№ 11127
гр. София, 28.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 88 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:КИРИЛ СТ. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОЖИДАРА П. КУБАДИНОВА
като разгледа докладваното от КИРИЛ СТ. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20221110170983 по описа за 2022 година
А. Г. А., ЕГН ********** е предявил против [фирма], ЕИК *** установителни искове
за прогласяване нищожността на клаузата от Договор за паричен заем № ***/26.09.2022 г.,
предвиждаща заплащането на неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение, като
противоречаща на закона, евентуално заобикаляща закона, евентуално противоречаща на
добрите нрави, както и осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати сумата от
145.41 лв., представляващо платена без основание по нищожната договорна клауза
неустойка за непредставяне на обезпечение, ведно със законната лихва върху сумата от
датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.
Ищецът твърди, че сключил с ответника договор за паричен заем № ***/26.09.2022 г.,
съгласно който получил заемна сума в размер на 500 лв. Сочи, че с чл. 5, ал. 1 от договора
заемателят се задължава в срок три дни от усвояване на сумата да представи обезпечение –
поръчител или банкова гаранция, съобразно уговореното в ОУ. Като при неизпълнение на
задължението заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 145.41 лв. Сумата по
договора била изплатена изцяло. Счита, че клаузата за неустойка противоречи на чл. 143, ал.
2, т. 5 ЗЗП. При сключване на договора не били спазени чл. 11 и чл.19, ал. 4 ЗПК. Излага
доводи, че с процесната клауза за неустойка кредиторът цели обезпечаване на евентуални
вреди от забавено изпълнение, което е недопустимо предвид забраната на чл.33,ал.1 ЗПК.
Счита още, че уговорената в договора клауза за неустойка е нищожна като противоречаща
на добрите нрави, тъй като е уговорена за неизпълнение на задължение, което не било
свързано пряко с претърпени от ответника вреди и поради това намира, че неустойката
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели
единствено постигането на неоснователно обогатяване. Намира и че целият договор за заем
е нищожен поради нарушение на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК и на чл. 11, ал. 1, т. 10
1
ЗПК, като в договора не е посочен начинът на изчисление на посочения размер на ГПР и
размер на дължимата лихва. Ето защо моли са установяване на нищожността на клаузата и
връщане на платената без основание неустойка. Претендира разноски.
Ответникът признава за възникналото между страните заемно правоотношение и
получения от ищеца заем в размер на 500 лв., но оспорва исковете, като счита, че клаузата за
неустойка от договора не е нищожна и не противоречи на добрите нрави и на ЗПК, тъй като
е уговорена с цел недопускане на неравновесие между страните при неизпълнение на
същественото задължение на заемателя да предостави обезпечение, при условие на което
кредиторът е поел риска да предостави заем на конкретното лице с оглед оценката на
неговата кредитоспособност. Намира, че ГПР е изчислен съобразно законовите изисквания
по методика, описана в договора, като оспорената неустойка не следва да се включва в него,
тъй като представлява обезщетение за неизпълнение на задължение на потребителя, а
клаузата не е неравноправна, тъй като е ясна и разбираема. Моли за отхвърляне на
претенциите. Моли за разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са искове с правна квалификация: чл. 26, ал. 1 ЗЗД – чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
и евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и кумулативно съединен
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
С определение от 22.04.2023 г. е отделено като безспорно и признато между страните
обстоятелството, че между страните е сключен договор за паричен заем № ***/26.09.2022 г.,
по силата на който ищецът е получил в заем сумата от 500 лв. и, че в негова тежест е
възникнало задължение за плащане на неустойка поради непредставяне на обезпечение в
срок в размер на 145.41 лв.
От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се
установява, че сумата в размер на 500 лв. е била изцяло усвоена от зaемателя А. Г. А.. По
процесния Договор за паричен заем № ***/26.09.2022 г. ищецът е изплатил на ответника
сума в общ размер на 671,00 лв., която е разпределена от заемодателя, както следва: 500 лв.
– погасена главница по договора; 25,59 лв. – погасена договорна лихва съгласно
погасителния план към договора; 145,41 лв. – погасена неустойка. Вземайки предвид
размера на отпуснатия кредит – 500 лв., срока на договора от 03.10.2022 г. до 12.12.2022 г.,
годишният процент на разходите надвишава значително 50 %.
По исковете по чл. 26 ЗЗД:
За процесния договор приложение намират правилата на ЗПК и на чл. 143 – 147б
ЗЗП.
