РЕШЕНИЕ №
гр. Пазарджик, 12.01.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
Районен
съд – Пазарджик, Гражданска колегия, в открито заседание на осемнадесети
декември две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: МАРИЯ НЕНОВА
в присъствието на секретаря Мария
Кузева, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 119 по описа на съда за
2020 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Ищецът Б.К.Д. чрез пълномощника си
адвокат Л. твърди, че в началото на 2013 г. заминал за Кралство Б., гр. Л., с
цел да намери временна работа. Установил се при свой познат – Н. А., който
твърдял, че живее под наем в жилище в същия град. При пристигането си ищецът
предоставил на Н. А. личната си карта, за да бъде уведомен хазяинът на
помещението. Ищецът останал в Б.около месец и половина, след което на
25.04.2013 г. се завърнал в Б.. През 2015 г. сключил граждански брак, а в края
на 2016 г. се родило първото му дете. Твърди, че на 21.06.2017 г., около 13,30
ч. бил задържан на работното си място по повод постановена срещу него
европейска заповед за арест. Същата била издадена на 15.05.2017 г. от съдия
следовател в Кралство Б. по наказателно дело № 2014/087 при Първоинстанционен
съд в гр. Л. и се отнасяла за следните престъпления: задържане, продажба,
предлагане за продажба, доставка или закупуване чрез заплащане или безплатно на
наркотични вещества през периода от 01.09.2013 г. до 30.06.2014 г. и измамно
вземане на електроенергия през периода от 01.09.2013 г. до 30.06.2014 г.,
възлизаща на неопределена сума, което е в ущърб на електрическата компания. С
постановление на Окръжна прокуратура – Пловдив от 22.06.2017 г. ищецът бил
задържан на основание чл. 42, ал. 2, изр. 2 от ЗЕЕЗА за 72 часа до внасяне на
искане за вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“.
Междувременно в Окръжен съд – Пловдив било внесено искане за вземане на мярка
за неотклонение „задържане под стража“ и на 23.06.2017 г. спрямо ищеца била
взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ по ЧНД № 1232/2017 г. по
описа на Окръжен съд – Пловдив. По жалба на ищеца било образувано ЧНД №
360/2017 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, в хода на което взетата мярка
за неотклонение била потвърдена с определение от 29.06.2017 г. С Решение № 218
от 17.07.2017 г., постановено по ЧНД № 1196/2017 г. по описа на Окръжен съд –
Пловдив, било допуснато временно предаване на ищеца на компетентните съдебни
власти в Кралство Б. Решението било окончателно и не подлежало на обжалване и
протест. На 26.07.2017 г. ищецът бил екстрадиран за Б. с конвой от С., където
останал задържан от 27.07.2017 г. до 14.08.2017 г. По време на задържането си в
Б. ищецът бил разпитван два пъти. На 14.08.2017 г. му била наложена забрана за
влизане в продължение на 3 години на територията на Б., както и на всяка друга
територия на държавите, които прилагат Шенген, освен в случай че притежава
необходимите документи, за да отиде там. На същата дата било издадено решение
за експулсиране и заповед за напускане на територията на Б.най-късно до
21.08.2017 г., след което ищецът се прибрал в Б. Във връзка с изложеното ищецът
подал жалба до Районна прокуратура – Пловдив за осъществена злоупотреба с
личните му данни. Твърди, че в резултат от взетата спрямо него мярка за
неотклонение „задържане под стража“ е претърпял неимуществени вреди, за което
претендира присъждане на обезщетение. Вредите били резултат от: внесеното от
Окръжна прокуратура – Пловдив до Окръжен съд – Пловдив искане на основание чл.
