№ 275
гр. Кърджали, 31.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, ІІ СЪСТАВ, в публично заседание на
осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Динчер Хабиб
при участието на секретаря Теди Чаръкчиева
като разгледа докладваното от Динчер Хабиб Гражданско дело №
20245140101795 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по предявени от М. Ш. Е., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. Кърджали, ***** срещу „Макроадванс“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, п. к. 1000, р-н Средец, ул. Г. С.
Раковски № 147, ап. 14 в условията на евентуалност искове с правно основание чл. 26 ЗЗД за
прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит **** и Договор за
потребителски кредит *****, евентуално на клаузата на чл. 10, ал. 1 от тях, както следва:
главни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит **** и
Договор за потребителски кредит *****;
евентуални искове за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 10, ал. 1 от
горепосочените договори за кредит, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 26, ал. 4
ЗЗД вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а в условията на евентуалност, на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, както и
осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на сумата от 243,33 лв.,
заплатена без основание по недействителен Договор за потребителски кредит ****, ведно
със законната лихва, считано от предявяване на исковата молба до погасяването.
В исковата молба се твърди, че ищецът е сключил 2 (два) броя договори за кредит,
както следва:
I. Договор за потребителски кредит ****, по силата на който ответното
дружество е предоставило на ищеца потребителски кредит в размер на 1 000 лв. (хиляда
лева), с предвиден ГПР в размер на 49.65 % и с фиксиран лихвен процент по кредита от 41
%, усвоен изцяло от ищеца, като е предвидено кредитополучателят в срок от 3 (три) работни
дни от сключването на Договора, да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо
лице, одобрено от кредитора. Твърди се, че кредитът е погасен чрез извършени от ищеца
плащания на 11.04.2024 г. в размер на 450 лева и на 13.05.2024 г, в размер на 450 лева и със
сума в размер на 343,33 лв., постъпила от новосключен договор за кредит с ответника от
13.05.2024 г., а именно - Договор за потребителски кредит ***** и
1
II. Договор за потребителски кредит *****, по силата на който ответното
дружество предоставя на ищеца потребителски кредит в размер на 2 000 лв. (две хиляди
лева) с ГПР в размер на 49.65 % и фиксиран лихвен процент по кредита в размер на 41 %,
усвоен изцяло от ищеца, като е предвидено кредитополучателят в срок от 3 (три) работни
дни от сключването на Договора, да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо
лице, одобрено от кредитора. Твърди се, че ищецът е извършил плащане на 02.07.2024 г. в
размер на 540 лева.
По всеки един от Договорите за кредит е предвидено, че кредитополучателят дължи
неустойка с обезщетителен характер, в случай че не представи обезпечение съгласно реда и
условията, предвидени в чл. 20 от всеки един от тях, като размерът на неустойката по
Договор за потребителски кредит **** е в размер на 279 лева, а по Договор за
потребителски кредит ***** е в размер на 936 лева.
Въз основа на изложеното сочи, че процесиите договори са нищожни на основание
чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 9 от ЗПК.
Твърди се, че посоченият процент на ГПР във всеки от процесиите договори за
кредит представлява само формално изпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ГПК, тъй като намира, че този ГПР не отговаря на действителния ГПР, който се прилага в
отношенията между кредитодателя и кредитополучателя по всеки от договорите, поради
това, че не включва част от разходите за кредита, по-конкретно - неустойката, която е
предвидено да заплати кредитополучателят, в случай, че не предостави обезпечение по
кредита.
На следващо място, счита че действителният размер на ГПР по всеки от договорите
след прибавяне на дължимата неустойка, надвишава значително максимално допустимия по
закон размер от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, предвид разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
По-нататък сочи, че посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е
реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП.
