Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 02.06.2021 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О ДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-B въззивен състав, в публично съдебно
заседание на седми април две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - Т.
мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Ели Гигова,
като разгледа докладваното от младши съдия Мария Малоселска въззивно гражданско
дело № 2483 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение
№
281855 от 21.11.2019 г., постановено по
гр.д. № 14589/2019
г. по описа на СРС, 61
състав,
по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК е признато за установено, по отношение на В.К.Т. съществуването на
вземане н. „А.з.к.н.п.з.“ ООД, както следва:
- сумата
606,75лв., представляваща задължение по договор за кредит № 2850377, сключен на
22.09.2016г. между В.К.Т. и „П.Ф.Б.“ ООД, вземането по който е било прехвърлено с договор за прехвърляне на
вземания, сключен на 01.07.2017г. и „И.А.М.“ АД, което дружество е прехвърлило
вземането си с договор за прехвърляне на вземания от 30.01.2017г. на ищеца „А.з.к.н.п.з.
Приложение № 3/03.07.2018 г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение - 22.10.2018г., до окончателното плащане на
сумата, на основание чл. чл. 9 ЗПК;
- сумата
84,28лв., представляваща договорна лихва за периода от 01.10.2016г. до 18.11.2017г.,
на основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД.
- сумата
67,51лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 19.11.2017г. до
17.10.2018г., на основание чл. 86 ЗЗД, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 19.11.2018г. по ч.гр.д. № 67788 по описа за 2018г.
на Софийския районен съд, 61 състав.
Със същото
решение СРС отхвърлил предявените от ищеца по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
установителни искове за такси, произтичащи от договора за кредит, като
неоснователни, а съобразно изхода от спора разпределил отговорността за
разноски по делото.
Срещу
решението в частта, с която исковете срещу нея са уважени, е подадена въззивна
жалба от В.К.Т. /ответник в първоинстанционното производство/. Жалбоподателят
счита, че решението на СРС е неправилно, доколкото не съответствал на
доказателствата по делото изводът на решаващия състав, че длъжникът е уведомен
за настъпилите прехвърляния на вземания. Оспорва да дължи на ищеца
претендираните суми, като акцентира, че предявените искове са неоснователни и
недоказани, с оглед липсата на сключен с „И.А.М.“ АД договор. При сключване на
договора за кредит не й бил представен погасителен план, с оглед което не били
изпълнени задълженията по ЗПК. Заявеното с жалбата искане е решението да бъде
отменено в обжалваната от ответника част, а исковете – съответно отхърлени.
Претендират се разноски за производството.
Не
е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника по същата /ищеца в
първоинстанционното производство/ „А.з.к.н.п.з.“ ООД/.
Софийски градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за
пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо - в
обжалваната от ответника част.
Във
връзка с доводите на въззивника за неправилност на съдебния акт в обжалваната
част, съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция въззивна жалба, съдът
намира следното:
С
отговора на исковата молба ответникът е оспорил исковете с възражения, че не се
намира в договорни правоотношения и няма задължения към ищеца. Заявила е, че
никога не е сключвала договор с „И.А.М.“ АД, както и че не е уведомявана за
настъпили прехвърляния на вземанията. Отправеното искане до първия съд е било
за отхвърляне на претенциите, тъй като ищецът нямал вземане по договор за
кредит № 2850377/2016 г., тъй като този договор не бил сключен с „И.А.М.“ АД.
При
така направените оспорвания и фактическите основания на предявените искове,
заявени с исковата молба, решаващият състав на районния съд правилно и
изчерпателно с доклада на делото е разпределил между страните доказателствената
тежест за установяване на правнорелевантните за спора факти. Указал е на ищеца,
че в негова тежест е да установи по делото освен сключването на процесния
договор за кредит, договарянето и размера на възнаградителна лихва, изпадането
на длъжника в забава, а също и сключването на договори за прехвърляне на
вземане с предмет вземания по договор за паричен заем № 2850377 от 22.09.2016
г., между „П.Ф.Б.“ ООД и „И.А.М.“ АД, и между „И.А.М.“ АД и ищеца, съобразно
заявените с исковата молба фактически и правни основания на претенциите.
Като
е приел с обжалваното решение, че ответницата не оспорва сключването на договора
за заем с трето за делото лице – „П.Ф.Б.“ ООД, както и че от представените по
делото доказателства се установявало, че със сключването на договори за цесия вземанията,
произтичащи от договора за заем, са прехвърлени на ищеца, СРС уважил частично
предявените срещу ответницата искове в очертаната по-горе в настоящото решение
част.
