Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 04.02.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети януари две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря Донка Шулева, като
разгледа докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 4274 по описа за 2020
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № II-55-11858 от 15.01.2020 г. по гр.д. № 53464/2018 г. по описа на СРС, 55 с-в
е признато за установено, че С.Ц.С., ЕГН **********, дължи на Е.М. ЕООД, ЕИК ******, следните суми, за
които е била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 53051/2017 г. по описа на СРС, 55 с-в, а
именно:
- на
основание чл. 422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 ГПК вр.
чл.240, ал.1 ЗЗД – сумата 4139.78 лева –
главница по Договор за потребителски кредит № PLUS-10767607/02.06.2014 г., сключен с БНП
П.П.Ф.ЕАД, вземането по който е било прехвърлено на
заявителя по договор за цесия на 09.12.2016 г., ведно със законната лихва от
01.08.2017г. до окончателното плащане;
- на
основание чл. 422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.240, ал.2 ЗЗД – сумата 141.07 лева –
договорна лихва за периода 20.03.2016г. – 20.12.2016г.;
-
на основание чл. 422, ал. вр.чл.415, ал. ГПК вр.
чл.86, ал.1 ЗЗД – сумата 265.54 лева – лихва за забава за периода 20.03.2016г.
– 09.12.2016г.
Срещу така
постановеното решение, в частта, с която са уважени предявените по реда на
чл.422 ГПК искове е подадена въззивна жалба от ответника С.Ц.С. с излагане на доводи
за неправилност на постановеното решение. По изложено становище при
постановяване на решението районният съд не е съобразил, че ищецът не е доказал
предоставяне на сумите по договора за кредит на ответника, настъпилата
изискуемост на вземането по кредита, какъв е непогасения остатък от дълга. В
производството, според жалбоподателя не е установено прехвърлянето на вземането
по договора на ищеца и съобщаване на цесията на ответника.
Моли за
отмяна на решението на СРС в обжалваната част и отхвърляне в цялост на
предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Е.М.
ЕООД в подадения писмен отговор изразява становище за неоснователност на
въззивна жалба. Излагат се доводи, че първоинстанционното решение е правилно,
като съдът е обсъдил в него възникването на вземането, прехвърлянето му и
настъпването на изискуемост за изпълнение на същото. Твърди се, че
първоинстанционният съд е обсъдил всички доводи на въззивника. Отделно от това,
първоинстанционният съд правилно е установил, че прехвърлянето на вземането е
било осъществено от пълномощник на цесионера въз основа на упълномощаване от
цедента, като с това задължението е преминало върху последното. Моли за
потвърждаване на решението като правилно и законосъобразно в обжалваната част.
Претендира разноски.
Софийски градски съд, като прецени доводите
на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната
жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока
по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване
съдебен акт.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от
Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.
дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият състав
намира, че постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Във връзка
доводите в жалбата за неправилност на решението, съдът намира следното:
СРС е
сезиран с искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
чл. 124 ГПК, вр. с чл.240, ал.2 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, доколкото вземанията, чиято дължимост се иска за бъде установена произтичат от договор
за цесия, по които е прехвърлено вземане по договор за заем.
Както е
приел и СРС с доклада по делото при разпределяне на доказателствената тежест в
процеса, в тежест на ищеца по общите правила на чл. 154, ал. 1 ГПК е да
установи възникването и съществуването на вземането си към ответника по
основание и размер.
Видно от
представените по делото писмени доказателства е, че:
- Между ответника,
в качеството му на кредитополучател, и БНП П.П.Ф.ЕАД,
в качеството на кредитор, е сключен Договор за потребителски паричен кредит с
номер PLUS-10767607/02.06.2014 г., по силата на който
последното дружество му е предоставил потребителски кредит в размер на 10000.00
(десет хиляди) лева срещу насрещното задължение на потребителя да я върне,
ведно с договорената възнаградителна лихва, на 31
равни месечни вноски /от 02.06.2014г. до 20.12.2016г./, всяка от които в размер
на 435.45 лева. Допълнително към главницата били калкулирани таксите по
договора в общ размер от 350.00 лева, както и дължимата застрахователна премия
по договор за застраховка на плащанията по процесния паричен заем в размер на
1240.00 лева, дължими от заемополучателя, за които
последният също е бил кредитиран от заемодателя. В текста на договора е
обективиран и погасителния план. Договорът предвижда, че просрочието в
плащането на погасителните вноски е скрепено с право на кредитора да иска
изпълнение, ведно с лихва за забава за времето на просрочието – чл.5 от
договора. Постигнато било съгласие, че кредиторът може да прехвърли по всяко
време вземанията си по договора на трето лице
– чл.18.
Сочените
обстоятелства се установяват от представените пред първата инстанция
доказателства, поради което настоящата съдебна инстанция споделя извода на
първостепенния съд, че по делото е установено, че между него и БНП П.П.Ф.ЕАД е възникнало валидно правоотношение по договор за
потребителски паричен кредит, по силата на които кредиторът е предоставил на ответника
потребителски кредит при задължение за ответника да върне предоставените му
суми съобразно договореният погасителен план към договора. Безспорно е, че
кредиторът е изпълнил задълженията си по процесния договор, респективно за ответника
е възникнало задължение да върне получения кредит и договорената надбавка съобразно
уговореното в съответния погасителен план.
