№ 141465
гр. София, 10.11.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в закрито заседание на
десети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ Частно гражданско
дело № 20231110134599 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК.
Подадено е заявление от „Юробанк България“ АД за издаване на
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК срещу П. А. С. за следните
суми: 43 839,11 лева – неизплатен остатък от главница, ведно със законната
лихва от 21.06.2023 г. до изплащане на вземането; 1918,64 лева –
възнаградителна лихва за периода от 13.10.2022 г. до 18.04.2023 г.; 1613,53
лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
13.10.2022 г. до 11.06.2023 г.; 75,50 лева – такси за периода от 13.10.2022 г. до
11.06.2023 г., и 24 лева – разходи за уведомяване по изискуем кредит –
задължения по договор за потребителски кредит № FL1291631/ 13.06.2022 г.,
сключен между страните по делото.
Настоящият съдебен състав, като съобразява служебното си задължение
във всеки един момент да преценява евентуалната неравноправност на
договорни клаузи, когато са налице фактически данни за такава
неравноправност, въведено както в
чл. 7, ал. 3 ГПК, така и от практиката Съда на Европейския съюз,
включително и в случаи, когато съдът не е натоварен служебно да следи
някои обстоятелства – § 32 от Решение по дело C-243/08 Pannon GSM, както и
чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, намира, че от представените по дело документи може
да се направи извод за евентуална неравноправност на някои от клаузите по
договора за кредит. Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправни са клаузите в
договор с потребител, които не отговарят на изискването за добросъвестност
и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Отделно от това чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП предвижда,
че е неравноправна клауза в потребителски договор, която натоварва
потребителя с прекомерни по размер неустойка или парично обезщетение.
При договорите за потребителски кредит това правило намира и специална
уредба в разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗПКр, която забранява при забава за
плащане потребителят да дължи нещо повече от законната лихва за забава.
Съгласно чл. 143, ал. 2, т. 11 ЗЗП неравноправна е клауза, която
1
предвижда възможност търговецът да промени условията по договора на
непредвидено в същия основание, а разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т. 13 ЗЗП
предвижда, че при повишаване на цена по договор с търговец потребителят
трябва да има право да се откаже от договора. Извън тези специфични
разпоредби общото правило на чл. 143, ал. 1 ЗЗП предвижда, че всяка
договорна клауза, уговорена във вреда на потребителя, която нарушава
изискванията за добросъвестност и справедливост в оборота (а това включва
и спазване на императивните правила на закона), включително като въвежда
по-голяма по размер отговорност от позволеното в закона. В случая чл. 33, ал.
1 и 2 ЗПКр не допускат при неизпълнение на потребителя по договор за
потребителски кредит последният да дължи нещо друго освен лихва за
забава, и то в не по-голям от установения със закона размер.
За съда е възникнало основателно съмнение за това, че начинът на
формиране на лихвата по кредита може да е резултат от приложение на
евентуално неравноправна клауза, тъй като в представеното извлечение от
счетоводни книги е посочено, че не са погасени вноските по кредита с падеж,
настъпил на 13.10.2022 г. и след това, като по същите според плана (на лист
13 от делото) сборът на дължимата се главница по забавените седем вноски
(от четвърта до десета включително) е 2763,42 лева, а за лихва – 1194,52 лева.
Същевременно в извлечението от счетоводни книги са посочени като
неиздължени със забава по посочените седем вноски 2492,07 лева главница и
1862,36 лева лихва. Отчитайки това разминаване настоящият съдебен състав е
поискал обяснение от заявителя, който с молба с вх. № 203919/17.07.2023 г. е
посочил, че размерът на вноските е друг, задълженията за лихва са нараснали
до общо 1862,36 лева, тъй като кредиторът е отменил лихвена отстъпка,
ползвана по договора на основание чл. 3, ал. 1, т. 1 и 2 от същия (на лист 9 от
делото), които задължават длъжника всеки месец да превежда цялата си
работна заплата по сметка в банката и да осигурява оборот от поне 1500 лева,
и да заплаща застраховка при посочен от банката застраховател. Когато
кредитополучателят престане да извършва това, съгласно чл. 20, ал. 2 от
договора (на лист 11 от делото) лихвата по кредита автоматично се увеличава
с 3,5 процентни пункта.
Съдебната практика на Върховния касационен съд – Решение №
50253/22.12.2022 г. по гражданско дело № 393/2022 г., ΙΙΙ ГО, приема, че така
уговорените клаузи са евентуално неравноправни (ако не са уговорени
индивидуално), тъй като не дават възможност на потребителя да се откаже
изцяло от договора за кредит при искане на кредитора за повишаване на
лихвата.
