Р Е Ш Е Н И Е
№ 18.12.2019 година гр.София
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Софийски градски съд , Гражданско отделение , II “Б” състав , в
публично заседание на девети
декември две хиляди и деветнадесета година , в следния
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
Мл.съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретар Д.Шулева
като разгледа
докладваното от съдия Василев въззивно гражданско дело №13026 по описа на 2019 година,
за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по
чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.
В. гр.д. №13026/2019 г по описа на СГС е образувано по въззивна жалба на И.П.И.
ЕГН ********** *** , „М.“ ЕООД *** , „М.П.“ ООД ЕИК *******и Е.И.В. *** срещу решение №I-31 от 25.03.2019 г по гр.дело №65723/2017 г на СРС , 31 състав , с
което са отхвърлени исковете на въззивниците с правно основание чл.270 ал.2 ГПК срещу „Б.к.б.“ АД *** за прогласяване на
нищожността на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 03.06.2011 г по
гр.д.№19373/11 г на СРС , 70 състав и на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от
26.09.2011 г по гр.д.№19373/11 г на СРС , 70 състав ; поради нарушение на
формата /липса на отделно разпореждане за издаване на заповедите и за допускане
на незабавно изпълнение респ.тяхното издаване в устна форма /; поради липсата
на надлежно връчване на заповедите за изпълнение ; поради противоречие на
заповедите с норми от правото на Европейския съюз , поради противоречие на
заповедите със закона и поради противоречие на заповедите с добрите нрави . Решението на СРС се
обжалва и в частта за разноските .
Въззивникът излага
доводи за неправилност на решението на СРС , тъй като по гр.д.№19373/11 г на СРС , 70 състав липсва
разпореждане за допускане на незабавно изпълнение като самостоятелен съдебен
акт с номер , дата , мотиви , диспозитив и указания подлежи ли на обжалване и
пред кой съд ; и подпис на съдията . Такова „разпореждане“ няма как да се
обжалва и се възпрепятства правото на защита . Инкорпориране на разпореждането
за незабавно изпълнение в заповед за изпълнение е нищожно и липсват
обстоятелствена част и мотиви за незабавно изпълнение . Липсва /т.е. е устно/ и
самото разпореждане за уважаване на заявлението , въз основа на което трябва да
се издаде самата заповед. Нищожно е разпореждането за издаване на изпълнителен
лист като инкорпорирано на заповедта за изпълнение , поради което е нищожен и
изпълнителният лист . В ГПК не е предвидена възможност за инкорпориране на един
съдебен акт в друг , за да се пести хартия . Нищожно е разпореждането на съда
по чл.42 ал.2 ГПК , липсва молба на заявителя за връчване на съобщенията от ЧСИ
, а оригиналът на разпореждането за издаване на заповед за изпълнение трябва да
се съхранява по делото и да се връчва самата заповед . Заповедите за изпълнение
не са връчени на въззивниците от ЧСИ , а и те нямат необходимите реквизити по
чл.254 ал.1,2 ГПК . Предаването на изпълнителния лист на взискателя е
незаконосъобразно , защото е пречка за обезсилване на изпълнителния лист . Съдът
не е следил служебно за неравноправни клаузи и за изтичането на 6-месечния срок
по чл.147 ЗЗД , поради което всичките му актове в заповедното производство са
нищожни.
Въззиваемата страна
Б.к.б.“ АД *** е подала писмен
отговор , в който оспорва въззивната жалба . Основанията
за нищожност на съдебен акт са установени изчерпателно в трайната съдебна
практика на ВКС и в случая не са налице . В случаите на издаване на заповед за
изпълнение съдът не е длъжен да издава /предходно/ отделно разпореждане – то е
инкорпорирано в заповедта . Доводите на въззивниците касаят недопустимост или
неправилност на заповедите за изпълнение , но не и тяхната нищожност . Въззивниците
са търговци и не се ползват с потребителска защита . Заповедта за изпълнение по
чл.417 ГПК се връчва на длъжника от съдебния изпълнител и чл.410 ГПК е
неприложим. Заповедите за изпълнение са влезли в сила и имат СПН .
