№ 12973
гр. София, 01.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ИНА М. ГЕНЖОВА
при участието на секретаря ВЕНКА ХР. КАЛЪПЧИЕВА
като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело №
20231110136332 по описа за 2023 година
Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.
Образувано е по искова молба на Л. Б. Р., чрез пълномощника адв. В. К.,
срещу „..“ ЕООД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание
чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на платени на ответника по нищожни
договор за потребителски кредит №.. от 19.12.2018г. и договор за гаранция,
сключен с „..“, суми в размер на 50 лева, частичен иск от пълната цена на иска
1500 лева, ведно със законната лихва, считано от 29.06.2023г. до
окончателното плащане.
Ищецът твърди, че на 19.12.2018 г. е сключил с ответното дружество
договор за потребителски кредит №.., по силата на който му била
предоставена сумата от 1500 лв., която той се задължил да погаси на 12
погасителни вноски по 250 лв. всяка ведно с 345 лв. лихва при ГПР от 49.11
% и ГЛП от 23 %. Договорено било и договорът да бъде обезпечен от „..“.
Твърди, че е изплатил изцяло сумата по сключения договор или сума в размер
на 3000 лв. Счита, че договорът е нищожен поради неспазване на нормите на
чл.10, ал.1 вр. чл. 22 ЗПК поради неспазена форма, в нарушение на
императивни правила- чл. 11, ал. 1, т. 7, т. 10, т. 11, т. 20 вр. чл. 22 ЗПК,
поради непосочване общия размер на кредита, нито ГПР; нищожност по чл.
26, ал.2, пр.1 ЗЗД. Отделно счита договора за нищожен на основание чл. 11,
1
ал.1, т. 9 вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал.1, пр.2 ЗЗД, тъй като клаузата за
възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Смята клаузата за неустойка за нищожна на основание чл. 26, ал.1, пр.2 ЗЗД,
неравноправна на основание чл. 143, ал.2, т.5 ЗЗП. При условията на
евентуалност счита договора за унищожаем на основание чл. 29, ал.1 ЗЗД.
Поради изложеното ищецът счита, че договорът е нищожен и съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК е следвало да заплати само сумата 1500 лв. на
кредитодателя, т.е. чистата стойност по договора, но не и сумата от 3000 лв.
Моли ответникът да бъде осъден да му заплати част от тази сума а именно 50
лв., недължимо платена, ведно със законната лихва от датата на исковата
молба до окончателното плащане. Претендира разноски.
Ответникът „..“ ЕООД, чрез пълномощника адв. Е. Ц., е депозирал
писмен отговор на исковата молба по реда и в срока на чл.131, ал.1 от ГПК, с
който оспорва изцяло предявения иск. Поддържа, че в договора са описани
лихвеният процент, съответно ГПР, както и на ищеца бил предоставен
стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити, съгласно приложение №2 от ЗПК. Към договора за
кредит бил приложен погасителен план, в който ясно и точно били описани
всички дължими вноски, техните размери и падежи, съответно размер на
главница и лихва. Съотношението между главница и лихва било посочено
още в договора за кредит. Възнаграждението, което ищецът се задължил да
плати на трето лице, нямало как да бъде посочено в погасителен план, тъй
като не се дължало на „..“ ЕООД. Ищецът можел да обезпечи отпуснатия
кредит по различни начини, включително с поръчителство от избрани от него
физически лица. Нямало как кредитодателят да включи сумата, уговорена
между потребителя и трето лице („..“), тъй като същата не била известна на
кредитодателя преди кредитополучателят да избере начин на обезпечаване на
отпуснатия кредит. Договорът за гаранция бил възмездна услуга,
предоставяна от лице, различно от кредитодателя и този разход не се
включвал в ГПР по кредита. Необходимостта от обезпечение за кредитора се
явявала следствие на извършваната от него оценка на кредитоспособността на
потребителя. Кредитополучателят бил уведомен предварително за
изискванията на кредитора и разполагал с достатъчно време да прецени кое от
обезпеченията може да предостави. Сключването на договора за гаранция не
било задължително условие за сключване на договора за кредит. Избраната
2
възможност от ищеца била направена при подаване на заявка за кредит,
поради което същата се явявала индивидуално договорена по избор на
потребителя. Не било налице обогатяване с посочената сума, тъй като същата
била дължима по сключен с трето лице договор за гаранция. Ответното
дружество имало право да събира тези задължения и имало правно основание
да получи сумата, но тя не била част от дължимите от ищеца суми по
договора за потребителски кредит. Поради това не било налице обогатяване
на ответното дружество с платените суми, свързани с договора за гаранция.