Извън посоченото, възниква сериозно съмнение за неравноправност на
клаузите (ако са налице другите условия на закона) и във връзка с това, че
същите противоречат на правилото на чл. 6, ал. 1 КЗ, според което
застраховането е доброволно, освен ако друго не е предвидено в закон, а в
случая е предвидено задължение потребителят да се застрахова при избран от
банката застраховател, както и със защитата на правото на работна заплата,
която работникът трябва да може свободно да избира по какъв начин да му се
изплаща съгласно чл. 270, ал. 3 КТ. Освмен това клаузите предвиждат и
2
минимални месечни разходи на кредитополучателя (1500 лева), които
ограничават стопанската му свобода. Всичко това сочи, че тези клаузи
сериозно ограничават финансовата свобода на длъжника в производството,
което ги прави вероятно неравноправни, без съдът да отчита, че доколкото
същите са условие за получаване на кредита при посочените от банката
параметри, повишените разходи за тях би следвало да се отчитат в годишния
процент на разходите, който отразява общия разход по кредита съгласно § 1,
т. 1 ЗПКр, включително и необходимите допълнителни услуги, които
потребителят трябва да плаща, поради което възниква и съмнение за
нарушение на чл. 22 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр поради
неправилно посочен годишен процент на разходите.
Към настоящия момент и с оглед формалния характер на едностранното
заповедно производство за настоящия съдебен състав е невъзможно да
определи каква част от претендираната възнаградителна лихва в размер на
1862,36 лева се дължи върху отпусната главница, и каква – въз основа на
евентуално неравноправния механизъм за увеличаване на лихвения процент
поради отпадане на промоционалните условия. Поради това и доколкото
преценката на настоящия съд е единствената бариера в производството за
издаване на заповед за незабавно изпълнение, която се изпълнява без други
специални процедури, съдът не следва да издава заповед за целия размер на
лихвите, тъй като може да допусне изпълнение на парично вземане, основано
на евентуално неравноправна клауза, като така наруши задължението си по
чл. 6 от Директива 93/13/ЕИО. В същия смисъл е и практиката на Съда на
Европейския съюз – т. 1 от Определение от 17.01.2023 г. по дело C-379/21 Ти
Би Ай банк България (вж. и точки 30 – 32 от мотивите), която не позволява
при невъзможност да се разграничат последиците на евентуално
неравноправна клауза от договора от другите му части, да се допуска от съда
изпълнение на цялото задължение по принудителен ред.
При това положение следва да се отхвърли заявлението за целия
претендиран размер на възнаградителната лихва от 1918,64 лева, който и не
съответства на сумата на натрупани лихви по извлечението, която към
17.04.2023 г. е 1862,36, а към следващия ден – 18.04.2023 г., се претендира
вече като 1918,64 лева, без да е настъпил нов лихвен падеж.
По изложените съображения, доколкото искането на заявителя за
мораторни лихви не е разделено на такива, дължими се върху неплатени
главници, и върху падежирали лихви за забава, които се претендират в
увеличен размер, и това искане за издаване на заповед за изпълнение следва
да се отхвърли.
Претенцията за главница следва да се уважи изцяло, тъй като
съответства на размера на сумата, която длъжникът действително е получил
като разполагаема, т.е.
45 000 лева, намалена с платените размери по вноски от първа до трета, които
възлизат на 1160,89 лева, или остават неплатени 43 839,11 лева.
Искането за разходи за уведомяване следва да се отхвърли изцяло, тъй
като при забава кредиторът по договор за потребителски кредит няма право
3
да събира такси за действия по събиране на вземането, а само законна лихва –
чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПКр.
Пропорционално на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъдят и
разноските със заповедта, като искането е уважено за 43 914,61 лева от общо
47 470,78 лева, или за 92,51% от предявения си размер, като следователно
пропорционално на заплатената държавна такса от 809,41 лева (2 % от
47 470,78 лева) и 3043,42 лева адвокатско възнаграждение, следва да се
присъдят само 748,76 лева държавна такса и 2815,47 лева адвокатско
възнаграждение.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 28. състав,
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК заявление за
издаване на заповед за изпълнение с вх. № 149799/30.05.2020 г. В ЧАСТТА, с
която „Юробанк България“ АД, с ЕИК: *********, с адрес на управление:
София, ул. „Околовръстен път“ № 260, иска осъждане на П. А. С., с ЕГН:
**********, с адрес: С., ул. „Т. к.“ № *, да плати на заявителя сумите в размер
на 1918,64 лева (хиляда деветстотин и осемнадесет лева и 64 ст.) –
възнаградителна лихва за периода от 13.10.2022 г. до 18.04.2023 г.; 1613,53
лева (хиляда шестстотин и тринадесет лева и 53 ст.) – лихва за забава за
периода от 13.10.2023 г. до 11.06.2023 г., и 24,00 лева (двадесет и четири
лева) – разходи за уведомяване – задължения по договор за потребителски
кредит № FL1291631/13.06.2022 г., като съответно намалява и разноските по
делото.
УКАЗВА на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК на заявителя „Юробанк
България“ АД, с ЕИК: *********, с адрес на управление: София, ул.
„Околовръстен път“ № 260,че може да предяви гореописаните си претенции с
осъдителен иск в едномесечен срок от влизане на определението в сила, като
ползва платената държавна такса за вземанията, за които заявлението е
отхвърлено в размер на 60,65 лева, и довнесе такса в размер на 81,60 лева.
Разпореждането може да се обжалва с частна жалба пред Софийския
градски съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя
„Юробанк България“ АД. Препис да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4