Относно посоченият лихвен процент във всеки от договорите се сочи, че не отговаря
на действително приложения лихвен процент, тъй като изтъква, че уговорената „неустойка“
по своята същност не е включена в него. Твърди се, че “неизпълнението“ на задължението от
ищеца да предостави обезпечение увеличава лихвения процент по всеки от кредитите
неколкократно, тъй като приема, че тази неустойка представлява прикрита възнаградителна
лихва. От това прави извод, че посочената в договорите възнаградителна лихва не отговаря
на действително приложимата в отношенията между страните, респ. че в процесиите
договори не е отразен реалният ГЛП, поради което намира, че е налице нарушение на
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, на собствено основание водещо до
недействителност на сключения договор на основание чл. 22 от ЗПК
На следващо място, в случай, че съдът прецени, че договорите за кредит не са
недействителни, в условията на евентуалност, счита, че клаузата за заплащане на неустойка,
в случай, че креднтополучателят не предостави обезпечение по кредита, предвидена в член
10 от всеки договор за кредит, е нищожна поради противоречие с добрите нрави, с оглед на
което оспорва действителността й.
Освен това, развива, че с подобна уговорка се постига и заобикаляне на закона, тъй
като с процесната клауза се добавя още едно обезщетение за неизпълнението на едно
акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което пряко обаче не произтичат вреди и
оттук заключава, че се получава недопустимо кумулиране неустойка за забава,
компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което е недопустимо.
По изложените съображения, счита, че така уговорената клауза за неустойка в
2
процесиите договори за кредит е нищожна, поради което в тази част поддържа, че
договорите за кредит не са породили правно действие.
Иска се процесните договори да бъдат признати за нищожни, а в условията на
евентуалност да бъде призната за нищожна клаузата на чл. 10 от всеки един от тях и
кумулативно осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 243,33 лева,
представляваща платена от ищеца, без правно основание сума по Договор за потребителски
кредит ****, ведно със законна лихва върху претендираната сума от датата на подаване на
настоящата искова молба до окончателното изплащане на сумата разноски. Претендират се
разноски.
Ответникът, в законоустановения едномесечен срок, подава отговор на исковата
молба, с който признава иска като основателен и прилага доказателства за плащане на
претендираната сума след завеждане на делото в пълен размер, ведно с дължимата законна
лихва по посочената в исковата молба банкова сметка.
Развива съображения за това, че ответното дружество не е дало повод за завеждане
на иска и поради това моли разноски по делото да бъдат възложени на ищцовата страна.
Прави възражение за прекомерност на дължимото адвокатско възнаграждение на
процесуалния представител на ищеца, като моли същото да бъде намалено под
предвидените размери в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа
съгл. Решение от 05.12.2006г. по обединени дела С-94/2004 и С-202/2004 на СЕС. На
следващо място релевира, че се дължи едно адвокатско възнаграждение независимо от броя
на исковете поради наличието на едно правоотношение. Също така изразява становище и
при евентуално претендирани разноски на основание чл. 38 ЗА, като възразява, че ищецът
не е материално затруднено лице. Излага съображения за недължимост на ДДС върху
адвокатското възнаграждение при евентуално претендиране на такова..
След като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна
следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК за безспорно и ненуждаещо се от доказване в
отношенията между страните по делото е прието, че 1) между страните са сключени Договор
за потребителски кредит ****, по силата на който ищецът е получил в заем сумата от 1000
лв. и Договор за потребителски кредит *****, по силата на който ищецът е получил в заем
сумата от 2000 лв.; 2) във всеки един от двата договора за потребителски кредит е
предвидено задължение за обезпечаване на договора за кредит чрез поръчителство с трето
лице, като е предвидено заплащането на възнаграждение в посочения размер.
Видно от приетите като писмени доказателства по делото Погасителен план към
Договор за потребителски кредит ****, месечната погасителна вноска, при липса на
предоставено обезпечение, е в размер на 449.37 лева, а съгласно Погасителен план към
Договор за потребителски кредит *****, месечната погасителна вноска по този договор, при
липса на предоставено обезпечение, е в размер на 530.31 лева, като същата включва
главница, договорна лихва и неустойка при непредоставяне на обезпечение.
Съобразно чл. 10, ал. 1 от Договор за потребителски кредит ****,
кредитополучателят дължи неустойка с обезщетителен характер, в случай, че не представи
обезпечение, съгласно реда и условията, предвидени в чл. 20 от договора, в размер на 9.30
лева + 0.310 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и за всеки следващ
ден, за който кредитът не е обезпечен, а съобразно чл. 10, ал. 1 от Договор за потребителски
кредит *****, кредитополучателят дължи неустойка с обезщетителен характер, в случай, че
не представи обезпечение, съгласно реда и условията, предвидени в чл. 20 от договора, в
размер на 15.60 лева + 0.260 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и за
всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен.
