз основа на чл.51, ал.1 от ЗЗД, е определен
от районния съд.
При определяне на
размера на дължимото обезщетение не намира приложение разпоредбата на §
96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г.), с която е определен
максимален размер от 5000 лева, за обезщетяване на разширения кръг лица (по ал.
4 на чл. 493 а от КЗ), между които попадат внуци и възходящи от втора
степен. Предмет на делото е иск с правно основание чл. 226
от Кодекса за застраховането (отм.). Съгласно § 22 от
Преходните и заключителни разпоредби на Кодекс за застраховането (в сила от
01.01.2016 г.) към случая е приложима част
четвърта от отменения Кодекс за застраховането (отм. ДВ бр. 102 от
29.12.2015 г. ), освен ако страните договорят друго след влизането в сила на
КЗ, каквито данни по делото няма. §
96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г.) е приложим само по
отношение на ПТП, настъпили при действието му по застраховки, сключени след
01.01.2016 г. В случая застрахователния договор е сключен на 28.10.2014г. и
спрямо него е приложима част четвърта на отменения КЗ, непредвиждащ подобна
ограничителна разпоредба.
Независимо от
това, от друга страна следва да се посочи и факта, че настоящото производство е
образувано по повод искова молба, подадена на 21.12.2018г., поради което не
попада измежду съдебните претенции, визирани в сочената от застрахователя
въззивник разпоредба на пар.96, ал.3 от ДР на ЗИДКЗ, визираща претенции в
периода 21.06.2018г. – 07.12.2018г.
Ответното застрахователно
дружество с отговора на исковата молба е направило възражение за съпричиняване
на вредоносния резултат от страна на починалата В.Д.. Съдът намира това
възражение за основателно и доказано и споделя правните изводи на СлРС в тази
насока, в т.ч. и приетия от него процент на съпричиняване – 40%, поради което
няма да излага подробни мотиви в тази насока.
Следва да се отбележи, че
самият ищец в исковата си молба признава наличието на съпричиняване, установено
по безспорен и категоричен начин в производството от заключението на вещото
лице по назначената от районния съд съдебно-техническа експертиза, което и
настоящия състав кредитира изцяло, като неоспорено, обосновано и дадено от вещо
лице, в чийто знания и умения съдът няма основания да се съмнява.
Във връзка с възраженията
във въззивната жалба на Р.Д. чрез пълномощника адв.М. следва да се отбележи, че
всеки съд, разглеждащ конкретния спор, на база събраните по конкретното дело
доказателства, преценени във връзка едни с други, по свое вътрешно убеждение,
прави извод за наличие на съпричиняване, какъвто и настоящия състав прие, така
и сам въз основа на данните по делото определя приложимия според него процент
на съпричиняване. Съдът не е обвързан от сочения от страните такъв. В случая
настоящия състав на база събраните доказателства приема наличие на
съпричиняване в размер на 40 % от страна на В.Д., като съобрази, че основната
техническа причина, довела до възникване на ПТП е нейното движение като
пешеходец по платното за движение, в тъмната част на денонощието, без нужната светлинна
сигнализация и без съобразяване с положението и скоростта на движение на
приближаващия се автомобил /застрахованото МПС, причинило ПТП/. В случая
определения от въззивния съд процент на съпричиняване съвпада напълно с този,
приет от първоинстанционния съд.
Освен това следва да се
отбележи, че съдът при съобразяване на всички горепосочени подробно
обстоятелства и при спазване на принципа на справедливостта по свое убеждение
определя размера на справедливото обезщетение за претърпените от ищеца в първоинстанционното
производство неимуществени вреди – морални болки и страдания от смъртта на баба
му, починала в резултат на процесното ПТП, като не е обвързан със сочения от
ищеца размер.
Поради това, възраженията
във въззивната жалба на Д. са изцяло неоснователни и не се споделят от
въззивната инстанция.
С оглед приетото
съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД и определения процент на същото
– 40%, то дължимото
обезщетение за причинените на ищеца вреди, определено от съда на 20000лв.
следва да се намали с 40%, като на ищеца
следва да се присъди сумата от 12000лв. В останалата част исковата претенция е
неоснователна.
Като е присъдил сумата от 12000лв., а отхвърлил иска
до пълния претендиран размер от 20000лв. първоинстанционният съд е постановил
правилно и законосъобразно решение, което следва да се потвърди.
По отношение за присъдената законна лихва за забава
върху главницата, считано от 20.12.2015г. /районният съд е съобразил
3-годишният давностен срок с оглед своевременно направено възражение на
застрахователя/ въззивна жалба няма, поради което и в тази част решението на
СлРС следва да се потвърди.
С оглед изложеното, първоинстанционното решение е
правилно и законосъобразно и като следва да се потвърди, а подадените против
него въззивни жалби от двете страни в производството се явяват изцяло неоснователни.
С оглед изхода на процеса,
на основание чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК, районният съд правилно е присъдил на
двете страни разноските пред първата инстанция по съразмерност и в тази част
решението също следва да се потвърди.
С оглед неоснователността
на въззивните жалби и на двете страни в производството, съдът не следва да
присъжда разноски на никоя от тях, като всяка една от тях понесе своите
разноски, така, както ги е направила.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №630 от 03.06.2019г., постановено по гр.д. №7051/2018г.
по описа на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
Решението не подлежи на касационно обжалване, с оглед
нормата на чл.280, ал.3, предл. второ от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.