43, ал. 2, вр. чл. 42. ал. 2 от ЗЕЕЗА, вр. чл. 64. ал. 1 от НПК за вземане на
мярка за неотклонение „задържане под стража“ в изпълнение на европейската
заповед за арест; потвърждаването на мярката от Апелативен съд – Пловдив;
привеждането на ищеца в Следствения Арест към Затвора в гр. Пловдив за периода
от 23.06.2017 г. до 26.07.2017 г. за изпълнение на наложената мярка за
неотклонение „задържане под стража“. Счита, че пасивно легитимирани да
отговорят по исковата претенция са Прокуратурата на Република Б. и Апелативен
съд – Пловдив, чиято отговорност е солидарна, тъй като цялостното действие на
актовете на двата органа е довело до претърпяването на неимуществени вреди.
Твърди, че ако в хода на производството против него, националните власти в
лицето на прокуратурата и съда, бяха взели предвид всички обстоятелства около
него, поведението му и готовността да съдейства, не би се стигнало до прилагане
на най-тежката мярка за неотклонение, тъй като същата е прекалено строга и
налага прекалено висока степен на намеса в личната му сфера. Основава
претенциите си на чл. 2. ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗОДОВ и чл. 4, § 3 от ДЕС с
твърдението, че спрямо него е налице лишаване от свобода в нарушение на чл. 5
от Конвенцията и чл. 6 от Хартата на основните права, а наложената спрямо него
мярка за неотклонение „задържане под стража” е незаконосъобразна. Счита, че не
са били налице предпоставки за вземане на най-тежката мярка за неотклонение,
тъй като към онзи момент е бил неосъждан, работел е на трудов договор, имал е
сключен граждански брак и малко дете, бил е студент, за което били представени
писмени доказателства, и с поведението си не бил дал повод за съмнение на
националните власти, че ще окаже съпротива, няма да съдейства и ще се укрие.
Напротив – в хода на производството по ЗЕЕЗА дори изразил съгласие да бъде
предаден доброволно на белгийските съдебни власти. От представените писмени
доказателства също така се установявало, че в инкриминирания период е бил в
България. Позовавайки се на Рамковото решение на Съвета от 13.06 2002 г.
относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между
държавите-членки и на Решение от 12.02.2019 г.
по дело С-492/18 на СЕС, ищецът твърди,
че не е налице абсолютно задължение във всеки случай да се налага най-тежката
мярка за неотклонение – задържане под стража. Съответната държава-членка
разполага с дискреция да прецени дали е налице хипотеза, в която съществува много сериозна опасност от укриване на лицето, която да доведе до осуетяване
на изпълнението на европейската заповед за арест и до невъзможност да се
обезпечи предаването на лицето чрез използване на други подходящи и по-леки
мерки. Твърди, че действията на националните власти представляват и нарушение
на правото на ЕС. В тази насока се позовава на Решение от 19.11.1991 г., Andrea Francovich и Danila Bonifaci и други срещу
Република Италия, обединени дела С-6/90 и С-9/90, в чиито мотиви СЕС се е
позовал на разпоредбата на чл. 10 от ДФЕС, като основание за отговорността на
държава-членка за обезщетение за причинени вреди на физически лица от
неизпълнение на задължението й да се съобрази с правото на ЕС. Сочи, че според
решение на СЕС от 30.09.2003 г. по дело С-224/01, Gerhard Kobler и Република Австрия частноправните субекти могат да
търсят обезщетение за вреди, причинени от решение на юрисдикция, която се
произнася като последна инстанция при нарушения на правото на ЕС. В този смисъл
твърди, че всяка държава-членка следва да гарантира и да предприеме съответни
мерки, гарантиращи спазване на правото на ЕС и следващата се по силата на
същото защита на правата и интересите на частноправните субекти, която
отговорност е на основание чл. 4, § 3 от ДЕС. Счита, че в случая е налице както
нарушение на чл. 5 от ЕКПЧ, така и нарушение на чл. 6 от Харта на основните права,
като съответно е налице припокриване на отговорността по реда на чл. 2, ал. 1,
т. 1 и т. 2 от ЗОДОВ и по чл. 4, § 3 от ДЕС. По-конкретно твърди, че като е
потвърдил взетата спрямо него мярка за неотклонение „задържане под стража“
Апелативен съд – Пловдив е нарушил чл. 5, § 4 от ЕКПЧ. С оглед липсата на
предпоставки за налагане на мярка за неотклонение „задържане под стража“, а
именно наличие на много сериозна опасност от укриване на лицето, апелативният
съд е следвало да отмени взетата от окръжния съд мярка и да разпореди
освобождаването му. Вследствие от приложената спрямо него мярка за неотклонение