3
Съгласно чл. 20 от посочените договори, кредитополучателят се задължава в срок
от три работни дни от сключване на договора да обезпечи кредита с поръчителство на едно
физическо лице, отговарящо на определени условия.
Предвид така установеното от фактическа страна се налагат следните правни
изводи:
По предявения главен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК:
Процесните договори за кредит са с характер на потребителски договор, поради
което, на основание § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), следва, че
освен правилата на ЗПК, които важат за всички договори за потребителски кредит и уреждат
императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи, приложими са и
правилата на ЗЗП.
Нормите, уреждащи неравноправни клаузи/нищожността на сделките са от
императивен характер и за приложението им съдът следи и служебно, защото когато страна
се позовава на договор, съдът е длъжен да провери неговата действителност, респ.
нищожност, пряко изводима от вида и съдържанието на договора, респ. надлежно
въведените в процеса, и без да има позоваване на нищожност (в този смисъл Решение № 384
от 02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г. по описа на ВКС, I г. о., ГК).
За да е нищожна като неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, тя
следва да не е уговорена индивидуално и да осъществява някой от фактическите състави
на чл. 143 ЗЗП, като същевременно не попада в някое от изключенията на чл. 144 ЗЗП.
В процесния случай, твърденията за недействителност на двата договора за
потребителски кредит следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на
ГПР, разписана в чл. 9 от договора.
Разпоредбата на чл. 10, вр. чл. 20 от посочените договори възлага в тежест за
заемателя да осигури обезпечение, чрез едно физическо лице - поръчител (което следва да
отговаря на кумулативно поставени изисквания). При неизпълнение на това задължение,
съобразно чл. 10, ал. 1 от Договор за потребителски кредит **** и погасителния план към
него, длъжникът дължи на кредитора неустойка в общ размер на 279 лева, а съгласно същата
разпоредба на Договор за потребителски кредит ***** и погасителния план към него,
длъжникът дължи на кредитора неустойка в общ размер на 936 лева
Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 10 и чл. 20 от посочените договори и
съпоставянето им с естеството на сключените договори за паричен заем налага разбирането,
че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора ( което
последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които клаузата на
чл. 20 и от двата договора възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него,
особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък
размер (1000 лева по Договор за потребителски кредит **** и 2000 лв. по Договор за
потребителски кредит *****). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е
да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури поръчител,
който да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест,
поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то
кредиторът цели да се обогати, като капитализира допълнително вземане, което обозначава
като "неустойка". Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към
договорната лихва, дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да
заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (съобразно чл. 7 от договорите за кредит, вземането
за неустойка не се включва в предвижданията, формиращи размера на ГПР).
Тези изводи произтичат и от факта, че самият кредитор в погасителния план към
договорите изначално разсрочва вземането за "неустойка", като при формирането на всяка
4
анюитетна вноска добавя и част от дължимата сума за "неустойка". В тази връзка, явно е
кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване
на обезпечение. Именно предвид гореизложеното съдът счита, че вземането за неустойка на
практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за
потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя - настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси".
Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи,
които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай, в чл. 9
и от двата договора е посочено, че ГПР е 49,65 %, но същият не съответства на
действителния процент на разходите. Както вече бе коментирано, предвид предпоставките,
при които става изискуема разписаната в чл. 10 от договора "неустойка", то тя е с характер
на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.
В допълнение към гореизложеното, съдът счита за нужно да акцентира и върху
факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договорите, съобразно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дават възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването им. Посочването в договорите за кредит на по-
нисък от действителния ГПР, което представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита, следва да се окачестви като "нелоялна" и по-специално "заблуждаваща
търговска практика" по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава
или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го
подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4,
§ 1 от Директива 93/13/ЕО и влече, на основание чл. 22 ЗПК, недействителност на договора
в неговата цялост. Впрочем, в конкретния случай, това е особено съществено предвид
обстоятелството, че в процесните договори за кредит неустойката, дължима при
непредоставяне на обезпечение, не фигурира като ясно обозначена стойност (стойността на
неустойката може да се изведе едва от погасителния план). Последното обстоятелство съдът
също окачествява като заблуждаваща търговска практика.
