Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 03.11.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на шести октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №2114 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 05.11.2019 год.,
постановено по гр.дело №1555/2019 год. по описа на СРС, ГО, 90 с-в, Н.С.А. е
осъдена да заплати на етажните собственици на сграда, находяща се в гр.София,
ж.к.“Люлин-6“, ул.“*******, по искове с правно основание чл. 11, ал. 10, б. „а“
вр. с чл. 6, ал. 1, т. 8 ЗУЕС сумата от 1 760
лв., представляваща дължима вноска в размер на припадащия й се съобразно
притежаваните идеални части от общите части на сградата дял от необходимите
разноски за довършителни работи, ремонт, обновление, приемане на сградата с
протокол образец 16 и издаване на разрешение за ползване, определена с решение
на Общото събрание на етажните собственици от 14.02.2017 год. и сумата от 522.50 лв., представляваща дължима
вноска в размер на припадащия й се съобразно притежаваните идеални части от
общите части на сградата дял от необходимите разноски за довършителни работи,
ремонт, обновление, приемане на сградата с протокол образец 16 и издаване на
разрешение за ползване, определена с решение на Общото събрание на етажните
собственици от 13.04.2018 год., ведно със законната лихва върху тези суми,
считано от датата на подаване на исковата молба – 10.01.2019 год. до
окончателното им изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски по делото в размер на 941.30 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответницата Н.С.А.. Жалбоподателката поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд бил приел, че не била подала в срока по чл. 131 ГПК
отговор на исковата молба. Същият бил подаден на 28.03.2019 год. – на 30-ия ден
от получаване на съобщението. Своевременно било представила доказателства, че
не дължи претендираните суми. Не било ясно за какви дейности щели да бъдат
разходвани или били изразходвани исканите средства – броя, вида и стойността на
строително-монтажните работи, които следвало да бъдат извършени, както и не
били представени разходни документи за извършването им. От 2016 год. ответницата
била собственик на магазин №7 в процесната сграда, като в документа за
собственост – постановление за възлагане, не бил описан процент от общите части
на сградата и от правото на строеж върху същата. В т. 4 от протокола за
проведено Общо събрание на етажните собственици от 14.02.2017 год. като
собственик на този имот била записана М.П., дял от сградата 0.55 %. В т. 3,
подточка 1.2 от протокола за проведено Общо събрание от 13.04.2018 год. като
собственик на имота отново била записана М.П., дял от общите части на сградата
0.65 %, като в същия протокол за същия обект била записана и ответницата, с дял
0.54 %. М.П. била внесла сумите за магазин №7, поради което и нямало основание
те да се търсят от ответницата. СРС не бил изследвал обстоятелството, че в
представените таблици били посочени двама собственика за един и същ обект, като
се искало плащане на двойна сума за този обект. Не били обсъдени нотариалната
покана на ищците до ответницата, с което от нея се претендирала сумата от
4 221 лв. съгласно решенията на Общото събрание от 2017 год. и 2018 год.,
както отговорът на тази покана, който бил получен от управителя на етажната
собственост. Решенията на Общото събрание не били достъпни за етажните
собственици. На обявените час и дата не събирало мнозинство, събранието се
отлагало формално и протоколите се оформяли според интересите на членовете на
Управителния съвет, които били собственици на повече от 50 % от всички имоти в
сградата. Подписите били полагани от едно и също лице, като протоколите се
залепвали на входа само за няколко часа, без възможност да се получи копие от
тях и достоверна дата на обявяването им. В два поредни протокола било посочено,
че средствата ще се използват за довършване на сградата, без описание на
строително-ремонтните работи. Издаването на разрешение за ползване не било в
интерес на членовете на Управителния съвет, тъй като от датата на издаването му
се дължали данък сгради и такса смет. Ето защо моли обжалваното решение да бъде
отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Ответниците
по жалбата етажните собственици на сграда, находяща се в гр.София, ж.к.“Люлин-6“,
ул.“*******, считат, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържат,
че ответницата била получила препис от исковата молба на 26.02.2019 год.,
поради което и едномесечният срок за отговор изтичал на 27.03.2019 год.,
съгласно правилото, установено в нормата на чл. 60, ал. 3 ГПК Отговорът бил
подаден на 28.03.2019 год. – след изтичането на преклузивния срок. Решенията на
Общото събрание били ясни, като се отнасяли за всички строително-ремонтни
работи и доставка на материали, които били необходими, за да се довърши
сградата съобразно одобрения инвестиционен проект. Ответницата била собственик
на процесния магазин №7 съгласно постановление за възлагане, което било
представено по делото. Твърденията на ответницата, че М.П. – първият собственик
на този имот, била заплатила дължимите суми не кореспондирало с доказателствата
по делото. Към момента на провеждане на Общото събрание на 14.02.2017 год.