Въззивният
състав на съда намира, че оспорванията, направени от страна на ответницата,
поддържани и с въззивната жалба, за недоказаност на претенциите на ищеца, в
това число и на материалноправната му легитимация на кредитор по договорно
правоотношение за кредит по силата на сключени валидни договори за цесия, с
които вземанията, произтичащи от договор за кредит № 2850377, сключен на
22.09.2016 г. между ответницата и „П.Ф.Б.“ ООД, са му били прехвърлени, са
основателни, като съображенията за това са следните:
С
решение № 32 от 09.09.2010 г. на ВКС по т. д. № 438/2009 г., II т. о. е прието,
че цесията е правен способ за прехвърляне на субективни права (вземания), по
силата на която настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение -
кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си по
силата на сключен между тях договор. Като всеки договор, цесията трябва да
отговаря на всички условия за действителност на договорите.
В
конкретния случай ответницата своевременно е релевирала в производството оспорване
на материалноправната легитимация на ищеца като кредитор на вземания,
произтичащи от договор за кредит, какъвто не се оспорва да е бил сключен между В.Т.
и „П.Ф.Б.“ ООД. Ето защо въззивният съд след собствен анализ и преценка на
събраните по делото писмени доказателства следва да даде отговор на този въпрос
при съобразяване на обстоятелството, че елементите от фактическия състав,
обуславящи основателност на предявените претенции, са кумулативно дадени и
липсата дори само на един от тях би довела до извод за неоснователност на
претендираните от ищеца съдебно предявени вземания.
Като
писмено доказателство по делото е приет договор за потребителски кредит от
22.09.2016 г. с посочен в документа № *********, клиентски № 348161, сключен
между ответницата В.К.Т. и „П.Ф.Б.“ ООД с предмет сумата от 800 лева – главница
и други вземания. Уговорено е връщането на сумата по кредита да стане на 60
седмични вноски, всяка в размер на 28,01 лева, а последната вноска – 27,58
лева.
По
делото е представен рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/
от 30.01.2017 г., сключен между „И.А.М.“ АД и „А.з.к.н.п.з.“ ООД. Видно е от
съдържанието на договора, че прехвърлителят желае да прехвърли на купувача
всички вземания по кредити, които е отпуснал на свои клиенти при осъществяване
на основната си дейност „отпускане на заеми със средства, които не са набрани
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства съгл. ЗКИ“.
Купувачът пък е изявил воля за закупуване на вземанията от продавача при
условията на чл. 99 ЗЗД и уговореното от страните в договора. Самият договор за
цесия от 30.01.2017 г. предвижда в т. 1.2., параграф 1 „Понятия“, че по смисъла
на договора „вземания“ са всички вземания по договори, които продавачът е
отпуснал на свои клиенти /трети лица/, ведно с привилегии и други
принадлежности, посочени в което и да е приложение, станало част от договора. Става
ясно от изразената от страните в договора за кредит воля, че с него се
прехвърля портфолио от вземания, които самият продавач по договора за цесия е
отпуснал на свои клиенти, т. е. предметът на договора и съобразно буквално и
логическо тълкуване обхваща вземания по договори за кредит, които
прехвърлителят е отпуснал на свои клиенти - арг. от чл. 20 ЗЗД.
Към
договора за цесия е представено приложение № 1, от което се установява, че се
прехвърлят вземания по договор за кредит № 2850377 от 22.09.2016 г., по който е
отпусната главница в лева в размер на 800 лева на В.К. Танева.
По
делото е представено и пълномощно, по силата на което прехвърлителят по
договора за цесия „И.А.М.“ АД чрез законния си представител е упълномощил
купувача по договора за цесия „А.з.к.н.п.з.“ ООД, да уведоми от името на
предишния кредитор длъжниците по всички вземания, които дружеството е цедирало
съгласно рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 30.01.2017 г.,
включени в което и да е приложение № 1, подписано между страните и станало
неразделна част от договора за цесия.
Към
исковата молба е приложено уведомление
за
настъпилите прехвърляния, изходящо от ищеца цесионер, адресирано до ответницата
В.Т., за което няма данни да е било връчено преди предявяване на иска.
Легитимацията
на страните в исковия процес е обусловена от легитимацията на страните по
материалното правоотношение, от което е породено спорното право. Във връзка с последното,
следва да се посочи, че ищецът, чиято е била тежестта за това съобразно
дадените му от съда по реда на чл. 146, вр. чл. 154 ГПК указания, не е
установил по делото, че се явява легитимиран по материалното правоотношение да
претендира от длъжника вземания, произтичащи от договор за кредит, сключен
между последния и „П.Ф.Б.“ ООД.