Настоящият съдебен състав намира, че изложеното води до извод за нарушение на
разпоредбата в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която е насочена както към осигуряване защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски
кредит, така и за стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на
кредиторите при предоставяне на потребителски кредити по начин, че да бъде осигурен
баланс между интересите на двете страни. В случая, липсата на ясна, разбираема и
5
недвусмислена информация в договорите, по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
същите, предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. С
посочването в договорите за заем на ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал.
1 ЗПК, а така и отразява по - нисък от действителния ГПР, както и на дължимата обща сума
в по-малък размер от действителния, се създава заблуждение у потребителя за финансовата
тежест на кредита. Достига се до противоречие с Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в
която е установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде
осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, поради
което договорът следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин,
за да може потребителят да получи адекватна информация относно условията и стойността
на кредита и относно своето задължения, преди да сключи договора за кредит.
Необходимостта от предоставянето на ясна информация за финансовата тежест на кредита е
и с цел извършването на информиран избор от потребителя относно договора, който да
сключи. В противен случай, потребителят би бил препятстван да сключи договора за кредит
при най-благоприятните за него условия.
С оглед на изложеното, предвид констатираното нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, процесните договори за потребителски кредит се явяват недействителни в своята
цялост, на основание чл. 22 ЗПК, поради което и съдът не дължи изследване на въпроса за
недействителността на отделни клаузи от тях.
Предявените главни искове се явяват основателни и следва да се уважат изцяло.
Поради уважаването на главните искове, съдът не дължи произнасяне по
предявените евентуални искове.
По предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, съдът
намира следното:
За основателността на предявения осъдителен иск е необходимо ищецът да установи
при условията на пълно и главно доказване заплащането на сумата от него и постъпването
на същата в имуществения комплекс на ответника. При доказване на горните обстоятелства
в тежест на ответника е да установи наличието на валидно основание за заплащане на тази
сума от ищеца в негова полза.
В рамките на настоящото производство се изясни, че в изпълнение на
задълженията си по Договор за потребителски кредит ****, ищецът е заплатил на ответника
сума в общ размер от 1243.33 лв., което е изрично се признава от ответника, както в
отговора на исковата молба, така и в подадено становище във връзка с изготвения проект на
доклад по делото. Предвид съображенията изложени по-горе, то плащането към ответника е
осъществено по договор, който се явява недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК. В хипотеза на цялостна недействителност на договора за кредит, то всичко
платено от ищеца – потребител над размера на главницата по договора, следва да му бъде
възстановено (арг. чл. 23 ЗПК). Главницата по Договор за потребителски кредит **** е в
размер от 1000 лв., поради което сумата от 243.33 лв. се явява недължимо платена. По
отношение на този иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, е налице постъпило
плащане след датата на завеждане на исковата молба, поради което искът следва да бъде
отхвърлен именно поради постъпилото плащане по него.
По разноските:
С оглед изхода на спора се дължат разноски в полза на ищеца на основание чл. 78,
ал. 1. Представен е списък по чл. 80 ГПК, съобразно който се претендира платената
държавна такса от 180 лева и тя следва да се присъди в цялост. Отправено е искане за
присъждане на адв. възнаграждение в общ размер на 1150 лв. От страна на ответника е
6
направено възражение за прекомерност. Съобразно посоченото с Решение на Съда на
Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 и предвид обвързващия му
националните съдилища характер, предвиденото с Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатски възнаграждения минимуми, не следва да се прилага. Посочените в
наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като
ориентир при определяне на възнагражденията от съда при своевременно релевирано
възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, но без да са обвързващи за съда. Тези
размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на
преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са:
видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко
фактическата и правна сложност на делото /така Определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д.
№ 1908 по описа за 2022 г. на ВКС, I ТО/.