„задържане под стража“, твърди, че е претърпял неимуществени вреди в размер на
5 000 лв., изразяващи се в душевни болки и страдания, дискомфорт, разочарование
и страх, накърняване на доброто му име както в личното му обкръжение, така и в
професионалната му среда пред колеги и началници, срам от задържането на
работното място, силно притеснение как ще бъде приет от колектива на работното
си място и дали задържането му няма да стане причина да загуби работата си,
притеснение, че семейството му може да бъде лишено от необходимите средства,
обременяване на съзнанието му поради необходимостта да асимилира средата, в
която е поставен, чувство на унижение, срам и тревога и други. По изложените
съображения моли да бъдат осъдени ответниците да му заплатят солидарно
обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 5 000 лв.,
ведно със законната лихва върху определеното обезщетение, считано от дата на
предявяване на исковата молба до окончателното плащане на присъдената сума.
Претендира заплащане на сторените по делото разноски. Ангажира писмени и гласни
доказателства по делото.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК
ответникът Прокуратурата на Република България оспорва изцяло исковата
претенция по основание и размер. Намира същата за неоснователна, недоказана и
завишена по размер. Сочи, че към исковата молба не са приложени доказателства,
в т.ч. медицински документи за претърпени от ищеца душевни болки и страдания. Сочи,
че ищецът не твърди да са настъпили трайни вреди върху физическото и
психическото му здраве. Намира заявения размер на обезщетението за
неимуществени вреди за силно завишен с оглед принципа на чл. 52 от ЗЗД и
практиката на българските съдилища и на Европейския съд по правата на човека,
както и с оглед икономическия стандарт в Б. Твърди, че ищецът не сочи и не
доказва претърпени вреди, които да са пряка и непосредствена последица от
актовете на прокуратурата. Сочи, че взетата спрямо ищеца мярка за неотклонение
е резултат от наказателно преследване, предприето от чужда държава, инициирано
от редовна от външна страна европейска заповед за арест, от която прокуратурата
е била обвързана. Оспорва дължимостта на претендираните разноски и законната
лихва от датата на предявяване на исковата молба. Ангажира писмени
доказателства.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК
ответникът Апелативен съд – Пловдив оспорва допустимостта на исковата претенция
по отношение на съда. Позовавайки се на Тълкувателно решение № 5 от 15.06.2015
г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГК на ВКС, намира, че съдът не е легитимиран да
представлява държавата по искове за обезщетение в настоящия случай, доколкото
не се касае за вреди от задължително настаняване и лечение или принудителни
медицински мерки. По същество намира предявения против него иск за
неоснователен по съображения, че взетата спрямо ищеца мярка за неотклонение
„задържане под стража“ е законосъобразна, а задържането му – правомерно.
Оспорва твърденията на ищеца, че е допуснал налагане на прекалено тежка мярка
за неотклонение, като в случая са били налице данни, че налагането на по-лека
мярка на неотклонение би била в достатъчна степен ефективна за целите на
производството по изпълнение на европейската заповед за арест. Излага съображения
за липса на противоправно действие от страна на Апелативен съд – Пловдив,
изхождайки от разбирането, че мярката за неотклонение е взета в резултат на
вътрешно убеждение на съда, формирано въз основа на фактите, изложени в
европейската заповед за арест, и съдът не би могъл да бъде държан отговорен за
вътрешното си убеждение. Като се позовава на мотивите на Решение от 12.02.2019
г. по дело С-492/18 на СЕС, заявява, че в конкретния случай са били налице
всички предпоставки за налагане на ограничения при упражняване на правото на
свобода и сигурност, а именно: ограниченията са предвидени в закон – ЗЕЕЗА и
НПК; ограниченията зачитат основното съдържание на правото на свобода, тъй като
законът, който допуска лишаване от свобода – ЗЕЕЗА, е достатъчно достъпен, точен
и предвидим в своето прилагане и няма основание да се смята, че това
законодателство ще се прилага произволно, тъй като мярката се налага от съд,
който следва разписания в ЗЕЕЗА и НПК ред; спазен е принципът на
пропорционалност между изтъкнатото основание и съответното ограничение на
свободата, като в случая е била налице „много сериозна опасност“ от укриване.