етажната собственост нямала информация кой е собственик на ателие №20. Налице
била техническа грешка при изготвяне на таблицата, тъй като М.П. била
собственик на ателие №20. Тази техническа грешка била повторена и в таблицата –
приложение №1 към протокола за проведено Общо събрание от 13.04.2018 год.
Процесният магазин №7 никога не бил притежаван от М.П., поради което и
твърдението на ответницата, че се претендирало двойно плащане, било
несъстоятелно. Сумите се дължали според идеалните части на съответния самостоятелен
обект от неговия собственик, като неправилното посочване на данните на физическото
лице не можело да отмени това
задължение. Неоснователни били и твърденията в жалбата, че подписите на
протоколите са поставени от едно и също лице. Претендират и присъждането на
направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, намира за
установено следното:
Предявени е за разглеждане искове с правно
основание чл. 41 ЗС вр. с чл. 48, ал. 3 вр. с чл. 11, ал. 10, б. „а“ вр. с чл.
6, ал. 1, т. 8 ЗУЕС.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението
на СРС е и правилно,
като на
основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Етажната собственост е комплекс от неразривно свързани
помежду си отделни права на собственост върху самостоятелни обособени обекти на
вещни права и съсобственост върху общите части на единна постройка. При етажната собственост
отделните обекти се стопанисват и използват въз основа на съвместно притежавани
общи части. Един от основните въпроси, които се поставят във вътрешните
отношения между участниците в притежанието и използването на помещения в етажната собственост, се
отнасят до участието в разноските по поддържане, възстановяване и подобрения на
общите части и разноските по текущо използване на общите части.
Разходите за ремонт, обновяване, реконструкция и
преустройство на общите части, за които има прието решение на общото събрание на собствениците
или на сдружението, се разпределят между собствениците на самостоятелни
обекти съразмерно с притежаваните от тях идеални части от общите части на сградата – чл. 48, ал. 3 ЗУЕС. Тези разходи спадат съответно към необходимите
и полезните разноски /дефиниция на тези понятия се съдържа съответно в §
1, т. 8 и 12 от ДР на ЗУЕС/. Само необходимите и полезни разноски за общите
части се понасят задължително и изключително от собствениците на апартаменти и
други самостоятелни помещения в ЕС, без оглед на това дали тези собственици
обитават или използват притежаваните от тях обекти или ги отдават под наем на други
лица изцяло или частично.
От
компетентността на Общото
събрание е вземане на решения относно определяне на паричните вноски във фонд
„Ремонт и обновяване“, за извършването на разходи, които са необходими или
неотложни за поддържането или за възстановяването на общите части, за
извършване на полезни разходи – чл. 11 и чл. 48, ал. 1 ЗУЕС.
В разглеждания случай е безспорно установено по делото, че
ответницата Н.С.А. е собственик на самостоятелен обект в процесната сграда – магазин
№7, с площ от 31.61 кв.м., разположен на партерния етаж /видно от постановление
за възлагане на недвижим имот от 25.05.2016 год. по изпълнително дело
№20118440402062 по описа на частен съдебен изпълнител С.Я., с рег.№844 на КЧСИ.