Въззивната жалба е допустима. Решението е
връчено на въззивниците И.П.И. , „М.“
ЕООД и „М.П.“ ООД на 28.03.2019 г и на въззивника Е.И.В. на 01.04.2019 г ,
поради което въззивната жалба от 05.04.2019 г е подадена в срок .
Налице е правен
интерес на въззивниците за обжалване на
решението на СРС.
След преценка на доводите в жалбата
и доказателствата по делото, въззивният
съд приема за установено следното от фактическа и правна страна:
В мотивите на СРС е
възпроизведена фактическата обстановка . Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд
извършва служебна проверка за нищожност и недопустимост на съдебното решение , като такива пороци в случая не се констатират . Относно доводите
за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични
доводи , като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от
Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС
.
За да уважи иска СРС е
приел следното . Нищожността на
съдебното решение е най-тежкият му правен порок. За разлика от неправилното и
недопустимото съдебно решение, нищожното решение не годно да породи правни последици,
поради което законодателят е уредил правната възможност пороците на постановен
съдебния акт, водещи до неговата нищожност, да се релевират по исков ред
безсрочно или чрез възражение. Влязлата в сила заповед за изпълнение,
независимо дали е издадена по реда на чл. 410 ГПК или по реда на чл. 417 ГПК,
се ползва със сила на пресъдено нещо (определение № 214 от 15.05.2018 г. по
ч.гр.д. № 1528/2018 г., ВКС, IV г.о.). Ако тя страда от пороци, водещи до
нейната нищожност, но е влязла в сила, тя създава същата привидност на породени
държавноправни последици (сила на пресъдено неща, изпълнителна сила), каквато
привидност създава едно осъдително съдебно решение, което е нищожно. Ето защо
няма никакво съмнение, че са допустими
искове за прогласяване нищожността на заповед за изпълнение, независимо
дали е издадена по реда на чл. 410 ГПК или по реда на чл. 417 ГПК.Недостатъците
на съдебното решение, водещи до порока нищожност, не са изброени в закона, но в
съдебната практика и в теорията се приема, че нищожност е налице, когато
решението е постановено от лице, което няма съдийска правоспособност ,
постановено е в незаконен състав , извън правораздавателната власт на съда
; в нарушение на изискванията на писмена форма /устно или неподписано/ ;
напълно неразбираемо ; предписващо явно престъпление или
нарушение на свръхповелителна норма на правото.
Според СРС в случая ищците твърдят, че двете процесни
заповеди за изпълнение са нищожни, тъй като съдът, който ги е издал, е имал
процесуалното задължение да издаде нарочно писмено разпореждане за издаване на
заповедите и за допускане на предварително изпълнение, което той не е сторил,
респ., че е издал устно разпореждане. Искът по чл. 270, ал. 2 ГПК може да има
за предмет само писмен акт, тъй като дори и устно постановените в публични
заседания съдебни решения в исков процес се обективират в протокола на
съдебното заседание и едва от този момент съставляват акт на съда по
разрешаване на спора с възможност да породи държавноправни последици.