Спазени са и сроковете по чл. 17 от Рамково решение 2002/584/ПВР, тъй като
ищецът е задържан на 21.06.2017 г. и е екстрадиран за Б. на 26.07.2017 г., като
продължителността на цялата процедура е била 36 дни. Сочи, че при вземането на
мярката за неотклонение е взето предвид, че описаните в европейската заповед за
арест престъпления осъществяват всички съставомерни признаци на престъпления по
българския НК и са осъществени в немалък период от време. Съществувала е и
опасност от укриване, тъй като ищецът е бил обявен за международно издирване.
Ищецът сам е посочил, че пребивава на адрес, различен от адресната му
регистрация. При условията на евентуалност оспорва размера на претендираното
обезщетение като прекомерно завишен и несъответстващ на принципа на
справедливост с оглед периода от време, през който ищецът е бил задържан и за
който може да отговоря Апелативен съд – Пловдив, а именно 19 дни. Сочи, че
ищецът е бил задържан на различни правни основания, като не всички от тях са
резултат от актове и действия на Апелативен съд – Пловдив. Сочи доказателства.
Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца, в
случай, че искът бъде уважен.
Съдът като
взе предвид доводите на страните и прецени поотделно и в съвкупност
доказателствата по делото намира за установено следното:
Между страните не е спорно, а и се установява от приложените
по делото ч.н.д. № 1196/2017 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, ч.н.д. №
1232/2017 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив и в.ч.н.д. № 360/2017 г. по
описа на Апелативен съд – Пловдив, че на 15.05.2017 г. срещу Б.К.Д. е била
издадена Европейска заповед за арест от съдия-следовател при Първоинстанционен
съд – гр. Лиеж, Кралство Б. по преписка/дело № 2014/087. Същият е бил издирван
за провеждане на разследване за престъпленията: незаконен трафик на наркотици и
измамно ползване на електричество, извършени в периода от 01.09.2013 г. до
30.06.2014 г. в гр. Грас – О., Кралство Б..
С Определение от 23.06.2017 г. по ч.н.д. №
1323/2017 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, спрямо исканото лице Б.К.Д. е
била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. Мярката е била
потвърдена с Определение от 29.06.2017 г. по в.ч.н.д. № 360/2017 г. по описа на
Апелативен съд – Пловдив, което е окончателно.
С Решение № 218 от 17.07.2017 г. по ч.н.д. №
1196/2017 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив е допуснато временно предаване
на исканото лице на компетентните съдебни власти на Кралство Белгия с цел
провеждане на наказателно производство.
От справка от Затвора Пловдив се установява, че Б.К.Д.
*** на 26.06.2017 г. като обвиняем. Настанен е в ОП2, където в този момент са
пребивавали още 7 души – обвиняеми по чл. 210, чл. 354а, чл. 215 и чл. 116 от НК. На 27.06.2017 г., 28.06.2017 г. и 29.06.2017 г. в същото помещение е
настанено още едно лице, осъдено по чл. 330, чл. 195, чл. 194, чл. 150 и чл.