Поради изложеното моли предявеният иск да бъде отхвърлен.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид становището на
страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от
ГПК, приема за установено следното:
С определение от 27.11.2023г. са обявени за безспорни между страните
и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между тях е сключен
договор за предоставяне на потребителски кредит №../19.12.2018 г., по който
ответникът е предоставил на ищеца кредит в размер на 1500 лева, като така
възникналото правоотношение представлява договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние по смисъла на чл.6 от Закона за предоставяне
на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). Съгласно чл.5 от сключения
между страните договор за кредит изпълнението на задълженията по същия
се обезпечава с поръчителство, предоставено от „..“, като въз основа на
посочената клауза е сключен договор за гаранция (поръчителство) между
ищеца и „..“, като е уговорено възнаграждение по договора за поръчителство
в размер на 1155 лева, разсрочено съобразно погасителния план към договора
за кредит, поради което двата договора следва да бъдат разглеждани в
тяхната взаимовръзка.
Съдът намира, че уговореното възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който
неправилно не е бил включен като такъв в ГПР по договора за потребителски
кредит. Съгласно §1, т.1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя
се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е
3
задължително условие за получаване на кредита. В случая предоставянето на
обезпечение е условие за сключване на договора за кредит, като „..“ е посочен
за възможен поръчител от самия кредитодател, т.е. тези разходи са пряко
свързани с договора за кредит и са били известни на кредитора при
сключването му.
Следователно възнаграждението за поръчителя се явява разход по
кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и включен в ГПР,
доколкото сключеният договор за предоставяне на поръчителство и разходите
по него са пряко свързани с договора за кредит. Като не е сторено това,
потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на
сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита,
които ще направи – нарушение на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Видно
от представения договор за потребителски кредит със същия е уговорено, че
след като се избере обезпечението на кредита да е чрез поръчителство от ..,
обезпечението не може да се отмени, нито от получателя, нито от лицето,
предоставило обезпечението, като заплащането на възнаграждението е
уговорено във фиксиран размер от 1150 лева, разсрочено съобразно
погасителния план към договора за кредит. Поради това следва да се приеме,
че така уговореното възнаграждение по същество има за цел да увеличи
размера на възнаградителната лихва по договора за кредит, като по този
начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. В случая от изслушаното и прието заключение на съдебно-
счетоводната експертиза, което съдът кредитира изцяло, се установява, че ако
към параметрите на договора се включи и таксата към дружеството
поръчител, то ГПР би бил в размер на 272,43 %, т.е. многократно надвишаващ
установения в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК максимален размер.
При това положение се налага извод, че договорът за потребителски
кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него
липсва действителният процент на ГПР. Текстът на посочената норма не
следва да се възприема буквално, а именно – при посочен, макар и
неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на
закона за съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част от
4
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота
относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за
да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя
информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване
на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота
за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последицата, свързана с неспазване
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в нормата на чл. 22 ЗПК,
която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Поради изложеното съдът намира договора за
потребителски кредит за нищожен, поради което съгласно чл. 23 ЗПК
кредитополучателят дължи само чистата стойност на кредита в размер на
1500 лв., но не дължи лихва или други разходи. От кредитираното
заключение на ССчЕ се установява, че ищецът е заплатил на ответника
сумата в размер на 1622 лева по договора за кредит, с което е погасил
главница 1500 лева, лихва в размер на 28,37 лева, такса за предсрочно
погасяване в размер на 7,50 лева и 86,13 лева за допълнително избрана услуга
към ... Не се установи посочената сума от 86,13 лева, осчетоводена като
възнаграждение за поръчителя „..“ /“..“ ЕАД/, действително да е била
преведена на същото и да е напуснала патримониума на отвеника.
С оглед изложеното предявеният осъдителен иск с правно основание
чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД е основателен и доказан и следва да бъде уважен в
пълния му предявен размер от 50 лева, като частична претенция от пълния
размер на иска от 1500 лева.
При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в
общ размер на 350 лева. Пълномощникът на ищеца адв. В. К. е направил
искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2
от ЗА за предоставена на ищеца безплатна правна помощ, което съдът намира
за основателно, предвид представения договор за правна защита и съдействие,
с който е уговорено между ищеца и процесуалния му представител, че
правната помощ се предоставя безплатно на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.
5
Поради това на адв. К. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение
в размер на 400 лева, след съобразяване на фактическата и правна сложност
на делото и материалния интерес на ищеца.
По изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.22 и чл.23
от ЗПК „..“ ЕООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление гр. София, ..,
да заплати на Л. Б. Р., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к. .., съдебен
адрес гр. София, .., чрез пълномощника адв. В. К., сумата в размер на 50 лева,
частично предявена претенция от пълния размер от 1500 лева, недължимо
платена по договор за потребителски кредит №../19.12.2018 г., ведно със
законната лихва, считано от 29.06.2023г. до окончателното плащане, както и
на основание чл.78, ал.1 от ГПК разноски по делото в размер на 350 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 от ЗА „..“ ЕООД, ЕИК .., със
седалище и адрес на управление гр. София, .., да заплати на адв. В. С. К., с
адрес гр. София, .., адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева за
предоставена на ищеца Л. Б. Р. безплатна правна помощ.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6