В настоящия случай искането към съда е да се прогласи нищожността на чл. 11, ал. 1
от договора за кредит, който предвижда, че при непредоставяне на обезпечение в
2
установения срок и съгласно реда и условията, предвидени в ОУ по договора,
кредитополучателят дължи неустойка в размер на 145,41 лв. Съгласно чл. 5 от договора за
кредит, кредитополучателят се задължава в срок до три дни от сключване на договора да
предостави на кредитора обезпечение.
Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка във вреда за потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца/доставчика и потребителя, а според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправната клауза е
нищожна, освен ако е уговорена индивидуално. Клаузите в потребителските договори не са
индивидуално уговорени, когато са предварително изготвени от търговеца типизирано, а
търговецът ги предлага на неограничен брой потребители, като потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им. Неравноправността на клаузата по чл. 143, ал.
2, т. 5 ЗЗП, каквато се релевира от ищцата, се преценява към момента на сключването на
договора при вземане предвид дали размерът на неустойката е многократно завишен спрямо
обезщетението, дължимо за евентуално предвидимите от неизпълнението вреди, което би
било в разрез с принципа на добросъвестност и би довело до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Съдът намира, че в случая на клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора не държи сметка за
вида на неизпълненото задължение и значимостта на това неизпълнение – касае се за
неизпълнение на акцесорното задължение за предоставяне на обезпечение, което
неизпълнение не води автоматично до неизпълнение на основното задължение на
кредитополучателя – за връщане на главницата по договора заедно с уговорената
възнаградителна лихва. По този начин се прехвърля рискът от неизпълнение на
задълженията на кредитора за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху последния, което води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. На
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е
отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, с което се увеличава опасността от
негова свръхзадлъжнялост, при положение че от неизпълнението на акцесорното
задължение за предоставяне на обезпечение не произтичат преки вреди за кредитора.
Същевременно размерът на неустойката, която кредитополучателят се задължава да заплати
при непредставяне в срок на обезпечение, е необосновано висок – равнява се на 30 % от
размера на главницата, като надвишава драстично пет пъти размера на възнаградителната
лихва.
Ето защо съдът намира, че в случая е налице специфичното основание за
неравноправност по чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП – задължение за заплащане на неоправдано
висока неустойка, както и общите предпоставки за неравноправност на клауза в
потребителски договор съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП – клауза във вреда на потребителя /т. е.
клауза, чрез която се злепоставят интересите на потребителя/, значително неравновесие
между правата и задълженията на страните, което е в ущърб на потребителя, и накърнено
изискване за добросъвестност. Всичко изложено обуславя извода на съда, че процесната
3
неустоечна клауза е нищожна поради неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
Въпреки изричните указания на съда, ответникът не сочи доказателства, че процесната
клауза е индивидуално уговорена, поради което и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП тя е
нищожна.
Предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен, поради
което не са налице условията за разглеждането на другите релевирани от ищцата основания
за нищожност на процесната клауза.
По иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД:
Искът по чл. 55 ЗЗД е един. С него ищецът претендира връщането на нещо, което е
дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника
е да докаже, на какво основание е получил даденото /виж решение № 239/ 16.07.2013 г., по
гр. дело № 1050/2012 г. на IV г. о. на ВКС/. Доколкото твърденията на ищеца са относно
недължимо платена сума, то претенцията е с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Установява се по делото, че цялата дължима сума по договора е заплатена от ищеца.
От ССчЕ се установява, че въз основа на нищожната клауза за неустойка е платена сума в
размер на 145.41 лв. Доколкото искът за установяване на нищожност на клаузата е
основателен, то липсва основание за задържане на сумата.
Искът е основателен в пълния си размер за сумата в размер на 145.41 лв. Като
законна последица върху тази сума следва да се присъди и законната лихва от 29.12.2022 г.
до окончателното плащане.
По разноските:
На ищеца ще се присъди за разноски сумата от 400 лв. за заплатена държавна такса и
за депозит за ССчЕ по производството.
Относно претендираното адвокатско възнаграждение, съдът намира следното:
По делото е представено пълномощно от А. Г. А., с което е упълномощил адв. Б. З. да
му „окаже правна защита и съдействие, изразяващи се в изготвяне и депозиране на искова
молба, във връзка със сключен /и договори за кредит“ – л. 7. Представен е и договор за
правна защита и съдействие, с който е уговорена правна защита и съдействие по
установителен иск по чл. 26 ЗЗД за прогласяване на нищожност с договорено
възнаграждение 500 лв. и правна защита и съдействие по осъдителен иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД
с договорено възнаграждение 500 лв. Отразено е, че сумата от 1000 лв. е заплатено.