Установено е също така, че на 14.02.2017 год. Общото
събрание на етажните собственици на сградата взело следните решения: за
учредяване на етажната собственост в процесната жилищна сграда, за избор на
органи на управление, за определяне на общия размер на разходите, които следва
да бъдат направени за довършителни разходи в сградата, ремонт и обновление,
приемане на сградата с протокол образец 16 и издаване на разрешение за ползване
в размер на 320 000 лв., както и за определяне на размера на
индивидуалните парични вноски на собствениците на самостоятелни обекти в
сградата съгласно таблица – Приложение №1, неразделна част от протокола,
определен като процент идеална част от общите части на сградата, съответстващ
на притежаваната площ в квадратни метра от всеки собственик съгласно чл. 17,
ал. 4 ЗУЕС, за определяне на краен срок за внасяне на дължимите суми –
14.03.2017 год. включително. Видно е от представената таблица – Приложение №1,
че дължимата за магазин №7 сума е в размер на 1 760 лв. /дял от 0.55 %/.
На 13.04.2018 год. Общото събрание на етажните
собственици на процесната сграда взело следните решения: за приемане и
утвърждаване изцяло на разходите, направени във връзка с извършени
строително-ремонтни работи и други действия по сградата и използваните средства
за периода от последното Общо събрание от м.февруари 2017 год., както и за
принудително събиране на дължими суми от собственици, за определяне на общ
размер на допълнителни разходи, извън определените от Общото събрание от
м.февруари 2017 год., за извършването на довършителни работи в сградата, ремонт
и обновление, приемане на сградата с протокол образец 16 и издаване на
разрешение за ползване в размер на 95 000 лв., за определяне на размера на
индивидуалните парични вноски на собствениците на самостоятелни обекти в
сградата съгласно таблица – Приложение №1 и Приложение №1.2, неразделна част от
протокола, определен като процент идеална част от общите части на сградата,
съответстващ на притежаваната площ в квадратни метра от всеки собственик
съгласно чл. 17, ал. 4 ЗУЕС, за определяне на краен срок за внасяне на
дължимите суми – 14.05.2018 год. включително. Видно е от представената таблица
– Приложение №1, че дължимата за магазин №7 сума е в размер на 522.50 лв. /дял
0.55 %/.
На първо място следва да се посочи, че етажната
собственост, която не е учредила сдружение за управление /както е в частност/, т. е. не е персонифицирана се управлява от
общото събрание на етажните собственици, респективно на етажните собственици и
обитателите чрез взетите от него решения. Тези решения се формират от успоредни
волеизявления на мнозинството от присъстващите на събранието, насочени за
постигане на определена цел. Многостранна сделка не може да се сключи от лице,
което не е съгласно с общо формираната воля. /Решенията за учредяване на
гражданско дружество и за работите на дружеството се вземат "със съгласие
на всички съдружници"- чл. 357 и чл. 360 ЗЗД/. При
решенията на етажната собственост няма насрещни права и задължения, както при
сделките. Субективните предели на действие на решенията на общото събрание на
етажната собственост са по широки от тези на многостранните сделки. След
влизането им в сила решенията на етажните собственици са задължителни за всички
етажни собственици, включително за тези които са гласували против, за
неучаствалите във вземането им и за лицата, които по-късно ще станат етажни
собственици или обитатели. Същевременно задължителността им отпада за лицата,
които вече не са етажни собственици или обитатели, дори да са гласували за тях.