152 от НК. На 30.07.2017 г. е преместен в стая № 72 на втори пост, където са
били общо 11 души – осъдени по чл. 195, чл. 354а, чл. 199, чл. 308, чл. 129,
чл. 343в, чл. 325, чл. 216, чл. 234, чл. 343б, чл. 209, чл. 211 и чл. 116 от НК. На 11.07.2017 г. е преместен в стая № 70, където са настанени общо 9 човека
– осъдени по чл. 116, ал. 354, чл. 321, чл. 195, чл. 343, чл. 198, чл. 354а,
чл. 115, чл. 354в, чл. 304, чл. 305 от НК.
Установява се от приложените към исковата молба
писмени доказателства в превод на български език – удостоверение за задържане –
освобождаване, анекс към протокол, акт на съдия изпълнител за връчване на
процесуален акт, съдебно определение, забрана за влизане, заповед за напускане
на територията, че в Кралство Б. Б.К.Д. е бил лишен от свобода на 26.07.2017 г.
и е бил освободен на 14.08.2017 г. По време на задържането му са били проведени
два разпита – на 27.07.2017 г. и на 08.08.2017 г. При втория разпит същият е
участвал в разпознаване (посочено в превода като „очна ставка“) като
разпознавано лице, след което е извършил разпознаване по снимки. Дал е съгласие
за вземане на ДНК-материал. На 14.08.2017 г. спрямо Б.К.Д. е била издадена
заповед за напускане на територията на Б. и забрана за влизане в продължение на
3 години.
На 03.05.2019 г. от Б.К.Д. е подадена жалба с вх.
№ 3771/2019 г. до Районна прокуратура –
Пловдив, съдържаща данни за злоупотреба с личните му данни, умишлено въвеждане
в заблуждение и злоупотреба с доверие.
С Постановление от 26.08.2019 г. по преписка с вх.
№ 3771/2019 г. по описа на Районна прокуратура – Пловдив, е отказано образуване
на наказателно производство поради изтичане на предвидената в закона давност за
престъпления по чл. 309, ал. 1 и чл. 316 от НК.
В обясненията си, дадени по реда
на чл. 176 от ГПК ищецът заявява, че по време на делата в Окръжен съд – Пловдив
и Апелативен съд – Пловдив не е посещавал лекар, а жалба до Районна прокуратура
– Пловдив за използване на личните му данни е подал след като се върнал от
Белгия.
От показанията на разпитаните по
делото свидетели И. С. Д. и К. Б. Д., родители на ищеца, се установява, че през
2017 г. ищецът бил задържан въз основа на европейска заповед за арест по обвинение
за отглеждане на марихуана и кражба ток в Белгия през 2014 г. По това време той
бил в Б.я. Живеел при родителите си. Бил редовен студент и работел по трудов
договор. В Б. отишъл при негов приятел, за да събере пари за шофьорски курс.
Останал за кратко – от месец март 2013 г. до края на месец април 2013 г., след
което се прибрал в Б.. След задържането си ищецът бил много притеснен,
пребледнял и треперел. По време на съдебното заседание за вземане на мярка за
неотклонение изглеждал стресиран и не бил адекватен. Всички очаквали, че ще
бъде освободен. Представили доказателства, че по време на извършване на
престъпленията е бил в Б.– самолетни билети, студентска книжка, удостоверение
за шофьорски изпит. Когато разбрал, че остава задържан, рухнал. Когато
свидетелите го посещавали в затвора, той изглеждал обезверен и отчаян. Бил
потресен от нещата, които се случвали около него. Споделил, че е в една килия с
доживотни рецидивисти и убийци. Имало плъховете, бълхи и хлебарки. Бил подложен
на постоянен стрес. Притеснявал се за съпругата си, която била в майчинство, и за
работата си. При обжалване на мярката за неотклонение преценил, че е по-добре
да даде съгласие да бъде екстрадиран в Белгия, за да докаже невинността си. В Б.
бил задържан около 20 дни. Прибрал се от Б. на 15.08.2017 г. Когато слязъл от
самолета, имал брада като на отшелник и кръгове под очите, изглеждал като
старец, бил отчаян и мръсен. Наложило се да се консултира с негов приятел
психолог за преживяното. Не можел да спи. И днес приемал случилото се с
огорчение и когато говорел за задържането, се разстройвал.
