№ 1447
гр. Стара Загора, 19.12.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
закрито заседание на деветнадесети декември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Пламен Ст. Златев
Членове:Мариана М. Мавродиева
Веселина К. Мишова
като разгледа докладваното от Веселина К. Мишова Въззивно частно
гражданско дело № 20225500500777 по описа за 2022 година
Обжалвано е определение № 2945 от 04.10.2022 г., постановено по гр.д.
№ 5237/2021 г. по описа на Районен съд Стара Загора, с което е отхвърлена
като неоснователна молбата на М.Т. Ч., с която е искала по реда на чл.248
ГПК да бъде изменено решение № 616 от 06.07.2022 г. относно разноските.
Частната жалбоподателка счита, че определението е неправилно и
незаконосъобразно. Счита, че на ищеца се присъждат разноски единствено в
хипотезата на изцяло или частично уважен със съдебен акт или съдебна
спогодба съдебен спор. За разлика от ищеца, правото на разноски на
ответника е предвидено не само при изцяло и частично отхвърляне на
исковата претенция – цчл.78, ал.3 ГПК, но и при прекратяване на
произвоството – чл. 78, ал.4 ГПК. Освен това счита, че ответникът може да се
освободи от отговорността за разноски и когато признае иска и с поведението
си не е станал причина за завеждането на делото – чл.78, ал.2 ГПК.
Законодателят не бил предвидил аналогична разпоредба за ищеца, поради
което на него се дължат разноски единствено в хипотезата на чл.78, ал.1 ГПК
Причината поради която искът е отхвърлен е без значение, защото
отхвърлянето му е единственото условие да бъде осъден да репарира
направените разноски от ответника. Твърди, че към момента на предявяване
на иска вземането на ищеца за сумата от 9457,45 лв. до 15 785,95 лв. е било
погасено поради прихващане, т.е. за тази сума ответницата със своите
действия не била дала повод да бъде образувано делото срещу нея. Иска се
въззивният съд да отмени обжалваното определение и вместо него да
постанови друго, с което да й присъди сумата от 783,15 лв.
Частният въззиваем Х. Л. Х. взема становище, че частната жалба е
неоснователна.
Първоинстанционният съд е приел, че искът е частично отхвърлен за
сумата над 9457,45 лв. до 15 785,95 лв. поради извършено прихващане с
1
насещно вземане. Приел е, че правният спор е предизвикан от поведението на
ответника, защото той е оспорил иса и евентуално е предявил възражение за
прихващане. Приел е, че след като искът е бил основателен, но е отхвърлен
само заради извършената компенсация, страната, предизвикала правния спор
с поведението си следва да понесе отговорността за разноските.
Съдът, като обсъди направените в частната жалба оплаквания и като взе
предвид приложимото право, намери за установено следното:
Частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Производството пред първоинстанционният съд е било образувано по
иск от Х. Л. Х. срещу М. Т. Ч. за заплащане на сумата от 17 535,74 лв.,
представляваща разликата, която е изпълнил в повече от неговата част като
солидарен длъжник по отпуснат банков кредит за периода от м. септември до
м. юни 2021 г. В отговора си ответницата е оспорила иска, като е твърдяла, че
фактическата раздяла между двамата е настъпила през м. април 2010 г. и до
31.03.2010 г. била налице законовата презумпция за съвместен принос и на
двамата съпрузи. Твърдяла е, че с този договор е рефинансиран кредит за
ремонт и довършителни работи на две сгради в с. Б., построени в дворно
място, което било нейна лична собственост. Твърдяла е, че са постигнали
договорка вноските по обслужване на договора за кредит да бъдат заплащани
от ищеца, а в замяна на това при продажбата на дворното място с постройките
и подобренията получената сума ще бъде разделена поравно между тях.