В този смисъл те са особен вид многостранни актове, взети от неперсонифицирана
група лица, насочени към постигане на обща цел. Законът – ЗС, ЗУЕС урежда специална процедура за вземането на тези
решения, като регламентира начина на свикване, състав, представителна власт
гласуване, предметна компетентност. Спазването на тези правила е основание за
действителността на решението. ЗС и ЗУЕС не уреждат специални основания за нищожност на решенията на общото събрание на
етажната собственост. Отликите между вземането на решенията от сключването на
сделките, дори и многостранните са съществени, което е основание да се приеме,
че решенията на етажната собственост не са сделки и за тях няма да се прилага ЗЗД. Законосъобразността на тези решения се определя от правилата за тях, установени в ЗС и ЗУЕС, а не от ЗЗД. Специфичен е и контролът за спазването им. За разлика от нищожността на сделките, на която може
да се позове всяка страна и заинтересовано лице безсрочно, контролът за
законосъобразност на решенията на етажната собственост е съдебен, ограничен е
със срок за предявяване на иска, който като процесуален е преклузивен и тече от
узнаването на решението, извършено по реда за уведомяването за събранието – чл. 40, ал. 2 ЗУЕС. Отмяната на решението на етажната собственост
може да се иска при нарушаване на процедурата и при неспазване на императивни
правни норми. Ограничението на срока за съдебен контрол
кореспондира на това, че и изпълнението на решенията е свързано със срок – чл. 38 ЗУЕС, уредена е специална процедура за изготвяне и
оспорване съдържанието на протокола и за уведомяване на собствениците и
обитателите за взетите решения. Определянето на срок за иска по чл. 40 ЗУЕС е съобразен и с това, че тези решения засягат
широк кръг лица и отношения, включително и с трети лица, което изисква
сигурност, налага се бързина, включително и при изпълнение на решенията.
Неспазването на различни правила от предвидените за свикване и провеждане на
общото събрание и за вземане на решенията не е равностойно, но законът не определя
кои пороци водят до нищожност и кои до незаконосъобразност, като е оставил тази
преценка на съда в рамките на съдебното производство. Затова извън определения
от закона срок не може да се иска отмяна нито на нищожните, нито на
незаконосъобразните решения. Тук е неприложим принципът, че нищожност може да се установява без срок – в този смисъл Решение № 39 от 19.02.2013 г. на ВКС по гр. д. №
657/2012 г., I г. о., ГК.
Следователно законосъобразността /нищожността/ на процесните
решения на Общото събрание не може да бъде изследвана в рамките на настоящото
производство, респ. не подлежат на разглеждане възражения за нередовно свикване
и провеждане на събранията, начина на провеждането им, за наличието на кворум,
за изискуемото мнозинство или реда за приемане на решенията.
В този смисъл настоящият съдебен състав приема, че са
взети валидни решения на Общото събрание на етажните собственици на процесната
сграда за заплащане от страна на етажните собственици на посочените в решенията
суми – за необходими и полезни разноски, съразмерно с притежаваните от тях
идеални части от общите части от сградата. Доколкото няма твърдения, нито
данни, че ответницата е предявила конститутивен иск пред съответния съд по реда
на чл. 40, ал. 1 ЗУЕС, както и че решенията на Общото събрание на етажните
собственици от 14.02.2017 год. и 13.04.2018 год. са били отменени, то тези
решения обвързват жалбоподателката.
Във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да
се посочи, че съгласно нормата на чл. 17, ал. 4 ЗУЕС, когато в документите за
собственост на самостоятелните обекти в сгради в режим на етажна собственост не
са посочени съответните идеални части от общите части за всеки самостоятелен
обект /както в частност – в постановлението за възлагане, легитимиращо
ответницата като собственик на магазин №7, не са посочени припадащите се
идеални части от общите части на сградата/, те се определят като съотношение
между сбора на площта на самостоятелния обект и складовите помещения, придадени
към него, разделен на сбора от площта на всички самостоятелни обекти и
придадените складови помещения, като така полученото число се преобразува в
проценти. Съгласно чл. 17, ал. 6 ЗУЕС, определените по чл. 17, ал. 4 ЗУЕС
идеални части от общите части се одобряват с решение на Общото събрание на етажните
собственици, каквото и решение в частност е взето на 14.02.2017 год.
Ирелевантно за спора е обстоятелството, че в таблиците –
приложения, които представляват неразделна част от протоколите, обективиращи
процесните решения на Общото събрание на етажните собственици, погрешно са
отразени данните за титуляра на права върху магазин №7, тъй като задължение за
участие в разходите за ремонт, обновяване, реконструкция и
преустройство на общите части, респ. за изпълнение на взетите решения за извършването на такива разходи, може
да възникне единствено за действителния собственик на посочения индивидуален
обект в сградата, каквото качество несъмнено притежава ответницата.