При така установените
правнорелевантни факти съдът намира следното от правна страна:
Предявен е осъдителен иск с
правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. пето и т. 2 от ЗОДОВ и чл. 4, § 3
от ДЕС за заплащане на обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от
лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от ЕКПЧ и нарушаване на
права, защитени от чл. 5, § 2 – 4 на Конвенцията.
Основателността на иска предполага
лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от ЕКПЧ и нарушаване на
права, защитени от чл. 5, § 2 – 4 на Конвенцията, настъпване на
неимуществени вреди и наличие на причинно-следствена връзка между нарушенията
на ЕКПЧ във връзка с лишаването от свобода и настъпилите неимуществени вреди.
Съгласно чл. 2,
ал. 1, т. 1 и 2 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани
от разследващите органи, прокуратурата или съда при всички
случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от ЕКПЧ и
нарушаване на права, защитени от чл. 5, § 2 – 4 на Конвенцията.
Обезщетението се дължи за всички имуществени и неимуществени вреди, които са
пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са
причинени виновно от длъжности лица. Отговорността на държавата за дейността на
правозащитните й органи е обективна и не зависи от наличието или липсата на
вина у определено длъжностно лице, причинител на вредата, а единствено от
незаконосъобразност на акта, действието или бездействието на държавния орган.
Длъжник по материалното правоотношение е държавата, която отговаря пред
гражданите за причинените им вреди от незаконосъобразната дейност на своите
правозащитни органи. За разлика от общата деликтна отговорност, специалната
отговорност на държавата по чл. 2 от ЗОДОВ е за вреди от неоснователно осъществена процесуална принуда, която
може да е процесуално законосъобразна, а вината е без правно значение. В този
смисъл е изричната разпоредба на чл. 4
от ЗОДОВ, която предвижда, че държавата дължи обезщетение независимо от това,
дали вредите са причинени виновно от длъжностното лице.
Чл. 5 от ЕКПЧ
гарантира правото на всеки гражданин на свобода и сигурност и забранява
лишаването от свобода, освен в изрично посочените случаи и само в съответствие
с процедури, предвидени от закона. Съгласно чл. 5, § 2 – 4 от ЕКПЧ на всяко
арестувано лице трябва незабавно да бъдат съобщени на разбираем за него език
основанията за арестуването му и всички обвинения, които му се предявяват. Всяко
лице, арестувано или лишено от свобода в съответствие с разпоредбите на т. 1 (с)
на чл. 5 от Конвенцията, трябва своевременно да бъде изправено пред съдия или
пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, и
има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди
гледането на неговото дело в съда. Освобождаването може да бъде обусловено от
даването на гаранции за явяване в съда. Всяко арестувано или лишено от свобода
лице има право да обжалва законността на неговото задържане в съда, който е
задължен в кратък срок да се произнесе; в случай, че задържането е
неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното
лице.