Несъстоятелна е тезата, че съдът, издал заповедите за изпълнение, устно сам на
себе си е заповядал издаването им и сам на себе си е внушил незабавното
изпълнение на заповедите. По същество твърдението е, че е налице нарушение на
формата като изискване за валидност на съдебния акт. В случая твърдяното
закононарушение не е налице. Заповедите за изпълнение съдържат всички
реквизити, изброени в нормата на чл. 412 ГПК и с това формата, изискуема
от закона, за заповед за изпълнение, е спазена. Очакваното от ищците разпореждане
за допускане на незабавно изпълнение е обективирано в текста на документа –
съответно на ред 7-8 отдолу-нагоре в заповедите. Волеизявлението за издаване на
заповедите е обективирано в мотивната част на заповедите, в които съдът е обективирал
воля да уважи искането по заявлението, след преценка, че са налице всички
законови изисквания за това. Самите документи на заповедите обективират три
правни акта. Няма пречка, ако съдът има повече време и по-малко дела и ако
иска да разхищава хартия, да постановява трите отделни акта в три отделни
документа , но обратната практика – преобладаваща и дълготрайна в СРС, с нищо
не нарушава процесуалния закон. Заповедите за изпълнение не се мотивират по
същество, тъй като не са акт на правораздаване по см. на чл. 121, ал. 4 КРБ –
не са актове в състезателен процес. Правото на заявителя по чл. 417 ГПК да иска
незабавно изпълнение на вземанията по заповедта е процесуално, а не
материалноправно и разпореждането, с което се допуска незабавно изпълнение, не
формира сила на пресъдено нещо по материалноправен въпрос. Законът е предвидил
защита на длъжника против неправилната преценка на съда, издал заповедта за
незабавно изпълнение, относно предпоставките за това, в разпоредбата на чл. 419 ГПК.
Неправилното връчване на един съдебен акт не може да
доведе до неговата нищожност.
Нищожността е порок на самия акт, тя съществува и се обективира в момента на
постановяването на акта и не зависи от последващи действия на органите и
длъжностните лица, натоварени с връчването на акта.
Неоснователно е твърдението, че нарушението на норми
от ПЕС прави съдебния акт нищожен. Нарушаването на нормите от ПЕС е или
нарушение на материалния закон, или съществено процесуално нарушение, които
пороци на съдебния акт представляват неправилност, но не и нищожност на същия.
Едно съдебно решение може да бъде нищожно поради нарушаване на ПЕС само в
хипотезата, при която разпоредените с него правни последици са явно
несъвместими с правния ред на Република България и/или съставляват явно
престъпление. Процесните заповеди за изпълнение разпореждат плащането на
парична сума от длъжник на кредитор. Сами по себе си в така разпоредените
правни последици категорично не са противоправни.
Наличието на нищожни договорни клаузи в
документа по чл. 417, т. 2 ГПК е основание за пълно или частично отхвърляне на
заявлението за издаване на заповед и е част от задължението на съда да извърши
проверка на заявлението по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК. Ако съдът обаче не е
изпълнил това си задължение изобщо, или е направил погрешна преценка, то
издадената заповед за изпълнение не е нищожна, защото няма норма, която да
предписва такава тежка последица. Доколкото са нарушени норми от ПЕС, то за
причинените вреди ощетеният има възможността да предяви иск за вреди, но против
държавата (съда) за постановения неправилен съдебен акт – чл. 4, § 3 ДФЕС вр.
решението по делото от 309.2003 г. Köbler, C-224/01. Както е посочено и в
това решение, а и в последваща практика на СЕС противоречието на влезлия в сила
национален съдебен акт с норма от ПЕС не е само по себе си основание за
преодоляване на силата на пресъдено нещо на националното съдебно решение, а
обосновава отговорност за вреди на държавата. Както вече се посочи, влязлата в
сила заповед за изпълнение се ползва именно със сила на пресъдено нещо, като
издаването й в противоречие с дължимата проверка по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК
може да доведе до отговорност за вреди по чл. 4, § 3 ДФЕС, но не обосновава
нищожност на заповедта.
Решението на
СРС е правилно , като мотивите му се
споделят и от настоящия съд , при следните уточнения и изрични мотиви по
доводите на въззивниците . Няма пречка един съдебен акт да инкорпорира в
себе си решения , определения и разпореждания едновременно , например, съдебното
решение в частта за разноските има характер на определение , а отделно може да
съдържа разпореждане за издаване на касов ордер на особен представител или
указания до деловодителя или връчителя как и на кой адрес да се връчи съдебния
акт .
Правно несъстоятелни са свободните тълкувания на
ищците-въззивници на ГПК , с които се „разкриват“ несъществуващи пороци в
проведеното заповедно производство , кой от кой „по-тежък“ и все водещ до
нищожност на всички възможни съдебни актове на СРС . При издаване на заповед за
изпълнение не е необходимо да се издава отделно разпореждане , защото самата
заповед представлява такова разпореждане . Заповед и разпореждане езиково
са синоними в българския език , а чл.411 ал.2 ГПК е категоричен – издава се
заповед за изпълнение , но не и отделно разпореждане за издаване на заповед /
заповед за издаване на заповед е правен абсурд , все едно „решение да се издаде
решение“ / .
Защитата срещу заповедта за изпълнение е уредена в
редица норми на ГПК – чл.414 ГПК , чл.419 ГПК , чл.423 ГПК , чл.424 ГПК ,
чл.407 ГПК и пр. – и е напълно достатъчна и съответстваща на европейското право
. Конструирането на „липсващи актове“ , които съответно нямат мотиви ,
реквизити и са постановени „устно“ е в пълно противоречие с ГПК .
Производство по чл.42 ал.2 ГПК не е провеждано и не е
нужно да се провежда . С аргумент от
чл.418 ал.5 ГПК заповедта по чл.417 ГПК се връчва от съдебния изпълнител и то
по силата на закона и без издаване на изрично разпореждане от съда /това е
пореден несъществуващ акт , който въззивниците си измислят , за да твърдят процесуални
нарушения/. Отделно , както правилно е посочил СРС връчването на един акт не
може да обоснове неговата незаконосъобразност , камо ли поредната „нищожност“ .
При служебна проверка съдът счита , че процесните
заповеди за изпълнение са постановени писмено и с необходимите реквизити
, от лице със съдийска правоспособност /в момента е съдия в СГС/ ,
постановени са в законен едноличен състав
, в правораздавателната власт на съда ; напълно неразбираеми са /ако
ищците желаят да ги разберат/ ; не предписват явно престъпление срещу
личността или човечеството ; и не са в нарушение на свръхповелителна норма
на правото, включително такава от европейското право .
Издаването и предаването на изпълнителния лист на
взискателя – при налично разпореждане
за незабавно изпълнение - е законосъобразно , а и няма отношение към
валидността на заповедите .
Дали съдът е следил служебно за неравноправни
клаузи и за изтичането на 6-месечния срок по чл.147 ЗЗД не е въпрос на нищожност
на заповедите за изпълнение . Само за пълнота следва да се посочи , че търговски
дружества и техният управител не могат да се позовават на неравноправни
клаузи . Потребителската защита по чл.143 и сл.ЗЗП е относима към потребителите
– физически лица действащи извън рамките на своята търговска или професионална
дейност – §13 т.1 от ДР на ЗЗП . В този смисъл е т. 39 на решение по дело
С-348/14 на СЕС , според което в определението за „потребител“ по член 2,
б. „б. „ от Директива 93/13 попада физическо
лице, което има положението на съдлъжник по договор за кредит, ако действа
за цели извън рамките на своята търговска или професионална дейност .
Дори СРС да е нарушил европейското право / за което
няма доказателства / , това обосновава особената отговорност на държавата , но
не води до нищожност на съдебния акт .
Налага се изводът , че решението
на СРС е правилно и трябва да бъде потвърдено .
С оглед изхода на делото в тежест на
въззивниците са разноски на въззиваемата страна в размер на по 100 лева
юрисконсултско възнаграждение .
Водим от горното , СЪДЪТ
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №I-31 от 25.03.2019 г по гр.дело №65723/2017 г на СРС , 31 състав .
ОСЪЖДА всеки от И.П.И. ЕГН ********** *** , „М.“ ЕООД *** , „М.П.“
ООД ЕИК *******и Е.И.В. *** да заплатят на „Б.к.б.“ АД *** по 100 лева
разноски пред СГС .
Решението подлежи на обжалване
пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.