Доводите на
ответника, че не е получил заетата сума, съдът намира за неоснователни. Чрез
представеното пред СРС платежно нареждане от 03.06.2014 г. /л.57 от делото на
СРС/ се установява, че заемната сума, след приспадане на дължимите такси по
договора и застрахователни премии по договор за застраховка „Защита на
плащанията“, е била преведена на потребителя по банковата му сметка с посочено
основание – сключения договор. Чрез представения сертификат от 02.06.2014 г. с
положен подпис от ответника е удостоверено и сключване на застраховка „Защита
на плащанията“ между потребителя и застрахователя Кардиф Животозастраховане
–клон България КЧТ с покрити рискове смърт на потребителя, инвалидизиране
над 70 %, хоспитализация, продължителни болнични над 60 дни, нежелана
безработица в резултат на уволнение над 60 дни, злополука.
Доводите на
ответника, че не дължи непогасената част от заема, съдът намира за
неоснователни, тъй като чрез ангажираните доказателства се установява
получаване на сумата по договора за кредит и погасяване на част от нея - 18
месечни погасителни вноски в периода 19.06.2014г. - 28.05.2016 г. от общо
дължими 31 погасителни вноски. Установено е и, че след последната посочена дата
потребителят е спрял погашенията по договора.
От
представените по делото Рамков договор за цедиране на задължения от 02.06.2015
г., протокол № 19 от 09.12.2016 г. и анекс 1А към същия е видно, че БНП П.П.Ф.ЕАД, в качеството си на цедент, е прехвърлило на "Е.М."
ЕООД описаните в анекс 1А към протокол № 19 от 09.12.2016 г. задължения,
включително и вземанията си срещу ответника по договор PLUS-10767607/02.06.2014 г., които вземания са описани в приложението.
Договорът за цесия се дефинира като такъв, при който се отстъпва едно вземане
от досегашния му носител на едно трето, чуждо на връзката, от която произтича
вземането, лице. Предмет на договора за цесия е прехвърлянето на вземане, което
следва да съществува, към момента на сключване на договора и да е прехвърлимо.
Със сключване на договора, т. е. с постигане на съгласие, вземането преминава
от цедента върху цесионера. Към този момент цедентът престава да бъде кредитор
във вътрешните му отношения с цесионера.
За да породи
действие спрямо длъжника обаче, цесията следва да му се съобщи от цедента -
според изискването на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Този извод произтича от факта, че
длъжникът не участвува в цесионния
договор и съответно не е обвързан от него, поради което преди нотификацията,
той може да изпълни на цедента напълно валидно и да се освободи от
задължението, като сделките на длъжника с цедента могат да бъдат успешно
противопоставени на цесионера - чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
В настоящия
случай се установява, че прехвърлителят е овластил с
пълномощно приобретателя да уведоми длъжниците по цедираните вземания относно
настъпилото частно правоприемство. Видно от приложено пълномощно от управителя
на цесионера оправомощен да извършва тези действия е адвокат Г.Х.. В
производството е представено уведомление от адв. Г.Х. до ответника, с което се
известява на длъжника извършеното прехвърляне на вземанията по процесния
договор. Чрез представената в производството обратна разписка се установява, че
адресатът не е бил намерен на посочения за кореспонденция адрес, който е и
вписаният му постоянен и настоящ адрес, тъй като лицето се е преместило.
Уведомлението е приложено към исковата молба и е било връчен на страната с
книжата по делото, поради което съдът приема, че на тази дата ответникът е
получил уведомлението за извършената цесия. В тази връзка е формираната съдебна
практика на ВКС- Решение № 78/09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г. на ВКС, II
т.о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т.о., Решение
№ 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.о., която се възприема от
настоящия състав. Съгласно изразеното в цитираните решения становище, когато
изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към
исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на
цедираното вземане, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника
и прехвърлянето на вземането поражда действия спрямо него на основание чл. 99,
ал. 4 ЗЗД. С посочените решения на ВКС е прието също така, че извършеното по
този начин уведомление за цесията, макар и връчено като приложение към исковата
молба, представлява факт от значение за спорното право, настъпил в хода на
процеса, след предявяването на иска и следва да бъде съобразено от съда при
решаване на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. В
съответствие с посочената съдебна практика и предвид обстоятелството, че
ответницата е получила с преписа на исковата молба и уведомлението за
извършената цесия на вземането, то, на основание чл.235, ал. 3 ГПК, така
настъпилият в хода на делото факт от значение за спорното право следва да бъде
съобразен от настоящия състав при постановяване на решението.
Като се
съобрази посочената последователна практика на ВКС по въпроса за уведомяването
на длъжника за цесията следва, че е налице надлежно уведомяване на длъжника –
ответник за цесията.
Доколкото
мотивите на настоящия състав съвпадат като цяло с тези на СРС, оспореното
решение, с което исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК са уважени, следва да се
потвърди изцяло, както е постановено.
По разноските пред СГС:
С оглед изхода на спора право на разноски има въззиваемата
страна, поради което на основание чл.78, ал.3 ГПК следва да й се присъди сумата
320.00 лв.-разноски за въззивната инстанция съобразно
представения списък.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № II-55-11858 от 15.01.2020 г. по гр.д. № 53464/2018
г. по описа на СРС, 55 с-в.
ОСЪЖДА С.Ц.С.,
ЕГН ********** да заплати на Е.М. ЕООД,
ЕИК ******, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 320.00 лв.-разноски за въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.