Твърдяла е, че до м. август 2016 г. ищецът спазвал уговорката между тях с
малки изключения, но в началото на 2017 г. я уведомил, че има затруднения
при изплащането на кредита и допуснал просрочие. Твърдяла е, че при
продажбата на дворното място 36 700 лв. били преведени на „Юробанк
България“ за пълно погасяване на кредита, а останалата част си разделили
поравно. Сумата от оборудването в имота също била разделена поравно.
Твърдяла е, че уговорката между тях е „друго“ по смисъла на чл.127, ал.1 ЗЗД,
поради което искът е неоснователен. Евентуално е предявила и искане за
прихващане на сумата от 9716,75 лв., която е получена от ищеца в повече от
стойността на неговия дял при продажбата на имота в с. Б..
Първоинстанционният съд е приел, че ответницата дължи сумата от
9457,45 лв., след направено прихващане със сумата, с която ищецът
неоснователно се е обогатил за нейна сметка, като е отхвърлил иска поради
това прихващане за сумата над 9457,45 лв. до 15 785,95 лв., а за сумата над 15
785,95 лв. до претендираните 17 535,74 лв. искът е отхвърлен като
неоснователен. Със същото решение ищецът е осъден да заплати на
ответницата сумата от 169,63 лв. за разноски, съразмерно с отхвърлената част
от иска.
Въззивният съд намира, че отговорността за разноските по делото е
право на едната страна да иска и задължение на другата страна да плати
направените разноски от страната, в чиято полза съдът е решил делото.
Съгласно чл.78, ал.3 ГПК ответникът има право на разноски съразмерно с
отхвърлената част от иска. Съдът счита, че разпоредбата не трябва да се
2
схваща буквално, а се тълкува във връзка с ал.2. С други думи следва да се
вземе предвид поведението на ответника – само ако не е дал повод за
завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца.
Преценката за това дали тези изисквания са изпълнени е винаги конкретна с
оглед фактите по делото, като за възлагането на разноските в тежест на ищеца
е без значение неговото поведение, а това на ответника. Затова ответникът
заплаща на ищеца сумата за направените по делото разноски, когато искът
бъде уважен, а ищецът – ако искът бъде отхвърлен. Законодателят не е
предвидил изрично отговорността за разноски на ищеца да бъде намалена,
ако искът е отхвърлен поради погасяването му с плащане или поради
прихващане или поради погасяването му по давност, но при уважаване на
такова възражение за прихващане, както е случаят, съдът установява , че
претендираната сума се дължи, т.е. искът е основателен, но не присъжда
сумата или защото е погасен поради плащане, поради прихващане, или като
погасен по давност. Затова в тези случаи, при установена основателност на
исковата претенция, отговорността за разноски следва да бъде понесена от
страната, която е предизвикала правния спор. В случая това е ответницата и
това е видно от позицията й, изразена в отговора, с която тя оспорва изцяло
предявения иск като неоснователен. Затова доколкото вземането е било
признато от съда в посочения в решението размер, но искът е отхвърлен за
част от сумата единствено поради извършено прихващане с насрещно
вземане на ответницата, то следва да се приеме, че правното твърдение на
ищеца е потвърдено от съда и затова насрещната страна може да търси
разноски само съобразно отхвърлената като неоснователна част от иска (О-
150-2015, ІІ г.о.). Неоснователно частната жалбоподателка се позовава на ТР
№ 2/2020 г. на ОСГТК – то е неотносимо по въпроса за разноските и по
отношение на разрешението, дадено в посоченото по-горе определение на
ВКС. Освен това именно, защото прихващането е настъпило от момента на
погасяване на задължението по кредита, който е преди предявяването на иска,
възражението на ответницата в отговора на исковата молба за
неоснователност на исковата претенция, показва, че е налице спор относно
дължимите между страните суми, въпреки погасяването с прихващане, който
правен спор не е предизвикан неоснователно от ищеца.
Воден от горните съображения, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 2945 от 04.10.2022 г., постановено по
гр.д. № 5237/2021 г. по описа на Районен съд Стара Загора
Определението може да бъде обжалвано с частна жалба пред ВКС в
едноседмичен срок от съобщаването му.
3
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4