Адвокатът е подписал документа с електронен подпис, като на договора е отразено, че
електронният подпис е поставен на 22.12.2022 г. в 06:17 часа и 34 секунди.
От служебна справка ЕИСС се установява, че в периода 23.12.2022 г. – 16.05.2023 г.
А. Г. А. е образувал повече от 70 дела срещу различни небанкови финансови институции с
предмет чл. 26 и чл. 55 ЗЗД. По всички дела образувани в периода 23.12.2022 г. – 17.01.2023
г. около 40 дела е представен договор за правна защита и съдействие с идентично
съдържание, с електронен подпис поставен на 22.12.2022 г. в 06:17 часа и 34 секунди.
4
От представения по настоящото дело договор за правна защита и съдействие не може
да се установи, че касае настоящото дело, тъй като липсва индивидуализация на ответника
или пък на номер и/или дата процесния договор за заем. Идентичен договор за правна
защита и съдействие е представен по още 39 дела, образувани в периода 23.12.2022 г. –
17.01.2023 г., а обстоятелството, че електронният подпис на адвоката е поставен на един и
същи ден, в един час, минута и секунда, обосновават извод, че се касае до само един договор
за правна защита и съдействие, представен по всичко тези производства. Следва да се
посочи, че е самото пълномощно за адв. З. е общо за всички договори за кредит, сключени с
различни небанкови финансови институции. На следващо място, съдът отчете, че подобно
поведение на процесуалния представител е констатирано и във връзка с платежния
документ за внесена държавна такса по производството /л. 9/. Констатирано, че сумата по
платежното нареждане от 29.12.2022 г. не е постъпила по сметка на СРС, видно справка на
л. 20, което е наложило указания за надлежни доказателства за платена държавна такса да се
дадат на ищеца в хода на производството – виж разпореждане от 06.03.2023 г. На съда е
служебно известно и от други производство пред 88 състав, че представянето на платежни
документи, по които сумата не е постъпила по сметка на съда, не е прецедент за адв. З..
С ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, в т. 1 е прието, че
съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната реално е
заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане - ако е по
банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава
вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има
характера на разписка. Разноските могат да се присъдят само, когато е доказано
извършването им в производството. Договорът за правна помощ следва да съдържа и
информация за делото, по което ще се осъществи процесуалното представителство срещу
договореното възнаграждение. С оглед на това представяне на договор за правна помощ,
при това преди приключване на делото, по което се присъждат разноски, е основна
предпоставка за преценката дължат ли се претендираните от страната разноски за
адвокатско възнаграждение - определение № 314/26.07.2016 г. по ч. гр. д. № 2048/2016 г. на
III г. о. на ВКС.
От изложените по-горе обстоятелства съдът намира, че не се установява кое дело по
кой договор за кредит и срещу кой ответник касае представеният договор за правна
защита и съдействие на л. 8. Идентичен договор с поставен ел. подпис от адвоката на
същия ден, час и секунда е приложен по още 39 дела образувани от А. А.. Не се установява
при условията на пълно и главно доказване, че представеният договор за правна защита и
съдействие касае настоящото производство, респ. че касае проц. представителство именно
по исковете, касаещи договор за паричен заем № ***/26.09.2022 г. със [фирма]. Напротив,
представянето на един и същи договор за правна защита и съдействие, по множество
производства образувани от ищеца с претенции по чл. 26 и чл. 55 ЗЗД срещу небанкови
финансови институции, съдът намира, че представлява поведението, което не отговаря на
чл. 3 ГПК. Не се доказва направата на разноски за адвокатско възнаграждение по
5
настоящото производство, поради което и възнаграждение за заплатено адвокатско
възнаграждение не се следва на ищеца.
Водим от горното, СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от А. Г. А., ЕГН **********, с
адрес: [адрес], срещу [фирма], ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: [адрес], че
клаузата на договор за паричен заем № ***/26.09.2022 г., сключен между А. Г. А., ЕГН
********** и [фирма], ЕИК ***, която предвижда задължението на заемателя да заплати
неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер на 145,41 лева е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: [адрес], да
заплати на А. Г. А., ЕГН **********, с адрес: [адрес], на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
сумата от 145.41 лв., представляваща сума платена при начална липса на основание –
нищожна неустоечна клауза за непредоставяне на обезпечение по договор за паричен заем
№ ***/26.09.2022 г., ведно със законната лихва от 29.12.2022 г. до погасяване на
задължението, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 400 лв. - разноски по
настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6