Макар
ответникът в производството да не оспорва сключването на такъв договор за
кредит, следва да се обърне внимание на обстоятелството, че заповедта за
изпълнение, очертаваща предмета на спора по предявените по реда на чл. 422 ГПК
искове, е издадена за вземания, произтичащи от договор за кредит №
2850377/22.09.2016 г., както е посочено в заявлението по чл. 410 ГПК, а също и
в исковата молба. По делото е представен друг договор за потребителски кредит
от същата дата /22.09.2016 г./, но със съвършено различни други
индивидуализиращи белези. Ответницата не е заявила изрично, че признава да е
сключила договор за кредит с „Провидент Б.“ ООД с посочения от ищеца номер, във
връзка с който е издадена и заповедта за изпълнение. Същевременно ищецът е
представил и съдът е приел договор с кредит с различен от посочения в
заявлението по чл. 410 ГПК, в заповедта за изпълнение и в исковата молба номер.
Договорът, на който ищецът се позовава, и от материалното правоотношение по
който твърди да произтичат вземанията му, не е представен по делото.
Дори
да се приеме, че такъв договор /с така посочения номер и описаното в исковата
молба съдържание и параметри/ действително е бил сключен между ответницата Т. и
„П.Ф.Б.“ ООД, ищецът е извел съдебно предявените субективни права при твърдения
за две последователно настъпили във времето прехвърляния на вземанията към
ответницата по силата на сключени между първоначалния кредитор „П.Ф.Б.“ ООД и „И.А.М.“
АД договор за цесия и втори договор, сключен между „И.А.М.“ АД и ищеца. Като
писмено доказателство по делото е представен и приет само договора за
прехвърляне на вземания, цесионер по който се явява ищецът. Ето защо въззивният
състав на съда приема, че от страна на ищеца, който съобразно изложените в
исковата молба фактически основания на претенциите, не е доказано по делото
прехвърлянето на вземанията по договора за кредит от кредитодателя „П.Ф.Б.“ ООД
в полза на явяващия се цедент по втория договор за цесия „И.А.М.“ АД, от който
ищецът черпи правата си. Доколкото тези обстоятелства са били своевременно
оспорени от ответната страна в производството и съдът е разпределил в тежест на
ищеца тяхното доказване, то необоснован се явява изводът на СРС, че пълно и
главно ищцовото дружество е установило по делото всички предпоставки, включени
във фактическия състав, пораждащ предявените вземания, и е приел за основателни
исковете за главница по договора за кредит, както и тези за възнаградителна и
мораторна лихва. По делото не е представен единият договор за цесия, по силата
на който се твърди, че ищецът /респ. неговият праводател/ черпи правата си,
като сключването му - датата на евентуалното му сключване, както и съдържанието
му, не е установено и с други доказателства и доказателствени средства.
Извод
за обратното не може да бъде направен и при тълкуване на съвместната воля на
страните, инкорпорирана в клаузите на представения по делото договор за цесия,
сключен на 30.01.2017 г. между ищеца и „И.А.М.“ АД, и търсене на действиятелния
вложен в същата смисъл по реда на чл. 20 ЗЗД. Видно е от съдържанието на
постигнатите между страните уговорки, че предмет на съглашението са вземания по
кредити, които прехвърлителят при осъществяване на основната му дейност по
отпускане на кредити е предоставил на свои клиенти, т.е. вземания по договори
за кредит, по които цедентът се явява кредитодател. Не е налице основание и не би
съответствало на принципите за потребителска защита клаузите от договора за
цесия относно предмета на същия да се тълкуват разширително, включвайки и
вземания, произтичащи от договори, по които цедентът „И.А.М.“ АД не е бил
кредитодател, а цесионер, придобил същите от трето лице, с което договорите за
кредит са били сключени.
Ето
защо липсата на материалноправна легитимация на ищеца като субект, претендиращ
вземанията, за които СРС е признал за установено, че са дължими от ответницата,
прави претенциите за същите неоснователни. Не следва да се подлагат на
обсъждане останалите доводи, с които въззивният съд е сезиран относно уведомяването
на ответника за прехвърляне на вземанията, за липса на погасителен план и т.н.
Ищецът не е доказал в производството претендираните вземания да са му
прехвърлени, с оглед което въпросът и редът за известяване на длъжника по чл.