Ищецът излага твърдения, че е
лишен от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 и § 2 – 4 от ЕКПЧ при задържането му
под стража като мярка за неотклонение, взета в производство по изпълнение на
Европейска заповед за арест. Това производство е регламентирано в глава V на ЗЕЕЗА,
като процедурата по задържане под стража въз основа на Европейска заповед за
арест се съдържа в разпоредбата на чл. 43 от ЗЕЕЗА. Предвиденият в националното
законодателство процесуален ред за задържане под стража в производство по
изпълнение на Европейска заповед за арест, включително чрез препращане към
разпоредбата на чл. 64 от НПК, осигурява необходимите процесуални гаранции за
защита на правата на гражданите, така както те са изведени в нормата на чл. 5,
§ 2 – 4 от ЕКПЧ. Предвидени са кратки срокове след фактическото задържане на
лицето за разглеждане на искането за вземане на мярка за неотклонение от съда,
като максималният срок за това не може да надвишава 96 часа, както и незабавно
произнасяне на съда по вземането на мярката за неотклонение. Чрез препращането
към разпоредбата на чл. 64 от НПК е осигурена възможност за обжалване на акта
на първоинстанционния съд по реда на инстанционния контрол и кратки срокове за
насрочване и разглеждане на делото пред въззивния съд в случай на частна жалба
или частен протест. Разпоредбата на чл. 43, ал. 7 от ЗЕЕЗА предвижда също така
право на задържаното лице във всеки един момент да поиска от съда да измени
мярката задържане под стража в друга мярка, която осигурява участието му в
производството по изпълнение на Европейската заповед за арест. В конкретния
случай по ч.н.д. № 1232/2017 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив не е
допуснато нарушение на тези разпоредби. Напротив – още със задържането на ищеца
на 21.06.2017 г. във връчената му заповед за задържане на лице е посочено
основанието, на което се задържа – тъй като е обявен за международно издирване
в ШИС за арест с цел предаване или екстрадиране на основание Европейска заповед
за арест, издадена от съдебните власти в Белгия, а в постановлението на Окръжна
прокуратура – Пловдив за задържане за 72 часа от 22.06.2017 г. е посочено и
конкретното обвинение – престъпление, свързано с наркотици. Искането за вземане
на мярка за неотклонение е внесено в съда 48 часа след задържането на ищеца, а
в рамките на няколко часа след това е приключило и съдебното производство пред
първата инстанция. Като цяло производството по вземане на мярка за
неотклонение, включително обжалването на мярката, е приключило на осмия ден
след задържането на ищеца. С оглед изложеното съдът приема, че в случая правата
на ищеца, гарантирани от чл. 5, § 2 – 4 от ЕКПЧ не са били нарушени, доколкото
на същия е било разяснено на какво основание е задържан и по какви обвинения,
своевременно е бил изправен пред съдия, а мярката за неотклонение е била взета
в разумен срок след лишаването му от свобода.
В производството по
чл. 43 от ЗЕЕЗА мярката за неотклонение има единствената цел да обезпечи
присъствието на исканото лице по време на разглеждане на Европейската заповед
за арест и предотвратяване на евентуалното негово бягство и укриване, с което
да попречи предаването му на издаващата държава-членка. Предвид спецификата на
това производство съдът не следва и не може да взема становище по наличието или
липсата на обосновано предположение за авторството на престъплението. Това
следва не само от липсата на материали по образуваното досъдебно производство в
издаващата държава-членка, което поначало изключва възможността за суверенна
преценка за наличие на обосновано подозрение за извършване на престъпление, каквото
изискване въвежда чл. 5, § 1 (с) от ЕКПЧ, а и от принципите на взаимно доверие
и сътрудничество между държавите от Европейския съюз, установени по силата на ДЕС и останалите
действащите в тази връзка национални и международни актове. Неоснователни в
този смисъл се явяват доводите на ищеца, развити и в производството по вземане
на мярка за неотклонение, и ангажираните в тази насока доказателства, че не е
съпричастен към извършване на престъпленията, описани в Европейската заповед за
арест. По тази причина преценката за това дали спрямо исканото лице да бъде
взета мярка за неотклонение и коя да е тя следва бъде насочена към опасността
лицето да укрие и по този начин да възпрепятства изпълнението на Европейската
заповед за арест. Макар искането за вземане на най-тежката мярка за
неотклонение да е депозирано от прокуратурата в съответствие с императивната
разпоредба на чл. 43, ал. 2 от ЗЕЗЗА, това не означава, че законът презюмира,