Разпоредбата на чл. 2, ал. 5 НМРАВ урежда, че минимално възнаграждение следва
да се определя по отделно за всеки от исковете. В конкретния случай по делото са предявени
по два обективно съединени иска срещу един ответник, като делото е с ниска фактическа и
правна сложност, исковете срещу всеки от процесните два договора се основават на едни и
същи факти и правни твърдения, като предявените при условията на евентуалност искове са
обосновани едновременно с главните искове и по същите липсва допълнително наведени
доводи, твърдения и доказателства.
По настоящото дело, предвид конкретната фактическа и правна сложност на
същото, както и с оглед проведеното едно открито съдебно заседание, без явяване на
адвоката, в полза на ищеца следва да бъде определено адвокатско възнаграждение в размер
от 600 лева по двата иска общо или 300 лева за всеки предявен иск, което е в границите за
съответния вид дейност.
Като ориентир за определяне на адвокатското възнаграждение съдът следва да
взема предвид размерите, определени в Наредба № 1/2004 г. на ВАС за Възнагражденията за
адвокатска работа, /съгласно Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по ч. т. д. № 1908/2022 г.,
на ВКС II т. о, Определение № 638 от 18.03.2024 г. по ч. т. д. № 757/2023 г. на ВКС, I т.
о., Определение № 474 от 28.02.2024 г. по ч. т. д. № 961/2023 г. на ВКС, I т. о. и др. на ВКС/,
но тъй като последната е приета от съсловна организация, което съгласно цитираното
решение на СЕС, национална правна уредба, приета от съсловна организация на адвокатите
като Висшия адвокатски съвет трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед
на целта" по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, затова и съдебният състав не следва да се
съобразява с определеното в нея, а същата следва да служи единствено като ориентир, при
определяне на размер на адвокатското възнаграждение. Предвид разпоредбата на чл. 633 от
ГПК решението на Съда на Европейските общности е задължително за всички съдилища и
учреждения в Република България, затова и настоящия съдебен състав се е съобразил с
цитираното решение на СЕС, в подкрепа на което са и Определение № 50015 от 16.02.2024
г., постановено по т. д. № 1908/2023 г., Определение № 211/10.05.2024 г., постановено по ч. т.
д. № 1378/2023 г., Определение № 174/26.04.2021 г., постановено по ч. гр. д. № 560/2021 г. на
ІІІ ГО на ВКС.
При преценка на иска за заплащане на посочените разноски съдът съобрази
обстоятелството, че с поведението си ответникът е станал причина за завеждане и на двата
обективно кумулативно съединени искове и въпреки, че осъдителният иск следва да бъде
отхвърлен, поради постъпилото плащане след датата на образуване на настоящото
производство, то разноските следва да бъдат поети от него в посочения размер. В тази
връзка съдът взе предвид именно обстоятелството, че извършеното плащане е постъпило в
банковата сметка на ищеца на 27.02.2025 год., т.е. след датата на подаване на исковата
молба.
Мотивиран от горното съдът
7
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на Договор за потребителски кредит ****, сключен
между М. Ш. Е., ЕГН ********** и „Макроадванс“ АД, ЕИК *********, поради
противоречие със закона, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК.
ПРОГЛАСЯВА нищожността на Договор за потребителски кредит *****, сключен
между М. Ш. Е., ЕГН ********** и „Макроадванс“ АД, ЕИК *********, поради
противоречие със закона, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. Ш. Е., ЕГН ********** срещу „Макроадванс“ АД,
ЕИК ********* осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД с искане да
бъде осъден ответника да му заплати сумата от 243.33 лв., представляваща платена от
ищеца, без правно основание сума по Договор за потребителски кредит ****, ведно със
законна лихва върху претендираната сума от датата на подаване на настоящата искова молба
до окончателното изплащане на сумата /27.02.2025 год./, поради постъпило плащане на
посочената сума след датата на завеждане на исковата молба.
ОСЪЖДА „Макроадванс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, п. к. 1000, р-н Средец, ул. Г. С. Раковски № 147, ап. 14 да заплати на
М. Ш. Е., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Кърджали, *****, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК разноските по делото в размер на 780 лева, от които 180 лв. държавни такси и 600
лв. адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Кърджали в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Кърджали: _______________________
8