Без значение за отговорността на етажния собственик за
заплащане на необходимите и полезните разноски е дали ремонтните дейности в
действителност са били извършени впоследствие, респ. какъв е източникът на
набраните средства, вложени в тези дейности, тъй като в разглеждания случай не
се касае за решения на Общото събрание по смисъла на чл. 48, ал. 5 ЗУЕС за
последващо утвърждаване на направени разходи, а както вече бе посочено за
решения по чл. 48, ал. 3 ЗУЕС.
Законът предвижда настъпването на определени санкционни
последици при неизпълнение на задълженията на собственика да участва в необходимите
и полезните разноски. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗУЕС, когато собственик не изпълни
решение на общото събрание в предвидения в решението или в разпоредбата на чл.
38, ал. 1 от закона срок, председателят на управителния съвет /управителят/
може са подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.
410 ГПК, респ. да предяви осъдителен иск. В разглеждания е несъмнено по делото,
че е изтекъл определеният срок за изпълнение на процесните решения, поради
което и въззивният съд счита, че ищците се легитимират като кредитори на претендираните
вземания, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба до окончателното изплащане, както законосъобразно е приел и СРС.
Неоснователно е и оплакването на жалбоподателката, че първоинстанционният
съд е допуснал съществено процесуално нарушение като е приел, че писменият
отговор на исковата молба е подаден след изтичането на преклузивния срок,
установен в разпоредбата на чл. 131, ал. 1 ГПК. Видно е от данните в
първоинстанционното дело, че преписи от исковата молба и приложенията са били
надлежно връчени на ответницата на 25.02.2019 год. Съгласно приложимото в
частност правило на чл. 60, ал. 3 ГПК, следва да се приеме, че едномесечният
срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е изтекъл на 25.03.2019 год., а отговорът на
исковата молба е депозиран от ответницата едва на 28.03.2019 год.
Отделно от това е необходимо да се отбележи, че загубената
възможност да се упражни правото на писмен отговор, обаче, не изключва
по-нататъшното участие на ответника в производството и не го лишава изобщо от
процесуални права, свързани с неговата защита. Правото на ответника да навежда
правни доводи относно основателността на иска и обстоятелствата, на които се
основа, се запазва, независимо от пропускането на срока по чл. 131, ал. 1 ГПК.
Разпоредбата на чл. 133 ГПК въвежда преклузия по отношение на изрично
посочените в тази разпоредба процесуални действия на ответника относно
разширяване предмета на делото /предявяване от ответника на насрещен иск и
инцидентен установителен иск/, относно отклонения във връзка със страните
/привличане от ответника на трето лице-помагач/, както и относно несвоевременно
въвеждане чрез възражение на релевантни за спора факти и събиране на
доказателства за тях, а не на възможността да се брани чрез посочване на чисто
правни съображения срещу наведените от ищеца в исковата молба обстоятелства, на
които се основава спорното право, без да сочи нови факти и обстоятелства, които
не фигурират в исковата молба, респ. в доклада по чл. 146 ГПК и които са извън
хипотезите в чл. 147 ГПК /каквато и именно защита чрез релевирани на правни
доводи е упражнила ответницата, по които съдът се е произнесъл/.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на
разноските:
При този изход на спора жалбоподателката няма право на
разноски.
Тъй като липсват данни, че ответниците по жалбата
/ищците/ са направили реално разноски във въззивното производство, СГС счита,
че не са налице основания за ангажиране на отговорността на жалбоподателката по
реда на чл. 78, ал. 1 ГПК.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от
05.11.2019 год., постановено по гр.дело №1555/2019 год. по описа на СРС, ГО, 90
с-в.
Решението не подлежи на обжалване.
ВРЪЩА делото на СРС, ГО, 90
с-в, за произнасяне по искането по чл. 248 ГПК на ответницата Н.С.А., обективирано
във въззивната й жалба с вх.№5201721 от 02.12.2019 год.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/