че именно тази мярка е единствената, която в достатъчна степен обезпечава
производството по изпълнение на Европейската заповед за арест. Вземането на
мярка за неотклонение не е задължително в нито една процесуална ситуация, още по-малко
вземане на най-тежката такава, предвидена в закона. В същото време при първоначално
вземане на мярка за неотклонение не може да се пренебрегне обществената
опасност на конкретното деяние, механизма, начина и особеностите при
извършването му. Съществена е ролята и на тежестта на предвиденото за престъплението
наказание, чиято строгост може да е достатъчен мотив за лицето да се укрие и по
този начин да предотврати възможността спрямо него да бъде осъществено
наказателно преследване. В тази насока са изводите на ЕСПЧ в Решението от
26.07.2001 г. по делото „И. срещу Б.“ (жалба № 33977/96), в което съдът е
посочил, че строгостта на предвиденото наказание за престъплението, предмет на
обвинението, е съществен елемент при оценката на риска от укриване и сериозните
обвинения дават основание на властите да приемат, че такъв първоначален риск е
налице. В конкретния случай преценката на националните съдилища е била
обусловена от установените по делото факти, а именно: издадена Европейска
заповед за арест за две престъпления, извършени не еднократно, а през
продължителен период от време, едното от които свързано с незаконен трафик на
наркотични и психотропни вещества, представляващо според българския наказателен
закон тежко престъпление от категорията на общоопасните, наказуемо в издаващата
държава-членка с лишаване от свобода не по-малко от 3 години, което не е за
подценяване и може да бъде мотив за исканото лице да се укрие, за да
предотврати възможността това наказание да бъде евентуално наложено и изпълнено,
обявено международно издирване на исканото лице, установено разминаване между
адреса, на който същият е бил регистриран, и този, на който фактически е
пребивавал. При тези данни единственият законово обоснован извод е бил, че
съществува реална, а не хипотетична вероятност исканото лице да се укрие. По
принцип трудовата и семейна ангажираност не предполагат опасност от укриване,
но не я изключват при наличие на съвкупността от посочените обстоятелства. Това
обяснява и решението на националните съдилища за вземане на най-тежката мярка
за неотклонение „задържане под стража“. С оглед данните по делото тази мярка в
най-пълна степен е съответствала на завишената обществена опасност на
престъпленията, предмет на Европейската заповед за арест, била е адекватна на
реалната опасност от укриване и е обезпечавала в най-висока степен
безпрепятственото провеждане на наказателното производство, тъй като при
прилагане на по-лек режим на ограничение е съществувала опасност исканото лице
да се укрие.
По изложените съображения
съдът намира, че по делото не се доказаха твърденията на ищеца за лишаване от
свобода в противоречие с изискванията на чл. 5, § 1 и § 2 – 4 на ЕКПЧ и поради
това не са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата за непозволеното
увреждане по чл. 2, ал. 1, т. 1 и 2 от ЗОДОВ и чл. 4, §
3 от ДЕС, поради което предявеният иск следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
На основание чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ ищецът следва да понесе отговорността за разноските по делото, но искане
за присъждане на разноски не е направено от ответниците, а и по делото няма
данни да са направили такива. С оглед изхода на делото е безпредметно разглеждането
на възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от
ищеца.
По изложените съображения Районен съд –
Пазарджик
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от Б.К.Д., ЕГН ********** *** против Прокуратурата на Република Б. с адрес: гр.
С., бул. „В.“ № .. и Апелативен съд – Пловдив с адрес гр. П., бул. „Ш. с.“ № …иск
за солидарното осъждане на ответниците да му заплатят обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 5 000 лв. за лишаване от свобода в
нарушение на чл. 5, § 1 от ЕКПЧ и нарушаване на права, защитени
от чл. 5, § 2 – 4 на Конвенцията, при вземане на мярка за неотклонение
„задържане под стража“ в производство по изпълнение на Европейска заповед за
арест от 15.05.2017 г., издадена по наказателно дело № 2014/087 при Първоинстанционен
съд в гр. Л., Кралство Б., ведно със законната лихва върху определеното
обезщетение, считано от дата на предявяване на исковата молба до окончателното
плащане на присъдената сума.
Решението може да обжалва пред Окръжен съд –
Пазарджик в двуседмичен срок съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: