Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 25.05.2021 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и пети
февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ
ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 56 по описа за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 17.10.2019 год., постановено по
гр.дело № 14771/2019 г. на СРС, ІІІ Г.О., 88 състав, е осъдена на
основание чл.45, във вр. чл.49 ЗЗД и чл.52 ЗЗД, „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на Р.Ц.С., ЕГН **********,***,
сумата от 1000 лв./ частичен иск от пълния претендиран размер от 2500 лв./ -
обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки, страдания
и притеснения, вследствие на предприетите действия по принудително изпълнение
по изп.дело № 20118580400667 по описа на ЧСИ У.Д. с рег. № 858 на КЧСИ, за
събиране на погасени по давност вземания, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на увреждането-08.07.2011 г., до окончателното й
изплащане. С решението на съда е осъдена „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление:***, да заплати на Р.Ц.С., ЕГН **********,***, на основание
чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 950 лв.- разноски в производството. С определение от
29.11.2019 г., постановено в закрито заседание по гр.дело № 14771/2019 г. на СРС, ІІІ Г.О., 88 състав е изменено решение от
17.10.2019 г., постановено по гр.дело № 14771/2019 г. на СРС, ІІІ Г.О., 88 състав, в частта за
разноските, като вместо размера на присъдените такива от 600 лв. за адвокатско
възнаграждение, да се считат такива в размер на 300 лв., като в този смисъл
общият размер на дължимите на ищеца разноски да се счита от 650 лв., вместо присъдения
размер от 950 лв.
Срещу
решението на СРС, 88 с-в е постъпила
въззивна жалба от „Т.С.“
ЕАД, ***, подадена чрез юрк.Жени Желева, с искане същото да бъде отменено, и вместо това да
бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен предявения осъдителен иск с
правно основание чл.49 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Твърди се, че
решението е неправилно и
незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправни и процесуалноправни разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Претендира
присъждане на направени разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата страна- ищец Р.Ц.С.,
чрез
пълномощника си адв.Д.П. оспорва жалбата, като неоснователна, по съображения
подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК.
Моли съда, жалбата като неоснователна да
бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено,
като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените по делото
разноски.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната
жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана
по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни
процесуалноправни норми на закона. При постановяването му е допуснато
нарушение на материалноправни норми на закона. С оглед на което същото се явява
неправилно, като в тази връзка настоящата
въззивна инстанция не
споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, досежно основателност на предявения от ищеца Р.Ц.С. срещу ответника „Т.С.“ ЕАД, ***, осъдителен
иск с правно основание чл.49 от ЗЗД. Изводите на съда изложени в обжалваното
съдебно решение не са обосновани с оглед данните по делото и събраните по
делото доказателства. В
настоящия случай при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства,
съдът приема, че не са налице предпоставките на чл.49 от ЗЗД за ангажиране на
отговорността на ответника за заплащане на ищеца на обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в размер на сумата от 1000 лв. Доводите
в жалбата са изцяло основателни. Във връзка с изложените във въззивната жалба
доводи, следва да се добави и следното:
Ищецът е предявил частичен осъдителен иск с
правно основание чл.49 от ЗЗД за заплащане от страна на ответника на
обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на сумата от 1000 лв./
хиляда лева/ от общ дължим размер от 2500 лв./ две хиляди и петстотин лева/, в
резултат на действия на служители на ответника. За уважаване на предявения иск с правно
основание чл.49 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже по безспорен начин, че в резултат на противоправни действия на лица,
на които ответникът е възложил работа, при или по повод на тази работа, са му причинени твърдените в исковата молба неимуществени вреди.
Съгласно
разпоредбата на чл.49 от ЗЗД този, който е
възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него
при или по повод изпълнението на тази работа. За да бъде ангажирана
отговорността на възложителя по чл.49 от ЗЗД е
необходимо наличието на следните предпоставки: 1/ правоотношение по възлагане
на работа ; 2/ осъществен фактически състав по чл. 45 от ЗЗД от физическото лице - пряк изпълнител на работата с
необходимите елементи / деяние, вреда - имуществена или неимуществена, причинна
връзка между деянието и вредата, противоправност и вина /; 3/ вредите да са
причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му
работа- чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената
работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от
закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез
действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко
свързани с него / в този смисъл ППВС 9/1966 г. /.
Отговорността за вреди на
юридическите лица е по чл.49 от ЗЗД. По съществото си тя е
гаранционно- обезпечителна, тъй като
ответното дружество не отговаря за своя вина, действие или бездействие, а за
такива на негови работници или служители. Те трябва да са причинили вредите - имуществени или неимуществени, при
или по повод възложената им работа, както и те да се дължат на техни
противоправни действия или бездействия, които да са извършени виновно. Предмет
на доказване е както наличието на фактическия състав на непозволеното
увреждане, а така и също и факта на възлагане на работата. В случая по чл.49 от ЗЗД, законодателят е възложил репариране на вредите на
правен субект, който отговаря на основание, различно от това на деликвента.
Отговорността по чл.49 от ЗЗД се реализира въз основа
на правната норма, чиито фактически състав изисква установяването на определени
предпоставки. При осъществяването им се достига до ангажиране на отговорността
на възложителя на работата.
Съдът приема, че основателността на предявения
от ищеца осъдителен иск с правно основание чл.49 от ЗЗД се обуславя от
кумулативното наличие на следните предпоставки: причинени в правната сфера на
ищеца вреди, причинна връзка между вредите и противоправно, виновно поведение
на лице, на което от процесуално легитимирания ответник е възложена работа,
което именно лице - изпълнител на възложената работа е осъществило по отношение
на ищеца граждански деликт. Така изброените обективни елементи от състава
следва да се докажат от ищеца, по аргумент от чл.154, ал.1 от ГПК и липсата на
една от така изброените предпоставки води до неоснователност на предявения иск.
Единствено субективният елемент от състава на деликта - вината, разбирана като
конкретно психично отношение на лицето - изпълнител към собственото му
поведение и неговите обществено укорими последици, се презумира, съгласно
разпоредбата на чл.45, ал.2 от ЗЗД.
В
настоящия случай не се установява по делото наличието на нито една от
кумулативно изискуемите предпоставки, за да
може да се ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника, визирана в разпоредбата на чл.49 от ЗЗД.
При
съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема, че не се
доказа наличие на виновни противоправни действия/бездействия от служители на ответника,
от които да са произтекли вреди за ищеца, т.е. не е доказано противоправно
поведение на същите и причинна връзка. Естеството на отговорността по чл.49 от ЗЗД изисква наличието на характерни условия, а именно: възлагане на работа от
юридическото лице на конкретното физическо лице деликвент и вредата да е
причинена при или по повод изпълнение на възложената работа. В конкретния
случай по делото липсват каквито и да е било доказателства, че служители на ответника със
своите действия /бездействия по повод изпълнение на възложена им работа са причинили твърдените от ищеца
неимуществени вреди, т.е. не са налице основанията в закона за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника
по делото.
След като по делото не се установява да е
извършено твърдяното от ищеца конкретно увреждащо поведение от служители на
ответника, основано на противоправността, то само на това основание предявения
иск с правно основание чл.49 от ЗЗД за
заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди се явява изцяло
неоснователен и недоказан, и като такъв подлежи на отхвърляне.
При
така изложените съображения и поради несъвпадане на приетите от двете инстанции
изводи по съществото на спора, първоинстанционното решение, като неправилно и
незаконосъобразно следва да се отмени изцяло,
включително и в частта относно разноските, като постановено в нарушение на
материалния закон и вместо това следва да бъде постановено ново решение, с което да се отхвърли изцяло предявената
осъдителна искова претенция.
По
разноските във въззивното производство:
При този изход на спора на въззивника-
ответник следва да се присъдят на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273
от ГПК, своевременно поисканите разноски за производството пред двете инстанции
в общ размер на сумата от 225,00 лв./ от които сумата от 200,00 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за
двете инстанции и сумата от 25,00 лв., заплатена държавна такса за
въззивно обжалване/. Досежно размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение
на въззивника – ответник, съдът намира, че към момента на постановяване на
настоящия съдебен акт, е в сила изменение на разпоредбата на чл. 78, ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./. Според новата редакция на текста, която настоящата въззивна
инстанция, с оглед висящността на делото, следва да съобрази, размерът на
възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическо лице е било
защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело определен по реда на чл. 37 от ЗПП. И
тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ,
в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 25, ал.1 от Наредбата,
като дължимото от въззиваемата страна-ищец в полза на въззивника- ответник
юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции следва да се определи от съда в размер на сумата
от 200 лв. На въззиваемата страна- ищец,
разноски за въззивното производство не
се дължат.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение от 17.10.2019 год.,
постановено по гр.дело № 14771/2019 г. на СРС, ІІІ Г.О., 88 състав и вместо това
постановява:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от Р.Ц.С.,
ЕГН **********,***, пл.“********, срещу „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес
на управление:***, иск с правно основание
чл.49, вр. чл.45 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1000 лв./ хиляда лева/,
предявен, като частичен от общ дължим размер от 2500 лв./ две хиляди и
петстотин лева/ представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА
Р.Ц.С., ЕГН **********,***,
пл.“ *****, да заплати
на „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК във вр. с
чл.273 от ГПК, сумата от 225 лв. /двеста, двадесет и пет лева/, представляваща
направените пред двете инстанции разноски /юрисконсултско възнаграждение и
заплатена държавна такса/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.