99, ал. 4 ЗЗД се явяват последващи установяването на качеството кредитор.
С
оглед изложеното, въззивната жалба следва да бъде уважена – решението на първия
съд подлежи на отмяна в обжалваната от въззивника ответник част, а уважените
със същото искове следва да бъдат отхвърлени. В останалата част решението на
СРС, като необжалвано, е влязло в сила.
Служебно
извършена справка по партидата на въззиваемото дружество установи, че същото към
момента на постановяване на съдебното решение е еднолично дружество с
ограничена отговорност, която промяна следва да бъде съобразена от
въззивния съд.
По разноските:
При
този изход от спора решението на първия съд следва да бъде ревизирано и в
частта за разноските. С оглед неоснователността на предявените искове в тежест
на ищеца следва да останат всички разноски, сторени във връзка с
първоинстанционното производство, което пък налага извод за отмяна на решението
на СРС в частта, с което ответницата е осъдена да понесе разноски в размер на
сумата от 44,89 лева за производството по ч.гр.д. № 67788/2018 г. на СРС, 61
състав, както сумата от 74,60 лева за производството по гр.д. № 14589/2019 г. на
СРС, 61 състав.
За
въззивното производство на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски се следват само
на въззивника, като от представените доказателства се установява, че същите
възлизат на сумата от 25 лева – за заплатена държавна такса.
Мотивиран
от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 281855 от
21.11.2019 г., постановено по гр.д. №
14589/2019 г. по описа на СРС, 61 състав, в частта, с която по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК е признато за установено, по отношение на В.К.Т., ЕГН **********, съществуването на вземането н. „А.з.к.н.п.з.“ ООД, ЕИК *******, както следва:
- сумата
606,75лв., представляваща задължение по договор за кредит № 2850377, сключен на
22.09.2016г. между В.К.Т. и „П.Ф.Б.“ ООД, вземането по който е било прехвърлено с договор за прехвърляне на
вземания, сключен на 01.07.2017г. и „И.А.М.“ АД, което дружество е прехвърлило
вземането си с договор за прехвърляне на вземания от 30.01.2017г. на ищеца „А.з.к.н.п.з.“
ООД, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение - 22.10.2018г., до окончателното плащане
на сумата, на основание чл. чл. 9 ЗПК;
- сумата
84,28лв., представляваща договорна лихва за периода от 01.10.2016г. до
18.11.2017г., на основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД.
- сумата
67,51лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 19.11.2017г. до
17.10.2018г., на основание чл. 86 ЗЗД,
за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 19.11.2018г. по
ч.гр.д. № 67788 по описа за 2018г. на Софийския районен съд, 61 състав,
както и в частта за разноските, с която в тежест на В.К.Т. е възложена сумата от
44,89 лв. – разноски за производството по ч.гр.д. № 67788/2018 г. на СРС, 61
състав, и сумата от 74,60 лв. – разноски за производството пред СРС, и вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК от „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД, ЕИК *******,
искове с правно основание чл. 9 ЗПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, че В.К.Т., ЕГН **********, дължи на
ищеца следните суми:
-
сумата 606,75лв., претендирана като задължение по договор за кредит № 2850377,
сключен на 22.09.2016г. между В.К.Т. и „П.Ф.Б.“ ООД, вземането по който е било прехвърлено
с договор за прехвърляне на вземания, сключен на 01.07.2017г. и „И.А.М.“ АД,
което дружество е прехвърлило вземането си с рамков договор за прехвърляне на
вземания от 30.01.2017г. и Приложение към същия от 03.07.2018 г. на ищеца „А.з.к.н.п.з.“
ЕООД, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение - 22.10.2018г., до окончателното плащане
на сумата;
-
сумата 84,28лв., представляваща договорна лихва за периода от 01.10.2016г. до
18.11.2017г.;
-
сумата 67,51лв., представляваща обезщетение за забава за периода от
19.11.2017г. до 17.10.2018г.,
за които суми е била издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК от 19.11.2018г. по ч.гр.д. № 67788 по описа за
2018г. на Софийския районен съд, 61 състав.
ОСЪЖДА „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД, ЕИК *******,
да заплати на В.К.Т.,
ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 25 лв. – разноски за
настоящото производство.
Първоинстанционното
решение в частта, с която предявените от ищеца по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
установителни искове за сумата от 40 лв., представляваща такса „Оценка на
досие“, както и за сумата от 477,69 лв., представляваща такса „Кредит у дома“,
са отхвърлени, е влязло в сила поради необжалването му.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.